За радикалния Ислям във Франция – историята на Хенда Айари

 

Хенда Айари е на 40 години, майка на три деца, която е прекарала 10 години от живота си в радикална мюсюлманска общност във Франция. След няколко терористични атаки, за които е наясно колко ще се радва съпругът й, тя решава, че не иска повече да представлява идеология, която е причина за смъртта на невинни хора. Хенда успява да се освободи умствено от начина, по който е живяла и да избяга с децата си. Животът й не тръгва веднага в по-добра посока, тъй като френските власти не са подготвени да помагат на жени и деца в тази ситуация, но в крайна сметка в момента Хенда живее съвсем различен живот и работи за дерадикализирането на мюсюлмани във Франция и помага на жени, които напускат радикални общности. Издава и книга, в която описва своя опит.

Коя е Хенда Айари? Израснала е като непрактикуваща мюсюлманка в Нормандия, с майка тунизийка и баща алжирец. Детството й е белязано от опита на неин братовчед в Тунис да я изнасили на 9 годишна възраст и от постоянен бой от страна на майка й. В юношеските си години тя започва да търси своята идентичност. В университета попада на състудентки мюсюлманки, под чието влияние скоро започва да се забулва, а малко по-късно, под влиянието на техните салафитски религиозни съветници, напуска университета за да се омъжи за ултра-ортодоксален мюсюлманин, когото те й довеждат от Тунис, когато тя е на 21 години. Тя смята, че е била жертва на активни действия за набиране на членове за салафитската група от страна на въпросните студентки.

Хенда заживява в среда, която днес описва като „паралелна вселена“ – учат я, че обществото е шейтан (дявол), че музиката и танците са зло, че мюсюлманите са жертва на ционистко-американската конспирация, че трябва да възпитава добри малки салафити ако иска да отиде в Рая. Тя бива откъсната от семейството си и от старите си приятели, програмирана да стои вкъщи и да възпитава децата си да мразят другите – Франция, французите, Запада, евреите, християните и всички мюсюлмани, които не живеят според правилата на тяхната общност. В тази общност жените трябва да са толкова покрити, че почти да изглеждат невидими, изневярата се наказва с убиване с камъни, хомосексуалността се наказва със смърт, чуждите на общността хора са „изверги“, „неверници“, „вероотстъпници“.

Още от самото начало, съпругът на Хенда й казва, че тя е затворник и я бие, защото не смята, че е достатъчно покорна. Позволява й да излиза само до супермаркета и за религиозни събирания. Удря я с юмруци в корема по време на бременността й, понеже си е позволила да използва замразена храна за да приготви ястие по време на Рамазана. Заплашва да я удуши, понеже е купила забрадка в неподходящ според него цвят. Хенда многократно се обръща за помощ към свекъра и свекърва си, към имамите, но винаги получава единствено съвета да бъде търпелива. Когато прави опити да се оплаче на официалните власти от насилието, което търпи от съпруга си, техните служители просто вдигат рамене.

Съпругът на Хенда прекарва почти цялото си време в джамията и се издържа предимно от социални помощи, от които успява да спести пари за да заведе семейството си на поклонение в Мека. Той успява да възпита големия им син по такъв начин, че момчето да заплашва майка си за това, че не се забулва и да я нарича „проститутка“. Решава дъщеря им да започне да се забулва на 7 годишна възраст и предприема стъпки семейството да се изсели в Саудитска Арабия.

Хенда смята, че е живяла като зомби, че салафизмът е държал ума й упоен и че е успяла да се освободи от умствените окови благодарение на годините, които е прекарала в училище – на светското си образование, с помощта на което е развила способността да мисли критично и така да се противопостави на хората, които са промивали мозъка й.

Хенда бяга с трите си деца й се крие в Северна Франция. Тя има само религиозен, но не й граждански брак. Съпругът й (човек, който смята, че джихадът е негов дълг и е с профил, който се смята за рисков от френските служби за сигурност) отказва да плаща издръжка, а съдът му поверява децата, тъй като тя две години се лекува от депресия. В крайна сметка успява да спечели битката и да се събере с децата си.

Руан, мястото, в което Хенда живее по време на брака си, е едно от най-печално известните във Франция гнезда на салафитската идеология, водещ износител на бойци за Ислямска Държава. Макар че тази идеология е типична за Саудитска Арабия, все повече хора извън тази страна й симпатизират. Хенда смята, че опасното учение се разпространява като гангрена, която подкопава основните ценности на френското общество и трябва да се вземат сериозни мерки. Тя се обръща към президента Макрон с писмо, в което споделя конкретните си идеи. Те включват редица законодателни ограничения и наказания, но не и за жените и децата, които са успели да се измъкнат от радикалните общности. Тя е против жените да бъдат наказвани за това, че закриват лицата си; смята, че трябва да бъдат свързвани със социални работници и да им се помага да започнат работа вместо да плащат глоби и т.н.

