За душата на един Лъв

Понякога мисля, че в срещите и връзките ни с хората има нещо съдбовно, че е достойно да си носим кръста. В същото време толкова много пъти ми се е случвало да захвърлям кръстове. Никога не знам дали е правилно според законите на Живота, Вселената и Всичко останало, но го правя, защото не издържам, защото смятам, че само така мога да запазя нещо важно в себе си. “Може и да греша и само да си търся извинения за поведението си, но съм убеден, че се бях избавил – не себе си, Лев Николаевич, а това нещо, което понякога започва да искри в мен.” казва Толстой, когато на 82 години напуска родния си дом, в който е прекарал живота си. Някои от децата му го обвиняват и му казват, че след като е търпял толкова години, може да потърпи докрай, че не е достойно да се отказва от кръста си. Съпругата му продължава да играе главната роля в трагедията си, като очаква от останалите да бъдат гръцки хор.

Когато преди време бях чела в един вестник, че в края на живота си Толстой бяга от дома си в опит да се присъедини към толстоистка комуна в българско село, мислех, че просто е бил мръднал. Тогава си представях идиличния му живот в Ясна Поляна – място, на което бих останала. Когато четях “Последната гара”, обаче, разбрах, че причината е още по-жалка и трагична: съпруга, която е пълна с горчива енергия и не може да се сдържи да не го контролира, чийто ум непрекъснато ражда грозни видения и начини, по които да кара Лев Николаевич да се чувства виновен. Познавам това и признавам, че досега не съм успяла да се издигна толкова нависоко, че в подобни ситуации да се отърва от усещането, че някаква хичкокова птица ме кълве по главата – неуморно.

Ето какво й пише Лев Николаевич:

“А колкото до това, че Вашето нравствено развитие не е протекло в съответствие с моето, което на свой ред е доста своеобразно, аз не мога да Ви обвинявам. Духовният живот на всеки човек е тайнство, сключващо се между съответния човек и Бог, и никой не може да държи сметка на другия човек по какъвто и да било начин.”

Лев Николавич и без това се чувства виновен заради охолния си живот във времена, в които повечето хора по земята живеят в мизерия. Той иска книгите му да стигнат до тях, докато съпругата му държи да използва по най-печелившия начин авторските права и след смъртта му.

В края на живота му роднини, сподвижници и институции се дебнат и надпреварват, всеки със своите собствени мотиви и стил, за душата на Толстой, който копнее за малко спокойствие и възможност да довърши започнати трудове. Днес Толстой щеше да се разведе и да публикува книгите си онлайн, но преди сто години … което, разбира се, нямаше да му спести съвсем драмата.

Романът е полифония от разкази на различни действащи лица в драмата в Ясна Поляна, заети от личните им дневници – съпругата, една от дъщерите, секретарят, лекарят, любимият ученик, Лев Николаевич. Ето как я описва самият автор:

“Романът е като морско пътешествие, предприето в непознати води, но аз бях доплувал колкото може по-близо до литературните събития, които съставяха последната година от живота на Толстой. Когато той говори в романа, аз цитирам неговите реални думи, или пък, макар и доста рядко, създавам диалог въз основа на преразказани разговори с него. На останалите места давам воля на въображението си относно това, какво и как трябва да е било казано.”

Може би това ревю е доста безлично и не успява да покаже книгата в пълния й блясък и огромното й значение за мен, но иначе рискувам да залитна емоционално. По подобен начин се чувствах, когато исках да пиша за “Приказка за Стоедин”, но сега не му мислих много – и не написах куп различни чернови. Толстой казва, че всички щастливи семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно по свой собствен начин. Откривайки толкова много прилики със семейства които познавам, за пореден път се чудя дали не е искал да каже обратното. На мен ми е много по-интересно семейното щастие. Може би ще напиша Романа, който да покаже, че щастието не е по-малко достойно от нещастието, колкото и да не изглежда cool. Може пък да имам фенове – сигурно има достатъчно хора, които могат да се чувстват цели и без излишно драматизиране.

Advertisements

Всяко щастливо семейство … (1)

Когато чета за съпругата на Лев Николаевич, както и нейните “партии”, се сещам за майка ми, и с лекота признавам болката й, но и съвсем се освобождавам от гузността, която ме обзема като се сетя, че никак не се интересувам от личността й.

Не е ли странно никак да не се интересуваш от човек, който се е старал да заема толкова много място в живота ти, че понякога едва ти е оставал въздух, когото си ненавиждал и си желал да изчезне, а в същото време си отделял толкова време и енергия да утешаваш, за да стигаш всеки път до фрустриращото осъзнаване, че макар и плитък е дълбоко неутешим.

Представям си колко арогантно изглежда отстрани, но така се е случвало много пъти с мен – живяла съм като куче, което се опитва да бъде в мир с бълхите си, но по някое време не издържа и се отърсва от тях, избягвайки обясненията от досада и страх да е нарани, с което, може би, наранява повече, но можеш ли да си сигурен? В свое оправдание обичам да цитирам Жабата: “Обичта няма нищо общо с понасянето.”

