Можем ли да се издигнем над хляба? 2 (Зелен Бетон)

Тези дни питам хората, които искат оставката на правителството дали следва да презираме контрапротестиращите или е по-добре да се опитаме да общуваме с тях. 

Наскоро публикувах коментара на Майя Маркова, която смята, че ТРЯБВА да се издигнем не само над хляба, но и над себе си и да действаме като граждани – с мисъл за доброто на цялото общество. 

Зелен Бетон коментира позицията на Майя и позволи да го публикувам като самостоятелен текст. Заповядайте: 

На пръв поглед достойна позиция. Разумна, хуманна, компромисна, неконфликтна. Разсъждавайки от гледна точка на идеалния гражданин в идеалното общество, тази позиция няма алтернатива: всичко различно от нея е в по-голяма или по-малка степен недемократично и дори нецивилизовано.

Това обаче важи именно за идеалния гражданин в идеалното общество. А у нас днес не само че обществото не е идеално (да не говорим за системата на властта в него), а и самите ние не сме. Без значение дали го осъзнаваме или не. Наслоенията на соца са толкова жилави, че неусетно се предават и през поколенията.

Една от капиталните грешки, които един убеден демократ в България днес може да направи (и масово прави) е да смята, че всички останали по презумпция са също такива – а ако тук-таме има някой да не е, той е изключение. Точно обратното: българската нация днес се състои в твърде голяма част от хора, в чието мислене демократичността или въобще отсъства, или е по-скоро подражателство; изключенията са тези, които имат реален усет що е демокрация.

Днес, у нас, призивите към диалог, взаимно разбиране и в крайна сметка единство НЕ СА проява на демократични убеждения. Тези призиви почиват преди всичко върху СОЦ ПОНЯТИЕТО ЗА КОЛЕКТИВ. За онова монолитно цяло, чиято основа не са споделените ценности, принципи и стремежи, а ДИСЦИПЛИНАТА. И „деленето“ от което подлежи на заклеймяване – защото „нарушава реда“.

Сиреч – затруднява манипулирането и контрола. Затова призивите за „единство на нацията“ звучат много убедително и гладко от устата и на Михаил Миков, и на Сакскобургготски: в този контекст те са пълни единомишленици.

Лошото е, че при царуващата демагогия всеки политик, който пропусне да призове към обединение, моментално би бил набеден, че провокира разцепление, гражданска война, държавен преврат и прочее страхотии. Затова от политик едва ли ще се чуе какво се случва в действителност.

А то е очевидно и не може да бъде прикрито от мъглата на политическото говорене: българската нация СЕ РАЗДЕЛИ.

Ама истински. Най-сетне – и, бих казал, слава богу. Защото точно този тип разделение е онова, за което се отнася максимата „Трябва да се разделим, преди да се обединим“.

Това не е поредното изкуствено раздухвано разделение от типа червени-сини, българи-турци, град-село, София-провинция, пушачи-непушачи и т.н. Примиряването на подобни бутафорни разделения ражда бутафорно единство. Днешното Разделение (може би си заслужава да се пише с главна буква) е между онези, които – съзнателно или не – са още впримчени от миналото, и другите, които искат най-сетне да се освободят окончателно от него.

Това е КОНФЛИКТ. Той не е повърхностен, а ФУНДАМЕНТАЛЕН; не е ситуационен, а ПРИНЦИПЕН. И най-важното – той е НЕПРИМИРИМ. Средно, компромисно, консенсусно решение не съществува. Едната страна трябва да отстъпи.

Това разделение е необходимо да се задълбочи докрай и да се изконсумира докрай. Не бива да остане нито един български гражданин, комуто да не е ясно в какво се състои противопоставянето, и който да не е наясно на коя страна е. Всяко замазване или отлагане „в името на обществения мир“ ще означава само, че конфликтът ще продължи да тлее под повърхността и системно да саботира развитието на страната.

Дилемата е достатъчно проста и повече от ясна: бъдеще под продължаващия диктат на наследниците на БКП-номенклатурата и присламчилите се към тях днешни тарикати – или бъдеще, в което тия са изхвърлени в периферията, заедно с всичките представи, ценности, норми и практики, които образуват хранителната им среда.

