Не е късно и излишно

седмица след инцидента пред джамията да споделя, че не знам как точно можем да се справим с растящата вълна на религиозна, етническа и пр. видове омраза в нашата страна, но съм убедена, че не е с премълчаване. Ето защо аз използвам всеки удобен случай да говоря с всякакви хора за това – с познати, приятели, роднини, ученици.

Струва ми се, че в нашата страна расте толерантността спрямо нетолерантността и омразата. Като че все повече хора са убедени в неща като „ислямизация“, „турцизация“, „циганизация“, както и в необходимостта да се борим срещу тях, каквото и да означава всичко това.

Недостатъчно са тези, които си дават сметка, че всичко това може да означава доста неприятни неща, които вече са се случвали на Балканите. Ние, обаче, разчитаме на това, че в нашата страна винаги е било мирно и че на обикновените граждани не се е налагало да участват лично в неща подобни на гражданска война. Разчитаме някой друг да „разчисти“ ЧУЖДИТЕ, да ги постави на място.

Искам да предупредя мирните граждани, на които толкова много пречат ЧУЖДИТЕ, че не е изключено и у нас да се стигне до ситуации, които сме гледали у съседите, но от телевизионния екран. Този път може да стане така, че да сме участници на живо у нас.

Не знам доколко ще бъде полезно подписването на петициите, които подписах преди малко, но малко мисъл поне със сигурност няма да навреди.

Петиция за сваляне имунитета на Волен Сидеров.

Петиция за  пълно разследване на инцидента пред джамията

Освен това мисля, че е редно всички политици и пр. общественици, които се възприемат като някакъв вид лидери, редовно да вземат отношение по подобни въпроси, че и да се ангажират с действия.

Струва си да прочетете и едно становище – също написано седмица по-късно.

Advertisements

Вместо рецепта за козунак

Днес хванах такси и попаднах на един шофьор, с когото съм пътувала неведнъж. Той обича да говори, но не е досаден и досега не е говорил глупости. Понякога и аз се включвам и монологът се превръща в разговор.

Днес ми каза, че снощи в църквите имало доста по-малко хора отколкото друг път, а аз отговорих, че никога не съм влизала в църква на Великден и нямам желание, понеже не ми се иска да ми запалят косата със свещ и пр. Той ми каза, че отдавна не е влизал в джамия. Разказа ми и за сина си, който по едно време бил доста запален по религията и дори искал да стане духовник, но (за щастие на родителите си) накрая се отказал. Сега живеел в Западна Европа и всеки ден посещавал джамия, не пиел, не пушел.

Аз му разказах, че аз самата не съм кръстена, че и синът ми не е кръстен, макар че майка ми по едно време е настоявала, а той,  петгодишен й отговорил „Ние с мама сме будисти”. Както и това, че горе-долу по същото време е искал да стане „монас”, вероятно под влияние на телевизията, след като е гледал за децата в будистките манастири, но скоро се е отказал, а по-късно в началното училище сам е посетил църква, за да си поговори със свещеника по интересуващи го въпроси.

Човекът ме посъветва да не спирам сина си ако иска да ходи в църквата, защото това е много хубаво. Предполагам, че ме е помислил за атеистка, която гледа на религията с насмешка. Това не е точно така, но няма как да му обясня, че не съм си избрала религия, но не съм и атеистка и пр. Замислих се за това, че обикновено държа да се разгранича от християнството – не защото не ми е близко, а защото не обичам да съм християнка по подразбиране. Дадох си сметка, че всъщност съм доста по-близо до християнството от много хора, които ходят в църквата и знаят какво точно се прави там. Но съвсем по същия начин съм близо и до други учения. Не по-малко близо.

Спомних си за онова чудесно есе – единственото смислено есе на тема „Какво ме прави християнин”, което бях дала за незадължителна домашна на всички ученици, които в една дискусия се бяха самоопределили като християни. Написа го Хава (Хаджиибрям), която показа, че споделя основни християнски принципи, въпреки че не се смята за принадлежаща към която и да е религия.

След това се замислих дали в нашия град има Суфи и дали някой ден да не подаря на този човек някоя книга за суфизма.

Христос Воскресе!

Какво се случи с нашата джамия

Наскоро научих, че Общинският Съвет в Хасково е решил да спре високоговорителите на джамията; в Наредбата за обществения ред било допълнено, че се забранява „озвучаването с технически средства и вдигането на шум по улици, площади, паркове и спортни съоръжения, в жилищни и нежилищни сгради, включително храмове и религиозни общности, когато звукът се чува извън сградата, за времето на цялото денонощие“. Озвучаването може да бъде осъществено по повод празници и чествания с писмено разрешение от кмета. Сайтът haskovo.net пише:  “ През последните дни призоваването към молитва на ходжите вбеси хасковлии и мнозина се оплакаха в общинската администрация и по медиите.“

Преди години, в Шумен живеех в близост до квартална джамия. Мога да кажа, че там наистина прекаляваха с високоговорителите и съседите от близките блокове бяха направили подписка. В нея участваха и българи и турци, и християни и мюсюлмани.