Будистка по Толстой

Толстой прочел книгата “Ужасите на християнството”, за която се твърдяло че е писана от тибетски лама. След това обобщил “петте заповеди на будизма”:

Не убивай умишлено никое живо същество.

Не кради това което принадлежи другиму.

Не се поддавай на сексуалното желание.

Говори истината.

Избягвай упойващия ефект на алкохола и тютюна.

Миличкият Лев Николаевич! Явно понякога великата руска душа може да бъде трогателно повърхностна.

Истинските неща са неуловими или политически некоректни

Докато чета “Последната гара”, роман за Л. Н. Толстой, мисля за собствените си семейства, за случки и нагласи, които не е лесно да бъдат разказани, но добре разказани, биха могли да се превърнат в части на романи. Това ме подсети за работата, която предстои да вършим в следващите месеци, считано от понеделник – изравянето на личен материал от биографиите и душите на учениците ми, който да се превърне в есета, които печелят стипендии в хубави колежи. Тази най-важна част от кандидатурата за селективен американски колеж предполага интересно четивно писане за душата на кандидата.

Тъй като един от “дефектите” ми е да не задържам опит (в която и да е област на живота си), който да използвам наготово следващият път (като пословичния търкалящ се камък, който не събира мъх), дойде времето, в което отново се чудя дали ще успея да помогна на всеки да изрови истинските си съкровища, чудя се как да подходя.

В това време чета за Толстой, спомням си мои истории и се чудя какво ли щях да мога да напиша аз ако сега кандидатствах в колеж. Всичко което изплува е някак неуловимо и не бих рискувала от четенето му да зависи приемът. “Неуловимите” неща са уловоми за малцина; на останалите дължиш пояснение ако искаш да увеличиш вероятността да бъдеш “правилно” разбран. Когато, обаче, поясняваш, рискуваш да предизвикаш досада у тези, които разбират и без пояснение. То е като да ходиш по тънък лед. Надявам се на снизходителност.

Всъщност, добре разказаната история не изисква деклариране на поуката, която е там за можещите да я видят. Ето защо понякога се налага да разказваме само истории, чийто риск да бъдат разбрани превратно е сведен до минимум. Отново се налага да се пързаляме по тънкия лед на коректното, рискувайки от прекомерна коректност да останем в баналното.

Не е лесно да прецениш читателя, особено когато е съвсем анонимен. Вече не помня как съм изградила някаква работна представа за “средностатистическия” хипотетичен college admissions officer, която добива малко по-ясни очертания когато опозная духа на конкретното училище, което представлява, но това не е всичко – той вероятно е получил колежанското си образование на друго място и в известна степен е оформен в различен дух.

Да задълбоча още в горното би било вече параноично. Ето защо залагам на по-сигурното – да оставя настрана хипотетичните културни напластявания и да говоря направо на човека – от моето сърце на неговото. Един приятел казва, че така е най-лесно …

Да, лесно е да говориш истината, но само ако си успял да стигнеш до нея, а това е занимание самотно, “мазохистично” и отбягвано от повечето хора. Ето защо се налага да придружавам някои ученици, особено тези, за които саморефлексията е нещо съвсем ново – не до края на пътя, разбира се – даже Сталкерът не влиза в стаята с “клиентите” си.

Естествено, известна част отказват да се самоизследват и залагат на повърхностното представяне в светлина, в която предполагат че трябва да се покажат. И това понякога върши работа (дори и с най-известните училища) и започвам да се надявам саморефлексията да се случи в колежа. Както съм казвала, доста често не се случва, но … има време – казват му “криза на средната възраст”; има и други възможности, разбира се.

Последният параграф е известно отклонение от темата. Връщам се към нея, за да завърша с една мечта – да пиша романи … доскоро ми се виждаше съвсем невъзможно, но все повече усещам, че не е. Докато снощи четох “Гълъбът” разбрах, че мога да пиша като Зюскинд … както си мисля и за Амос Оз, Амели Нотомб, Айрис, Лев Касил, Орхан Памук. Може би някой ден ще успея – може би като се науча да изключвам учителския си патос, въодушевяването си от очевидното, което ме прави добър учител, но лош писател.

Би ми било интересно да прочета роман на Толстой, за да видя как един учител се е справял като писател. Досега никога не ме е изкушавала идеята да го направя, особено след като навремето с “Война и Мир” няколко пъти стигах едва до, хм, не по-далеч от страница # 20. Откакто преди години, обаче, прочетох статия за края на живота му (опитът му да избяга в България), Толстой ме заинтригува като личност. Непременно ще разкажа за биографичния роман като го завърша. Засега ще кажа, че структурата му напомня за “Името ми е Червен”, а самият Лев Николаевич за Томас Джеферсън, и ме кара с мисля много за себе си и за нещата по принцип.