Да вземе отношение е напълно от компетентността на всеки български гражданин. По-нататъшен дебат е ненужен: всичко, което е трябвало да бъде казано, вече е казано, и то многократно. Аргументи и нагледни илюстрации има колкото искаш и в публичното пространство, и в прякото ежедневие на всеки от нас. Диалогът е безсмислен, тъй като няма място нито за пазарлъци, нито за дипломация. Единственото говорене, от което има смисъл, е деклариране и обясняване на позиции.

Основното (и единственото) нещо, което има още да се свърши, е всеки да бъде по някакъв начин накаран (подтикнат, мотивиран, провокиран) ДА ПОМИСЛИ СЪС СОБСТВЕНАТА СИ ГЛАВА. Тези, които не могат, вероятно ще застанат откъм губещата страна – жалко за тях; тези, които могат, но НЕ ЩАТ (защото им е по-удобно да не мислят сами), също по всяка вероятност ще са от губещата страна – и така им се полага. Да можеш да мислиш, а да не го правиш, е лукс, който никой не може да си позволи; ако някой реши да го прави, си носи последиците.

Докъде може да се задълбочи това разделение и доколко агресивен може да стане начинът, по който ще се разреши конфликтът, не мога да прогнозирам. Колкото – толкова. Като сме искали по-мирно и постепенно, да сме го направили по-рано. В момента България е (най-сетне) на прага на реалната си революция срещу комунизма – и тя не може да не се състои.

Има два изхода: страната да се освободи от хватката на миналото или да остане блокирана в нея. Първият ще отприщи съзидателна енергия и усещане за общност, каквито малцина биха предположили; вторият ще отприщи опашките на Терминал 2 и ще бъде началото на края на България такава, каквато я познаваме (и на възможностите да си я направим по-добро място за живеене в обозримо бъдеще).

Колкото по-скоро проумеем тези неща и осъзнаем, че сме на прага на най-важния преходен процес в новата история на България, толкова по-бързо и с по-малко щети ще протече той. Опитите за диалогичност в случая само забавят и разфокусират събитията. Особено пък диалог с т.нар. контрапротест, чиято липса не само на легитимност, а и на смисленост, е очевидна.

Advertisements

Можем ли да се издигнем над хляба? 1 (Майя Маркова)

Тези дни питам хората, които искат оставката на правителството дали следва да презираме контрапротестиращите или е по-добре да се опитаме да общуваме с тях. Смятам коментарите на Майя Маркова за ценни и ги публикувам тук:

Не знам дали е добра идея да се общува с контрапротестиращите – аз не бих го правила, най-малкото защото би имало обратен ефект :) . Дали трябва да бъдат презирани – “трябва” е голяма дума и не искам да се ангажирам с нея, предпочитам да опиша как се чувствам аз. Не само спрямо контрапротестиращите, а и срещу огромното множество граждани, гласували за сегашната коалиция, заради които сега сме в този батак.

Аз презирам хора, които не са сериозна опасност за мен и семейството ми. Тези, които са опасни за нас и ни вредят – какъвто е случаят с въпросните граждани – ги мразя. Често омразата ми се примесва със съжаление, защото допускам, че (по израза на Екзюпери) някои от тях дълго са се мъчили, докато забравят качеството си на хора. Към тези, които наистина са от дъното, изпитвам почти изцяло съжаление. Какво мога да искам например от някаква женица от малцинствен произход, ходила на училище 2 години и системно изнасилвана и пребивана от 13-годишна, малтретирането по някое време официално оформено като брак? Но към тези, които в тази дискусия получават най-много съчувствие – образованите, квалифицираните, интелигентните, на които по някаква причина не им върви и са в безизходна мизерия, та биха гласували и за Хитлер, ако той им обещае синекурна работа или още 5 лв. към майчинските, още малко помощи за отопление, изобщо някакви помощи – към тези хора аз пък изпитвам най-малко съчувствие. Към тях омразата ми е нажежена до червено и не мога да им простя. Освен може би ако “минат през дълбок вътрешен катарзис” и повече никога не правят така. Но това няма да стане, защото тези хора закопават България вече 24 години и броят им не показва тенденция към намаление.

Преди години бях смаяна, когато разбрах как двама съпрузи, живеещи в западна страна, определят гласа си на изборите. Двамата си правели труда да разучат пенсионните програми на основните партии, правели сметка при каква власт се очаква да имат по-големи пенсии и гласували съответно.

С други думи, някоя партия може да реши да закопае държавата и бъдещето на младите поколения – това няма значение, нашите хора си гледат пенсийките. За мен такива “граждани” са душевно мъртви.

Хайде да използвам голямата дума “трябва” – според мен, за да си достоен да се наричаш гражданин и човек, ТРЯБВА в деня на изборите да гласуваш така, както смяташ, че е най-добре за държавата и народа като цяло (а понякога – дори за по-големи части от света и човечеството). Имаш почти всички други дни в годината, за да оправяш собственото си положение. И само един ден – дори малка част от деня, да помислиш за по-голямата рамка, за общите принципи. Правото да гласуваш както искаш не означава, че е морално допустимо да гласуваш както искаш. (Разбира се, някой и с добри намерения може да гласува за зловредна партия. Но такива честни грешки за мен не са голям проблем, защото малцина ги правят повече от веднъж. Всеки знае какво правят БСП и ДПС, когато са на власт. Причината някои да продължават да гласуват за тях не е честна грешка.)

Съгласна съм, че трябва да се подобрява битието. Но една от причините да гледам накриво тези, чието битие е по-лошо от моето, е, че със своето поведение на изборите те осигуряват продължаване на лошото битие в порочен кръг! (Как да не се сетиш за разните религии, които карат своите последователи да постят, да се молят по n пъти на ден, да се обличат неудобно и др. затъпяващи процедури, за да не почнат да задават неудобни въпросчета. И после жертвите сами налагат тези процедури на себе си и на децата си. Този порочен кръг, религиозният, може да се самоподдържа и хилядолетия.)

И смея да твърдя, че битието на огромното мнозинство български граждани не е толкова лошо, като го сравниш с други битиета. Светла Енчева веднъж бе цитирала младеж с баща-нигериец, измъчен до смърт в концлагера в Бусманци; синът му лишен от образование, също държан повече от година в същия концлагер, но държи главата си горе и казва: “Вие, българите, не сте чак толкова зле, но много се оплаквате.” Е, прав е. Ние сме в дълготраен мир; колцина в историята на човечеството са се радвали на това? Имаме ваксини и хуманизирани млека и като ни се роди дете, разчитаме, че ще остане живо. През почти цялата история на човечеството родителите не са смеели да броят детето си за свое, преди да изкара едрата шарка! Гледала съм в Интернет снимки за спомен на викториански семейства – деца позират около най-малкото, бебе, което изглежда заспало, но всъщност е мъртво. Четох в “Либерален преглед” (не мога да го намеря сега) как първите фонографи са били купувани от заможни семейства, които записвали на тях думичките на децата си. И понеже тогава дори заможните често са си губели децата поради липса на ваксини, нерядко самото дете си отивало от този свят, само гласчето му оставало на записа… За нас, дори за най-закъсалите роми, трагедията да загубиш дете е изключение! Но ако ни слушаш, ние сме най-злочестите, откак има човешки род.
И през всичките тези векове, през които хората са страдали от войни, епидемии и т.н., през цялата им култура като червена нишка минава идеята въпреки всичко да запазиш душата си. Както казваш ти, да се издигнеш над битието.

Кой има полза от това да живеем в паралелни вселени?

Предлагам ви нецензуриран разговор във Фейсбук. Между неколцина протестиращи. Относно контрапротестиращите. И относно други хора и обстоятелства.

Избрах червения цвят за своите коментари, за да подчертая гледната си точка в този разговор – нищо, че последните два пъти гласувах в тъмносиньо и засега смятам да гласувам така и на следващите избори.  

Надявам се тези, които смятат, че червеният цвят символизира идеите, в които твърдо вярват да проявят повече разбиране и търпение към инакомислещите, дори и ако не са толкова любезни като Васко. 

Надявам се тези, които се отъждествяват с позицията на Васко, да вземат пример от неговото търпение и готовност да се аргументира, вместо прибързано да квалифицират събеседниците си. 

Надявам се всички да започнем да гледаме по-далече от носа си и не само да забелязваме паралелните вселени, но и да се опитваме да ги опознаваме.

Приятно четене: 

Lydia Staikova: #‎ДАНСwithme Слушах двама контрапротестиращи от Видин. Не звучаха като малоумни. Нищо, че може би не са си платили сами билета до София. Ние, протестиращите, ако искаме да преодолеем разделението, трябва да се обръщаме не само към управляващите, но и към онези, другите. Въпросът не е в това да ги презираме, защото ги смятаме за заблудени. Въпросът е да ги разберем и да ни разберат. Нищо, че има хора, които са взели по 50 лв. за да протестират срещу нашия протест.

Justine Toms: Добър шанс да поговорим с тях.

Васко: Има две неща които шокират мен и познатите ми. Даже мога да кажа че объркването от шока е тотално. 1. възможно е да съществуват хора, които действително при определени условия биха подкрепили това…нещо. 2. съществуват такива, готови да заемат позиция срещу заплащане (не коментирам какво, излиза че ако с колегите в обедната съберем парички, може на другия ден да изръсим същите хора като качество и численост от контрапротеста в момента в яростна защита на секса с малолетни или два милиарда финансиране за презервативи на крокодилите в зоопарка… около 400 човека сме)

Lydia Staikova: Да, има такива, които ДЕЙСТВИТЕЛНО подкрепят това нещо … приеми, че е възможно да го правят безкористно – така, както ти протестираш безкористно.

Georgi Grancharov:  Лидия, не ги презираме и не ги смятаме за заблудени. Напротив, разбирам много от тях. При заплата от 300 лв. една шивачка от Видин или един тютюнопроизводител от Кърджали със сигурност ще приеме с охота 50-на лева и безплатна екскурзия до София, особено като го освобождават и от работа, особено ако едва ли е стъпвал друг път в София… Не е проблемът в хората – ужасното е, че властта ги употребява по толкова вулгарен начин в 21-и век!!! Това е … не знам… без думи съм…

Lydia Staikova:  Георги, можеш ли да гарантираш, че ако ти не ги презираш, НИКОЙ не ги презира?

Georgi Grancharov:  Не. Но познавам много от хората, които са ежедневно на площада и искат оставка – те не са човекомразци, не биха се сбили като футболна агитка с инакомислещите… Те много добре знаят кой стои зад всичко. Аз лично съжалявам хората с автобусите. Мъчно ми е за тях, но ненавистта ми, а и не само на мен, но и на много от протестиращите, е не срещу тях, а срещу тази отвратителна клика, окупирала властта.

Lydia Staikova:  Тези които аз познавам също не са човекомразци, но това не пречи на някои да презират. Понякога е доста трудно човек да сдържи реакциите си … И знаете как се раздухва всичко от лакеите на управляващите. Сега някой ще използва ли случая да поговори с контра-протестиращите? Просто да опита? Ще опита ли при други обстоятелства?

Васко: Аз да си призная ги презирам. Понякога през зимата вечер спирам да оставя по чашка топло кафе и да поговоря с произволно момиче на околовръстното (плащам си за „услуга“, все пак и преча да бъде евентуално наета от друг). Проявявам разбиране. Обаче създанията, които виждам в подкрепа на Орешарски ми идват малко в повече. Не са всичките злобни и намръщени като тия на Алексей Петров пред ГЕРБ, има и други. Част от тях даже говорят поносим български. И все пак всичките ми опити за комуникация с тези хора на мен лично ми бяха доста неприятни.

Lydia Staikova:  А някой тук вярва ли, че има хора, на които никой не плаща за да са против протеста, но въпреки това те са против протеста?

Васко: Човек без образование, занимание и амбиции е нормално да подкрепи всеки който му обещава по-висока издръжка.

Lydia Staikova:  Аз познавам хора с образование, занимание и амбиции, които въпреки всички тези неща живеят мизерно. Можеш ли да си представиш това?

Emilia Slavova:  Аз също видях по тв-то контрапротестиращи цигани (човекът така се самоопредели), май от Видин; може и един и същ да сме гледали. И да, стори ми се, че говореше смислено и си вярваше. Разбира се, че има неплатени контрапротестиращи.

Lydia Staikova:  Същият, който каза, че е на 46. Аз съм на 42. Мога да си представя какъв трябва да бъде животът ми за да изглеждам така на 46. Но това е лирическо отклонение.

Васко: Трудно. Аз лично се справям с живота от 0 и явно е възможно с труд и квалифициране. Допускам че има, но не и такива които вярват че дългосрочно живота им би се подобрил, ако ипотекират жилището си за да изтеглят заем, който да изпият под формата на уискита (образно казано).

Lydia Staikova:  Не говоря за такива, които ипотекират жилището си и го изпиват. Какво значи да започнеш от нула? Може би, че родителите ти са те оставили новороден на улицата, увит във вестник, а оттам насетне си се самоотгледал.

Васко:  Долу-горе… полусирак съм. До завършване на гимназията, майка ми ме издържаше с лекарска заплатка… някак. После частен университет, квартири, нов град (0 контакти), самостоятелност… е, имало е периоди буквално да гладувам и да ходя с километри във виелицата за да спестя 70 стотинки и с години не съм си позволявал примерно кино, но съм се справил някак си. Не съм извършил каквото и да е престъпление или измама и не съм се облагодетелствал и лев от държавата в процеса (освен студентско намаление за карта за автобуса и ЖП, няма стипендия, общежитие и т.н.)

Lydia Staikova:  Напълно вярвам на това, което казваш, Васко. Това, обаче, не отменя факта, че познавам хора, които работят работа, която изисква познания и интелект, и то дълги часове, и едва свързват двата края. Има едно понятие „работещи бедни“ … има условия, които улесняват съществуването на големи групи такива хора. Можем да ги посъветваме да се преквалифицират, да се преместят и т.н. И ако всички тези работещи бедни го направят, тогава НИЕ ще бъдем лишени от някои благини или ще трябва да се бръкнем много по-дълбоко отколкото сме свикнали, за да ги имаме.

Emilia Slavova:  лекарската заплатка… все пак показва образование, среда, културен капитал. Не е същото, като да се родиш в гетото, пък дори и с двама родители. И аз съм с един родител, навремето повечето бяха на заплатки така или иначе, никога не съм имала излишъци, но не бих казала, че съм тръгнала от нулата, защото не съм.

Васко: Лидия, аз също винаги бих могъл да избера държавна службица в някое министерство, където да си броя стотинките и да се оглеждам за икономична кола на старо, но пък да не си мърдам пръста или това между ушите (от моя гледна точка) с години и да имам двумесечен платен отпуск. Ако по цял ден вкъщи си лежим пред HBO, сигурно ще ми е и по-зле. Въпрос на избор. Вероятно живота ми щеше да е по-лесен, ако си бях избрал стипендия в МА и Студенски Град. Нямаше да ми се налага да работя паралелно, поне не толкова. Въпрос на избор. Но няма как да съчувствам на тези си познати и съученици (да, до определена точка имахме същото образование и културна среда), които през цялото време избираха по-лесния път и сега ми се вайкат че не могат да сложат на децата си месо на масата. Поне винаги ще се сещам как ми се смееха че съм такъв балък да се блъскам и цупеха че нямам време да дойда на някое от ежедневните им напивания в Студентски.

Lydia Staikova:  Аз не говоря за хора, които са на държавна службица. Ако се върнеш по-назад, ще видиш „дълги часове“. Това, Васко, може да означава без почивен ден седмици наред, по 12 часа на ден и повече. И да включва мърдане на това между ушите. И много от тези хора дори не се вайкат, защото нямат време да се вайкат. Някои от тези хора дори не са на заплата, а са предприемачи. Това, че не познаваш лично такива хора, не означава, че не съществуват. Също като микробите, които не виждаш.

Васко: О, такива познавам. Братовчеди, съученици… Предприемач също съм бил (не твърде успешен, основно поради собствен мързел и инат, факт). И да, имал съм този период с 12-те часа работа на ден (че и по повече твърде често), с постепенно квалифициране и трупане на опит човек става все по-ценен и може да преговаря за по-добри условия. Първата ми работа с договор на 18 беше за 200 лева при 12 часа на ден.

Lydia Staikova:  Васко, има много географски места и браншове, в които и най-ценният не е в позиция да преговаря. Ти си още млад, не знам дали имаш деца, а и майка ти сигурно все още няма нужда от твоята подкрепа. Има хора, които не могат просто да си грабнат куфара … някои го правят, немалко, оставят сами деца и отиват в Гърция, защото има спешни нужди, които трябва да се покриват. А постепенното квалифициране при определени условия коства доста повече време отколкото можеш да си представиш. И хората междувременно мизерстват – да речем две десетилетия. Има поколения, за които перспективата е съвсем различна. Има хора, които имат минимални шансове; точно както има и хора, които не виждат шансовете, които ти и аз виждаме, макар че са им под носа. Аз не презирам нито тези с минималните шансове, нито тези, които не са дотам просветени, че да виждат шансовете.

Lydia Staikova:  А какво мислиш, за тези, които не са кой знае колко интелигентни? Или пък за инвалидите? За пенсионерите?

Васко: Преквалифицирал съм се няколко пъти. В медиите, рекламата и IT нещата са доста динамични и се случва честичко нишата, в която си специалист да се стопи, но пък се отварят много нови с високо търсене – яхваш вълната и това е. Сега пиша приложения за смартфони, които преди няколко години практически не съществуваха (тогава пък се занимавах с рекламни кампании, а сега медиите и рекламата потъват мощно), нищо общо с магистратурата в областта на визуалните изкуства и анимацията. Средата се променя, или се адаптираш или… (казали динозаврите). Интелигентността се тренира, точно както и мускулите. На инвалидите не разбирам какво им пречи да мислят, по време на работа и и аз не си ползвам всичките крайници. Пенсионерите до голяма степен според мен са отговорни за развитието на страната ни през последния половин век. Протестирам, за да не съм и аз в тяхното положение някой ден. Ако по път заспя на волана и катастрофирам, сам ще съм си виновен, нали така…

Lydia Staikova:  Даваш ли си сметка, че за да си купиш смартфона, някой работи за жълти стотинки? Разбира се, той хипотетично може да се преквалифицира, но ако го няма, кой ще произведе смартфона? Ако всички медицински сестри и начални учителки се преквалифицират? Ако всички лекари-специалисти, които работят в бедни райони заминат за Германия? Ако на инвалида няма кой да му купи компютър, за да се научи да прави нещата, които правиш ти? Аз също протестирам, но тук говорим за друго. Някои протестиращи протестират единствено от своята перспектива и единствено за своето благо. Именно това пречи на привличането на широка подкрепа за протеста. Именно това се използва от критиците на протеста, за да се противопоставят хората. Именно това противопоставя протестиращи на протестиращи и отблъсква някои протестиращи от протеста.

Lydia Staikova:  Можеш ли да кажеш, че някои професии са ненужни, защото са ниско платени?

Васко:  Хм… в моя случай това ще да е някой кореец, а там БВП-то на глава е точно двойно на българското, от наша гледна точка ще да е работил за доста добри пари. Освен че според мен пазарната му цена е доста над производствената. Старите си компютри ги подарарявам на организации в нужда. Майка ми е все още детски лекар в беден район. Продължава да взема специалности, не се радва много на размаха с който краде ръководството на болницата (случайно приятел на Румен Петков) и се изнесе в кабинетче. Взе си там заем за техниката и за да си направи кабинета. Работи единствено със Здравната Каса (т.е. не взема от пациентите и един лев… никога и под никакъв повод) и получава от нея това, което получава и болницата за същото. След заемите и разходите, разликата спрямо заплатата и в болницата е 10-12 пъти. Само с елиминиране на администрацията между нея и НЗОК.

Lydia Staikova:  Брутният вътрешен продукт на една страна не е същото като конкретната заплата на конкретен човек в тази страна. Но това е друга тема. Би ли коментирал това:http://www.theguardian.com/commentisfree/2013/aug/05/woman-nearly-died-making-ipad (Жената, която за малко не умря докато произвеждаше твоя Айпад:  Тян Ю работеше по над 12 часа на ден, 6 дни в седмицата. Понякога нямаше време да се храни, за да може да работи допълнително. След това тя се хвърли от прозорец на четвъртия етаж …)

The woman who nearly died making your iPad

www.theguardian.com

Aditya Chakrabortty: Tian Yu worked more than 12 hours a day, six days a week. She had to skip meals to do overtime. Then she threw herself from a fourth-floor window

Васко: FoxCon са всеизвестни с гадните си условия, но явно продължават да имат достатъчно кандидати за служители поради липса на конкуренция в района им. Конкуренция липсва заради социалистическото ръководство, което толерира само определени компании. Може би и корейците биха искали да произвеждат там, но явно някой партиен секретар е решил че Apple може, Samsung-не. Там споренето с партийни секретари е преполръчително колкото протестирането тук. Ако 30 компании се конкурираха за привличане на работници в района, щяха да го правят и с условия на труд.

Lydia Staikova Значи не отричаш, че е възможно някои хора да бъдат притиснати от обстоятелствата?

Васко:  Естествено, случва се. Може да се случи и да ме затисне гардероб примерно. Разликата е че свободния човек променя обстоятелствата около себе си (примерно избутва гардероба). Роба просто си седи притиснат и се оплаква с очакване на някой Годо да дойде да му го махне. Психопата възторжено се радва и е готов да пребие с бухалка тези, които се опитват да махнат гардероба от него.

Lydia Staikova:  Значи не смяташ, че е възможно човек да няма ресурс да промени обстоятелствата?

Васко:  Да, така смятам. Разбира се изобилието на ресурс би ускорило процеса.

Lydia Staikova:  Допускаш ли да те затисне толкова тежък гардероб, че да не можеш да го отместиш сам? Допускаш ли това човек да прекара целия си живот в опити да промени обстоятелствата, а ти да го презираш, понеже към момента не се е справил?

Lydia Staikova:  И кое за теб е мерилото – това човек да се опитва или това да успява?

Васко:  Допускам да. Случва се. За това по принцип много внимавам тежките предмети около мен да са много солидно закрепени. И да, доста често опитвам помагам на хора в подобни ситуации (дори попаднали в тях поради небрежност). Ако някой обаче съзнателно си дръпне гардероба да го затисне и ме заплашва с оръжие ако се попитвам да го освободя, бих викнал психиатър и линейка. Ако се опитва да събори гардерб и върху мен, бих се съпротивлявал.

Васко: Свикнал съм да ме съдят по резултати (усилията за постигането им са си мой проблем) и съответно така съдя. Както и в магазина си купуваш продукт, а не обяснение за усилия. Значи успеха. Ако не успееш веднага, влагаш повече усилия или обмисляш по-ефективен подход.

Иначе си представях лятото

Мислех да рисувам много повече и да правя други важни неща, но сега прекарвам повечето си свободно време във Фейсбук, за да следя политиката и протестите; освен това трябва да организирам времето си така, че всяка вечер в 18. 30 да сме на протест на площада. Истината е, че нямам толкова време да следя добре нито политиката, нито протестите, че продължавам да не бъда най-добре информираният гражданин в страната, но и май не ми е важно да съм в час с всички факти, когато тенденциите са очевадни. Пък и ако се старая повече, ще имам още по-малко време …

Когато ме питат защо ходя на протеста, казвам, че няма как иначе, че се налага. Нищо, че хората в Хасково или не ни забелязват или дотолкова свикнаха с нас, че вече не ни забелязват. Мисля, че всяка вечер има репортажи по местна телевизия. Може би трябва да си направя значка.

Уморено ми е, но няма как иначе 😦