Как мина раждането и изводи

Дойде време да споделя как мина раждането. Ще маркирам ключовите моменти; не разчитайте да помня в колко часа на колко минути съм имала контракции.

Бях решила да родя в АГО в Хасково без предварителни планове и уговорка с лекар.

Защо в Хасково, в мизерното АГО, а не в Пловдив, където в последните години раждат доста хасковлийки? На първо място защото е наблизо – мога да се придвижа сама с такси по всяко време, без да бързам. Относно битовите условия … аз самата никога не съм живяла в кой знае колко лъскави условия, а и съм ходила на ученически бригади, където къпането със студена вода е обичайно. Пък и става въпрос за 3 дни само. Преди години се изискваше да остана цели 5.  Родих там, както бях решила. За награда се оказа, че точно в този ден, отделението се е преместило на реновиран етаж – новобоядисан, с нова дограма, бойлери във всяка баня и пр.

Защо без уговорка с лекар? Защото не бих могла да съм сигурна, че който и да е лекар може да гарантира, че в момента, в който трябва да постъпя в болница ще е на линия в добра кондиция. Ако трябва да избирам на кого да се доверя – на сънено подпийнало светило в малките часове на нощта или на дежурния екип, бих предпочела второто. Освен това, бих се чувствала донякъде задължена да приема идеите на наетия лекар, докато бих се чувствала по-спокойна да отстоявам своите желания пред лекар, когото не съм избирала. Родих при дежурната лекарка – беше спокойна и мила.

Бях решила да родя колкото се може по-естествено, но ако се наложи, да се съглася с каквото предложи лекарят. В такива случаи човек не може да знае дали нещо наистина се налага или така е просто по-лесно за лекаря; предпочитам да се доверя, за да запазя спокойствие и добро настроение – колкото по-малко страх и негодувание, толкова по—добри хормони, а оттам и по-леко раждане 🙂 За всеки слуачай си носех епикризата от предишна операция – ако се наложи секцио; лекарките казаха, че нормалното раждане е за предпочитане, че съм добре сложена и че изглеждам доста по-млада отколкото съм (39).

И все пак родих ли така, както ми се искаше? В общи линии – да. Направих каквото зависеше от мен; имах късмет с персонала в болницата.

Тапата ми падна на предната вечер. След като излязох от тоалетната, прочетох няколко статии по въпроса, понеже не си спомнях какво точно бях чела за тази тапа и не си спомнях да съм си имала работа с тапи предният път (17 години по-рано). Имах болки и контракции, но реших, че има време и си легнах да спя. Всъщност предният път ми текнаха водите на обед, но изчаках около 12 часа докато започнат болките. Бях решила и този път да не бързам.

Бях решила да не бързам, за да отида в достатъчно напреднал етап, та да не изкушавам лекарите да ми преливат заместители на произвежданите от мен хормони, с цел да засилят родовата дейност и да ускорят раждането. Не че предният път ми се случи такова нещо, но вече бях чела на много места, че много лекари напоследък го практикуват.

Към 3 следобед пристигнах в болницата с такси, сама, с раница на гръб. У дома баба Петя ми каза, че още не ми е време и вероятно ще родя след две седмици, а аз й казах, че лекарите ще преценят и ако съм подранила, ще се върна; ако не, ще й се обадя по телефона J В болницата ме питаха за какво идвам и откъде накъде ми е хрумнало, че раждам. Отговорих им, че така съм преценила, но все пак като ме прегледат, ще решат. Доколкото си спомням, разкритието беше 7 см  и ме приеха.

За мен клизмите и бръсненето са добри процедури, така че не ми се наложи да се съпротивлявам.

Бях сама в предродилна зала. Обадих се на някои приятели и роднини да стискат палци и да не се притесняват. Обадих се и на гинеколога, който наблюдаваше бременността – той ми каза да не се притеснявам, че до няколко часа ще родя.

