Промиване на мозъци

В края на 40те и началото на 50те комунистическата власт в Китай провежда кампания в национален мащаб, която цели да създаде нови хора, които да градят новото комунистическо бъдеще (на английски я наричат thought reform). Основни обекти на реформата са интелектуалците (понятие включващо всички, които имат средно и по-високо образование) и тийнейджърите. Интелектуалците са нужни на страната, но тъй като повечето от тях произхождат от сравнително заможни семейства или пък благодарение на образованието са успяли да се издигнат до по-високи социално-икономически позиции, се смята, че са се отдалечили от „народа“ (разбирай бедните и необразованите) и за да му служат истински и безкористно, трябва да се приемат „правилния“ комунистически светоглед и да изкоренят „вредните“ си нагласи. За младежите пък се смята, че все още не са ориентирани. Организират се курсове в гимназиите и университетите, а също и специални „революционни университети“. Разбира се, част от хората се превъзпитават и в затвора, а ако се окаже че не подлежат на превъзпитание, се елиминират. Към курсовете се прибавят и кампании на омразата към японските окупатори, американските империалисти и пр.

На превъзпитание в затворите подлежат и чужденци – бизнесмени, лекари, християнски мисионери, някои от които са прекарали голяма част от живота си в Китай.

Робърт. Дж. Лифтън е американски психолог, който провежда изследване на това явление като интервюира през 1954-55 в Хонконг десетки негови обекти – китайци, европейци и американци – всички от тях хора, които са напуснали завинаги Китай – като бежанци или експулсирани.

Различните части от книгата са посветени на индивидуалните истории на интервюираните, на очертаването на модела на реформата, на някои аспекти от китайската култура, както и на въпроси доколко религията, образованието и политиката по принцип представляват промиване на мозъка. Особено интересни са опитите на автора да обясни различните реакции на изследваните във връзка с индивидуалния им характер и минало, групирането им в няколко общи категории, проследяването на развитието на изследваните години след реформата.

За разлика от други опити за промиване на мозъци, тази реформа не разчита на електрошокове, химия и хипноза, а на дейности, които се базират основно върху използването на езика – четене, писане, разговори (ако не броим физическото насилие в затворите, което липсва в останалите „реформиращи“ институции). Китайците за заимствали това от руските комунисти, но с течение на времето са въвели доста свои подходи. Докато четох тази книга, си спомних за Владимир Свинтила – в неговите книги се разказва за подобни практики у нас. Мисля, че филмът „Иван и Александра“ би могъл да даде известна представа за 50те в България и нашенските „меки“ методи за промиване на мозъци. Можете да го гледате тук – част 1 и част 2.

Мислих доста за това как аз самата бих се справила в подобни ситуации, отново се зарадвах, че завърших гимназия през 1989 и не ми се наложи да си вадя хляба и да отглеждам деца през социализма и си пожелах никога вече да не ми се случва да живея в тоталитаризъм, па ако ще и да съм се превърнала в същински Буда.

Книгата е издадена тази година, 400+ страници, цена 27.00 лв. Ето я и на английски.

Изкуството да бъдеш Бог?

16 години не се изкуших да докосна книгата на Морган Скот Пек. Бях снизходителна към дизайна на корицата – такива бяха кориците … но заглавието! Наскоро, обаче, в един блог прочетох, че оригиналното заглавие е The Road Less Traveled, и че книгата всъщност не е това, което си представям.

Прочетох я преди няколко дни и я намирам за прилична. Написана е в лек стил за публика от лаици, без специфична терминология и дава обща представа за психотерапията. Не описва отблизо и подробно процедури и похвати, а основни ситуации, които желаещите да се подложат на индивидуална терапия и/или да станат терапевти е хубаво да имат предвид. Има доста примери от практиката. Централни теми са любовта и духовното израстване. Значително място е отредено на религията – добрите и лошите начини за употребата й. Има и интересни разсъждения за науката.

Скот Пек по образование е психиатър; като терапевт е по-скоро психоаналитик, макар че казва, че не може да се определи строго като такъв.

Харесва ми това, че Скот Пек не е ревнив и фокусиран тясно върху своята терапия.  Смята, че психотерапията е просто един от начините да растем и да се лекуваме. С това ми напомня донякъде за моя любим Юнг 🙂 Не се съгласих с него по някои въпроси (вече не помня точно какви, така че не питайте), но никак не се подразних точно защото не е фанатик и си дава сметка, че има повече неща които не знае, отколкото такива които знае.

Препоръчвам книгата на желаещите да положат съзнателни усилия за духовно израстване (за да се подготвят за капаните на мързела), както и на желаещите да станат терапевти (за да се подготвят за необходимостта да обичат пациентите си).

