За комунизма и любовта / On love and communism

(find English translation below)

Баба ми казваше, че когато парите си тръгнат през вратата, любовта отлита през прозореца. Спомних си това преди малко, когато прочетох във Фейсбук, че Маргарет Тачър била казала, че комунизмът си отива, когато се свършат чуждите пари. А обърнах внимание на това, защото една приятелка ми беше пратила статия за солидарността – че ЕС трябва да се фокусира върху нея и пр.

През целия си живот съм споделяла и дарявала, помагала съм на хора, помагала съм за проекти; най-често поставям своите нужди и желания на последно място и мога да си позволя да кажа, че съм алтруист. Това, обаче, не ме прави социалист.

Ако трябва да дефинирам политическите си възгледи, бих казала, че съм либертарианка. Може да вярвам в любовта, помагането, алтруизма, но не мога да ги изисквам от когото и да било, камо ли да ги налагам на цяла нация или на ЕС. Мога да ги изисквам само от хората, с които съм влязла в някакъв доброволен съюз, основан на личен избор. Не вярвам в обществените договори, които някои прави от името на други хора.

Да, да, знам, че такива избори не ни дават гаранции за бъдещите поколения, но кои сме ние да правим избори вместо тях? Единственото, което можем да направим е да вършим това, което проповядваме, да даваме личен пример и честно да обсъждаме изборите си.

Изкушаващо е да играеш ролята на Робин Худ – да вземаш от богатите и да даваш на бедните. Кой знае, дори и аз може да се окажа в тази роля някой ден, но се надявам да бъда достатъчно честна и да не изисквам и другите хора да стават крадци. Ще си поема отговорността и няма да рационализирам и оправдавам избора си като се опитвам да превръщам обществото в мой съучастник.

Ако  някой иска да бъде социалист, той трябва да бъде готов лично да споделя и да помага, активно да се грижи за други хора. Може да открие съмишленици и да си направя комуна, кибуц, но не и тоталитарна държава. В този смисъл социализмът върви ръка за ръка с либертарианството.

EN

My grandmother used to say that when money goes out the door, love goes out the window.  I just remembered that when I read a saying (allegedly Margaret Thatcher’s) on FB: Communism goes when other people’s money finish. And I paid attention to that because one of my friends sent me an article on solidarity – that EU should be about solidarity, etc.

All my life I have been a person who shares and donates, who takes care of people and projects, who most often puts her needs and wishes last, who could afford to say she is an altruist. However, this does not make me a socialist.

If I have to define my political views, I could say I am a libertarian. I might believe in love, sharing, helping, altruism, but I cannot demand these from any person, much less imposed it on a nation or the European Union. I could demand it only from people with whom I form some kind of voluntary union, based on personal choice. I do not believe in blanket social contracts which someone makes for other people.

Yes, yes, I know such choices provide no safeguards for the future generations, but who are we to make choices for them? The only thing we could do is practice what we preach, be role models and honestly discuss our choices.

It is tempting to play the role of Robin Hood – take from the rich and give to the poor.  Who knows, even I might be in his shoes some day, but I hope I will be honest enough and not demand that other people become thieves too. I will take my own responsibility, not rationalize and justify my choice by trying to make society my accomplice.

If someone wants to be a socialist, he should be ready to share and help himself, to take active care of people. He could find people who share his ideas and make a commune, a kibutz, but not a totalitarian state. In that sense, socialism goes pretty well with libertarianism. 

Advertisements

Колко добре ни хранеха през соца?

Преди малко прочетох статия, посветена на 50 годишнината от погрома в Новочеркаск. Накратко: Русия „с цел да преодолее временния недостиг на хранителни продукти“, решава да повиши тройно с една трета цените на месото и млякото, както и нормите, които работниците трябва да изпълнят за да получат заплата. С други думи: работниците трябва да работят тройно с една трета повече за досегашната си заплата, с която вече може да се купи тройно с една трета по-малко мляко и месо. На хората им писва и се вдигат на стачка. Накрая стачката е потушена с оръжие. Загиват26 души, 87 са ранени. По-късно са осъдени на смърт 7, а над 100 са изпратени в лагери.

