Етиката като диня

Вчера на курса, докато обсъждахме една морална дилема и говорихме за това доколко степента на морално развитие на служителите е от значение за работодателите, дали човек може успешно да се престори на по-етичен отколкото е, възникна въпросът какво означава по-ниско и по-високо по отношение на етиката.

Опитах се да обясня, че има хора, които успешно могат да заблуждават относно собствените си етични позиции и такива, които не могат.

Първите са наясно със съществуването на етични позиции, различни от своите собствени, както и с очакванията на този, когото евентуално ще заблуждават.

Има хора, които са убедени, че е етично да се постъпи по определен начин, но не намират сили и смелост да го направят.

Срещат се, обаче, и хора, които не са чували за някои различни от своите етични позиции и не могат да си представят съществуването на такива; ето защо е нeвъзможно да се престорят, че стоят на тези позиции.

Споменах на учениците за модела на етично развитие на Колбърг, но не съм сигурна дали успях да им предам прозрението си, че моралното развитие (като други развития) не е линейно и не става въпрос за придвижване напред и нагоре. Включих обичайното си ръкомахане и оформих нещо като по-малки и по-големи сфери, за да обясня, че става въпрос по-скоро за разрастване на обема на познанието за света 🙂

Една голяма сфера  може да побере в себе си по-малката – човек, който е научил повече е наясно с представите на този, който е научил по-малко. Малката сфера, обаче, няма как да побере в себе си голямата, така че научилият по-малко не може да си представи какво знае научилият повече.

Хайде сега познайте кой кого може да разбере, пък и да излъже 🙂

Advertisements

Черният лебед

Една пуйка всеки ден получава храна от стопанина си. С всеки изминат ден става все по-уверена, че той я обича и ще продължава да се грижи за нея. Минават хиляда дни. На хиляда и първият стопанинът заколва пуйката.

През 17 век в Европа вярват, че всички лебеди са бели. Изразът „Черен лебед“ означава нещо несъществуващо и невъзможно. До 18 век, когато в Австралия европейци виждат черен лебед.

Насим Талеб умее да открива поуките във всяка история и пролуките в човешкото мислене. От една страна го прави, за да се забавлява ( той предпочита да работи малко, да чете интересни книги вместо да гледа телевизия и да чете вестници, да говори с интересни хора, да се разхожда, да съзерцава), а от друга, за да се предпази и да спечели от случайността – особено от онези неочаквани събития с големи последици, които нарича „Черни лебеди“. Хобито му е да дразни хората, които вземат твърде насериозно себе си и качеството на познанията си, на които не им стиска от време на време да си признават, че не знаят. Интересува се основно от това как да вземаме решения в условията на недостиг на информация и разбиране, за да не се превърнем в пуйки.

Фен е на Пиер Хюе, Пиер Бейл, Попър, Поанкаре, Монтен, Хайек, Манделброт, Дани Канеман, Амос Тверски и т.н. Нарича себе си емпиричен скептик и епистемократ 🙂

В новата си книга (вече я има и на български за 15 лв., докато от „Хеликон“ си я купих на английски за 9.95 преди няколко месеца), Талеб отново е многословен и сладкодумен. Запознава ни с добри и лоши мислители и практики от областта на науката, бизнеса и философията. В индекса си подчертах доста имена. Има и дълга библиография.

По-рано съм писала за другата му книга:

Надхитрени от случайността

Надхитрени от случайността 2

Работа за философи

Някои знаят, че отдавна искам да покажа на света (още не знам как), че ученето на философия ти дава инструменти, с които да се справяш по-добре с работата си. Засега нямам време, но все пак мога да подготвям почвата с някое и друго откритие.

Днес това е обявата за работа от уеб агенцията „ABC Design and Communication“. Заглавието пълни душата ми: Търсим да назначим философ.

Аристотел на 12 век (Пиер Абелар)

това не е единствената посветена им картина

Както обещах, ще разкажа за моя герой Абелар, а след време, когато науча повече за него и Елоиза, когато прочета някои от неговите работи и, надявам се, всички писма, които са разменили с любимата, ще напиша нещо по-сериозно за Knol и Wikipedia.

Пиер Абелар е роден в семейството на благородник, но вместо да стане рицар и да получи всички привилегии на първородния син , както изисква обичаят, след като изучава либералните изкуства, се отдава на философията и заминава за Париж, за да учи при най-добрите учители по диалектика.

Благодарение на острия си ум, любовта към победите, нетърпението на младостта, високото си самочувствие и скромното си смирение, Абелар бързо се откроява сред съучениците си и се издига дори над преподавателите си. Това, разбира се, няма как да остане безнаказано, защото посредствеността не търпи нищо по-високо от себе си. Отначало просто му се присмиват, после му забраняват да изнася лекции по някои богословски въпроси, под предтекст, че все още не е готов. Популярността му, обаче, расте, и все повече ученици напускат маститите си учители за да го слушат. Славата носи със себе си и пари.

