къде се губя напоследък

Всички деца обичат да четат, слушат, гледат или разказват приказки; някои приказки са обичани от милиони деца, а някои от тях от векове. Всички възрастни обичат да четат, слушат, гледат или разказват истории – и измислени, и истински; някои истории се харесват на много от тях, а някои от векове.

Какво прави някои истории по-специални от други? Юнг, Джоузеф Кембъл и аз казваме: архетипното, митологичното. Ако го няма, историята ще се хареса на едни, но няма да се хареса на други, или ще се харесва в едни времена, но няма да се харесва в други. Архетипното говори на всяка душа във всички времена. И все пак, какво е архетипът? Това е модел – например за човешки характер или ситуация. Този модел е стар като света и част от човешкото ни съществуване. Образно казано, носим го в гените си – всички, без изключение. Този модел може никога да не се прояви у мен или у теб, но го носим като потенциал – точно като вероятността да развием някое наследствено заболяване. Искаш пример? Спомни си любимите си приказки: в тях има лоши мащехи и вещици, добри феи, мъдри старци, смели принцове и юнаци, безпомощни принцеси, говорещи животни, които помагат на смелчагите, дълги пътешествия, които завършват с достигането и вземането на някакво съкровище или ценен предмет и т.н. Същите тези характери и ситуации срещаме в сапунените опери, макар и в не толкова изтънчен вид – ето с какво привличат милиони зрители.

В различни моменти от живота ни ни привличат различни истории. Понякога се чудим как е било възможно някога да са ни харесвали еди какви си истории. Понякога се изненадваме от себе си, откривайки че отново са ни интересни или пък че ни привлича нещо, което никога не сме предполагали че ще ни привлече. Това означава, че в различните моменти у нас са се раздвижват различни модели, пък и попадаме в различни архетипни ситуации. Понякога можем да забележим, че наша позната се държи с дъщеря си точно като мащехата на Снежанка, или пък че наш познат се изживява като рицар на бял кон заради някаква госпожица, която хич не ни напомня за принцеса, но очевидно е възприемана като такава от него и т.н.

Ако сте учили древногръцка литература в училище, сигурно си спомняте думичката „катарзис“ – древните гърци обичали да ходят на театър, където изживявали най-различни емоции, които в делничния си живот никога не са имали или пък са ги изживявали прекалено, болезнено интензивно. След края на пиесата, някои били с обогатена от нови чувства душа, а други със здравословно посмекчени чувства, но и едните и другите се чувствали по-добре, т.е. гледането на пиеса имало терапевтичен характер. Това се случва и с нас, когато четем, слушаме, гледаме архетипни истории.

Всяка пиеса, приказка, песен, както и всеки роман или филм могат да се фокусират няколко архетипни характера или ситуации. Някои, обаче, съдържат толкова много архетипи, че изглежда да са побрали целия живот – всички възможни характери и ситуации. Някои такива книги и пр. феномени се възприемат като свещени, а други като дяволски. Примери? Гръцката митология, с прилежащите й епични произведения Илиада и Одисея. Даоската Книга на промените ( И Дзин), картите Таро, Артуровите легенди. Нямам достатъчно личен опит с тях, но ще прибавя и Библията, Ведите и пр. свещени текстове.

Книгите могат да бъдат не просто интересни и терапевтични, а оракулите (като И Дзин и Таро) могат да се ползват не само за забавление и гадаене. И едните и другите могат да се използват съвсем съзнателно за опознаване на тъканта на човешкия живот и душа, а оттам и за себеопознаване. Това е един от начините да повишим духовната си интелигентност. ( Специално за Никола ще добавя и интуитивността 😉 )

Ето защо тези дни съм се потопила в Артуровите легенди. Горното е опит да обясня любовта си към тях 🙂

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook

Advertisements

Къде ми са детските книжки?

На два метра от стола, на който седя в момента. Разделяла съм се с част от тях само за 5 години, докато бях студентка. С други не съм се разделяла изобщо, тъй като съм ги купувала през онези 5 години. Всъщност, откакто съм започнала да купувам сама книги, не съм спирала да купувам и детски. Част от тях съм купила за Стоян, но друга част съм купувала без изгледи да имам дете. Всъщност не ми се вярваше, че ще имам дете, а сега се учудвам, че имам. Но това е друга история.