След известно време, решиха да ми сложат система, за да ускорят нещата, но аз отказах. Всички от персонала се изредиха да ми предлагат това, но аз любезно отказвах. Накрая приех, 15 минути преди раждането, околко 4 часа след постъпването ми в болницата. Приех, защото лекарката ми каза, че родовата ми дейност става по-вяла. Може и да е излъгала, но аз предпочетох да й се доверя. Не се наложи да ми прелеят цялата банка; освен това системата по някое време спря и не пожела да тръгне повече. Съгласих се и с това да ми пукнат мехура. Съгласих се с тези неща, понеже аз може и да съм чела и да съм си представяла как трябва да стане, но все пак те имат доста повече опит.

Предполагам, че лекарката може да е предпочела да пришпори нещата, тъй като беше в края на работното си време и не искаше да ме предава на следващия дежурен. Караха ме да напъвам и нямах достатъчно  време да почувствам сама кога. Това може да е причина за леките разкъсвания, но може и да не е единствената. Във всеки случай, убедена съм , че напъването беше причината на следващия ден да имам доста спукани капилярчета – в очите и да други места.

Нямах достатъчно сила, а и ме болеше повече отколкото очаквах, така че се съгласих да ми помогнат с масаж на корема (не, никой не се хвърли върху корема ми; наистина беше масаж). Мисля, че лекарката помогна и на Пипи да излезе.

Не чакаха да се „роди” плацентата, а това ми беше все тая. Беше ми все тая дали ще ми сложат упойка при зашиването. Мисля, че не ми сложиха. Мина ок.

Бебето ми го показаха; когато беше повито ми дадоха и да го пипна J След  като полежах 2 часа в родилна зала, ме заведоха в стаята, където доведоха Пипи, за да бъде с мен. Детската сестра дойде да ми покаже как да кърмя и да ми даде насоки.

В тази болница предпочитат кърменето и не се опитват да ти пробутват адаптирани млека; дават шишенца с неподсладена вода за децата. Различните сестри и лекари, обаче, имат различни виждания и дават различни съвети.

Режимът е изморителен – с  всичките промивки, мерене на температура,  визитации и пр., заради които влизат с трясък. И все пак, някои екипи бяха тихи и сръчни    🙂

Вкратце – не мина точно както исках, но и не беше кой знае колко по-различно от това което очаквах.  Но кой може да предксаже със сигурност какво ще се случи при едно раждане? Не беше най-естествното раждане, но … какво всъщност значи естествено раждане и колко от неговите фенове ако имаха възможност, биха родили по този начин само, без никак да се възползват от каквато и да е придобивка на цивилизацията?

Advertisements

От моята камбанария за сурогатното майчинство

Бях в гимназията, когато мои близки години наред се бяха опитвали да заченат дете. Един ден майка ми съобщи пред нашето семейство, че се чуди дали с баща ми да не заченат дете, тя да го износи и да го дадат на въпросните близки.

Десетина години по-късно в един български вестник прочетох обява – търсеше се жена на определена възраст, с тъмна коса и зелени очи, раждала – за да зачене и износи детет срещу заплащане. Отговарях на условията и се замислих дали да не го направя – сумата беше съвсем прилична за онова време и щеше да ми даде възможност да си купя скромно жилище.

Майка ми се отказа от идеята, тъй като баща ми я убеди, че най-вероятно след като роди детето, няма да й се иска да се раздели с него. Аз пък просто забравих за обявата, тъй като други неща отвлякоха вниманието ми.

Спомних си тези два момента снощи, след като прочетох текста на Василена против сурогатното майчинство. Нямах представа, че се обсъжда узаконяването му, че са го предложили от Атака, че в БГ Мама има дискусия и пр. Нямам сили, време и желание да проследя публикациите, нито пък да чета изследванията, на които се позовава Василена. Ще говоря субективно и, предполагам, политически некоректно.

Мисля, че вече стана ясно, че аз самата бих могла да износя и родя дете, което да отглеждат други хора – бих го направила като подарък, но бих го направила и срещу заплащане. Не бих се чувствала експлоатирана и омаловажавана и не бих настоявала за каквито и да е права върху детето. Когато поема ангажимент се старая да го спазвам и то според точните първоначални условия.

