Бай Тео – Единственият Учител

Чух за този учител миналата година – от мой ученик. Той твърдеше, че това е ЕДИНСТВЕНИЯТ в България учител по физика, който МОЖЕ да подготви ученици за олимпиада. Живее в Казанлък и преподава безплатно. От цялата страна за уикенда идват ученици.

Днес, благодарение на друг ученик попаднах на интервю с този човек.

Истина е, че човекът не взема пари. Съществуването на школата му е възможно благодарение на собствените му спестявания, помощта на общината и на фондация, създадена от негови ученици.

Ще си позволя да цитирам мнението му за българското образование в момента, тъй като изцяло го споделям, а повечето хора не ми вярват:

„има огромна маса ученици, които нищо не знаят. И ако дойде да ги изпита една европейска комисия, моето лично мнение е, че 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование.“

Ще цитирам и мнението му за широкото образование, тъй като изцяло го споделям, но засега нямам сили да говоря с всички за това, но някой ден ще го направя:

„Оказа се, че преподаването може да бъде една много вдъхновена от Бога дейност. Подобно на картината на Микеланджело, където Господ вдъхва живот на Адам, и тук ние вдъхваме духовен живот на тези деца. И това е работа, която ни доближава до Господ. И като емоция да създаваш личности е нещо изключително. Защото не е достатъчно само да можеш да си решаваш задачите. Има много хора по света, които могат да си решават задачите. Но за да направи човек свръхпостижение, трябва да бъде една многосвързана личност. Трябва да има огромна култура. И не просто техническа култура, а хуманитарна култура. Не случайно в най-големите американски университети след като си вземат всички други технически изпити, имат поне осем хуманитарни предмета. Защото се смята, че един човек, който ще става професор, трябва да може да направи едно грамотно изказване или да напише есе. И затова смятам, че когато съм успявал да накарам мои ученици да се разплачат пред картини на Сезан в Ермитажа, не е по-малко постижение от това, че съм изкарал осем златни медалисти на олимпиади.“

Прочетете интервюто тук. А това е адресът на фондацията.

А аз си мисля за това, че все пак до него достигат тези, които могат да си платят пътните до и нощувките в Казанлък. Чрез фондацията можете да помогнете и на тях. И хайде, моля, тарикатите да не пишат, че винаги става въпрос за пари, щото прекомерната циничност е тъпа.

Важна добавка:

Тук се опитваме поне малко да популяризираме школата онлайн: http://www.shkolata.org . Сайтът се подържа от бивши ученици на Тео и понякога е дори полезен.
За негови експериментални или теоретични задачи полежението е малко по-сложно – помолил ни е да не ги качваме, защото се губи ефектът на изненадата. Все пак едно от основните умения, на които учи той, е да се мисли при много ограничено време, затова и е много по-ценно да направиш олимпиадата в състезателни условия (4 часа), вместо да имаш цял ден вкъщи да мислиш по една задача. В сайта се опитваме да компенсираме, като измисляме собствени задачи, или като взимаме такива от сборници, но са много далеч от оригиналността на Тео.
За онлайн уроци… не мога да кажа, че не сме обмисляли идеята. Според мен основният проблем е, че някой трябва да инвестира много време, за да направи записите – технически всичко останало е лесно. Така че, ако се намери някой ентусиаст, който може да инвестира време за запис, идеята е страхотна. (Свилен Кънев)

Advertisements

Награди, наказания и други неща

Чета за Fast For Word – програма за деца с езикови увреждания и нарушена способност за учене. Казват, че винаги трябва да има награда – всеки път, когато детето бива възнаградено, мозъкът му отделя допамин и ацетилхолин, които помагат за утвърждаване на току-що направените промени в мозъчната карта.

