Един европейски клас / A European Class

EN translation below the BG text

БГ

През първата година в гимназията нямахме истински спортен салон, а просто две свързани класни стаи, което означава, че нямахме и истинска съблекалня и трябваше да ползваме класната стая. Имахме само 10 минути междучасиие, т.е. само 10 минути за да се преоблечем преди и след часа по физическо. Постоянно се карахме кой да ползва стаята пръв – момчетата или момичетата.

Когато Мистър Стоев (един от учителите ни по английски, на възраст към 60,  обиколил света във всички посоки) чу за това, каза: „Вие сте европейски клас. Можете да се обличате заедно. Какъв е проблемът?“. Това беше краят на нашите спорове и оттам нататък на никого не му пукаше, нито пък се срамуваше да се облича заедно с всичките си съученици.

Спомних си за тази история днес, когато правех упражнения в парка. Бях боса, с тениска и шорти до коленете. Минават всякакви хора – на всякакви възрасти, от всякакъв пол и социална група. Мислех си, че имам късмет, че съм европейка – мога да ходя там сама когато си пожелая, да обличам това, което ми е удобно и да не се притеснявам от хората наоколо.

Мислех си и за това колко хората са обсебени от телата си. Едни са обсебени от идеята да изградят и демонстрират красиви тела, което ги кара да се чувстват важни, млади и безсмъртни. Други са обсебени от това да крият телата си, според вярата си, че Бог изисква това от тях, понеже телата могат да изкушават.

Да, вярно е, че красивото тяло може да ти даде някакви възможности, както и че скритото тяло може да предотврати някои изкушения, следвам средния път и вярвам, че ние не сме (само) тела и че няма нужда да се фокусираме чак толкова върху тях, да пилеем време и пари, да се лишаваме от радости, и да правим живота си по-сложен отколкото е нужно.

EN

It was my first year at high school. We did not have a proper gym, but just two joined classrooms, so we did not have a proper dressing room, and we had to use our classroom. There were just 10 minutes between classes, so just 10 minutes to change our clothes before and after sports classes. We were constantly fighting over who would use the room first – the boys or the girls.

One day, Mr Stoev, one of our English teachers, a man in his 60s, who had explored the world in all directions, heard about that and said: „Oh, come on! You are a European class. You could dress together, what’s the big deal?“. That was the end of our fights, and nobody cared or felt embarrassed anymore about dressing up in a mixed classroom.

I remembered this today when I was exercising in the park.  I was barefoot, wearing knee length sports shorts and a T-shirt. People come and go – of all ages, sexes and social groups. I thought that I was so lucky to be  European – I could go to the place on my own, at any time of the day, wear whatever makes me feel comfortable and not be bothered about or by people around.

I also thought of the obsessions people have about their bodies. Some people seem obsessed with building and showing off beautiful bodies as that makes them feel important, young and immortal. Other people seem obsessed with hiding a good part of their bodies, believing that God requires them to do so as bodies could tempt other people.

Well, while it is true that an attractive body might open some doors for you, and a hidden body might help prevent temptation in some cases, I follow the middle path, believing that we are not (just) our bodies, that there is no need to focus so much on them and waste so much time and money, kill so much joy and make our lives more complicated than they need to be.

Избори след края на света

Споменавала съм, че през 1989 научих за падането на Тодор Живков по обичайния начин – с няколко дни закъснение. Не разбирах защо се е случил този дворцов преврат (да, деца, свободата я обявиха комунистите – не дойде с революция или избори) – нали вече бяха започнали да реформират комунизма (“Перестройка”) и да го правят демократичен? Скоро след това от разни дупки изпълзяха дисидентите. Чудех се откъде се взеха толкова противници на комунизма – например най-речовитите ни учители, възторгващи се по СССР и ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция), изведнъж се оказаха демократи. Защо всички тези хора си бяха мълчали, когато Комитетът за защита на Русе протестираше срещу братското румънско обгазяване? Защо същите тези учители не обелваха и дума за гласността, Перестройката, Горбачов, Указ 56, войната в Афганистан, Малката Вера, а ни обясняваха, че филмът “Вчера” е измислица, докато Мистър Стоев казваше, че бледнее в сравнение с реалността?