Преди години бях чула слух, че моя позната е родила дете срещу заплащане. Тогава се чудех как ли собственото й дете (май беше в началното училище тогава) е възприело това (ако е разбрало какво се случва) и да си призная, бях притеснена за детето, че и възмутена. Когато го обсъдих с партньора си, той каза, че на детето може да се обясни следното: че едно семейство не може да си роди дете и мама е решила да им помогне. Прецених обяснението като доста смислено.

С това искам да покажа, че хората са различни и е някак наивно да вярваме, че всички биха се чувствали точно като нас. Василена може и да не става за сурогатна майка, но аз ставам. Бих могла да се разделя дори и с дете, заченато със собствената ми яйцеклетка. Защо да нямам право да го направя  с цел да зарадвам хора, които биха се грижили добре за детето? И защо да не изкарвам пари със собственото си тяло? Та нима ако бях балерина или шивачка нямаше да правя именно това?

Познавам жени, които раждат деца извън България срещу заплащане. Не съм забелязала ни най-малко да са травмирани от това. Не казвам, че цитираните от Василена 35% от участниците в някакво изследване не са били травмирани и не са повтаряли травматичната ситуация, а само това, че има и други, за които случаят не е такъв – не знам какъв е процентът, но ако вярвам на цитираното от Василена, трябва да е … 65%

Удивлявам се на арогантността и лицемерието (вероятно съвсем несъзнателни) на онези, които отглеждат заченати и родени от тях деца, но в същото време обявяват за егоисти хората, които са физиологично възпрепятствани да направят същото и мечтаят за деца, носещи собствените им гени. Защо самите те не дадат личен пример? И толкова ли е осъдително да искаш детето ти да прилича, да речем, на партньора ти? И колко от онези, които се борят срещу евгеничните настроения на феновете на Атака са осиновили или биха осиновили циганче? И според тях колко бели българи ще искат сурогатната майка на децата им да е циганка?

Не мога да не кажа и нещо за травмата, която преживяват разделените биологично майка и дете. Познавам жени, които с ОБЛЕКЧЕНИЕ оставиха децата си в дом, защото бяха наясно, че не искат точно тези деца – не заради увреждания, а, да речем, заради зачеване от неправилния човек и пропускане времето за аборт, или пък заради други житейски планове и пр. Не съм сигурна, че същите щяха да бъдат добри родители на въпросните деца и се надявам децата да са били своевременно осиновени от хора, които ги искат. Щях да бъда още по-щастлива ако някой ги беше поискал и се беше договорил с майките още преди да родят.

Биологичната ми баба по майчина линия е починала при раждане, а биологичният ми дядо е загинал малко след това. Майка ми е отглеждана няколко години от свои роднини, след това от кандидат-осиновители, които решава че не харесва достатъчно, после за кратко пребивава в детски дом, докато накрая не получава предложение за осиновяване от своя начален учител и неговата съпруга. И така, във втори клас взема решението да приеме предложението, а ние със сестра ми се оказваме по-късно с чудесни баба и дядо. До ден днешен майка ми е благодарна на всички тези хора. Дали е била травмирана от загубата на родителите си и смяната на домове и хора, играещи ролята на родители? Вероятно, но травмите, както знаем се лекуват. Не казвам, че всички травми на всички хора от създаването на света до днес за били излекувани; просто искам да кажа, че единствените ненаранявани хора са Адам и Ева преди напускането на райската градина.

Та … аз нямам нужда свободата ми да бъде ограничавана, за да не бъда наранена – дори и ако това изглежда най-правилното нещо на хората, които знаят кое е най-правилното не само за себе си, но и за всички останали.

Очаквам да споделите как бихте се чувствали в която и да е от описаните ситуации, а ако някой ви каже, че не можете да знаете, понеже ви липсва личен опит, попитайте го дали той самият има такъв и на базата на него ли изказва мнението си.