Хм. Досега отричах изцяло използването на награди (и наказания) като се обосновавах, че човек просто трябва да бъде оставен да изживее естествените последици от действията си и да ги осмиссли. Сега, обаче ми се струва, че всъщност има много случаи, в които хората се нуждаят от такива стимули – на първо място заради това, че много от тях не са пораснали достатъчно, за да откриват причинно-следствените връзки. Нужно е да им бъдат показвани, подчертавани – понякога дори с въвеждане на изкуствени стимули, които са по-видими и по-разбираеми за съответния етап от развитието им. Когато тези стимули престанат да действат, може да се наложи поетапно да се въвеждат нови, докато се стигне до момента, в който хората могат пряко да възприемат и разберат истината.

„Изхабяването“ на стимулите е всъщност положително, понеже бележи израстване. Предизвикателството е за този който играе ролята на обучител / възпитател / образовател – да открие следващия подходящ стимул. Това изисква задълбочено мислене и време, но също и познание.

Някои стимули (или липсата им) могат да отведат „ученика“ в твърде пагубни за него посоки, независимо от добрите намерения. Оценките в училище и родителските наказания, например, са отвели доста ученици надалеч от любопитството и самостоятелното изследване, от радостта от ученето. От друга страна, пък, същите  тези неща могат да бъдат подтиснати от „разглезващи“ стимули като прекомерно гледане на телевизия.

Мисля, че изкуствено създадените задачи трябва да съдържат вграден в себе си стимул – това ги прави по-добри от другите, които нямат и изискват външна подкрепа. Вярвам, че е по-добре този стимул да е положителен, че отрицателният е по-добре да се избягва (какви ли невротрансмитери се отделят тук?), освен в случаи, в които ученикът трябва да научи нещо за истинска опасност.

Кое, обаче, е истинска опасност? Предполагам, че различните“обучители“ имат различни идеи за това. Твърде много родители, например, смятат, че истинска опасност е получаването на ниска оценка, а на мен ми се иска да смятат за опасност изгубването на любопитството и радостта от ученето – изобщо, а не само в академичен контекст.

Всичко което написах се отнася не само за академичното и изобщо „интелектуалното“ учене, но и за развитието на емоционалността и пр.

В момента се чувствам доста глупаво, току що осъзнала колко малко знам за човешкия ум, а съм и родител, и учител 😦 Добре, че не съм се захванала да пиша учебници 😉

размисли на учител-аматьор

Преди няколко дни, когато си играех с класната стая, която правя в Lively, както и с проектирането на столче с Google SketchUp, осъзнах, че това са част от нещата, които бих могла да правя с часове, дни и години наред. Това не беше нещо ново – отдавна знам, че рисуването, чертането, проектирането са неща, за които имам дарба и желание, че не бих се учудила ако някой ден са елемент от работата ми и пр. Нито пък идеята да започна уроци по рисуване при Андрей Каменов е нова. Новото е, че тези неща се свързаха с педагогическите ми пориви. Прииска ми се да работя в някакво училище, в което да има свобода за творчество, в което да учим по неструктуриран начин, и най-важното нещо да е не знанията които да наливам в главите на учениците, а вдъхновението, свободата, смелостта да изследваш и да създаваш, увереността, че можеш да научиш и да направиш всичко.

Не съм мислила повече за това и не съм избистрила нищо, но прочетох новия текст в блога на Царевна и искам да й отговоря. Ако друг път идеята ми е избистрена и просто сядам да я напиша за блога, то днес тук пиша като в личните си дневници – нямам представа какво ще се получи от този поток на съзнанието.

Преди време един приятел ме попита (струва ми се повече на шега): „Защо не направиш едно училище?“. Доколкото си спомням, мисля, че му отговорих, че за училище са нужни учители, а аз не познавам достатъчно такива, с които бих могла да работя, за да направя нещо наистина добро. Може и да съм му разказала за опита си като работодател в образователния бизнес.

Оставям съвсем настрана финансовите въпроси, защото ако една идея е добра и осъществима в контекста, в който искаш да я осъществиш, пари винаги се намират. Не че имам опит в това, но вярвам.

Продължавам да съм убедена, че основният проблем в образованието е човешкият фактор. Ето защо съм много развълнувана от появата на Царевна. Знам колко сухарско звучи, но не знам как да го напиша така, че да го почувствате. По подобен начин бях развълнувана, когато в проекта за успеха се включиха Ким и Велян. Бях щастлива и благодарна и на всички останали, но давам за пример тях, защото от тях бях изненадана. Сега съм изненадана от Царевна – досега не съм вярвала, че е възможно в България да има такива студенти по педагогика.

