Джевдет бей и неговите синове

„Когато всички излязохме на свобода и напълнихме гнездото догоре с врабци, видяхме, че са останали още две яйца. Отивам аз до едното, почуквам го леко, дано ми се обади никой отвътре, но отвътре не иде никакъв звук. Почуквам по-силно и пак се ослушвам – и пак нищо. После извиках: Ти, който си вътре, човек или звяр, обади се! Ни човек, ни звяр, нищо се не обажда. Другите врабци също почнаха да чукат по стените на яйцето, но пак никой не се обади. Тогава ние разбрахме, че това яйце е запъртък. Винаги, където има много яйца, ще излезе и по някой запъртък. Добре че хората не се мътят като нас, иначе току-виж че и при тях може да се случи някой запъртък!“ (Йордан Радичков)

Днес дочетох „Джевдет бей и неговите синове“ (694 стр., 22 лв., първата написана от Орхан Памук, но последната преведена у нас). Бавничко я прочетох – всъщност книгите на Памук ги чета като че по-бавничко по принцип.

Мааалко ми е тягостно и объркано. Истанбул на Орхан Памук по някакъв начин ми е страшно познат и близък, макар че никога не съм ходила там. Доскоро ми се ходеше, а сега не съм сигурна. Усещам го задушлив като родния дом, в който никак не ми се връща, като някаква меланхолия, която съм израснала и ми е колкото близка, толкова и чужда. Аз се съотнасям към Истанбул като излюпило се по случайност пиле към гнездо, в което квачката поддържа яйцата живи, но внимава да не се излюпят. Този Истанбул така или иначе е навсякъде около мен, тук, в България, нищо че героите и случките са различни, както и декорът и езикът, на който е написана пиесата. Както и друг път съм казвала, фактите не ме интересуват. Така или иначе не ми помагат да разбера защо докато в Истанбул разни хора се опитват да се разграничат от християните и да покажат, че са по-добри от тях, а тук разни хора се опитват да се разграничат от мюсюлманите и да покажат, че се по-добри от тях, в крайна сметка едните и другите толкова много си приличат. Фактите може да са различни, но ако не ги оставим да ни заслепяват, ще видим истината – че и тук и там израстваме на една и съща почва – в една и съща култура.

Това, обаче, не е всичко. Колкото и да обичам да сравнявам културите, това не ми помага да намеря отговор на въпроса как в една среда понякога израстват толкова различни от нея хора. Вече ми е невъзможно да не виждам един подкултурен пласт, който е някак по-плътен и по-важен от културите. На свой ред те се превръщат в не чак толкова интересуващи ме факти, които закриват по-дълбоката истина. Виждам само това, че едни се излюпват, а други остават запъртъци, независимо дали родителите им истински се опитват да ги излюпят. И нямам ясна теория по въпроса.

Може би е време все пак да кажа за какво се разказва в книгата: тя започва в началото на 20 век и свършва през 1970 година; описва живота на три поколения от семейството на Джевдет бей, който в началото на книгата е подминал средата на трийсетте си години търговец, който току що се е сгодил за дъщерята на един паша. Предполагам, че на повечето от вас това не им изглежда странно, но ако прочетете книгата, ще научите, че по онова време е било доста необичайно мюсюлманин да се занимава с търговия. Всъщност книгата може да се използва като отправна точка за изучаване на новата турска история – раждането и развитието на турската република. Макар че никога не съм изучавала турска история, нещата, които съм научила в детството си за прогресивността на бащата на републиката, Ататюрк, както и за военните като гаранти на прогреса, ми изглеждат все по-съмнителни.

Странен ми е прогресът, който се налага и поддържа с насилие … или маркетинг. В този смисъл, тези дни ми е все по-трудно да открия същностна разлика между Запада и Ориента; като че разликите са единствено в методите, които спомагат да се поддържат яйцата живи, но неизлюпени. Просто сме свикнали автоматично да смятаме различно изглеждащите за запъртъци и да не се задълбочаваме да виждаме запъртъците, които изглеждат като нас. А това, което истински ме притеснява е, че ние, хората, не сме като врабчетата – сред нас има повече запъртъци отколкото излюпени. Дали това е в реда на нещата?

Последният въпрос ме подсети да се върна към конкретиката на книгата. На фона на предмети и обичаи алатурка, които се заменят с предмети и обичаи алафранга – от шапките, през тоалетните, до живота в апартаменти и разводите, че и отвъд, няколко от героите се чудят кои са, какво е истинският живот, как трябва да живеят. И докато се чудят, се променят по странен за околните начин.

Advertisements

Музей на невинността ( Masumiyet Müzesi )

“ … нещо като Истанбул (което може да се разбира като мястото на времето на детството ми)“ написах в дневника си към обед.

„Истинските музеи са средища, в които Времето се превръща в Простанство“ отговори ми Орхан Памук вечерта, докато пиехме мляко с какао на „Версай“ (градинката до театъра).

Разказвах един от дневните си сънища и ставаше въпрос за Истанбул преди 80те – такъв, какъвто го познавам от „Истанбул“ и, може би, отпреди да се родя. Не съм ходила и не ми се ходи в туристическия Истанбул, закъдето мога да хвана автобус когато си поискам. Но нека оставим настрана личните ми спомени, видения и планове.

„Музей на невинността“ е издадена през 2008, и слава на Аллах, бързичко преведена у нас ( изд. „Еднорог“, 630 стр., 22 лв.) Разказва любовната история на трийсетгодишен милионер от текстилната промишленост. Ще внимавам тук да не издавам нищо от съдържанието, за да не развалям удоволствитето от четенето, но ако набера сили и достатъчно чувство за граждански дълг, ще го разкажа в Уикипедия. Но по-добре би било някой ден да пиша тук за „Нов живот“, което все още не мога да направя.

Щом няма да преразказвам историята, която всъщност може да бъде разказана в няколко изречения (но не и така, че да бъде разбрана … което всъщност обезсмисля разказването), остава да нахвърля някои „факти“ и бегли свои мисли.

Основната част от историята обхваща периода от 27 април, 1975 до 28 август, 1984. Действието през този период се развива в Истанбул (мястото, в което Орхан Памук е роден, израснал и живее).

На книгата може да се гледа като на антропологическо изследване на (не само!) въпросите за любовта, секса и брака (по същия начин, по който може да се използва „Сексът и градът“ за Ню Йорк в по-късни времена). Вчера си помислих, че би било доста по-полезно нашите гимназисти да изучават Орхан Памук,  отколкото Дюма или Молиер, но за литературата като училищен предмет ще пиша друг път.

За съжаление, такава книга не би била включена в училищната програма, понеже не дава ясно да се разбере кой е добрият и кой е лошият, а умът ми не побира какво ще пишат за нея в ученическите помагала, освен, може би, нещо като изобличение на „недъзите“ на  обществото и бла-бла.

Тази книга не дава никакви отговори (освен, може би, че би било хубаво ако обичаме някого, да се опитваме да го опознаем по-добре), но може да породи много въпроси – не само за любовта, секса и брака (при мен въпросите са недоформулирани и кръжат около, най-общо казано, смисъла на живота). Но всъщност, може и да се чете просто като история, но се съмнявам, че любителите на интересни истории биха имали търпение. За мен най-същественото беше потапянето в лично безвремие във вселената Истанбул. И това май няма нищо общо с разказаната история.

За пореден път осъзнах, че обичам да живея като Орхан Памук – някак встрани от това, което повечето хора дефинират като „живота“, но още не знам дали това е правилното нещо.

Тук пиша за Орхан Памук, а тук за туризма.

Снимки от Истанбул

Истината е в приказките

Имало е време, в което не е имало време. Кой вярва, че е спряло?

Как да пиша за “Името ми е Червен” без да намеся и възвелича себе си? Може би като пиша в Уикипедия. Защо ми е да го правя? За да не ви досаждам с факти.

P. S. Пуснах малко уики.

Истанбул (книгата)

За Орхан Памук бях чула две неща – че не бива да не знам кой е Орхан Памук ( и защо да не бива?!?) и че е тежък (тягостен?) за четене. Всъщност бях пуснала и двете покрай ушите си. Не помня как си купих “Сняг”, която все още не знам кога ще ме повика да я прочета. Преди около седмица си купих “Истанбул” и я зачетох, след което си купих още две памукови книги поне.

Наистина я прочетох доста бавно. Съдейки по размера и времето, което отделям за четене, можех да я прочета за ден-два, но се проточи цяла седмица. Не е така увлекателна като сравнимата с нея книга на Амос Оз, но е много близко до мен, защото дишам същия въздух тук – тук хората забогатяват по същия начин, душите им обедняват по същия начин, в подобна среда. Разбира се, след падането на османската империя Истанбул и Хасково са имали различни влияния, но има нещо толкова общо в самата основа на тъканта им, че въпросните влияния са оставили като че доста повърхностен отпечатък. Тъканта, която покрива плътно семената и им позволява да растат само под нея. Понякога се намират пролуки и мекото жълто стъбло може да пробие навън и да стане зелено. Или това е само сънят на парниковото цвете…

“Истанбул” има и познавателна стойност: отвори някои любопитства – за Ататюрк, за забранените суфи текета и пр.

Ако си интроверт, който си пада по скучни книги и саморефлексия, ще ти хареса; може дори да те вдъхнови. Ако не, не се мъчи. Според мен не е задължително човек да знае кой е Орхан Памук или който е и каквото и да е друго (без сарказъм!). По-важното е музата да е с теб. Останалото е снобизъм.

Истанбулски skyline

Снощи тъкмо щях да си лягам и реших да почета малко. Оказа се, че съм на стр. 108 от “Истанбул”, а там ме чака поредната черно-бяла снимка – Истанбул откъм морето, обвит в сутрешна мъгла. Веднага видях четири плана и реших, че е чудесен начин да изпробвам едно от пъривте неща, които човек трябва да научи, за да прави акварел – как се постигат по-светли и по-тъмни тонове от същия цвят.

В капачка или палитричка с легенчета (продават се във всяка обикновена книжарница) разбъркай вода и боя, за да получиш разтвор в най-светлия тон. Не гледай колко е светъл разтвора в легенчето, а пробвай на хартия. Нормално е в легенчето да изглежда доста по-тъмен.

Само с този разтвор и една-единствена четка можеш да направиш рисунка. Ето какво направих аз:

Скицирах с молив. Използвах по-мек молив, защото ако е прекалено блед, а ще рисуваш в по-тъмни тонове, може да ти изчезне рисунката и да не виждаш какво оцветяваш! Меките моливи са с обозначение В. Колкото по-голяма е цифрата пред В, толкова по-мазен и плътен е моливът. Не се чувствай гузен заради предварителното скициране. Повечето велики художници го правят. Забрави изискванията на учителя по рисуване да използваш направо акварела.

Предварително си наумих кои части да оставя бели, за да придам отблясъците на слънцето по морската шир. Някои съвременни художници използват cheat mode – залепват разни неща върху повърхностите които искат да останат бели, а после ги отлепят. Но не и аз. Аз съм майстор. Пък и нямам от това вещество.

Използвах доста дебела кръгла четка ( #10, но не съм сигурна дали всички номерации са еднакви) за всичко. Първо, с нея бързо се покриват големи повърхности (Не е хубаво част от слоя да засъхне и докато се опитваш да покриеш голяма площ, без да искаш да повториш отново някой участък. Повтореното ще изглежда по-тъмно. Всъщност това е днешният урок.). Второ, връхчето й е тънко и могат да се правят и по-фини детайли.

Нанесох един пласт на целия лист (внимавах да не зацапам определеното за бяло). Почаках да изсъхне. Всъщност не чаках, ами го изсуших със сушоара, понеже нямах търпение. Така направих и с останалите пластове.

Първият пласт можеш да видиш като небе и част от морето.

Вторият пласт нанесох върху сградите, лодките и цапнах малко за вълни, понеже още не знам как да направя море. Изсъхна.

Третият пласт пренебрегна най-задния ред сгради, за да изглеждат по-бледи, в далечина и покри всички останали сгради и лодките.Изсъхна.

Четвъртият пласт покри само първия ред сгради и лодките.

Ето как, само с едно легенче разтвор направих пейзаж, в който има дълбочина.

Имам една грешка: не знам как минаретата станаха малко по-тъмни от втория ред сгради, към който принадлежат – явно съм се поразсеяла и съм ги минала още веднъж.

Важното в случая е човек да има вяра, че ще се получи, понеже докато нанася поредния пласт почти не личи, че ще се получи по-тъмен.

С почти суха четка минах части от бялото, за да се получат малки петънца, та отблясъците да бъдат по-реалистични уж.

Това което трябва да запомниш:

Тъмното не може да стане светло, затова планирай добре предварително. Ако искаш бели участъци, просто не ги оцветявай.

След изсъхване на един слой, нанасянето на следващ от същия разтвор прави участъка по-тъмен.

Ето ти и професионални рисунки от Истанбул :), които някой любезно предостави в коментарите.