Не знам какво да мисля

През 90те се разказваха вицове за застрахователи /мутри, които рекетират продаващите фъстъци бабички. Никой не се страхуваше да разказва такива вицове – бяха си отишли времената, в които обикновеният човек можеше да пострада заради това че говори за несправедливостите, извършвани от силните на деня.

Напоследък, обаче, лично аз се страхувам да говоря за такива неща. Не знам дали това е нещо, което улеснява извършващите несправедливости или им е все тая дали говоря и дали някой ме чува. От второто следва, че не знам дали страховете ми са основателни. Интересно ми е ако се разприказвам дали ще ме сплашат или ще ми спестят сплашването, за да покажат, че всъщност няма от какво да се страхувам и че всичко всъщност е съвсем ОК, а ако не е, то поне имаме свобода, гласност, демокрация и не-знам-си-още-какво.

Мисля си и за това, че ако си мълча, още по-малко хора ще забелязват, че ако съдим по размера на сградите, МВР изглежда да е един от най-големите работодатели в града. Въпреки, че не МВР не предлага продукт или услуга, за която някой свестен човек би платил освен ако не е принуден, има бюджет, който позволява на МВР не само да наема много хора, но и да им плаща сравнително добре. Бюджетът  на МВР е повече от два пъти по-голям от бюджета за всички нива на образование и наука, а ако прибавим даренията, които събира, можем да приемем, че е около три пъти по-голям.

Какво означава това?

Че пари за образование има, но държавата предпочита да ги дава за полицейщина (подслушване на кого ли не, примерно и не само – спомнете си за невинния Максим, който беше набеден за крадец и прекара половин година в ареста).

Че държавните силови структури стават толкова силни, че чак страшни за хората, които би трябвало да закрилят (лично аз досега съм имала нужда от помощта на полицията в няколко случая и не съм я получавала).

Че МВР вероятно играе ролята на мутрата от деветдесетарските вицове, но вече приемаме това за нещо естествено.

И кой знае още какво – можете сами да допълните в коментарите. А аз си позволих да говоря общо за МВР, но не и за конкретни облечени във власт личности (не непременно свързани с МВР) – понеже се страхувам и не съм сигурна дали си струва да рискувам. Ето какво се случва с един, който си отвори устата.

Сигурността, Санчо …

И защитниците и противниците на социализма у нас като че ли еднакво вярват в това, че преди 1989 у нас е имало сигурност по отношение на физическото оцеляване – храна, подслон, ниска престъпност – за (поне привидно) съгласните с режима. Не съм толкова сигурна, тъй като тогава беше възможно да бъдеш наклеветен ( дори анонимно ) за неща, които не си си помислял да извършиш, след което и да бъдеш наказан ( дори със смърт ). Не наричам „сигурност“ ситуация, в която имам осигурена храна и подслон, но всеки момент, по нечий каприз, бих могла да изгубя живота си ( дори буквално).

Шаренията на свободата

Да си представим идеалната ситуация, в която политическите партии бяха идейни и ценностни сдружения, а хората гласуваха, за да подкрепят идеи и ценности. Изборите щяха да продължат да наподобяват спортни залагания, в които, колкото и да е нищожна вероятността, всеки тайничко си мечтае да удари еднолично джакпота. На повечето хора щеше да им се иска представляващата ги политическа сила да спечели солидно мнозинство, така че да може лесно да управлява в съответствие със своите ценности и идеи.

Струва ми се, че късмет ще извади оная нация, в която това не се случва, в чийто парламент могат да се чуят много гласове, които представят различни перспективи. Вярно е, че до решения ще се стига доста по-бавно и по-трудно но е по-вероятно взетите решения да са благоприятни не само за мнозинството.

Демокрацията може да е власт на мнозинството, но мен ме е грижа за губещите малцинства. В този смисъл за мен демокрация и свобода не са непременно синоними. Ето защо ми е важно малцинствата да имат право на избор във всички случаи, в които не застрашават живота, здравето, свободата и собствеността на други същества. В противен случай демокрацията би била просто инструмент на тоталитаризма.

Ако сте свикнали да възприемате демокрацията като неизменен синоним на свободата и ви се струва, че говоря глупости, ще ви дам примери:

Ако управляващата партия със солидно мнозинство приеме закон, с който забрани практикуването на частен бизнес, а на вас не ви харесват условията за работа на предлаганите работни места? Това вече се е случвало в нашата страна по време на социализма.