Въпросната хасковска джамия, обаче, не се намира в тих жилищен квартал, а на улица, пълна с кафенета, от които звучи толкова силна музика, че през топлите сезони навън е почти невъзможно да се чуят мюезините. Години наред през същите сезони, докато живеех наблизо, у дома чувах мюезина, но ми звучеше приятно и далеч не толкова силно, колкото бумтенето от околните кръчми и кафенета, което се засилваше от 18 и продължаваше поне до полунощ. В много случаи музиката от сцената на площада ми е докарвала същото главоболие. Изглежда ми невероятно в последните месеци джамията да се е снабдила с високоговорители, които успяват да произведат толкова силен звук, че да се извиси над останалите наоколо.

В Хасково ще се строи 29-метрова камбанария. Според haskovo.net „На около 30 метра зад статуята на Св. Богородица община Хасково ще построи камбанария с няколко камбани, съобщават от туристическия информационен център. Те ще бъдат управлявани посредством компютърни програми. По този начин различни мелодии ще огласяват града в определени часове от денонощието.“ Според новата наредба, обаче, озвучаването би трябвало да се осъществява по повод празници и чествания с писмено разрешение на кмета.

Себахтин Исмаил от ДПС смята, че решението на общинския съвет е проява на нетолерантност и смята да го обжалва в съда.

В общинския съвет може да се боричкат различни групировки, но това никак не ме интересува. Не изповядвам нито християнство, нито ислям, но уважавам и двете религии и звънът на камбани и призоваването на мюезини винаги са ми е харесвали. Просто се чудя кой има полза от цялата история и недоумявам.

храмовете

Не съм атеист, но не съм и фен на строежа на храмове – може би защото нямам достатъчно опит с тях и не разбирам нуждата да ги има. Не подпомагам с пари такива проекти.

Смешни са ми християнските параклисчетата които никнат на невероятни места. Понякога се питам какво ли щеше да се случи ако със същата скорост никнеха техни мюсюлмански еквиваленти в градовете (да, виждам, че се появяват в селата – толкова смехотворни колкото християнските).

Виждам, че мои познати, приятели и ученици се включват в кампания против изграждането на 5 етажна джамия в София. Няма да се включа в нея. Така както никога не съм се включвала в кампания против изграждането на християнски храмове.

И не, не ми се вижда добра идея да изчисляваме по колко храма се падат на 1000 християни и мюсюлмани.

Православието и аз

Години наред презирам това, което някой сполучливо нарече „войнстващо Православие“ – откриването на магазини с водосвет, църковните сватби, масовите кръщенета (за да кръстиш дете, е нужно да кръстиш родителите и кръстниците), четенето за успех на изпити, масовото строене на параклиси, показното издигане на големи кръстове за назидание на Мюсюлманството, великденската тълпа, „ако не си православен, значи не си българин.“

Нито съм православна, нито пък ме интересува дали съм българка; слушам с удоволствие езаните от съседната джамия, играя ориенталски танци и при всеки удобен случай защитавам Исляма. Вкъщи има доста религиозна литература, но тя е предимно източна. Имам и една купчина със западна, но тя съдържа предимно Ислям (повече Суфизъм), малко Християнство (никакво Православие ако не броим Библията) и съвсем мъничко Юдаизъм. Като малка харесвах богомилите, но те пък се смятат за еретици.

Вероятно не е учудващо, че в света на Православието бях въведена от католик на има Хайнц Нусбаумер :). На българите ще припомня, че да си православен може да означава с голяма вероятност че си руснак, сърбин, румънец или грък 😛 .

Докато светът живее в интересни времена – световна икономическа криза, Сара Палин и компания, докато хората се борят за свобода на словото по блогове и площади, а четецът ми в Google тъмносинее и показва 20 непрочетени текста само от Пейо, аз танцувам, рисувам, готвя, целувам, мечтая за бебе, кроя тайни планове с Георги, измислям бъдещето си, чатя си с Музата, радвам се на Владо. Чудесно време за преоткриване на

Това е книга, която притежавам от миналата година, но реших да прочета миналата седмица, когато осъзнах, че монахът в мен си иска своето – ранно събуждане, четене, размисъл, писане – неща, които хранят духа и укрепват ангела ми 😉

Още когато прочетох първите трийсетина страници реших, че това е чудесен подарък за рожден ден. В „Пингвините“ отново не си купих книга от Христо Стоянов, а той, както обикновено пожела да види какво съм си купила, и този път се стресна, а после се смя.

Сега смятам да препрочета книгата бавно и да пиша за нея. Всъщност днес  щях да напиша ревю и да го пратя на един човек, който харесва ревютата ми и смята, че е добра идея да публикува мое ревю за провокативна книга. Чудя се достатъчно или прекалено провокативен (каква странна дума 🙂 ) е моят избор.

Сестра Уенди за Изкуството и Истината

Познавам Сестра Уенди от години, но макар че често си спомням думите й, като че допреди малко съм я възприемала като фикция, вероятно защото е героиня от текст, който съм преподавала. Днес, и аз не помня как, попаднах на нея в Интернет, гледах достъпната част от интервю, водих си записки и нямам търпение да разкажа.