за готовността ми да родя дете с увреждания

Според направените досега изследвания на бебето, всичко изглежда наред. Преди да направя първите, обаче, реших, че трябва принципно да помисля дали съм готова да родя дете, за което предварително знам, че ще се роди с увреждания. Реших, че ако изненадващо родя дете с увреждания или ако детето ми пострада сериозно по-нататък, ще приема това, което ми е отредила съдбата и ще се грижа за него (като за човек, а не растение), въпреки че в момента не ми изглежда вдъхновяващо, не ми изглежда като моята кауза. Реших и това, че ако предварително знам, че детето ще се роди със сериозни умствени увреждания, ще направя аборт.

Особено притеснителни за мен са умствените увреждания, защото смятам, че биха поставили детето в много по-голяма зависимост от милостта на хората, отколкото физическите увреждания. В такива случаи се сещам за Лени ( „За мишките и хората“) и Стивън Хокинг, вместо да се фокусирам върху Форест Гъмп …

Всеки от нас в някаква степен зависи от милостта на другите хора, но бих се чувствала по-добре ако знам, че детето ми може да порасне интелектуално, емоционално и духовно, че когато аз със сигурност няма да съм в състояние да осигурявам основа на съществуването му, ще може да си я осигурява. Когато се роди, ще бъда на 39 и не очаквам да живея вечно. Не че има гаранции за това какво ще му се случи в бъдеще, но не бих искала личните му способности да бъдат силно ограничени още от рождението му.

Не казвам, че моето решение е най-доброто за всички бъдещи родители. Просто аз не съм от тези, които  предварително биха избрали да се посветят на едно-едничко човешко същество.  Ще цитирам блога „Изоставените деца на България“ (не защото искам да говоря за отговорността на държавата, а да покажа на какво са готови други):

– В родилния дом, в първите мигове след раждането: „Остави това дете в дом, не си проваляй живота, от него нищо няма да стане.“

Никоя от нас, никога в тези първи и най-трудни мигове след раждането и установяване увреждането на децата ни, както и след това, не е виждала дори очите на социален работник или психолог, които да ни окажат дори най-елементарната подкрепа или поне да ни дадат някаква информация какво предстои за нас и детето ни оттук нататък, и как да се справим и да му осигурим необходимите специални грижи.

– Следва откъсване на детето от нас, наблюдаваме го през няколко дебели стъкла, и постоянно и систематично внушаване, че няма да сме в състояние да полагаме грижи за него, защото е обречено и няма да оцелее.

– При отказ от наша страна да се вслушаме в тези „компетентни“ съвети и напътствия, и заявим, че въпреки всичко ще задържим и ще се борим за децата си, получавахме отношение като към хора загубили разсъдъка си.

– Следват дълги и мъчителни месеци, безсънни нощи, които никой освен майка преживяла това не може да си представи.

– Следва пътуване и тичане по специалисти из цяла България, изследвания, консултации и най-различни диагнози, като средствата за да ги платим събираме, продавайки къщи и имоти, и просейки от приятели.

– След години напускаме работа, много често и съпрузите ни ни напускат, оставаме без кариера, бъдеще, все по-сами и без никаква надежда, крепеейки ни само любовта и усмивката на детето ни, което не само е оцеляло противно на всякакви „квалифицирани“ прогнози, но и е щастливо и се развива според възможностите си, на всичкото отгоре.

През цялото това време отчаяно сме търсили помощ и подкрепа от същата тази държава, която според г-жа Йотова ни била „длъжна“, поне за някаква елементарна информация или насока, и сме се сблъсквали само с безразличието и некомпетентността й. Когато в крайна сметка, благодарение на „държавната подкрепа“, изпаднем с децата си до борбата за елементарно оцеляване, получаваме „великодушна подкрепа“, изразяваща се в помощи и ограничения, и отношение като към потенциални злоупотребители с тях, проверки от социалните служители, целта , на които е изразходването на помощите, а не състоянието на детето и семейството ни.

