За момчетата и мъжете (някои уточнения)

Наскоро писах един текст, в който твърдя, че момчетата имат нужда от внимание, закрила, подкрепа, менторство и пр. от страна на мъже, че тези неща в днешно време не достигат  и че във връзка с това би било добре в училищата да има повече учители-мъже. Свързах това с факта, че днес твърде много момчета са привлечени от неонацизма, агресията и пр. Някои откриха в това парадокс – как става така, че днешните момчета растат край жени, а стават агресивни. Имаше и разсъждения на тема какви биха били любимите занимания на момче, отгледано от хомосексуална двойка жени – шиене на гоблени и пр. Така стигнах до извода, че е нужно да направя някои уточнения.

Ще говоря за момчетата, които се раждат с биологичен мъжки пол, както и мъжка сексуална идентичност – т.е. възприемат себе си като момчета, а не като момичета, родени с лош късмет в мъжко тяло. Сексуалната ориентация на тези момчета в случая няма значение. Ще пиша за хомо, хетеро и бисексуалните момчета, които възприемат себе си като мъже. Основната ми идея е, че всички тези момчета, докато растат, се идентифицират с момчетата, с мъжете и съответно възприемат като  поведенчески и пр. модели именно момчета и мъже.

Всички тези момчета може и да са обградени от жени (вкъщи, в училище), но намират своите модели за подражание, ментори и пр. Често те не се познават лично с тях; всъщност въпросните личности може и да са съвсем фикционални – герои от филми, например. С други момчетата общуват онлайн, на улицата и пр. Някои от тези хора са възрастни, а други юноши. Големият въпрос е какви са тези хора. Биха ли могли да дадат добър личен пример, да осигурят подкрепа, насърчение, вдъхновение, които да помогнат на подрастващите момчета да станат етични, отговорни, силни и добри хора?

Смятам, че момчетата винаги имат примера на други момчета и мъже. Когато липсват добрите примери, лошите са тези, от които се учат. Когато им липсва подкрепата и вниманието на пораснали мъже, момчетата, търсейки подкрепа и внимание, попадат на други момчета или инфантилни мъже. По този начин невежите се учат от други невежи. Ето така се раждат момчешките банди, например. Ето така с момчетата се злоупотребява. Ето така момчетата се научават да злоупотребяват с други хора.

Разбира се, момчетата не учат само от собствения си пол. Като майка, която е отгледала син без баща, виждам, че синът ми е възприел много неща от мен. Струва ми се, обаче, че има чувствителни моменти в развитието на момчетата, когато за тях е важно да се утвърдят именно като мъже, да се уверят че са мъже, да го покажат на света. Точно в тези моменти е важно наоколо да има мъже, достойни за подражание. Може да са учители, вуйчовци, дядовци, съседи, а дори и хомосексуални мъже, които са близки приятели на лесбийската двойка майки на момчето. Да, дори последното го казвам убедено, изхождайки от личен опит: може да не съм била в лесбийска двойка, но имам гей приятели, които са дали отличен пример на сина ми.

Advertisements

Моят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв 🙂 Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD 🙂

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си 🙂

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето му за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

Дресировката

Слушам подсвиркването на съседа, който „говори“ с гълъбите си и се чудя дали и ние ще се научим да общуваме с нашия гълъб. Преди години за известно време съжителствах с каракачанки. Не се опитах да ги дресирам – така както и не съм правила съзнателни усилия да възпитавам Стоян – някак не ми идва отвътре – подобно на покойния ми приятел Вельо Чешита, който продаваше малки немски овчарки и на въпроса на купувачите „Какво може да прави това куче?“ отговаряше: “ Каквот’ си го научите. Аз бъхтани деца и бъхтани кучета не обичам.“

Често съм чувала да казват, че кучетата от еди коя си порода били умни, а от еди коя си – тъпи. Не знам как измерват кучешката интелигентност, но ми се струва, че я приравняват с готовността за подчинение. В този ред на мисли, би трябвало  животните, които предпочитат да останат верни на природата си и да следват свой дневен ред, да отстояват независимостта си, да са най-тъпите.