Купувам детски книги, защото ги харесвам – някои за четене, други за разглеждане на картинки. Макар доста текст и изображения да минават през очите ми на екран, книгата продължава да е важна за мен … обичам я сетивно. Може да живея предимно в главата си, да съм по-склонна да вярвам, че духът владее материята, отколкото обратното, аз съм материален човек, който обича да докосва, гледа, слуша, вкусва, подушва и ще остана такава колкото и да остарея, дори и ако заживея в манастир.

Всичко това е причина да си купя „По следите на Одисей“ на издателство  „Дамян Яков“ вчера. Не че нямам Одисея, включително детско издание, но тази книга има толкова хубава корица (хем твърда, хем мека), необичайни за детска книга картинки, както и приложения със снимки на древногръцки картини, статуи и предмети, с кратки бележчици – като енциклопедийка. Смятам да си купя и книгата за Артур от същата поредица когато се появи.

Другите причини са архетипното пътуване, началото на западната цивилизаци, митологията, Одисей и Пенелопа, които напоследък ми изглеждат доста важни.

Древните, обаче, надминаха очакванията ми и вече е ясно, че ми предстои да си имам доста вземане-даване с тях, особено след като с Митачето се каним (но не очаквай да се разбързаме – и двамате сме телци) да обсъждаме Платон и още нещо. Решихме, че няма да минем без да почоплим в митологичното.

Много ми харесва, че си имат ресорни богове за всичко – някак е по-човешко, отколкото един-едничък Бог да отговаря за всичко. Хубаво е, че всяка (без изключение) група си има покровители – да, дори и крадците. Хората си позволяват да се гневят на боговете и да ги разгневяват и е видно, че е неизбежно, защото истинската дилема не е между предписаното и непредписаното в свещените писания – би било прекалено лесно и фригидно. Невъзможно е да си праведен по начина, по който си представям, че си го представя Невенчето, и драмата на човека е в това да го приеме. Неизбежно е да причиняваш страдание и смърт ако си жив – дори и ако си кротък като агънце веган, ядеш живи същества. Има ли смисъл да се самозаблуждаваш? Невъзможно е да не бъдеш въвлечен ако си жив – Парис не се отказва да хвърли ябълката, когато му се предоставя тази възможност. Какво би означавало да се откаже от нея?

Хареса ми и един цитат: „При всеки повод те [гърците] са във връзка с боговете, за да се допитат до тях, да им благодарят или да им поискат помощ и съдействие.“ Хубаво е да се допитваш до боговете, както и да осъзнаваш, че си благодарен. Жертвоприношението ми изглежда по-истинско от повечето запалени в последните 2 008 години свещи.

Харесват ми игрите – това, че се играят не толкова за победа, колкото за удоволствие – и на участниците и на зрителите. От това, а не от победата или спечелването на залагане, идва чистата радост. Игрите са за радост. И радостта е не по-малко легитимна от скръбта и грижата.

Харесва ми липсата на излишна скромност у Одисей, с която си навлича гнева на Посейдон. Може да е суетно, но е прекрасно да кажеш „Аз съм пич.“, вместо да чукаш на дърво и да казваш „Да не чуе дяволът!“.

Не знам как се е развило мисленето от древните насам (по-нататък ще науча), но що се отнася до мъдростта, струва ми се, че е вечна – може би няма нищо общо с развитието на интелекта. Мъдростта признава всичко: разсеяността и безотговорността, милостта и безпощадността, непочтеността, страха, изневярата и верността, предателството и лоялността, примирението и дързостта, тъгата и веселието, отмъстителността и благородството, изкушението и себеконтрола, лидерството, любовта и стремежа да притежаваш, привързаността към живота. Всичко това срещнах на някакви си 120 илюстрирани страници.

Григор за приказките

Здравословна храна

И още една история от вечерните ремонти на чии ли не компютри.

Клиентите ми се бяха опитали сами да си чистят вирус, и като резултат дискът им беше сериозно поомазан. Успях да спася системата и данните, но исках да проверя диска за грешки, а след това и за вируси. А дискът беше голям и доста пълен, така че въпреки бързата машина се очертаваше поне час чакане.

– Чичко, ще може ли да се оправи компютърът?

– Поли, не пречи на чичкото! – обажда се от другия край на масата майката. – Искате ли да вечеряме, докато минат тези проверки?

– Ще може, Поли. Да, благодаря ви.