Но ние сме „благодарни“ на социалният министър от партията на г-жа Йотова, защото все пак единици от нас успяваха да се преборят и справят с бюрокрацията и чиновниците и да се доберат до „привилегията“, да станат обект на тяхното социално „великодушие и щедрост „, и благодарение на него да Оцелеем и ние и децата ни. Останалите просто не оцеляват.

Богинята Майка и Божията майка

Богинята Майка е горда и властна. Ако не се подчиняват на волята й, отмъщава. Тя дарява живот, но може и да отнема живот. Нейните желания и усещания са свещени.

От гнева й се страхуват, и за да я омилостивят й принасят жертви.

Децата на Богинята Майка понякога биват убивани и изяждани от нея. Имената им не знам.

* * *

Божията майка е смирен и гостоприемен съд, който подслонява Божие творение. Тя се подчинява на Божията воля и зависи и от милостта на хората.

Тя никога не се гневи, дори и когато синът й се отрича от нея. От нея не се страхуват, а очакват благословия и помощ.

Детето на Божията майка живее вечно. Наричат го Божи Син и всеки го познава и помни датата на рождения му ден.

За раждането, страха и болката

Между два и три сутринта, яхнал колелото си газих през кал и дъжд, надолу по Уайтчапъл Роуд, завивах наляво и надясно, и после още много пъти наляво и надясно, докато стигна до ниска порутена къщурка край железопътния мост. Препъвах се и опипвах пътя си по тъмното стълбище, и накрая отворих вратата на стая с големина около три квадратни метра. На пода се беше събрала локва вода, прозорецът беше счупен и дъждът се изливаше вътре, на леглото нямаше нормална покривка, а единият му край беше подпрян с кутия от захар. Моята пациентка лежеше покрита с няколко чувала и стара черна пола. Стаята се осветяваше от свещ, поставена в гърлото на бирена бутилка върху камината. Съседка беше донесла кана с вода и леген; аз трябваше да си нося кърпа и сапун. Въпреки обстановката, която дори и преди тридесет години беше позор за която и да е цивилизована страна, скоро усетих тихата нежна атмосфера. Бебето се роди както си му беше редът. Нямаше суетене или шум. Сякаш всичко протече по някакъв подреден план. Имаше само едно леко несъгласие: опитах се да убедя пациентката да поставя маска на лицето й, когато главичката се показа и разширението на родовите пътища се виждаше ясно. На нея, обаче, не й хареса предложението и любезно, но твърдо отказа да приеме тази помощ. За пръв път през кратката ми практика ми отказваха хлороформ. На тръгване я попитах защо не искаше да използва маската. Тя не отговори веднага, а плъзна погледа си от жената, която беше помагала към прозореца, през който се виждаше първата утринна светлина, а после се обърна срамежливо към мен и каза: „Не болеше, докторе. Всъщност не беше редно да боли, нали?“

Седмици и месеци след това, докато седях край раждащи жени, които изглеждаха уплашени до смърт от раждането, онова изречение бумтеше в ушите ми: „Всъщност не беше редно да боли, нали?“, докато накрая моят праволинеен и консервативен ум, започна да долавя светлина. Започнах да осъзнавам, че нямаше природен закон, който да оправдава родилните болки. Скоро след това войната ме отведе в чужди земи. Там наблюдавах как жени раждат съвсем естествено и наглед безболезнено, но също така виждах такива, които страдаха, за които беше ужасяващо да си спомнят раждането. Когато след войната се върнах като стажант-акушер в лондонската болница, проблемът се появи отново. Повечето жени страдаха ужасно, но понякога попадах на спокойна жена, която нито искаше упойка, нито даваше признак да страда нетърпимо.