Ако управляващата партия със солидно мнозинсто реши да национализира цял отрасъл и да превърне държавата в монополист, а вие работите в същия отрасъл като собственик на бизнес или професионалист, който предпочита досегашния си работодател и свободата да го напусне и да работи за друг ако условията вече не му харесват? Това вече се е случвало в страни с развита пазарна икономика и дългогодишна парламентарна традиция.

В такива случаи, ако сте от малцинството, което просто иска да практикува професията си при условия които му допадат, ще ви се наложи да емигрирате. Ако, обаче, страната ви е част от по-голяма международна общност (като ЕС или някогашния източен блок) и правилата в по-голямата общност са същите като в страната ви, ще трябва да заминете доста надалеч. А ако не е позволено да излизате извън страната, понеже тя се управлява от патриотично мнозинство?

Още по темата в Свободата да се роиш

покрай L’EUROPEO: Стената

(прекрасен брой)

Нужно ми е време за да осмисля социализма. Не искам да бързам да приема политически коректно становище. И без това сме под натиск да поглъщаме информация, която нямаме време да изследваме сами и да приемаме за свои политкоректни или точно противоположните им гледни точки. Без нюанси.

При социализма не бях под натиска на неовластени хора да вярвам в политкоректното; сега съм. Много по-конформистко ми изглежда сега – блогосферата налага конформизъм; някогашните ми приятели – не. Вече е все по-трудно да водиш истински разговор – да се отделиш от идеите, да ги сравняваш и пр. Сега повече хора като че намират част от идентичността си в политическите си убеждения, и здраво се държат за тях. Затова и не могат да разговарят сериозно за тях, да не би да ги изгубят или пък да чуят насмешливото „get a life“. А аз се чудя какво всъщност е животът според тези, които ми казват, че нямам такъв.

Свободата да се роиш

На мен не ми пречи да чувам говор на непознати езици докато вървя по улицата, но пък не ми харесват дрехите и прическите на повечето ми съграждани; не ми харесват и телевизиите, които гледат повечето ми сънародници. И все пак не ми е чак такъв проблем, защото мога да не включа телевизора и да не се вглеждам във външността на хората. Ако живеех в студентско или ученическо общежитие, обаче, щях да имам сериозен проблем, защото силните звуци ме съсипват.

Прекрасно е да бъдем отворени за различното, защото така може да открием много неща които ни харесват. Прекрасно е да бъдем толерантни, за да не се опитваме да налагаме предпочитанията си върху хората с различни вкусове и ценности и да си спестим конфликтите и насилието. Но още по-прекрасно е да не бъдем принудени да живеем със съседи, чийто начин на живот непосредствено ни въздейства и угнетява.

Ето защо приветствам разпадането на империите и националните държави, възникването на автономни области, малките самоуправляващи се общности, миграцията, разводите, люспенето на партиите, правото на самоопределение, политическата некоректност, правото да не наемаш/държиш на работа хора, които не ти харесват.

Бих работила за осигуряването на пространства, в които хората да бъдат това, което искат в които да са свободни от демократичния натиск. Бих учила хората на смирение, за да не се изкушават да налагат вкусовете и ценностите си на съседите. Бих защитавала правото им мирно да предлагат културен обмен, както и да отказват такъв.

Предполагам, че в такъв свят не само би процъфтявал културният бизнес, но и биха нараснали възможностите да наблюдаваме множество жизнеспособни модели на съществуване.

В такъв свят, обаче, не отпада необходимостта от глобално сътрудничество, а оттам, вероятно и на глобални организации, които да решават планетарни и общочовешки проблеми. Нещо като съвет на старейшините, в който всички общности, без оглед на размерите и богатството им, да бъдат равнопоставени и равнопредставени. Но това е друга, още по-необмислена тема.

Без авторитет

Психологията на тълпите твърди, че потребността да се подчиняваме на авторитети е вродена и се проявява когато сме в група. Ако това е вярно, допускам, че колкото по-често се проявява, толкова по-лесно се случва това всеки следващ път.

Попадала съм в групи неведнъж – в училище, на работа, и във формални и неформални организации, но така и не успях да се слея с тълпите, да се изпълня с чувствата им, да се възторгна от водачите им и да си изгубя ума. По-скоро се е случвало по неволя да стана лидер, отколкото да изгубя собствената си преценка. А в повечето случаи съм предпочитала да си тръгна.

Не че имам нещо против колективната работа по принцип. Напротив – смятам, че колкото повече ресурс изисква разрешаването на един проблем, толкова по-добре е това да се свърши от група, но сдруженията на съзнателни хора, които не се обезличават и уеднаквяват са съвсем друг въпрос, и в тях всеки е лидер по своему, но за това – друг път.