– Ще сложа направо тук, в хола. Не зная дали харесвате здравословна храна, но ние много я уважаваме. Особено заради детето. Много е важно организмът му да получава пълноценна, балансирана и здравословна храна. Пък и ние покрай него, и за нас е от полза, поддържа ни… Поли напоследък се оплаква, че децата в училище й се смеели, че била понапълняла, затова й регулираме храната. Само пълнозърнест хляб, от нелющени зърна, много е богат на витамини. Зеленчуците ги купуваме само от проверен производител, който не ги тори с изкуствени торове. Много плодове и натурални плодови сокове, изобщо грижим се. Малко по-скъпичко е, но за щастие можем да си го позволим.

– Чудесно е така. Виждам, че не сте вегетарианци?

– Не, не сме. Всъщност ние с мъжа ми рядко ядем месо, но за детето белтъчините са важни. Сиренето го купуваме от село, домашно, за да е истинско. Два пъти седмично задължително готвим риба. Като идем на ресторант или на почивка, ядем каквото има, но в къщи гледаме диетата да е качествена. Харесва ли ви мусаката?

– Разкошна е. – Наистина е отлична. И не мога да отрека, не са орторексици. Храната им е реално пълноценна и полезна, дори специалист трудно би съставил по-добра диета. Приятна изненада на фона на днешната действителност, пълна с изкукали на тема “правилно” хранене маниаци.

– Чичко, а филмите за Изаура ще се запазят ли? Още не съм ги догледала. И Покемоните.

– Мисля, че да, Поли. – Вглеждам се внимателно в нея. Най-обикновено осем-деветгодишно дете. Добре възпитано, наглед интелигиентно. Какво точно не наред чувствам?…

– А онзи сериал за Мерседес и Фелипе, забравих как се казва? Че татко едвам го намери.

– Надявам се да се запази… Поли, обичаш ли приказки? – Лапвам последната хапка десерт и оставям лъжичката.

– Амии… Да. Гледах за Нова година приказката за Пепеляшка, много беше хубава. А преди това бях гледала една приказка за една китайка, дето отиде да воюва, и тя беше хубава. Ама не помня вече как се казваше, отдавна беше…

– А четеш ли приказки? Или мама чете ли ти?… Чела ли ти е като малка?

– Не. На филм са по-хубави.

– А какви книги харесваш?

– Амииии… Чета си учебниците. Всяка вечер, заедно с мама…

– Нямаме много време за книги – намесва се майката, лекичко изчервила се. – С това натоварване и на работа за мен, и в училище за нея, и като учим вечер по два-три часа, вече нямаме сили за четене. Гледаме по някой филм, и заспиваме… – Тя става, прибира чиниите и ги понася към кухнята. – Може ли да ви оставя за мъничко? Само да измия чиниите, че миялната машина е повредена…

– Разбирам ви. Няма проблем, ние с Поли ще се позанимаваме, докато проверявам компютъра. – Нищо осъдително в това да те мачка преумората, и да нямаш време за книги. И аз съм така, а допреди десетина години без поне една нова книга на ден не можех да заспя. Но усещането, че съм по-близо до идеята какво не е наред с детето, не ме напуска. Оглеждам се – върху шкафа отстрани има купчина вестници. Вземам един, отгръщам го на кръстословицата, и измъквам химикалка от чантата си.

– Поли, ще ми помогнеш ли да порешаваме кръстословица, докато чакаме компютърът да стане готов? – Бързо оглеждам кръстословицата. Стандартните кръстословичарски думи, които свикналите с този жанр сигурно вече попълват направо с гръбначния си мозък. Нищо, ще импровизирам:

– Двете имена на бразилска актриса, изпълнителка на ролята на Изаура. – Напрягам ума си; за щастие, по чудо успявам да се сетя. – Започва с “Л”, завършва на “ш”. Поли, сещаш ли се?

– Не. Не я зная. – Тя въздъхва.

Ама съм глупак. Кое осем-деветгодишно дете ще помни имената на актьори? Я да посваля летвата.

– Добреее… Тук има “Приказка от Шарл Перо”. Започва с “Котаракът в”, и има още пет букви за попълване.

Поли мисли известно време, след това отново въздъхва… Случайност?

– Плодът, с който злата вещица се е опитала да отрови Спящата красавица. С шест букви.

Поли най-старателно мисли. Пробва едно-две неща на броене на пръсти, но се отказва. Да не би да има някакво нарушение на паметта?

– Китайска принцеса, преоблякла се като мъж и воювала в китайската армия. С пет букви, започва с “М”.

– Мулан! – изстрелва Поли и направо грейва. – Онази от филма, нали?

– Точно така… По какво принцът издирва избягалата от бала Пепеляшка?