Преведох тази история от книгата „Раждане без страх“ на британския лекар Д-р Грантли Дик-Рийд, издадена за първи път през 1942 година. Историята е променила живота на лекаря и го е подтикнала да изследва връзката между страха и родилните болки. Научих за този лекар от книгата на Лоранс Перну  „Аз чакам дете“. Не съм прочела цялата книга, но ми се струва, че е толкова полезна и земна, колкото и „Аз отглеждам детето“, която притежавах някога и ми ми помогна много преди 16 години, и която и до днес подарявам на приятели с бебета.

Можете да послушате доктора на запис на BBC отпреди десетилетия и други неща.

Интервю с гинеколог

Току що интервюирах лекаря, при когото раждах преди 16 години – без да тогава го познавам, без предварителни уговорки, по време на нощна смяна, без оплаквания. Този лекар в момента не работи в болница, но предполагам, че има наблюдения върху всички болници, в които обикновено раждат хасковлийки – т.е. болниците в Хасково и Пловдив.

Питах го дали е вярно, че рутинната процедура в българските болници включва:

– ускоряване с медикаменти ( за което Василена каза, че „действително е стандарт и се прилага на всички нормално раждащи, с изключение на тези, които се явяват с надничащо между краката бебе и няма време“)

– спукването на мембраната на 4 см разкритие

– епизиотомия

– натискане на корема

Той ми обясни какви ситуации налагат всяка от тези процедури и каза, че когато не се налагат, не се правят. Според него не е вярно, че това е стандартната практика на болниците у нас.

Казах му, че според много мои познати това се прави рутинно, за да се ускори процедурата. Той отговори, че ако става въпрос за бързина, най-бързо става секциото – за не повече от 40 минути. Според него секцио се налага в 10-12 % , но у нас се прави в около 25% заради желанието и по настояване на майките. В лекарските среди се водел спор дали е добра идея да се направи секцио само защото майката настоява, без да има истинска необходимост от това.

Според него най-добрият подход при раждане е на ненамеса в естествения процес ако не се наложи такава.

Защо се случва така?

е въпрос, който ми с струва да задавам преди да премина към „Какво да се прави?“

Вече почти седмица умувам над зловещите истории за раждане в български болници, чета книги, статии, блогове, коментари. От всичко което прочетох, разбрах, че дори и „по света“, за който разказват, че родилките се третират като богини, а не като крави, не всичко е идеално, както и това, че за България също могат да се разкажат положителни и щастливи сценарии. Макар че последните няколко мои наскоро родили познати не са се оплаквали и дори оценяват положително случилото се в родилния дом, приемам, че в България в последните години има много случаи, в които родилките описват болничните си преживявания като насилие.

Не всички жени, обаче, възприемат като насилие едни и същи действия от страна на болничния персонал. Докато за едни актове на насилие са действия, които повечето хора биха определили като насилие, например удряне на шамар, за други актове на насилие са действия, които са задължителни или евентуални процедури, които са възприети като част от медицинския стандарт у нас и описани в документа „Информирано съгласие“, който постъпващите в болница подписват. Не ми е известно как следва да процедират медицинските екипи при отказ да бъде подписан такъв документ и какво се случва на практика. Така и не разбрах със сигурност дали съществува друг документ, с който пациентът да декларира, че поема пълна отговорност за съгласията и отказите си, и ако съществува такава възможност, какво се случва ако пациентът изпадне в безсъзнание или пък пожелае да съди екипа за неспазване на изискванията му, и как е възможно пациентът да докаже, че не е дал съгласието си за една или друга процедура. Дали действията на медицинският екип са довели до положителен или отрицателен резултат в такъв случай няма значение – важното е, че е нарушена волята на пациента. Но това е в сферата на теориите. Някой ще обясни ли каква е практиката у нас?