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, гласувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

Влюбих се

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен

Карбовски, Мистър Стоев и Женското Списание

Не бях сигурна дали крехкият като птичка дядо, пристъпващ внимателно е той. Пресякохме набързо и на метър от него отново не бях сигурна, но казах “Здравей!”. Той беше.

“Не си минавал скоро.”

“Ох, аз вече броя крачките. Остарях изведнъж. Остарях и духом.”

После разказа набързо история, за да е полезен на Стоян. Искаше ми се да говорим още, но не бях сигурна дали може да стои дълго прав.

“Имаш ли нужда от нещо?”

“От какво да имам нужда? Имам нужда от една дълга почивка. Може да замина някъде на почивка. В някой санаториум.” Намигна.

Това означава, че скоро ще си отиде. Предполагам, че няма да го срещна повече.

Погледнах го в гръб. Обувките му изглеждат огромни. Смалил се е.

Поплаках си по пътя до пицарията. И там поплаках.

Не искам да се натрапвам, но бих искала да направя нещо за него ако има нужда от помощ. Ако не го притеснявам.

Искам да съм сигурна, че когато се наложи, има на кого да се обади, че в последните си мигове ще е спокоен, че си отива като джентълмен. Това е въпрос на логистика. За другото – надявам се, че ще бъде наред. Няма как да му дам “Тибетска книга за живота и смъртта”, нито пък да я чета край леглото му. Просто не искам да има болка и страх в последния момент, така че ще мисля за него и ще се моля всичко да е ок.

После се сетих, че мога да се обадя на Миро. Предположих че са близки, защото веднъж ми беше казал, че Мистър Стоев всъщност има действащ мобилен телефон, пък и съм виждала майка му да говори с него, докато хапва в тяхното ресторантче. Оказа се точно така. Казах на Миро да предаде на майка си, че ако мога да помогна с нещо – с пари, с услуга, с каквото и да е, може да ми се обади.

Докато вървяхме, разказах на Стоян някоя и друга малка историйка. Пак поплаках. Стоян каза, “Той ще се прероди.” “Кой знае.”, казах аз. “Всъщност може да постигне Нирвана.”, каза Стоян. “Може би.”

Винаги съм знаела, че Мистър Стоев е щастлив човек, но днес проумях още нещо: че искам да живея като него – без да вдигам шум около себе си, без да се опитвам да направя нещо велико – просто да следвам любопитството си, да давам каквото мога и да не страдам че не мога да направя повече, да се радвам на това което имам, да не се страхувам.

Преди малко прочетох това интервю с Мартин Карбовски. И аз искам да светът стане ясен и разбираем поне мъничко. И аз преувеличавам, когато пиша за лайна и хлебарки. Признавам, че и аз понякога чакам на невярващите да им се случи това за което пиша, за да разберат, че кафявото по стената не е тапет.

Да, отговарям на всички изисквания за да пиша за Женското Списание, и да, мога да пародирам и стила, за да отговоря на очакванията на аудиторията, но защо да го правя? Защо да не бъда свободна като Мистър Стоев и Мартин Карбовски и да не се поддавам на натиска да бъда посредствена.

Мистър Стоев е споменат и в тези текстове:

Кой сте Вие, Мистър Стоев?

Имало още добри хора

На ти с Граф?!?

Айрис

Дамата на сърцето ми

Образователни филми за соц-а и още нещо

Карбовски е споменат тук.

Кой сте Вие, Мистър Стоев?

Преди повече от десет години, когато работех в езиковата гимназия, течеше кампания за поръчване на речници от едно издателство. Рекламирах един от тях на Мистър Стоев, и той очарован си поръча. Когато предадох поръчката на отговорната колежка, тя възкликна “За какво му е на Стоев тоя речник? В гроба ли ще го носи?”

Възрастта на Мистър Стоев е загадка за мен, но съм сигурна, че е минал 80 отдавна. Макар че в последно време изглежда някак крехък, той продължава да е зает и да няма време за губене. Прави записи от кабелната телевизия, а напоследък се интересува от компютри и може да е успял да прехвърли видеотеката си от лента върху дискове – една от важните му мисии.

Как Мистър Стоев успява да запази страстта си към живота, въпреки че здравето му не е идеално?