Абелар е млад, красив, известен и богат. Няма жена, която да му устои, но той избира Елоиза – младо и твърде образовано за онова време момиче. Успява да наеме стая в дома на чичо й, който, загрижен за образованието на племенницата си, я поверява на Абелар като ученичка. Скоро двамата са толкова увлечени в любовна игра, че Абелар започва да изнася лекциите си  без предишната жар и с огромно отегчение. Връзката им става известна на всички, а Елоиза забременява. Абелар я води при сестра си и й предлага брак, но Елоиза отказва, тъй като това би навредило сериозно на кариерата му. Тя смята, че е по-достойно да бъдат приятели, отколкото съпрузи, защото тогава ще ги свързва единствено любовта, ще се срещат рядко, но с много радост. Освен това, тя подозира, че семейният живот ще пречи на  интелектуалните занимания на любимия й, и че не е справедливо този блестящ ум да бъде отдаден на една жена, вместо на цялото човечество. Ето защо моли Абелар да проучи какво мислят по въпроса философите. Въпреки, че в писанията им Абелар не намира нищо в подкрепа на идеята си, той успява да склони Елоиза да сключат тайно брак (за да не навреди на кариерата му), след което, разбира се, ще живеят далече един от друг и ще се срещат когато могат.

Скоро след това чичото на Елоиза подкупва един от слугите на Абелар и успява да го кастрира. Абелар, на свой ред, отмъщава на предателите не само с кастриране, но и с ослепяване. После отива в манастир; Елоиза също, а синът им остава при сестрата на Абелар. До вчера живеех с илюзията, че след това Абелар и Елоиза са живели в мир и тишина и са разменяли мъдри писма, но се оказва, че това е само началото на абеларовите страдания. Срещу него се организират религиозни събори, горят книгата му, заточват го многократно в манастири, в които пък монасите непрекъснато се опитват да го убият, а противниците му, които пътуват и изнасят лекции успяват да настроят срещу него много от някогашните му почитатели и приятели.

За Абелар най-важното е да изследва и да преподава, но през голяма част от времето възможността да се занимава с тези неща му е отнета. Освен това живее в постоянен страх. Един от светлите периоди в живота му е отшелничеството му – скоро след като заживява в построена набързо колиба на парчето земя, което му е отпуснато, при него се стичат десетки ученици, изоставили луксозните си градски домове, готови да спят на земята и да пишат на масички от буци пръст. Тъкмо когато се установява и построява параклис, Абелар отново е в опасност и трябва да търси ново убежище.

За негова радост, обаче, Елоиза, вече абатиса на орден, успява да се премести с монахините си на освободеното от Абелар място. След години, на любимата му са поверени тленните му останки, след време самата тя е погребана до него.

утеха

Нямам добро хуманитарно образование, което ми е нужно не за да оправдае университетската ми диплома (може да не я заслужавам, но не се чувствам гузна, че я имам), а за се ориентирам по-добре в света, за да се чувствам добре.

Тъжно е, че образованието ни зависи предимно от случайности – дали ще попаднеш на човек, който може да сподели някакво знание, дали ще се окажете в контекст, който да благоприятства споделянето, дали ще минеш покрай писан текст, дали ще го забележиш, дали средата ти насърчава ученето, и т.н.

Бихте казали, че не е уместно да се оплаквам  от образователните обстоятелства, в които пребивавала досега, защото повечето хора по света и около мен не са имали моя късмет, и да, аз съм благодарна на съдбата, че съм се родила в това семейство и съм учила в тези училища, че по някое време (макар и преминала 30) някак съм получила прозрението, че ми е насъщно да уча, но това не значи, че тази ситуация ми харесва, а още по-малко ми харесват ситуациите на повечето хора по света и наоколо.

Не искам да обвинявам никого – хората са дали каквото са имали и искали – не мога да обвинявам когото и да е за невежеството му, нито пък за нежеланието му, което произтича от невежеството. Откриването и наказването на виновни винаги ми е изглеждало безсмислено занимание в какъвто и да е контекст. За мен единственото смислено занимание е да открия начина да живея в режим на постоянно щастие и начина да помагам на други да открият за себе си. Струва ми се, едно от местата, през които минава моят път е образованието в най-широк смисъл. Подозирам, че това е валидно за всички.

Не твърдя, че съществува универсална образователна пътека към щастието, някакъв учебен план, който следва да бъде фиксиран. В момента се сещам за трите неща, в които се уповават будистите: Буда, Дарма и Сангя. Буда не е Бог, а човешко същество (едно от многото), постигнало просветление, готово да споделя наученото по пътя си  (Дарма) с нас. Достъпът до Дарма – думите и мъдростта на Буда е важен, но точно толкова важна е и вярата, произтичаща от знанието, че човешко същество е стигнало дотам, където искаш да стигнеш и ти. Сангя е братството – всички хора, които са постигнали знание и го предават. Мисля, че този модел е универсален.

В моята Сангя се включват най-различни хора – живи и мъртви, познати и непознати. Наскоро съвсем случайно заподозрях, че в нея ще се окажат хора, които са свързани с постмодернизма. Първите две изречения обясняват защо чак сега откривам това, а оттам е ясно защо „постмодернизъм“ ми е звучало далечно и префърцунено и защо дори не мога да си спомня къде попаднах на нещо писано за него, което успя да привлече вниманието ми. Е, вчера някак си спомних за това и си разпечатах три статии. От енциклопедията на Станфорд разбрах по-малко от половината, но се справих лесно с другите две, а сега си принтирах още неща. Струва ми се, че постмодернизмът ще ми донесе утеха. Хубаво е когато осъзнаеш, че и други са открили топлата вода.

диалози

Благодаря на Росита, че ме светна за новите филмчета с Айрис в YouTube. Тъкмо вчера, докато чистех, мислех за предстоящия избор на курсове за Никола и обещаната от мен помощ, и така се сетих, че има неща, в чиято същност не си влезнал. Не става въпрос да имаш знания, умения, а да си схванал сърцевината. Например, вчера се сетих, че всъщност не познавам сърцевината на информационните технологии. Макар че дрънкам понякога на китара или посвирвам на блок-флейта, знам, че не съм влезнала в същността им – мога да усетя разликата между връзката ми с тях и връзката ми с пианото, въпреки че съм изпозабравила нотите. Чудех се дали има неща, които си въобразявам, че познавам. В тази връзка ми дойде добре да гледам първото филмче, в което Айрис е поканена в някакво предаване, за да разговаря за разликата между литературата и философията.

Много по-важен за мен в момента се оказа разговорът между Айрис и Кришнамурти. Бях доста изненадана, че двамата някога са разговаряли. Бях очарована от начина, по който стояха на две различни по дизайн столчета, от червения му пуловер и кадифените джинси, а Айрис lovable както обикновено, размахваща ръце. Спомних си дискусията ни с Никола за изневярата и после се чудех дали и ние да не седнем на столчета 😉

Кришнамурти изглежда като сократическа костенурка, а Айрис като сократическа Алиса.  Very sweet 🙂

Интерфейсът на Вселената

Защо „Аленото цвете и бялото“ (викториански роман на Мишел Фейбър, авторът на „Ябълката“) се простира на цели 900 страници? Вярно е, че авторът навлиза доста по-надълбоко от много други в съзнанието и несъзнаваното на героите си (без да обижда емоционалната ми интелигентност, но за това като пиша специално за книгата),  но има и друга, точно толкова важна причина: изграждането на сетивен свят.

Викторианските романисти показват сетивни детайли, но си спестяват усилието да изграждат цял свят, защото читателите им така или иначе са потопени в сетивния викториански контекст. Ние, съвременните им читатели, не се оплакваме от липсата на такива детайли и пространни описания, защото повечето от нас не обичат да четат такива неща; предпочитаме действието и мислите (в този ред за повечето читатели). Самата аз съм казвала, че една от причините да захвърля „Властелинът на пръстените“ е, че ми напомня за учебник по география (Хаз, не плачи, решила съм да опитам пак … ще му дойде времето). Освен това съм от хората, които през повечето време се реят на някоя и друга педя (поне) над материалното. Прибавям и квантовото разбиране за кухотата и безплътността на вселената на по-дълбоко ниво, за да стигна до откровен идеализъм.

И все пак, точно аз продължавам да си купувам меки играчки и други ненужни (?) неща, а когато го правя, не само ги гледам, но и ги галя, защото съм капризна по отношение на материите – „не мога“ да обуя каквито и да е чорапи или да си измия косата с какъвто и да е шампоан, да си купя каквато и да е тениска.

Сетивното играе доста по-важна роля в живота ми, отколкото обикновено признавам. Често казвам, че живея в главата си, но там продължавам да (пре)създавам сетивни усещания. Не по всяко време, разбира се; пребивавам в света на чистите идеи през голяма част от времето. Сетивното е важно дори за Платон (който също открива корените на вселената в чистите идеи, от чието име (някой да знае защо?) се е пръкнал изразът „платоническа любов“) беше отделил не един ред във „Федър“ за извънградския пейзаж, жегата, щурци, паяци и пр.

Както вече казах, Фейбър отделя много място за сетивни описания – имам чувството, че погладих прогореното от паднали от камината въглени килимче и намокрих ръка във водата, с която проститутката си прави вагинални промивки. Да чувам нечии стомашни и чревни движения е нещо толкова естествено за мен. Фейбър (а вероятно и Толкин?) прави това, защото изгражда вселена.

Да, можем да се насладим на театрална постановка с минималистичен декор – правили сме го десетки пъти. В същото време, обаче, ако можем да избираме, повечето от нас предпочитат цветната версия на филм, а много от любителите на компютърни игри не пропускат да споделят мнението си за реалистичността и естетиката на анимацията. Помислете и за Second Life.

Всъщност, ако се замислиш, ще видиш че повечето хора през повечето време пребивават в сетивното а не в абстрактното. Малко са тези, които се спускат все по-надълбоко, а когато го правят, приличат по-скоро на водолази … винаги се връщат на повърхността за да отдъхнат, да се отърсят от съприкосновението с празнотата.

Може би някой ден ще мога да плувам дълго в празнотата, но дали ще стигна дотам да не се връщам към плътната реалност? Дали ще спра в ума си да (пре)създавам сетивното? Дали сетивното е просто интерфейсът на вселената – нещо, без което посветените могат?