Моите спомени са по-пресни. Спомням си един виц: след поредно повишение на цените, Людмила Живкова се оплаква на баща си (Тодор Живков), че като се разминава по улицата с разни хора, чува да я ругаят с „Да ти сера в капелата“. Баща й я успокоява „Спокойно, дъще. Скоро няма да има какво да серат“. Спомням си и едно клипче по телевизията (нали все пак се демонстрираше нещо като самокритика) – мъж с каскет дяла едно клонче и пее „Съкращение“. Наскоро моя по-възрастна приятелка ми разказваше за гладните години, в които родителите й са оставали без работа за назидание – понеже майка й си е позволила да критикува властта от позицията на принципен комунист, че и да се откаже публично от членство в Партията. Аз самата съм израснала в сравнителен разкош, благодарение на факта, че баща ми е бил търсен специалист и е работил по различни ключови обекти като електроцентрали. Не си спомням, обаче, у нас да е имало кой знае какво за ядене и ми се струва, че това не се дължи само на ограничения асортимент.

Какви са вашите спомени за заетостта, заплатите, храната и въобще възвеличавания години наред (преди и след 1989) стандарт на живот?

Свобода ли?

Понякога ми става тъжно, когато за онези времена се говори по такъв начин, все едно трябва публично да се покая заради факта, че тогава съм живяла първите си 18 години. И сякаш детството и юношеството ми са някак … невалидни. Не, не съм от онези, които изпитват носталгия по комунизма.

Понякога се чудя … но така и не мога да дам категорична оценка на онези времена по принцип. Струва ми се несправедливо. Зависи кой как е живял живота си в условията, в които се е случило да се роди. Може да не намирам този период от живота си за особено щастлив, но колкото и да ме е боляло лично или обществено, все стигам до извода, че съм благодарна, че съм се родила точно в това семейство, точно в онези времена. Нищо, че си мечтая за Средния Запад, за Средновековието и какво ли още не. Доволна съм, че от всичко това съм се пръкнала точно аз и съм станала такава, каквато съм. Доволна съм и че комунизмът си е отишъл.

Така и не мога да се начудя дали следва да възприемам социализма по начина, по който възприемам фашизма. Струва ми се, че много по-малко хора през социализма са били толкова наясно с най-страховитите неща. А когато не си (съвсем) наясно, живееш нелошо и някак … невинно. Точно както живеят повечето ми съграждани днес, след поредните местни избори … Повечето не са наясно, че даже са и във възторг. А тези, които си мислят, че са наясно, се страхуват. Аз съм една от тях.

Да, днес се страхувам не по-малко отколкото вероятно са се страхували някои възрастни през социализма. И те са се възмущавали, но са си мълчали, защото са предпочитали да запазят дома и работата си и да отгледат децата си.

Иначе имаме свободата да правим това и онова, но на практика се получава така, че едни нямат потребност да се възползват от въпросната свобода, а когато тези са мнозинство, за другите ползването на свободата е опасно.

Не, няма да дам примери, понеже ме е страх. Но си вярвам, да.

Да балансираме Андрей Райчев

Един млад човек, вече бивш комунист, сподели с мен публикация на в. КУЛТУРА – интервю с Андрей Райчев – за капитализма, класите, консуматорите и пр. Както обикновено, Райчев говори умно, сладкодумно и уверено  – просто харизматично. Докато четях, се възхитих на много моменти, понеже изразяваха изводи, до които съм стигала и аз. Други моменти, обаче, ме оставиха усъмнена и нащрек. Стори ми се, че нещичко се спестява, че другичко се преиначава, но всички тези неща няма как да бъдат забелязани от някои млади хора, на които не се е налагало да хранят семейство с 3 долара месечна заплата, например.

Материалът звучи красиво сам по себе си, но  ако при четенето на такива текстове естетиката не е най-големият ви приоритет, можете да хвърлите по едно оче на коментарите (на три страници).

Освен това, ако искате да виждате по-ясно нещата, си струва да инвестирате и малко време в придобиване на икономически познания. Използвам случая да препоръчам едно книжле, което прочетох тези дни – Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета. Ако смятате, че парите идват от Държавата, прочетете не само моето обяснение откъде пък идват парите В държавата,  но и Икономиката в един урок.

Но нека се върнем на първата спомената книга. От нея ще научите доста за връзката между държавата и икономиката, или иначе казано за връзката между политиката и икономиката. Ако (като мен) смятате, че който трупа знания и мъдрост не трупа тъга, а сее щастие не само за себе си, но и за целия свят, ще останете с приятното чувство, че благодарение на знанието можете поне мъничко да допринесете за благоденствието на хората.