Напук на повечето изследвания, които твърдят че един от факторите за дълголетието е щастливият семеен живот, Мистър Стоев е ерген. Известен е с това, че по-скоро избягва да комуникира с повечето хора. Рядко отваря вратата ако му позвъниш. Няма телефон. По едно време му подариха мобилен, но ми каза, че не е лошо човек на тази възраст да има телефон в случай че му стане лошо, но само при условие, че никой не знае номера му – иначе би изгубил свободата си.

Преди време едно пиленце ми каза, че всъщност е пуснал в действие мобилния телефон, но очевидно го пази в тайна от широката общественост.

Мисля, че това е едната тайна на дълголетието и жизнерадостта му – той просто не общува с хора, които непрекъснато ще му напомнят, че е стар и немощен и трябва да живее по подобаващ начин.

Когато не успее да избегне контактите, той се старае да избегне разговорите за своята възраст и здраве. Беше ми разказал, че преди години, когато ходил в София да му правят байпас, не казал на никого. На излизане от болницата го блъснала кола. Превързали главата му и си хванал влака към дома. Когато наближил Хасково, махнал превръзката, за да се отърве от излишни въпроси.

Другата тайна на Стоев е безкрайната му любознателност и непрекъснатото учене. Макар че отдавна е пенсиониран като учител по английски, продължава да учи английски и понякога ми задава някои граматични казуси. Разбира се, интересите му се простират далеч отвъд английския. Ето защо, когато го срещна, винаги ми разказва нещо интересно, което често свързва със самата мен, понеже, макар и интроверт, Мистър Стоев се интересува от хората, наблюдава ги, размишлява за тях.

У много хора Мистър Стоев буди недоумение и снизхождение, но у мен искрено възхищение и много, много обич.

Long live Mr Stoev!

ако те кефя, гласувай за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми, кликни върху зелената буквичка В или добави блога ми към любимите ти в Technorati като кликнеш под снимката

имало още добри хора (вторник)

беше възкликнал Мистър Стоев, когато му връчвах любезната покана за коледно парти, отправена от моите ученици, на които се беше наложило да преподава 2-3 седмици. Мистър Стоев е Джентълмен и оцени изящния шрифт, който бях избрала и факта, че е поканен на скромно тържество в класната стая. Двете аудио-касети и шарената картонена топка за елха, които получи на партито го трогнаха.

Чак след десет години се сещам за думата “още”. Тогава не взех насериозно думите. Просто обичам, когато Мистър Стоев се радва. Днес се сетих, че тези думи може да са означавали точно това, което означават: “Някога имаше добри хора. Учуден съм, че все още се срещат.”

Наистина ли имаше добри хора, Сър? Как стана така, че забравихме за тях? Защо днес дори първокласниците са толкова цинични да смятат, че всичко се купува и продава, че на никого не му пука за тях, освен срещу заплащане? Защо майка ми се мята между ревността и гнева, когато разбере, че съм подарила нещо на “чужд човек” или съм му помогнала? Защо хората се смущават, когато им давам, въпреки че не са си позволили да поискат? Защо им изглежда задължаващо? И толкова ли непосилна им изглежда добрината, която някой ден бих могла да поискам?
Чета книга за немската окупация на Франция (ще пиша по-късно за нея) и попадам на ето такива пасажи:

“В тази тъжна Франция има чудесни хазяйки, от онези, които ни гледат по друг начин, които не приемат порядъчните хора да бъдат убивани само защото тяхната религия е различна. Жени, които не са забравили, че, чужденец или не, едно дете е свещено.”

Спомних си за дневника на Ане Франк, но не си спомням някога да е бил част от програмата по литература на сина ми. Спомням си, че чавдарчето и пионерчето, също като техните американски братя, скаутите, и съветските братя, Тимур и неговата команда, бяха горди да вършат добрини (колкото по-анонимно, толкова по-героично).

Днес ми се вижда по-лесно от всякога да се вършат добрини. Най-малкото няма нужда да се криеш от Гестапо. Още повече има Ротари Клуб, неправителствени организации, Червен Кръст, десетилетие на ромската интеграция, програма “Младеж”. А аз дори не забелязах, че бутилката с мляко е стояла няколко дни пред вратата на единствената ми съседка на етажа. В това време тя получила инсулт и лежала безпомощно на пода.