Книгата има продължения. Нямам представа дали са хубави. Някакви мнения за тях?

За сложните машини

Чета за Рамачандран и нежеланието му да ползва сложни уреди. Тъй като в известна степен споделям това отношение към машинариите, чудя се дали е задължително да ги използваме за да стигнем до същината. Днес на много физици им е ясно, че източните философии преди хиляди години са стигнали до същите прозрения (виж това и това). Бихейвиористи (понеже не се интересуват от мозъка) и лаици (понеже не са в час с науката) са стигали до идеята за пластичността на мозъка и са постигнали забележителни практически резултати. Вероятно задълбочаването в миниатюрни продробности благодарение на свръхспециализацията и боравенето със свръхсложни машини отнемат голяма част от мозъчния ресурс и понякога са отговорни за изгубването на общата картина.

самоосъзнаващата се вселена

Започва с най-достъпното попадало ми описание на квантовата физика, минава през психиката и стига до етиката, за да каже, че е време етиката да се изведе на научна основа. По пътя свързва науката и религията във философия на идеалистичен монизъм, за да утвърди тезата, че основата на вселената е не материята, а съзнанието.

Подсети ме, че отдавна не съм чела Емили Дикинсън и Т. С. Елиът; осъзнах, че Мечо Пух и Алиса са толкова квантови, че сякаш са писани с квантовата физика наум (но кой знае защо Алиса в квантовия свят нещо не ми потръгна, така че, Георги, ще я задържа още една година); спомних си, че Вени Г. ми беше дала достъп до Гьодел, Ешер, Бах, че имам Бхагавад Гита, че все може да я прочета, въпреки че навремето я купих само за да направя оборот на някакви мили хора; усетих, че е много важно да доизслушам лекциите на Саполски (повече за книгата му писах тук) за биологичната основа на психиката (Благодаря, Наско!). Или, както казват в едно рекламно клипче на един любим колеж, всичко се свързва в един фундаментален урок (да, да, и Юнг, и Кришнамурти, и Джоузеф Кембъл), макар че все още има доста бели петна – като, например, съветът на Исус ако те ударят по едната буза, да обърнеш и другата.

P.S. Госвами е вече пенсиониран професор по физика от Университета в Орегон. Каузата му е да възстанови усещането за смисъл и радост. Английското заглавие е The Self-Aware Universe.

не можеш без …

 

fearclosedmind.jpg

Психологът не може без история, философия, антропология. Иначе би му липсвала не само широта, но и задълбоченост. Тесният фокус върху точните науки, емпириката и тактиката създава занаятчии, обучени в техники. Точно такава в моите представи е разликата между немски инженер, учил в Технически университет и такъв, учил във Фаххохшуле (Университет по приложни науки).

Ироничното е, че повечето които заявяват че искат да учат психология са тези, които ненавиждат точните науки, развиващи аналитично и логично мислене, което също е нужно на психолога, въпреки че за успеха му е определящо наличието на интерес към душата на човека и любов към хората.

Техничарите може да са бързи, но не могат да се справят със заплетени казуси. Те налагат случая върху схемата и удобно забравят за несъответствията, които не пасват, а те понякога са критично важни.

Терапевтите от този тип са неспособни да лекуват по-сложни от тях самите личности. Инженерите от този тип никога не стават изобретатели. Мениджърите от този тип не са лидери. На всички тези им липсва любопитство, а любопитството е роднина на любовта.

На добрия инженер, както и на добрия психолог, му е нужна широка либерална основа. Точно както на мениджъра.

Може би това не се отнася с такава сила за ръчните занаятчии – зъболекари и хирурзи, но не мога да съм сигурна. Все подозирам, че Барни Сийгъл е добър хирург заради това че не работи само с ръцете си и ограничена част от ума си. Точно затова предпочитам първо да се консултирам с мой приятел, който е онкохирург, който свири на пиано и китара, композира, учи езици, чете всякакви неща, и освен че мисли блестящо, притежава емпатия и интуиция, преди да се обърна към какъвто и да е друг лекар, вместо да се допитам личния си лекар, чийто хоризонт се простира до стените на кабинета и прочетеното е учебниците.

Liberal Arts Rulz се убеждавам отново и отново, докато бавничко препрочитам “Психологически типове” на Юнг. Така ми се иска да се е преродил в мен.

Ето още неща за качествената работа, която е резултат от много повече отколкото специализирани университетски учебници:

За кефа на шефа

За смисъла и играта

ако те кефя, гласувай тук