Дали хората не възприемат същия подход и спрямо децата? През първите осем години от училищното образование, Стоян беше възприеман от солидна част от учителите си като дете с психически отклонения – най-вече заради това, че опитите на същите учители да му покажат, че Силата е на тяхна страна не предизвикваха една от двете считани за обичайни реакции – а) страх; б) гняв, а странната позиция, която може да бъде формулирана така: „Разбрах Вашата гледна точка. Моята е различна. Разбирам и приемам последствията.“

Понякога учителите му са ми съчувствали открито за това колко ми е трудно да се справям с това дете. А аз съм се чудела какво му е трудното да разговаряш с човек, който настоява да разбира. Да, може да е по-икономично откъм време и усилия да се подчинява незабавно. Да, може би е нормално за един тийнейджър автоматично да се бунтува без кауза, след което да бъде подкупен или наказан.

Всички тези „нормални“ начини, обаче, изхождат от чужд за същността ми модел – на опозицията „господар-подчинен“, „дресьор-дресиран“. Ето защо малкото текстове за възпитание на децата, които съм се опитвала да чета не са ме вдъхновявали.

Спомням си разговора между две лелки във влака. Едната разказваше как двегодишното дете на нейни близки преди да си легне сгъвало и подреждало на столче дрешките си. Другата я попита „Ами как са го научили? Отговорът беше: „Ами с бой, как?!?“.

Признавам, че досега никога  не съм постигала и половината от такива висоти на дресьорското изкуство – нито с кучетата, нито със собственото си дете.Може би не се чувствам фрустрирана точно защото не съм правила сериозни опити. Май не съм ги правила, защото никога не съм имала желанието да наложа волята си, да утвърдя егото си … не и чрез децата и кучетата. Струва ми се, че когато става въпрос за възпитание и образование, не става въпрос за фокусиране върху моята личност. Разбира се, ако кучето или детето се опита да нарани или разруши, бих се опитала да го спра. С твърдостта ми в такива случаи са се сблъсквали и възрастни 😀

Плът и кръв

Често се питам дали е възможно да се напише съвременна непрефърцунена проза, която да изобразява случващи се в съвременна България неща и да не е сюрреалистична. Досега не съм успявала да си го представя. Опитвам се да вземам представители на различни прослойки и да се опитвам да ги видя в роман с качеството на стайнбековите, например, но не мога. Като че на тези хора им липсва … реалност. Хм, а досега си мислех, че просто им липсва красота. Не изключвам възможността аз дасъм неспособна да видя реалността и красотата, но освен това смятам да изследвам по-сериозно идеята на Христо за реалитито.

Всъщност, това което пиша сега е ревю на „Плът и кръв“ – още една хубава книга на Майкъл Кънингам. Тя е семейна сага, която започва от 1935, когато бащата, Константин, е на осем години, работи в башината си градина в Гърция и мечтае за своя. Там хората се скъсват от работа за да оцелеят. Продължава с живота на Константин в Америка, където той се скъсва от работа, за да преследва американската мечта, жени се за американско момиче, което отчаяно се старае да бъде образцова майка и домакиня.

Трите им деца изглеждат твърде различни от тях – син-гей, който завършва Харвард и става учител в прогимназия, дъщеря-красавица, която се омъжва за богат съученик, предопределен за бляскава адвокатска и политическа кариера, и дъщеря-дивачка, която се движи по свои правила из ню-йоркския ъндърграунд сред наркотици и травестити.

Историята включва и живота на внуците, като се разпростира чак до 2035, където се споменават и правнуците.

Книгата ми напомни за това, че по някакъв мистериозен начин в повечето случаи децата оцеляват и порастват поне малко по-здрави от родителите си. Не знам дали Господ ги пази или това е ефект от еволюцията. Напомни ми и за това, че в същото време, наглед твърде различните от родителите си деца често повтарят моделите на тези, от които така яростно се опитват да се разграничат.

Отново се появяват познати мотиви и герои – порастването на гей-момче, брачната драма на петдесетте, фините противоречиви връзки между родители и деца, и пр.

М.К. пише за неща, които познава добре от собствен опит – самият той е гей, роден в началото на 50те. Писането му може и да  форма на авто-терапия, но по-късно се превърща в акт на милост към другите – начин да им помогнеш да разбират и да обичат.

Надявам се скоро да намеря време да пиша за изучаването на литература в училище. Дотогава прочетете някоя от книгите на Майкъл. Писала съм за Дом на края на света и Дни образци. Гледайте Часовете с Мерил Стрийп, Никол Кидман, Джулиън Мур. Надявам се да чуя отзиви за творчеството на М.К. от моите гей приятели.

P.S. току що попаднах на „Двоен гид за лесбийки и гей мъже и техните родители“ от Мери Борек, майка на гей. Можетеда я купите от Виргиния Захариева само срещу 5 лв.