Предполагам, че една от важните причини да се науча да разчитам на собствените си преценки е израстването ми в относително уединение, далеч от детската градина. Прекарвах доста време в самотно размишление или творчество и се чувствах отлично в собствената си компания. Когато на 5 тръгнах на полудневна забавачка, във времето за свободни занимания не се притеснявах да съм сама ако това което правят другите не ми е интересно. Месец и половина след началото на втората ми година там, на 6, реших че ми е омръзнало и толкова настоявах да тръгна на училище, че накрая се съгласиха да ме вземат.

Вярно, различавах се от съучениците си, но не се случи онова, от което се страхуват толкова много родители – справих се с общуването; и макар че винаги съм прекарвала повечето си свободно време сама и съм работила сама, продължавам да се справям. Дори смятам, че с мен се общува лесно точно защото съм прекарала повече време сама и съм се научила да се чувствам добре дори и ако другите не ме харесват или не са съгласни с мен. Тъй като съм свикнала да се различавам, различността не ме плаши и изпълва с агресивност.

Струва ми се, че да настояваме детето „да се научи да общува“ в „социална среда“ често означава да настояваме да се научи да се слива с тълпата – да се обезличава и да подтиска критическото си мислене. По-добре е да научим децата си, че ако си в Рим, понякога е добра идея да правиш като римляните, а понякога не е . Майсторлъкът е в това да направиш разликата, а майсторлък се учи от майстора, а не от тълпата.

Други текстове по темата:

авторитети

натискът да бъдеш посредствен

Писна ми от свободата на словото. Честно!

Докато надзъртах надолу от прозореца на кулата си от слонова кост, забелязах, че някои хора се вълнуват от действията на ДАНС. Доколкото схванах, притеснението е за свободата на словото.

Всъщност и преди да чуя за това, винаги съм се автоцензурирала като оставям следи в Интернет. Защо? Елементарно: защото не искам да си навлека неприятности от хора с власт и изолация от страна на хора без.

Сега защитниците на свободното слово ще скочат и ще кажат: ето това е възмутителното – че живеем в държава, която ни кара да се страхуваме да говорим, и по този начин важна информация не достига до хората, а те имат право да знаят.

Принципно съм съгласна, че е по-добре да не се страхуваме да говорим, отколкото да се страхуваме, но проблемът е, че тук, в България, да знаеш какво се случва, не означава да се опиташ да поемеш отговорност и да го промениш. Всъщност, изглежда, че хората знаят доста. Медиите бълват негативни новини, а от сергии и книжарници книгите за мафиоти и политици се купуват като топъл хляб. Всеки е наясно за обръчите от фирми, корупцията, източването на ЕС фондове и т.н. Е и?

Как хората използват тази информация? Опитват ли се да променят нещо или по-скоро просто си чешат езиците и на практика приемат статуквото, т.е. по този начин просто изпускат парата и добавят тухли в стената на ситуацията, която не харесват. Всеки ден „истината“ им помага да затвърдят усещането, че са малки, жалки и безпомощни, така че е по-добре да са хитри и да се спасяват сами, поединично, като играят по установените мръсни правила, от които се възмущават.

Честно казано, за мен няма да стане по-зле, когато медиите спрат да показват къщите на Доган и репресиите над журналисти. Може пък тогава хората да насочат интереса си към нещата, за които са непосредствно отговорни – здравето си, децата си, работата си. Може пък да поискат да се погрижат истински за тях, а оттам и да се противопоставят на всички практики, които се изпречват на пътя им. Така може да започнат да създават и изискват качество.

В това време, поради липса на свобода на словото, журналистите могат да си вадят хляба с позитивни новини и да показват личности и организации, които се опитват да правят света по-добър. Ако ли пък показват такива, които успяват с ум, сърце и труд, хората може да започнат да вярват, че е възможно да поемат отговорност и да създават живота, който (уж) искат.

Ако бъдем реалисти, ще си признаем, че със или без „свободни“ (т.е. негативни) медии, народът ще продължава да си мрънка, да поддържа легенди и разпространява слухове, които имат същия ефект. Дали журналист е заснел сараите на Доган или не, не би имало никакво значение. Важното е, че хората вярват, че ги има и прекарват дните си във възмущение вместо в радостта да си вършат работата и да не позволяват на когото и да е да им пречи. Ако беше обратното, пречките щяха да бъдат недопустимо недоразумение, което трябва да се отстрани своевременно, а не норма, с която да съобразяваш целия си живот.

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook