Сталкер

“Щастие за всички даром

и никой да не бъде пренебрегнат”

е нещо, което мис е върти из главата от двайсетина години. Не подозирах, че някога ще знам за какво става въпрос в книгата от която идва, защото не чета фантастика. Днес, обаче, вдъхновена от киноводителя на Жижек, гледах “Сталкер”. Оказа се, че е по същата книга. Това е една синхронност, с останалите елементи на която няма да ти губя времето.

Филмът е дълъг (почти 3 часа), бавен, съзерцателен и няма много екшън. Не бих казала и че ще ти се стори красив. Ако си фен на скоростното холивудско кино, ще те изтощи. Всъщност, в този случай едва ли ще го изтърпиш.

Сталкерът е човек, който знае пътя до съкровено място и служи като водач на нещастните хора, които не могат да стигнат до него сами.

Всъщност не е вярно, че знае пътя, защото дотам няма фиксиран път. Такъв, пълен с опасности, има до Зоната. Когато навлезеш в тази територия, обаче, остават малко правила. Най-важните са да действаш с уважение към Зоната и да вярваш в безкористността на водача.

Сталкерът знае, че не знае всичко. Разчита в голяма степен на интуицията си, тъй като Зоната е непрекъснато променящо се място, където не можеш да разчиташ и на твърдост и сила. Там можеш да се справиш само ако си мек, гъвкав и беззащитен. Там не може да те защити пистолет, а също и танк. Всъщност … къде може да те защити подобно нещо?
Стоян питаше за поуката: едната е тази, че всички застраховки, осигуровки и защити са илюзия.

Другата поука е, че щастието не е знание, нито изпълнение на желанията. Всъщност някой знае ли какво наистина иска?

Мисля, че Сталкерът и жена му знаят, и точно затова са щастливи. Въпреки че живеят в мизерия, а дъщеря им е инвалид. Въпреки срама и подигравките. Въпреки отчаянието и съмнението.

Сталкерът все пак е човек и би могъл да се изкуши да пожелае нещата, които си мислят че желаят останалите хора (както е направил вероятно неговият учител Дикобраз). Струва ми се, обаче, че това отнема сталкерските му способности.

Понякога Сталкерът се ядосва на хората. С тях той се изморява, защото не е лесно да водиш хора, които би трябвало да имат вяра в безкористността му, я нямат вяра в нищо. Той се надява и моли за тях, докато те подозират, че прави всичко заради парите, че не съществуват абсолютно никакви правила, че могат да действат според каприза си и да се измъкнат безнаказано.

Такива неща не само го изморяват, но и много го натъжават. Сталкерът може да плаче заради други хора. Това, разбира се, изглежда странно за мнозина, които съдят за другите по това дали са били в затвора, доколко са подобни на средностатистическите хора, и т.н.

Сталкерът взема работата си насериозно и дава всичко от себе си. Нищо че не е “истинска” работа, а и си рискува живота. Това, разбира се, не означава, че от него зависи резултатът от поредното пътуване. В голяма степен резулатът зависи от “клиентите” му. Освен това, той е с тях кратко време и дори не научава дали те впоследствие са станали щастливи.

Въпреки това, Сталкерът вярва, че неговите усилия имат смисъл, но и се пита защо прави всичко това заради хора, които са заети с мисълта да не се прецакат и за колко да продадат усилията си. Понякога му се струва, че не са останали такива, заради които да си струва. Идва му да се откаже да хвърля бисер пред свинете.

Въпреки всичко вярата му в съкровеното никога не отпада. А какво е най-съкровеното му желание? Да продължи да бъде Сталкер.

Какво означава пътуването? Кое е това място, до което стигат? Пътуването е архетипното пътуване на героя. То се среща във всяка митология – пътуването на Одисей, походът за Златното руно, тримата братя и златната ябълка, Карлос Кастанеда при Дон Хуан, хобитът, който излиза от уютната си дупка. Мястото? Това, което всеки трябва да посети – себе си. Мосей в планината, Исус в пустинята.

Виждаш ли, Стояне, че в тези истории има нещо общо – пътуването, трудностите, съмненията, съкровището, което намират – златно руно, кивот, куче, пръстен, златна ябълка и т.н.

Кой от кого е плагиатствал? Никой от никого. Всеки има нужда да направи своето пътешествие, защото всеки е герой. Ето защо всяка общност има своите разкази за пътешествията на героите. Някои убиват змейове, други не. Описала съм го тук.

Мисля, че тези, които успяват да стигнат до мястото, неизбежно се превръщат в Сталкери.

Има ли такива, които злоупотребяват? Може би. Какво се случва с тях? Не знам, може би това, което се случи с Дарт Вейдър. Мисля, че тези хора всъщност не са стигнали дотам, докъдето трябва – до себе си.

Но Жижек, един “перверзен” хуманист пита: “Ами ако са стигнали? Ако същността им е лоша?” Не вярвам. Разбира се, бих могла да се съмнявам, като модерен интелигентен човек, но аз просто вярвам – че всички хора са добри. Това ме прави религиозна. Точно както други вярват, че хората в същността си са лоши. Макар че цитират науката и историята, тези хора всъщност точно като мен вярват, защото никой от нас не е в състояние да докаже това и обратното на другия. Макар че имам своите съмнения, вярвам. Но се е случвало хора да губят вярата си. Дори и Сталкери.

Защо този филм, въпреки че не го разбра ти хареса, за разлика от “Жената-котка” с Шарън Стоун миналата вечер по телевизията? Защото душата обича тайните неща, които не може да обясни докрай с думи, колкото и да е дълъг този текст.

На това се опитват да градят всички производители на трилъри, хоръри и пр. Защо повечето от тях дрънчат на кухо? Защото не докосват душата. Гледаш още и още от тях и оставаш жаден. Може би точно това е адът – неутолимата жажда, с която поглъщаш нещата, кото ти пробутват за истински, но никога не оставаш удовлетворен.

Не ме питай в какво е истинското щастие, защото всеки трябва да направи сам своето пътешествие. Никой не може да го направи вместо теб, каквото и да ти разказват – Исус може да е умрял заради тебе, но също толкова е умрял и заради себе си, така че и ти трябва да си поносиш кръста, да те предадат, да те разпънат, да те измъчват, да обърнеш и другата буза, да умреш, да възкръснеш. И всичко това в този живот.

Ако не ти харесва примера с Исус, прочети известното стихотворение на Киплинг, АКО.

Можеш да гледаш филма дори и тук.

Пътуването на героя

Преди няколко дни гледахме Zeitgeist, чиято първа част ме отврати. Тъжно е, че много хора ще я възприемат като откровение, което си въобразяват, че ще ги освободи. Според мен, то ще ограби и без това бедния им свят.

Въпросната първа част разглежда набързо няколко мита от различни места и епохи, открива паралелите между тях, за да докаже, че митът за Исус е плагиатство.

От задълбочените изследователи на митове, като Джоузеф Кембъл и Карл Юнг, например, знам, че на различни места, в различни времена са се раждали и продължават да се раждат митове. Макар на пръв поглед различни, тъй като идват от различни култури, тези истории много си приличат.

Нормално е този загадъчен факт да впечатлява, понеже душата обича мистериозното, а умът винаги иска да разбере. “Разбулването” на загадки продава. Доказателство са Zeitgeist и “Шифърът на Леонардо”.

Моето обяснение, което мога да дам благодарение на интереса си към митологията, антропологията и психологията е следното:

Не е задължително някой от някого да е плагиатствал, макар че се случва. Но дори плагиатстването потвърждава теорията, че има неща, които докосват всяка душа. Тези неща често се откриват в истории – митове, вълшебни приказки, игрални и анимационни филми, биографии. В основите на тези истории са едни и същи елементи.

Получава се така, защото се разказват от хора, а хората са от един и същ биологичен вид, т.е. умовете им са устроени така, че да създават сходни неща. Знаеш, че понякога се случва двама души да направят едно и също научно откритие независимо един от друг. Ето защо после го кръщават и на двамата.

Една от общите истории е пътешествието на героя: Одисей, Язон и златното руно, Хобитът, изоставил уютната си дупка, юнакът със златната ябълка, Индиана Джоунс, рицарите, търсещи Граала и т.н. Такива истории се срещат и в големите религии: Мойсей отива в планината, Исус прекарва известно време в пустинята, Буда мъчи плътта си, скитайки с разни аскети, докато стигне до дървото и седне под него в поза “Лотос”.

Някои култури дори задължават младите хора да правят своите пътешествия и им организират ритуали, които да им помогнат да пораснат. В други култури някои предприемат поклонническо пътешествие до свещено място, след което ги наричат “Хаджи” или нещо друго. Когато, обаче, започнат да се спазват твърде точни процедури какво и как да се прави, на мен ми светва лампичка и си казвам, че хората вече са изгубили смисъла и правят нещо само за да уважат културата си или за да се подсигурят – както много от нас палят свещи, кръщават или обрязват децата си и т.н.

За какво му е на човек да преприема пътешествие? Всеки си има съкровена цел, както добре е описано в “Пътуване към Изтока” на Херман Хесе. Някои търсят принцеси, други златни ябълки – каквото смятат, че ще ги направи щастливи.

Докъде пътешестват? Някои се придвижват физически в пространството – отиват до Божи Гроб, до Мека или Кръстова гора, в колеж на другия край на света, а трети си седят вкъщи и пушат лула. В крайна сметка, тези които успяват, стигат до едно и също място: собствената си душа, и откриват какво е важно за тях, а не какво им е внушено че им е важно.

Някои смятат, че героят прави едно пътешествие. На мен ми се струва, че прави чести пътешествия – по-дълги или по-кратки. И донася малко или голямо съкровище, с което прави света по-добър, дори и да не си дава сметка за това.

Някои пътешествия са впечатляващи и стават популярни. Други са значими само за героя и остават неразбрани, а понякога и незабелязани за другите.

Библията

е само един от начините да се разкаже историята на порастването. За съжаление, повечето хора се вглеждат в начина, вместо в историята. Ето защо повечето не забелязват щастливия край.

Ако те кефя, гласувай за мен тук

спрях да чета „Малкият принц“

Допреди няколко години го четях поне веднъж годишно. По едно време забелязах че съм спряла. Защо? Защото пораснах малко.

Години наред Малкият принц беше мой приятел. Аз го разбирах. Той мен. Заедно и поотделно бяхме по-велики от възрастните и можехме да се забавляваме да бъдем още по-велики като проявяваме снизхождение към тях.

Когато си артистичен и забавен, изтънчен поет и мечтател, е толкова лесно да презираш обикновените възрастни, които се занимават със скучни неща и пропиляват живота си побъркани от своите мании. Толкова е естествено да бъдеш тъжен и неразбран, разочарован. Толкова е елегантно, сладостно-горчиво.

Когато не си срещал възрастни които не са изгубили способността си да разпознават слона в боата, никак не ти се иска да пораснеш, защото очакваш че тогава ще ти се наложи да говориш за пари и вратовръзки. Не че познавам лично кой знае колко такива възрастни, но някак се научих да бъда повече от снизходителна към другите. Не че прекарвам много време с тях ако мога да го избегна, но започнах да ги разбирам и обичам. Все по-често изпитвам инстинктивното желание да изгладя с палци бръчките от челата им, от което главите им ще олекнат.

Идва време, в което разбираш че си израснал поредната си невроза и любимата ти книга ти е като отесняла дрешка. Тогава ти става малко тъжно за автора и си казваш че ако не беше умрял, можеше да има шанса да порасне.

Същото се случва и с любимата ти поезия и музика. Тя връща стари чувства. Можеш да изпиташ умиление към изминали години, да поплачеш и да прегърнеш по-младия човек който си бил, но да прекараш твърде много време със старите парчета е изнервящо и изморително.

Всеки творец в известна степен пресъздава неврозите си. И аз го правя. Когато четеш блога ми, разбираш кои са някои от важните ми неразрешени въпроси, защото се връщам към тях.

Не мисля че всеки творец е нелечимо луд, противно на обичайното мнение. Мисля че различните творци изразяват несъзнателно степента си на зрелост. Ако проследиш творчеството им, можеш да проследиш израстването на някои, както и да наблюдаваш зациклянето в собствените нерешени проблеми на други.

Ето как изучаването на биографията на твореца може да хвърли светлина върху творбите му и обратно. А от своя страна почитателите на творбата виждат / чуват в нея толкова колкото могат, в зависимост от степента на собственото си израстване.

Същото се отнася за философите и техните читатели, както и за религиозните хора, които имат различни идеи за Бог, в зависимост от степента си на духовно развитие, а не толкова от конкретното вероизповедание.

По същия начин една психотерапия помага на едни, но не помага на други. Ако самият терапевт не се е изкачил малко по-високо от пациента си, как ще му подаде ръка и ще му помогне да се изкачи?
Да общуваш с хора (лично или чрез творчеството им) които споделят твоите неврози е приятно и успокояващо. Ти си разбран, сред свои. Създаваш си малко общество, което ти помага да се чувстваш адекватен. Малкото общество удобно се капсулира и изолира от външния свят. Нещо като пиле, което вместо да се излюпи, изгражда все по-дебела черупка за да се защити.

Нужна е много топлина за да измътиш яйце с удебеляваща се черупка. Някои пилета умират преди да успят да излезнат от яйцето.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.