– По обувката! Кристалната, дето ставаше само на нейния крак. И лошите й сестри я пробваха, но не им стана, а само на нея стана, и принцът я позна! И се ожени за нея!

– Благодаря ти. – Правя се, че пиша. Определено и дума не може да става нито за проблем с паметта, нито за ниска интелигиентност… – Името на една от костенурките нинджа, започва с “Д”?

– Донатело! – Поли отново грее от удоволствие.

Малко по малко картината се оформя. Поли може да изброи всички главни героини и герои в няколко известни сапунени сериала и в няколко анимации за деца, най-често многосерийни и нискосъдържателни, да разкаже сюжетите им – и с това светът й свършва. Не знае други градове в България, освен София и Мичурин (била е там на почивка). Нито пък дори един град извън България. Чувала е, че САЩ, Франция и Англия са държави, но няма представа къде са. Всъщност, няма представа, дори детска, и какво е държава. Знае какво е Витоша, но не и какво е Рила или Пирин. За Балкана са учили някакво стихотворение, не може да си го спомни, но помни, че е планина. Някъде. Не знае къде точно.

С ученето положението не е много по-добре. Знае прилично добре утрешния урок, но няма никакъв спомен какво са учили преди седмица. Нито пък разбира защо й е да го помни – нали вече е минало, изпитали са я на него, пак ли ще я изпитват? Чете добре, но пише с ужасни правописни грешки. Повече, отколкото на най-слабите второкласници по мое време. Не, учителката не й се карала. Даже я давала за пример – тя пишела най-добре в класа…

Но най-трагично е положението с приказките – извън изгледаните на филмчета четири-пет не е чела или чувала нито една. И според мен това е най-страшното. Не е могла да научи от тях, че е добре да си верен, а не да предаваш. Че печелят добрите и щедрите, а не силните. Че “красиво” означава не само рокличка или панделка. Че доброто е по-силно от злото, и накрая винаги побеждава, колкото и да е силно злото… Цялата вселена на приказките, цялата им мъдрост и богатство, е минала покрай нея, оставяйки в най-добрия случай дребни прашинки…

– Благодаря ви много, че ме отменихте покрай Поли. – Майката се е върнала от кухнята. – Чух, че сте лекар. Как ви се струва храненето ни?

– Хм… В едно отношение малко непълноценно. – Опитвам се да го кажа с най-приятелски и мек тон. Като добър приятел, който иска да помогне със съвет, а не да критикува.

– Моля ви, кажете! Задължително ще го вземем предвид! – Майката внезапно е загрижена. Слава богу, не конфронтирана.

– Физическата храна е просто идеална. Не познавам специалист, който да може да подбере по-добра. Но ми се струва, че има нужда от малко по-пълноценна диета за ума й.

– Хм? – Жената усеща, че казаното е с най-добри чувства, но някак не успява да го асимилира. Смяната на темата май е била прекалено рязка.

– Блюдата на масата са храна за тялото ни. От нея то се поддържа и изгражда, и ако е качествена, расте здраво и силно, нали? Точно същото е с духовната храна, и личността ни. Духовната храна трябва да е здравословна, силна и достатъчно, за да се поддържа и расте личността ни здрава и силна. Извинявам се за тромавата аналогия…

– О, разбирам ви, разбирам ви! – Очите на майката на Поли направо блесват – къде от желание да научи нещо ново, полезно за детето, къде и от облекчение, че няма да я критикувам. – Препоръчайте ни подходящи неща!

Слава богу, с тази жена може да се говори. Дори с моя подход на слон в стъкларски магазин успях да открехна вратата.

– За нейната възраст най-подходящи са хубавите приказки. Те са вековен концентрат на мъдростта на човечеството, поднесен във вид, идеално смилаем за деца. И личността не затлъстява от тях, колкото повече попие, само е по-добре. Енциклопедии за деца, пътеписи, приключенски неща също са чудесни – но най-пълноценни са приказките. Не само за нея, но и за нас. Аз съм по-голям от вас, но никога не пропускам възможността да препрочета хубава приказка. Така поддържам личността си, точно както фитнесът и аеробиката поддържат тялото. А личността е много по-важна и в бизнеса, и във всекидневния живот, отколкото физиката…

Разменторствах се. Мамка му, кога ще се науча да поднасям нещата в лек и учтив вид? За щастие, майката на Поли е добронамерена, и не е тъп и ограничен човек, ако и също да има нужда от по-силна духовна храна.

– Мислите ли, че ще й помогне? Някои специалисти казват, че приказките са вредни за децата, защото ги откъсват от реалния свят.

– Прекаляването с приказки наистина може да има този ефект. Но за него е нужно детето да се занимава от сутрин до вечер само с тях, и да не се интересува от нищо друго. Надали Поли ще стигне дотам, а и да стигне, винаги могат да се вземат мерки… А иначе, приказките са концентриран опит именно от реалния свят. Те дават в едночасов разказ това, което иначе отнема дори на интелигиентен човек години, за да го разбере от горчив опит на свой гръб.

– Мммм… Май наистина е така. Като се замисля, много важни и ценни неща съм научила точно от приказките, които дядо ми четеше като дете.

– И ако можете, й ги давайте не само като филми, но и като книги. В сравнение с филмите, книгите са като пълнозърнест черен хляб до белия хляб. Иска повече дъвкане, и наглед е непривлекателен – но упражнява челюстите на ума, и го свиква да се справя истински. Да сглобява, да мечтае, да визуализира, да търси смисъла сам, а не да разчита наготово… Да, има и чудесни, мъдри и ценни филми. Но като цяло книгите са по-истинската храна, те упражняват мозъка, развиват го и го поддържат във форма…

Прекъсвам се на средата на думата. Пак се разменторствах.

– А кои книги са хубави? Помня, като ученичка бях чела една книжка за едни италиански ученици, мисля че се казваше “Сърце”, много ми хареса.

– Наистина е чудесна книга. Но може би все пак трябва Поли да мине първо през приказките. Те дават основата, над която книги като “Сърце” надграждат…

Докато пресичам улицата към колата, си мисля – дали не прекалих? Дали не ме взеха за нахално куку? Мисля, че не – все щях да усетя отсянка в отношението.

И ще е добре, ако по някакъв начин започна отново да заделям време за четене на хубави и полезни книги. От много време вече умът ми мързелува, и личността ми мъничко по мъничко изтънява. Време е да ги пораздвижа.

Сталкер

“Щастие за всички даром

и никой да не бъде пренебрегнат”

е нещо, което мис е върти из главата от двайсетина години. Не подозирах, че някога ще знам за какво става въпрос в книгата от която идва, защото не чета фантастика. Днес, обаче, вдъхновена от киноводителя на Жижек, гледах “Сталкер”. Оказа се, че е по същата книга. Това е една синхронност, с останалите елементи на която няма да ти губя времето.

Филмът е дълъг (почти 3 часа), бавен, съзерцателен и няма много екшън. Не бих казала и че ще ти се стори красив. Ако си фен на скоростното холивудско кино, ще те изтощи. Всъщност, в този случай едва ли ще го изтърпиш.

Сталкерът е човек, който знае пътя до съкровено място и служи като водач на нещастните хора, които не могат да стигнат до него сами.

Всъщност не е вярно, че знае пътя, защото дотам няма фиксиран път. Такъв, пълен с опасности, има до Зоната. Когато навлезеш в тази територия, обаче, остават малко правила. Най-важните са да действаш с уважение към Зоната и да вярваш в безкористността на водача.

Сталкерът знае, че не знае всичко. Разчита в голяма степен на интуицията си, тъй като Зоната е непрекъснато променящо се място, където не можеш да разчиташ и на твърдост и сила. Там можеш да се справиш само ако си мек, гъвкав и беззащитен. Там не може да те защити пистолет, а също и танк. Всъщност … къде може да те защити подобно нещо?
Стоян питаше за поуката: едната е тази, че всички застраховки, осигуровки и защити са илюзия.

Другата поука е, че щастието не е знание, нито изпълнение на желанията. Всъщност някой знае ли какво наистина иска?

Мисля, че Сталкерът и жена му знаят, и точно затова са щастливи. Въпреки че живеят в мизерия, а дъщеря им е инвалид. Въпреки срама и подигравките. Въпреки отчаянието и съмнението.

Сталкерът все пак е човек и би могъл да се изкуши да пожелае нещата, които си мислят че желаят останалите хора (както е направил вероятно неговият учител Дикобраз). Струва ми се, обаче, че това отнема сталкерските му способности.

Понякога Сталкерът се ядосва на хората. С тях той се изморява, защото не е лесно да водиш хора, които би трябвало да имат вяра в безкористността му, я нямат вяра в нищо. Той се надява и моли за тях, докато те подозират, че прави всичко заради парите, че не съществуват абсолютно никакви правила, че могат да действат според каприза си и да се измъкнат безнаказано.

Такива неща не само го изморяват, но и много го натъжават. Сталкерът може да плаче заради други хора. Това, разбира се, изглежда странно за мнозина, които съдят за другите по това дали са били в затвора, доколко са подобни на средностатистическите хора, и т.н.

Сталкерът взема работата си насериозно и дава всичко от себе си. Нищо че не е “истинска” работа, а и си рискува живота. Това, разбира се, не означава, че от него зависи резултатът от поредното пътуване. В голяма степен резулатът зависи от “клиентите” му. Освен това, той е с тях кратко време и дори не научава дали те впоследствие са станали щастливи.

Въпреки това, Сталкерът вярва, че неговите усилия имат смисъл, но и се пита защо прави всичко това заради хора, които са заети с мисълта да не се прецакат и за колко да продадат усилията си. Понякога му се струва, че не са останали такива, заради които да си струва. Идва му да се откаже да хвърля бисер пред свинете.

Въпреки всичко вярата му в съкровеното никога не отпада. А какво е най-съкровеното му желание? Да продължи да бъде Сталкер.

Какво означава пътуването? Кое е това място, до което стигат? Пътуването е архетипното пътуване на героя. То се среща във всяка митология – пътуването на Одисей, походът за Златното руно, тримата братя и златната ябълка, Карлос Кастанеда при Дон Хуан, хобитът, който излиза от уютната си дупка. Мястото? Това, което всеки трябва да посети – себе си. Мосей в планината, Исус в пустинята.

Виждаш ли, Стояне, че в тези истории има нещо общо – пътуването, трудностите, съмненията, съкровището, което намират – златно руно, кивот, куче, пръстен, златна ябълка и т.н.

Кой от кого е плагиатствал? Никой от никого. Всеки има нужда да направи своето пътешествие, защото всеки е герой. Ето защо всяка общност има своите разкази за пътешествията на героите. Някои убиват змейове, други не. Описала съм го тук.

Мисля, че тези, които успяват да стигнат до мястото, неизбежно се превръщат в Сталкери.

Има ли такива, които злоупотребяват? Може би. Какво се случва с тях? Не знам, може би това, което се случи с Дарт Вейдър. Мисля, че тези хора всъщност не са стигнали дотам, докъдето трябва – до себе си.

Но Жижек, един “перверзен” хуманист пита: “Ами ако са стигнали? Ако същността им е лоша?” Не вярвам. Разбира се, бих могла да се съмнявам, като модерен интелигентен човек, но аз просто вярвам – че всички хора са добри. Това ме прави религиозна. Точно както други вярват, че хората в същността си са лоши. Макар че цитират науката и историята, тези хора всъщност точно като мен вярват, защото никой от нас не е в състояние да докаже това и обратното на другия. Макар че имам своите съмнения, вярвам. Но се е случвало хора да губят вярата си. Дори и Сталкери.

Защо този филм, въпреки че не го разбра ти хареса, за разлика от “Жената-котка” с Шарън Стоун миналата вечер по телевизията? Защото душата обича тайните неща, които не може да обясни докрай с думи, колкото и да е дълъг този текст.

На това се опитват да градят всички производители на трилъри, хоръри и пр. Защо повечето от тях дрънчат на кухо? Защото не докосват душата. Гледаш още и още от тях и оставаш жаден. Може би точно това е адът – неутолимата жажда, с която поглъщаш нещата, кото ти пробутват за истински, но никога не оставаш удовлетворен.

Не ме питай в какво е истинското щастие, защото всеки трябва да направи сам своето пътешествие. Никой не може да го направи вместо теб, каквото и да ти разказват – Исус може да е умрял заради тебе, но също толкова е умрял и заради себе си, така че и ти трябва да си поносиш кръста, да те предадат, да те разпънат, да те измъчват, да обърнеш и другата буза, да умреш, да възкръснеш. И всичко това в този живот.

Ако не ти харесва примера с Исус, прочети известното стихотворение на Киплинг, АКО.

Можеш да гледаш филма дори и тук.

Пътуването на героя

Преди няколко дни гледахме Zeitgeist, чиято първа част ме отврати. Тъжно е, че много хора ще я възприемат като откровение, което си въобразяват, че ще ги освободи. Според мен, то ще ограби и без това бедния им свят.

Въпросната първа част разглежда набързо няколко мита от различни места и епохи, открива паралелите между тях, за да докаже, че митът за Исус е плагиатство.

От задълбочените изследователи на митове, като Джоузеф Кембъл и Карл Юнг, например, знам, че на различни места, в различни времена са се раждали и продължават да се раждат митове. Макар на пръв поглед различни, тъй като идват от различни култури, тези истории много си приличат.

Нормално е този загадъчен факт да впечатлява, понеже душата обича мистериозното, а умът винаги иска да разбере. “Разбулването” на загадки продава. Доказателство са Zeitgeist и “Шифърът на Леонардо”.

Моето обяснение, което мога да дам благодарение на интереса си към митологията, антропологията и психологията е следното:

Не е задължително някой от някого да е плагиатствал, макар че се случва. Но дори плагиатстването потвърждава теорията, че има неща, които докосват всяка душа. Тези неща често се откриват в истории – митове, вълшебни приказки, игрални и анимационни филми, биографии. В основите на тези истории са едни и същи елементи.

Получава се така, защото се разказват от хора, а хората са от един и същ биологичен вид, т.е. умовете им са устроени така, че да създават сходни неща. Знаеш, че понякога се случва двама души да направят едно и също научно откритие независимо един от друг. Ето защо после го кръщават и на двамата.

Една от общите истории е пътешествието на героя: Одисей, Язон и златното руно, Хобитът, изоставил уютната си дупка, юнакът със златната ябълка, Индиана Джоунс, рицарите, търсещи Граала и т.н. Такива истории се срещат и в големите религии: Мойсей отива в планината, Исус прекарва известно време в пустинята, Буда мъчи плътта си, скитайки с разни аскети, докато стигне до дървото и седне под него в поза “Лотос”.

Някои култури дори задължават младите хора да правят своите пътешествия и им организират ритуали, които да им помогнат да пораснат. В други култури някои предприемат поклонническо пътешествие до свещено място, след което ги наричат “Хаджи” или нещо друго. Когато, обаче, започнат да се спазват твърде точни процедури какво и как да се прави, на мен ми светва лампичка и си казвам, че хората вече са изгубили смисъла и правят нещо само за да уважат културата си или за да се подсигурят – както много от нас палят свещи, кръщават или обрязват децата си и т.н.

За какво му е на човек да преприема пътешествие? Всеки си има съкровена цел, както добре е описано в “Пътуване към Изтока” на Херман Хесе. Някои търсят принцеси, други златни ябълки – каквото смятат, че ще ги направи щастливи.

Докъде пътешестват? Някои се придвижват физически в пространството – отиват до Божи Гроб, до Мека или Кръстова гора, в колеж на другия край на света, а трети си седят вкъщи и пушат лула. В крайна сметка, тези които успяват, стигат до едно и също място: собствената си душа, и откриват какво е важно за тях, а не какво им е внушено че им е важно.

Някои смятат, че героят прави едно пътешествие. На мен ми се струва, че прави чести пътешествия – по-дълги или по-кратки. И донася малко или голямо съкровище, с което прави света по-добър, дори и да не си дава сметка за това.

Някои пътешествия са впечатляващи и стават популярни. Други са значими само за героя и остават неразбрани, а понякога и незабелязани за другите.

„откровението“ Zeitgeist

Има хора, които вярват, че кечистите се бият наистина. Анди Кауфман се опита да им покаже истината, но те не го разбраха.

Има хора, които вярват, че кулите на Световния търговски център се срутиха от силата на сблъсъка с отвлечени самолети. Не е нужно да си търсил кой знае колко информация, за да разбереш, че тези сгради не могат да станат на пух и прах при такъв сблъсък, както и че американското правителство използва повода да насочи много пари към войната с тероризма, че някои изказвания на Буш и компания звучаха нелепо, че нещо не се вързваше и че, да твърде е вероятно Буш и компания да са организирали шоуто. За тези, на които не им е минало през ума, могат да гледат Zeitgeist.

Има хора, които гледат много телевизия и вярват на телевизията – дотолкова, че да се впрягат на репликите, които си разменят журито и участниците в Music Idol. Те ще продължат да гледат телевизия; вероятно никога няма да попаднат на Zeitgeist, за да им отвори очите.

Разбира се, хубаво е да го гледат млади хора, които по времето на истерията 9/11 са били достатъчно малки за да не се замислят много, като например Зорница, но ако са като Зорница, те така или иначе ще достигнат сами изводите за манипулативността на медиите. Другите ще продължат свалките във Флиртче.com.

Има хора, които не разбират нищо от финансови инструменти, но ги използват. Те ще продължат да ги използват и след като гледат Zeitgeist, понеже вече може и да знаят как е основан Федералният резерв, но така или иначе не им се мисли какво да правят с парите си. Някои, разбира се, ще четат специализираните медии и ще си мислят, че са се превърнали в шамани. И едните и другите не са чак толкова любопитни, че да кликнат на последния линк. Може би само най-любознателните биха се замислили откъде идват парите и как протича загадъчният им живот. Досега не съм забелязала такъв интерес и у най-любознателните си ученици, макар че някои от тях мечтаят да учат финанси и да изкарват големи пари като платени служители на известни финансови институции. Някои от тях ще завършат в САЩ и ще работят точно за заклеймените във филма институции. Всъщност колко от мечтаещите “да играят на борсата” ми поискаха тази книга?

Всъщност филмът започна още по-евтино от всичко изброено дотук. Забърка малко астрология и религии, за да докаже, че Исус не е историческа личност и да използва това като доказателство, че църквата е манипулатор. Този тип доказателства се поглъщат жадно от хора, които поглъщат също толкова жадно романите на Дан Браун, където пък се привеждат безброй доказателства за историческото съществуване на Исус, но и там лайтмотивът е същият – църквата манипулира, но този път като изкривява фактите относно историческата личност Исус. И двата типа разсъждения са ми досадни и профанни. Религията има различни начини на употреба. Едни от тях извисяват; други принизяват. А изобличения на религията в стил Zeitgeist винаги ограбват, като показват на непознаващите огромна част от човешката култура, че не си струва да я опознаят.

Ако аз исках да покажа как милиони хора биват манипулирани от религията, не бих се заела да доказвам, че митовете не са историческа истина, а да покажа как действат религиозните институции и как се пораждат и подклаждат съвременни вражди, от които някои натрупват милиарди. Най-актуалната е войната между Исляма и Християнството. Но Zeitgeist просто показа озъбен анимационен свещеник, който прибира купчина долари. Досущ в стила на евтините медии, които изобличава. По този начин предизвика презрението на хиляди почтени религиозни хора, които най-вероятно се отказаха да догледат филма още по средата на тази първа част. Предизвика и досада у тези, които поне малко разбират от митология и психология, за да са наясно, че не всеки нов мит е плагиатстван от стар, а че повечето митове си приличат навсякъде по света, защото са измислени от хора, а хората са от един биологичен вид, т.е. имат склонността на раждат сходни чувства и мисли. Но Zeitgeist е взел идеи от един не толкова широко образован египтолог, или пък е поорязал откритията му, за да въздейства отново в стила на медиите, които оплюва.

Ако е накарал някои хора да се замислят, хубаво. Опасявам се, обаче, че след замислянето, много хора ще решат, че са бепомощни жертви на конспирацията, ще въздъхнат и ще си продължат по старому. Zeitgeist не им дава кой знае какви надежди, освен посланието, че любовта ще спаси света. Ако беше чак толкова образователен, можеше да им даде някои насоки – например да четат блога на костенурката.

Ако смяташ, че този текст е поне толкова полезен, колкото и Zeigeist, гласувай за блога.

Сътворението

 

Сътворението на Вселената е твърде отдалечено и твърде яйцето-или-кокошката-първо. Ето защо не се занимавам с този въпрос днес. Интересува ме нещо много по-незначително – сътворението на човека. Науката и религиите предлагат обяснения, но те са твърде общи. Аз искам да знам какво се е случило в първите минути от живота на човека, а ако може и първите часове, дни, седмици, месеци и години на първия човек.

Дали се е пръкнал бебе или възрастен? Ако е бил бебе и е нямал родители, как е оцелял? Как е разбрал кое се яде и кое не? Как е открил необходимостта да се мие?
Атеисти и религиозни, учени и хуманитаристи, включете се в създаването на новата митология.

Изберете който и да е аспект от живота на човека и разкажете история (вашата хипотеза –сериозна или смешна) за възникването му. Всички истории са ценни. Просто се опитайте да отговорите на въпрос който ви гложди. “Как човек е решил да си бърше дупето?” е точно толкова ценен като “Как се е зародила физиката?”.

Разбира се, не забравяйте и днешния въпрос и ако ви е интересно, опитайте се да опишете първия ден от живота на човека.

Чакам вашите историйки. Предполагам, че ако успеете да се поставите на мястото на първия човек и да гледате света през неговите очи, ще се получат по-добре, пък и ще се забавлявате повече. Разбира се, очаквам и истории от “обективни” странични наблюдатели.

Ако обявя награда, повече истории ли ще получа?

Ако те кефя, гласувай за мен тук.