Сестра Уенди завършва колеж в Оксфорд и  институт за учители, а след това преподава в университет в Южна Африка, но по-късно напуска преподавателския католически орден за да стане една от онези монахини, които не просто се отказват от семейния живот и секса, а подаряват девствеността си на Бог, за да бъдат свободни да се занимават с други неща. От бебе знае, че ще стане монахиня и няма търпение да навърши 16 – така, както някои деца винаги са знаели, че ще станат лекари, както Моцарт е знаел, че ще стане музикант; според Сестра Уенди това е ясен знак че си призван – не просто искаш да бъдеш монахиня / лекар / музикант, а се нуждаеш от това.

През 80те започва да изучава сама история на изкуството. Тъй като не разполага с пари, тя пише писма до библиотеки и галерии, моли да й изпращат картички с експонати. Когато някой иска да й направи подарък, тя си пожелава картички и списания, а на тези които искат да й направят скъп подарък, поръчва книги. Така тя събира огромна тематична библиотека.

Макар че научава много за изкуството, Сестра Уенди подхожда към всяко произведение така, както е подхождала към изучаваните в Оксфорд книги ( както правят и нашите хора в Saint John’s 😉 ) – изследва задълбочено, без да се опира на критика и търси своята искрена, истинска, лична реакция към творбата. Не бърза и не разчита само на интелекта си, а съзерцава. С дни.

През 90те Сестра Уенди става известна не само във Великобритания, но и в Европа, а по-късно и в Америка със своите филми и книги, в които представя произведения на изкуството по простичък, но вдъхновен и вдъхновяващ начин. Тя смята, че всеки носи потенциала да общува с изкуството и всеки има право да споделя собствените си чувства и мисли, предизвикани от него и не бива да се притеснява от факта, че не е специалист.

За нея изкуството е начин да достигнем до Истината, а Истината е това, за които всеки от нас индивидуално е създаден. Важно е да я открием и да живеем в хармония с истинската си същност и предназначение … като Исус, който с чиста съвест може да каже „Аз съм Истината“. Изкуството е и начин да излезнем от клетката на ежедневните си тревоги и грижи, та когато се върнем в нея, да знаем, че животът е повече от това съществуване в клетката. То ни дава по-широка перспектива. Изкуството ни показва неща от света, които може никога да не докоснем през живота си, както и неща от нас самите, които може никога да не открием и признаем. Изкуството изисква нашето внимание и така ни спасява от опасността да прекараме по-голямата си част от живота като зомбита – безсъзнателно.

Сестра Уенди не се шокира от голите тела и не отказва да говори за техните изображения с възхищение и възторг. Според нея и другите монахини сред които живее, човешкото тяло е красиво творение и подобие Божие и нито една негова част не е грешна или срамна. Сексуалността не е грешна и срамна, а красива и носеща радост на тези, които не са се отказали от нея. Сестра Уенди се радва за хората които могат да й се наслаждават.

Докато я гледах, мислих за собственото си призвание, за часовете по естетика с Параскова и за Диана, на която пожелавам да напише хубави книги и да снима филми като Сестра Уенди 🙂 Препоръчвам на всички да гледат интервюто.

––––––––––
Бележки под линия:

Връзка към интервюто.

Връзка към част от филмче на Сестра Уенди.

Връзка към американското й пътешествие в сайта на PBS.

Сестра Уенди в момента е на 78 и живее в каравана на територията на Кармелитски манастир във Великобритания. Вече не прави филми и не пише книги поради здравословни причини.

Интервюиращият Бил Мойърс е същият който разговаря с Джоузеф Кембъл в „Силата на мита“, заснет в ранчото на Лукас.

Някои от вас може би познават Сър Кенет Кларк и неговата книга „Цивилизацията“; някои може да си спомнят едноименната поредица, която течеше по българската телевизия в 70те или 80те – вече не помня кога. Все си мисля, че е крайно време да докопам текста на английски за да забавлявам децата с откъси (нали, милички, си спомняте „I am in the Gothic world, the world of chivalry, courtesy and romance“?), кактo и филмите (този път няма да обещавам ръката си, защото станах като лъжливото  овчарче, така че можете да ми ги намерите съвсем безкористно). Във въпросната „Цивилизация“ Кларк представя Западната цивилизация като изследва най-известните й културни паметници в контекста на времената в които са създадени.

BBC  е телевизията, която прави филмите за цивилизацията, онези за архитектурата (ще ги догледам и ще пиша още за тях), както и тези на Сестра Уенди. Някой да ме подсети дали БНТ напоследък е направила нещо подобно? За размисъл ще предложа някои бележки за финансирането на BBC от блога на Нели Огнянова. Запишете си и PBS ако ще изследвате обществените телевизии.

Фундаменталист

Случайно попаднах на страница от глосара на учебник по американска история. Предлагат ето това определение за фундаменталист: „Човек който вярва в буквалната интерпретация на Библията“ (вместо Библията можеш да сложиш Корана или която и да е Свещена Книга).