Поводът за моите размисли е противоречието между желанията на привържениците на естественото активно раждане и медицинската практика у нас. Активистите на естественото раждане настояват, че раждането е естествен процес, който в повечето случаи не изисква активна лекарска намеса, а още по-малко предполага медицинският персонал да заеме активната водеща роля, която е отредена на майката. Останах с впечатление, че тези, на които попаднах в българските блогове и форуми твърдят, че медицинският стандарт у нас не позволява практикуването на естествено активно раждане. Документът „Информирано съгласие“, който подписват родилките в „Тина Киркова“, ме смути най-вече с това “ С цел обезболяване и скъсяване периода на раждането, на бременната се прилагат определени лекарства“, тъй като не разбирам дали това се прави задължително на всички. Ако е задължителна част от процедурата и се прилага на всички, то тогава  наистина не можем да говорим за естествено активно раждане. Оставям настрана някои (по мое лично мнение) не толкова съществени процедури като бръсненето, които (според мен, субективно) не пречат обективно на процеса на активно раждане, но пък според други жени пречат, тъй като тези жени ги възприемат като актове на насилие, унижение и пр.

За мен ключов остава въпросът дали според официалния ни медицински стандарт раждането изрично следва да се ускори и вмести в определено време или не. Ако това не се налага от официалния стандарт, следва да изясним причините, поради които персоналът предприема такива действия. Може да се открият причини, които не се коренят непременно в меркантилността и мързела на медицинския персонал.

Друг важен въпрос е и прилагането на практика на процедури, за които пише, че се прилагат „ако е необходимо“. Възможно е такива да се прилагат и без да е необходимо, ако  това ще донесе приходи на болницата, ще улесни работата на персонала или ще съкрати времето, през което е ангажиран с раждането. Мисля, че някои по-трудоемки процедури, като цезарово сечение, едва ли се прилагат, когато не се налага, но въпросът е какво значи „налага се“ през погледа на лекаря. Изглежда, че понякога, не физиологичното, а организационното начало налага решението за такива процедури, и това се случва по-скоро на тези, които са показали, че могат да платят, които са избрали да раждат с точно определен лекар. Тъй като този лекар е поел не един такъв ангажимент, а има и други ангажименти, твърде вероятно е да предпочете да свърши всичко по график. Това може да е със съгласието на родилката, но може и да не е. И в такива случаи не можем да говорим за насилие над нея, но можем да говорим за измама. Но коя бъдеща майка в последния напрегнат момент ще се усъмни в лекаря, на когото е имала доверие, на когото е платила добре? И как може да разбере дали наистина е имало нужда от такава манипулация или не. Мислех си това, докато четох бодрия пост на Даниел Панев за това как е протекло раждането на жена му – платили са услугата „Избор на екип“, повикали са лекарката, след няколко часа Даниел се е свързал с нея и е разбрал, че е направила цезарово сечение по спешност. Кой може да разбере дали във всички такива случаи се касае за необходимост и спешност? Ако трябва да сме сигурни, май трябва да разполагаме с поне два екипа, та да може единият да контролира другия, и пак не можем да сме сигурни дали няма да се споразумеят 😀

Всичко това потвърждава мнението ми, че родилката не е в позиция на силата ако не я придружава наистина доверено лице, което може да направи добри медицински преценки И да отстоява правата й. Само второто не е достатъчно. А когато нещата опират най-вече до контрол, аз лично започвам да се притеснявам. Представям си в какво състояние на духа биха работили повечето хора ако над главата им е надвиснал контролиращ орган. Не ми се ще да раждам с екип, който е в това състояние на духа.

Ето защо за мен е важно не някой да надвие над друг, а да се работи в екип.

Това, което ме притеснява най-много в действията на жените, организиращи и подкрепящи бъдещия протест е перспективата, от която го правят. В моите очи нещата продължават да изглеждат така: майките срещу болниците. Аз не бих тръгнала да се бия с тези, към които ще се обърна за помощ за да родя дете, но бих се опитала да преговарям. Надявам се скоро да науча за такива опити – и мащабни и еднолични. Мисля, че един добър пример от вторите са историите на Бу за скорошното раждане на дъщеря й – 1, 2. Разликата между нейната стратегия и стратегията на майката, чиято история стана повод за протеста пред „Тина Киркова“ е огромна – не само по отношение на комуникацията с медицинския персонал, но и с близките.