Може би в България има много повече хора, с които бих се радвала да работя, но откъде бих могла да знам, след като половин живот почти не съм срещала такива, докато се опитвам да правя смислени неща в Хасково. Случвало се е мои познати да ми казват, че в страната има и други хора, които искат да правят смислени неща, но обкръжението ми винаги е опровергавало думите им, а скептицизмът ми започна да граничи със цинизъм, особено след като две години имах възможността да общувам със стотици учители от цялата страна.

Понякога си мисля, че може би съвместните ми образователни проекти са се проваляли, защото аз не умея да работя с хора. Почти винаги е ставало така, че да се озова в центъра и да се проваля като мениджър, след което да стигна до извода, че въпросните хора не стават. Майка ми ме беше попитала дали всъщност проблемът не е в мен – за всичките ми неуспешни връзки и съвместни проекти: „Все ти ли си правата?“. „Да.“ й бях отговорила, съвсем уверено. Това, което ми липсва е умението да манипулирам и изнудвам, да лицемернича. Ако това е основата на добрия мениджмънт и на семейното щастие, предпочитам да живея и да работя сама. Явно нямам дарба за другото. В същото време, обаче, си мисля, че когато човек съжителства или работи с хора, които умеят и искат да дават, да създават, а не само да консумират, не е нужно да манипулира, изнудва и лицемерничи. Когато вдъхновени хора правят нещо заедно, те го правят наистина добре. Ако споделят една мечта, ако тръгват от сходни мотивации … мисля, че това е основата да силната корпоративна култура. Ето защо подборът на човешки ресурси е основата за по-нататъшния успех. Все ми се струва, че ако хората не са подходящи, и най-искреното и силно желание, и най-изтънчените умения не помагат. Не бих хабила усилия да прилъгвам хората, за да свършат някаква работа. Бих направила всичко възможно да ги улесня и окуража да направят нещата, които са убедени, че трябва да направят, след като съм им създала среда да стигнат до решенията какво да правят.

Да, важно е да притежаваш и емоционална интелигентност, да познаваш хората. Все си мисля, че това е нещо което мога. Познавам много хора много по-добре отколкото те се познават, но идеята да манипулирам ми се струва противна. Мисля, че доброто образование и възпитание могат да минат без манипулация. В тази връзка не съм опитвала да манипулирам дори собственото си дете.

За да направиш нещо добро в образованието е важно да имаш и специализирани умения и познания. Ще призная, че на мен ми липсват теоретични познания, макар че съм завършила педагогическа специалност. В университета не научих нищо в тази насока. Каквото знам е предимно откриване на топлата вода в практиката и саморефлексията. Останалото е от книгите, които съм чела. Знам, че е нужно да науча доста в областта на образователната психология и пр. Мислила съм дали да не поуча тези неща в университет, но ако го направя, няма да е в България.

И накрая, за да успее някакъв образователен проект е важно да има подкрепата на средата – особено на родителите. Най-успешните образователни проекти са тези, чиято култура се споделя от родителите на учениците (макар че това е донякъде вярно и за университетското образование, тук не разглеждам университетското образование – за него друг път). Нищо, че винаги твърдя, че повечето деца нямат щастието да имат просветлени родители и затова учителите трябва да са добри и мотивирани. Разбира се, не е нужно родителите да са кой знае колко просветлени по отношение на образованието. Хубаво е поне да имат доверие на учителите, но преди това е критично да са убедени, че все пак има смисъл да поверят децата си на въпросните учители.

Универсалното знание – една изгубена книга

Това е гербът, който си е избрал физикът Нилс Бор, когато е посветен в рицарство. Мотото е Contraria sunt complementa (противоположностите се допълват)

Съжалявам, че не я преснимах или откраднах от библиотеката на читалище “Заря” – така или иначе вече е изчезнала оттам. Четох я преди 20 години. Беше издадена около 1929, дебела около сантиметър. Превод от турски на богомилска книга. Включваше чистата философия на богомилите – Част 1: Космогония, Част 2: Общинария. Всяка глава започваше с “В началото беше мъртва точка.”, а после, както може да се очаква, действаха силите на сътворението и разрушението.

Предполагам че точно за тази философия на богомилите става въпрос в книгата на Емилиян Станев (“Антихрист” или “Легенда за Сибин”, ама май по-скоро в първата), която завършва с разпадането на една богомилска община, когато Богомил решава да оповести новата твърде абстрактна версия на богомилството. Простите вярващи в буквален Бог хора не могат да я разберат и я превеждат буквално като смърт на Бога, след което се отдават на пиянство, разгул и т.н.

Това е нагледен пример за необходимостта Истината да се облича в дрехи, които биха се харесали на различни хора. Ето защо съществуват толкова много религии – за да отговарят на вкусовете на различни хора. Ето защо съществуват и толкова разнообразни светски начини на познание – защото едни имат вкус към науката, а други към хуманитарните области. Нещо като Вавилонска кула.

Това, което обединява всички хора е жаждата да знаят, но не всеки е развил в еснаква степен и по еднакъв начин способността да учи. А повечето хора дори не осъзнават потребността си.

Мисля, че най-същественото което трябва да се знае е универсално. В приказката на Андерсен – всички виждат царя в дрехи; само едно дете го вижда гол. Преподлагам, обаче, че всеки е виждал дрехи по свой вкус.

Всички учения, които претендират да стигат до сърцевината на нещата, казват че за нея е невъзможно да се говори с думи (пръстът който сочи луната не е самата луна), че единственият начин да познаеш истината е чрез директно преживяване. Ето това се нарича мистицизъм. Мистици има не само в християнството, но и в останалите западни учения (кабала в юдеизма, суфизъм в исляма), както и в източните – тантризъм и пр. Мистицизмът е в сърцевината и на … либералното образование.

Ключовият (за мен) текст за либералното образование “Полезността на безполезното” който Swarthmore College доскоро изпращаше на хартия на всички кандидати, заявява, че изкуството не може да бъде преподадено и обяснява, че учителят по пиано не може да ти преподаде как точно трябва да се изсвири една творба. На моменти текстът става твърде “мистериозен” за нашенския вкус като казва, че най-ценното в образованието е срещата на умовете, в която по някакъв начин нещо преминава от ума на уителя в ума на ученика, че не фактите са ценното, което научаваш в колежа, а умението да превключваш на различни модуси на “мислене” (или както казват “да мислиш през различните предмети”).

Това твърде много прилича на начина на обучение, използван в повечето езотерични традиции – директното връзка между учител и ученик. Тук, макар учителят да е по-скоро проводник на съответната традиция / учебна дисциплина, индивидуалната му личност е от голямо значение – не всеки учител е подходящ за всеки ученик – точно както не всеки психотерапевт (и вид терапия) е подходящ за всеки пациент (но това е според широкомислещия Юнг, а не според тесномислещия редукционист Фройд).

В този вид образование учителят не е източник на информация (а и как би могъл да бъде, особено дне, когато имаме Google), а “личен треньор”, “гуру”, “ментор”, който ти помага да се настроиш на определена честота. Образование, което поставя учителя в ролята на авторитетен източник на информация наричахме “килийно” (може да видиш типичния му представител в лицето на учителя Икабод Крейн в “Легендата за Слийпи Холоу”).

И понеже съществуват твърде много честоти, либералният колеж предвижда core curriculum (general requirements) – задължава те да избереш курсове от няколко широки области на знанието. А за тези, които не са успели да се научат да превключват на различни честоти, се предлагат книги и обучения като тези на Едуард де Боно за цветните шапки, за които днес работодателите плащат луди пари – ето защо работодателите които искат да си спестят такива разходи, предпочитат да наемат служители с либерално образование.

Да обобщим с ОскарУайлд:

“Нищо което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено.”

Ако смяташ, че си струва тои текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.