Неразбраното тайнство на майчинството

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила „Мама“. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода „Щях ли да я обичам?“ и си отговаря така: „Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.“ Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, „Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя“, а аз съм отговаряла „О, не! Отвратително!“. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга „Моят живот с лелчето“, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва 😉 ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, „Ами той, Б., много добре те е преценил.“ Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

въпрос за възпитанието

Ако обикновено

обясняваме любезността с лицемерие,

наричаме майсторството комерсиалност,

подозираме интелигентността в лукавство,

дали децата ни няма да решат, че

грубостта, посредствеността и глупостта

са тъждествени на

сърдечността и добрите намерения?

Оптимистична теория за родителската нелюбов

В петък следобед двама мои ученици участваха в дебат на тема „За или против вечерния час“. На последния ред с Георги Кокотанеков слушахме внимателно и обсъждахме. Нашият отбор беше утвърждаващ. „Как не са се сетили да използват аргумента, че е нужен закон, тъй като не можем да разчитаме на всички родители да се грижат добре за децата си?!?“, ядосвах се аз. „Ти пък винаги се сещаш за това.“, каза Георги.

Разбира се, че ще се сещам. От осемнайсет години работя с деца.

„Прости им, но не се обвинявай за това, че не успяваш да си спасиш.“ Май това е най-важното, което трябва да научи едн дете, което цял ден е готвило, за да нареди масата за Бъдни Вечер, за да покани отдавна живеещите в различни стаи свои родители. Единият отказва; когато другият разбира, че и двамата са поканени, сърдито напуска масата; дядото не знае какво да прави и също се оттегля в стаята си без да опита нито едно ястие. На следващия ден, слава богу, макар със закъснение, виждам sms-а и се обаждам. В 7 на часовника. Казвам на собственото дете, че трябва спешно да се видя с моя ученичка.

Преди малко дочетох книга с историите на български деца, родени през 1990 (когато са родение завършващите тази година гимназия). Родителите им са горе-долу на моята възраст.

Понякога наистина изглежда безизходно – работата е много, парите са малко, собствените ни родители не са били достатъчно добри (добре чувала съм го това, че няма идеални родители, но настоявам, че все пак е нужно да са достатъчно добри; не, не всеки родител желае най-доброто за детето си – това е просто клише), прецакани сме от държавата, предадени сме от приятелите, влюбваме се обсесивно, партньорите не ни обичат достатъчно, нуждаем се от почивка която не можем да си позволим, и потъваме, потъваме.

Защо има родители които нямат сили да обичат децата си? Може би за да се научат децата на снизходителност и прошка. Много от тях не успяват, и после, на свой ред дават възможност на своите деца да се научат на снизходителност и прошка.

А какво да правя аз, когато съдбата прати тези деца при мен? Понякога се чувствам неадекватна, защото не е достатъчно да обичаш; трябва и да знаеш, а има случаи в които съвсем не знам – понякога е нужен психотерапевт.

Понякога вървя по тънък лед; понякога и моите ученици хвърлят камъни по мен, но аз не съм Явора, не съм Исус, не съм ангелчето, което някои от тях вярват че съм.

Аз си избрах друга съдба – повече ми приляга да съм вещица или шаман. Не че вещиците не ги горят, че шаманите не ги изолират, но аз ще покажа на света как можеш да бъдеш щастлив и да оцеляваш достатъчно дълго, за да направиш повече значими неща. Искам да съм смеещият се Буда, замитащата с опашка Кума Лиса, чезнещият Чешърски Котарак.

Коя е Явора ли? Учителката на всички деца, чиито истории е разказала Теодора Димова в „Майките“. Тази книга прочетох. И не можах да спра да я чета и плаках. И реших да науча за Теодора много повече от това, че е дъщеря на Димитър Димов ( да, авторът на „Тютюн“). Искам някой ден да й отговоря с моя книга 🙂

Когато затворих книгата, си спомних своя снимка от втори клас, направена от гаджето на сестра ми. Отзад беше написал „Дайте ни най-добрите майки и ние ще станем най-добрите хора.“

Искам да открия начина по който хората стават добри и щастливи, дори и ако нямат късмет с майките.

За маскираните учители.

Интервю с Теодора

Astilar за книгата

P.S. Заради Теодора вече съм известен оптимист за съвременната българска литература. Купих си и книга на Емилия Дворянова. Очаквам и други предложения.