Протестите на глада

Както разбрах от Иво Христов, основателят на лявото общество СОЛИДАРНА БЪЛГАРИЯ, от което получавам ъпдейти във Фейбук, БСП организира национални протести от 26 март и „се надяват недоволството срещу растящите цени и бедността на народа да обхване и останалите градове от страната“. Иво пита дали такъв протест следва да се подкрепи ако е организиран от БСП.

Аз пък се чудя дали такъв протест следва да се подкрепя изобщо.

Пред кого се протестира? Може би пред управляващите?

Какви са конкретните искания? Да намалят цените, безработицата и бедността?

Някой може ли да ми обясни как по-точно нашата държава може да го направи, бидейки парламентарна демокрация и част от световната парична икономика? Единственият начин, който ми хрумва е да насърчава устойчивата икономика. А това не означава държавата на намалява цените, да създава директно работни места, да субсидира и т.н.

Не, не смятам, че гладуващите трябва да се оставят да измрат. Тези, които ме познават или четат блога ми отдавна, знаят, че никога не съм била за това и че лично се ангажирам да не се случва. Останалите биха могли да поровят из текстовете и да прочетат. Така че айде да не коментираме моята личност и идеи, а да се фокусираме върху въпросите:

Ако народът ще протестира против бедността, какво е разумно да иска?

Ако държавата се ангажира да помогне, по какъв начин е разумно да го направи?

Неделно приключение

Може би защото имам свойството да привличам всякакви алтернативни люде,  а може би защото Пипи има свойството да привлича и почти всякакви други, вчера се запознахме с една баба, родена в (доколкото запомних) началото на 20те години на миналия век. Разказа ни на крак една бърза тъжна история за тримесечното си дете през 1949, а след като се разплака и я поканихме  да седне на нашата пейка, ни разказа още множество истории. Аз клъвнах по първата, тъй като ми е интересно да изследвам соца, а след като бабата сподели, че тези дни смята да изпрати описаните си спомени със снимки на Парламента „да ги четат” й предложих, че може да ги даде на мен, за да ги пусна в Интернет и да ги чете целият свят. Бабата се ентусиазира и ме заля с истории – дотам, че се пообърках, и за всяка ме питаше „Искаш ли й това да ти дам? И него съм написала.” Да, да, искам всичките. Разбрахме се да ми остави нещата при едни познати, а аз да ги оставя пак там, когато ги сканирам. Да видим какво ще стане.

По пътя се замислих – всъщност не мога току-така да публикувам разни неща без да съм сигурна, че са истина – дали тази жена не е мръднала или пък просто иска да злепостави хора, на които има зъб – изглеждаше нормална и свестна, но на мен много хора досега са ми изглеждали нормални и свестни. Тя спомена общи познати и съм решила да говоря с една от тях – жена, която не познавам добре, но мисля, че мога да се доверя.

Очаквайте продължение.

Лицето на Горгоната

Лицето на Горгоната е книжка, в която Владимир Свинтила разказва за седеммесечния си престой в психиатрично отделение, където го изпращат през 1957 уж реформираните комунисти, които твърдят, че се борят срещу прогонените от тях сталинисти, които пък няколко години преди това изпращат Свинтила в концлагера в Богданов Дол.

Свинтила очертава разликите в подходите на милиционерския участък, концлагера и психиатрията и показва, че не е възможно човек да е подготвен за онова, което го очаква там. И все пак, някои хора оцеляват – след продължително безсъние, физически изтезания, глад, преумора, медикаменти, електрошокове. Според Свинтила оцеляващите са онези, които са с по-богат духовен живот и повече лични ценности. Самият Свинтила оцелява и с помощта на познанията си за работата на Юнг и Фройд.

За разлика от „Увод в логотерапията“ на Виктор Франкъл, книгата на Свинтила не е толкова ценна като изследване на оцеляването в подобни условия, но пък предлага обяснение на причините хора като него да бъдат затваряни на такива места.

Макар че стилът и патосът на Свинтила продължават да не са ми по вкуса, смятам, че и тази негова книга си струва – дори и само заради страниците, посветени на несъгласието. Струва си и заради напомнянето за онова неприятно нещо, което продължавам да усещам в БСП и до днес.

Книжката е 100 страници / 9 лв.

За други неща на Свинтила съм писала тук:

Кладенецът на мълчанието – за концлагера в Богданов Дол

От Маркс до Христа – за силата православната вяра по време на комунизъм

Ако се интересувате от опити за промиване на мозъци по време на комунизъм, вижте и тази книга.