Активната кампания на Хенда срещу радикализирането на страната й спечелва заплахи. Наричат я ислямофоб, расист и предател. След като издава книга, семейството й спира да общува с нея.

Горният текст е обобщение на тази статия от Ню Йорк Таймс.

 

Моята религиозност / My religiousness

(Find English translation below)

Сутринта  четох  книга за Карл Юнг, един от най-любимите ми мислители, и отново се замислих за това, което винаги ме е карало да го харесвам толкова много – фактът, че той е изследвал света в толкова много различни посоки, че макар и познанията му да са били толкова много и разбирането му така задълбочено, той никога не е заявявал, че има теория, още по-малко теория, която да обяснява всичко.

Освен това си мислех за религия, както  често правя напоследък – откакто започнах доброволческата си работа с бежанци, не съм имала време самата аз да се занимавам с религия, но някакси съм въвлечена в религиозните мисли и практики на други хора.

Самата аз съм израснала като атеист в атеистично общество, но от доста години не съм атеист и уважавам религията – всички религии, които по един или друг начин съм опознала досега. И все пак порасването ми без религия някак оформя сегашната ми религиозност, и ми се струва, че по някакъв парадоксален начин май вземам религията по-насериозно от тези, които са родени с нея. Аз не вярвам в спазването на определени религиозни практики, а в това да живея според това, което вярвам, че Бог иска от мен. Всеки ден, не само по време на Рамазан или около Коледа / Великден.

Не ми е лесно да разбера какво иска Бог от мен. Вярвам, че любовта е най-важното изискване, но не и единственото, защото водени от любовта, хората могат да вредят ако не са наясно какво е най-доброто, което може да се направи в определена ситуация. Така че смятам, че трябва да учим колкото се може повече за света и за себе си, така че да можем да намираме по-добри решения.

Религията ме извежда навън от своите доктрини, навън в света и ме кара да вървя по пътя. Тя няма всички отговори, но ми дава основа за изследване. Нещо подобно на Юнг, който не е създал единна теория, но просто инструменти за изследване. Уважавам религията, но съм наясно с нейните ограничения.

Наясно съм и със своята ограничена способност да разбирам религията. Изглежда, че Бог ми се разкрива бавно, така че ми се струва, че би било доста самодоволно, дори и ако съм изучила всички книги от някоя религия, просто да спра да се опитвам да го опозная, убедена, че знам достатъчно. Може би когато стигна до него, той ще ми даде знам или някак ще разбера отвътре, или пък тези две неща са едно и също.

Връщайки се към Юнг, аз му завиждам за увереността, с която отговаря на въпроса дали вярва в Бог: „Не вярвам. Просто знам.” Сигурна съм, че е знаел, тъй като е бил смирен и честен човек, така че не би излъгал.

(ENGLISH)

In the morning I was reading a book on Carl Jung, one of my most favourite thinkers, and I thought again of what has always made me like him so much – the fact that he explored the world in as many directions as he could and that no matter how comprehensive his knowledge and understanding was, he never claimed he had a theory, much less a theory which explained all.

I also thought of religion as I often do nowadays – since I started my volunteer service with refugees I have had no time to be involved with religion myself, but I have somehow been involved in other people’s religious thoughts and practices.

I myself have been brought up as an atheist in an atheist society, but for many years I have not been an atheist and I do respect religion – all the religions I have somehow got to know so far. Still growing up without a religion has somehow shaped my religiousness now, and paradoxically in a way I seem to be taking religion more seriously than if I had been born into it. I do not believe in special observation practices but into living my life according to what I believe God wants from me. All the time, not just during the Ramadan or around Christmas / Easter.

I do not think it is so easy to figure out what God wants from me. I do believe that love is the most important requirement, but I also believe it is not the only one as people might be motivated by love and still do something harmful as they do not have the understanding what is the best thing to do in a situation. So I believe that we should learn as much as we can about the world and ourselves to be able to figure out better solutions.

Thus religion takes me out of its own doctrines into the world and sets me onto a journey. It does not have all the answers, but it gives me a foundation for research. Or as Jung puts it, he has not developed a unified theory but just tools to explore. I do respect religion, but I am aware of its limitation.

I am also aware of my own limitations to comprehend religion. It seems that God is revealing himself to me slowly, so I feel that it would be too complacent to just stop trying to know him, believing that I know enough, even if I have studied all books of a religion. Probably when I have reached him, he will give me a sign or somehow I will know it from inside, or maybe these two are the same.

Going back to Jung, I envy him for the confidence with which he answered the question whether he believes in God: “ I do not believe. I just know.” I am sure he knew as he was a humble and honest person, so he would not lie J