За медийната реалност / On media reality

(Find English below)

Преди малко четох отворено писмо от едно момиче до Канал 4 на Би Би Си. Познавайки културата и начина на живот на общността, в която е израснала, тя посочва на Би Би Си крещящо фактологично разминаване между реалността и излъчен документален филм. По същия начин, като доброволец, който година и половина работи с бежанци, не мога да не забележа разликите между реалността, в която пребивават бежанците и „отразяването” й в медиите.

Ясно е, че някои медии обслужват политически или бизнес групи и съвсем тенденциозно изопачават реалността, но за съжаление истината малко или много бива изкривявана и от журналисти, които са добронамерени и добросъвестни; това се случва дори когато ние, познаващите добре някаква среда и ситуация, полагаме сериозни усилия да наблегнем на истината. Като че и най-добрите не могат да устоят на изкушението да разкрасят реалността.

Нямам собствен телевизор и рядко гледам телевизия, но в последните години всеки път когато гледам, има чувството, че аз самата живея в съвсем различен свят от този, който виждам на екрана. Като че ли и близките ми, които редовно консумират медийни продукти живеят в различен свят от този, в който живея аз.

EN

I just read an open letter a girl wrote to BBC Channel 4. Knowing the culture and lifestyle of the community in which she has grown up, she points out the glaring discrepancy between reality and a BBC documentary. Similarly, as a volunteer who has worked for a year and a half with refugees, I can see the discrepancy between refugee reality and its “reflection” (as we say in Bulgarian) in the media.

I am well aware that some media serve political or business groups and quite consciously distort reality, but, unfortunately, truth is more or less distorted also by well-meaning and conscientious journalists; that happens even when we, the people who know some environment or situation well, try hard to emphasize truth. It seems that even the best journalists cannot resist the temptation to embellish reality.

I do not have a TV set and rarely watch TV, but for the past couple of years every time I watch TV I feel as if I live in a different reality from what I can see on the screen. It seems that my friends and relatives who regularly consume media products live in a world different from mine.

Advertisements

Рано или късно

Тази сутрин за пореден път през последните няколко седмици запазих самообладание при вида на групичка циганчета на видима възраст 12-13 години. Продължих смело напред, бутайки бебешката количка към тунелчето, в което щяхме да се срещнем. Очевидно съм била толкова хладнокръвна, че на майка ми не й е дошло на ум да ми каже да сменим посоката. Не разбрах защо направи някакво сравнение с Лондон и не я и питах, понеже започнахме да говорим за циганчетата от детския дом. Чак тази вечер случайно видях видео в YouTube страницата на Al Jazeera, което показваше пострадали в британските бунтове и разрових да проверя какво се случва. Дали защото тези дни или не се появявам онлайн или е за кратко, не съм разбрала за бунтовете чак до днес ( а те са стартирали в събота). Всъщност имам чувството, че никой от онлайн приятелите ми не е споделил нищо по въпроса. Ей сега проверих „стените“ на няколко от тях. Може би новината е толкова световна, че никой не намира за нужно да я сподели.

Няколко са нещата, които ми минаха през ума:

– Случващото се ми напомня за събитията в Лос Анжелис в началото на 90те, които тогава ми бяха обяснени от един от преподавателите ми американци с икономическото неравенство. За да бъде по-ясен, той ни подтикна да си представим как тълпи гладни хора чупят витрините на шуменските магазини и грабят салами. Тогава, въпреки че бях доста близо до глада, не можах да си го представя. Днес ми е леко притеснено.

– Признавам си, че напоследък се стряскам, когато видя групички циганчета в центъра. Не че досега не съм виждала такива. Някога ми беше забавно да гледам как се къпят в шадравана. Преди няколко месеца ми беше приятно да видя няколко в шатрата на ЕкоПак – тогава си казах, че това е начинът да се промени съдбата на ромската общност – като на децата й се предлагат смислени образователни ресурси, които да работят с естественото любопитство на децата. Сега, да си призная, просто ме жегва страх. Макар и не панически. И въпреки че наскоро си позволих да спася за известно време едно малтретирано от сестра си, съборено на земята ромско момче, съм наясно, че не бих имала никакъв шанс срещу групичка.

– Колкото пъти съм гледала Ал Джазира, съм си казвала, че е чудесна телевизия, a родината й Катар е интересна държава, която си струва да бъде изследвана.  Предполагам, че може да отнесе доста критики, но аз усещам нещо доста симпатично в нея.

Свободата, Санчо, докъде да я прострем?

Мисля, че насаждането на омраза към когото и да е, включително към Дявола, Хитлер и всеки, когото смятате за злодей, не води до нищо добро. Тъй като сега нямам време да обяснявам защо, можете да погледнете този мой текст кой е педераз и кой е дядо мраз. Освен това мисля, че посланията, съдържащи омраза, могат да влияят на много хора и да ги подтикват към омраза; ето защо предпочитам да има по-малко такива послания. Чудя се, обаче, дали е добра идея да забраняваме въпросните послания и да наказваме посланиците на омразата.

Като родител смятам, че е добра идея да предпазвам децата си от такива неща в най-крехката детска възраст (не че съм решила окончателно точно докога продължава тази възраст – по-скоро е различна за всяко дете), а след това да ги оставя да ги наблюдават, преживяват, осмислят – тогава, когато са развили в достатъчно добра степен умението си да мислят  широко, дълбоко, критично.

Проблемът, обаче, е с всички онези хора, които са изложени на всякакви влияния преди да са се научили да мислят широко, дълбоко и критично. Те са податливи на всякакви влияния, а аз не бих искала да се поддадат точно на такива, които внушават омраза.

Дали, обаче, забраната за разпространение на някои видове информация ще помогне? Не съм сигурна, че потокът от информация може да бъде спрян със забрани, особено днес. По-скоро би било по-ефективно вниманието на хората да бъде насочено към друга информация. Днес в нашата страна, например, не е забранено хората да се интересуват от класически книги, картини, музика и пр., но на практика минимален брой хора се интересуват от тях.  Малко хора се интересуват и от математика, макар че тя се преподава години наред в училище.

Ако не искаме хората да се интересуват от думите на Волен Сидеров, може би е по-добра идея да се опитаме да бъдем по-привлекателни от Сидеров, а също така и да намерим поне толкова мощни канали за достигане до вниманието на хората като неговите.

Освен това, преди векове, вероятно изпълнени с добри намерения, едни хора осъдили на смърт Сократ, понеже смятали, че развращава младите и им внушава неподходящи идеи. Мисля, че една от причините да го направят е било безсилието им да привлекат вниманието на тези млади хора. Което, пък, освен всичко друго, подсказва, че не е невъзможно хората да се интересуват от Истината, Доброто и пр.

И така … какво можем да предложим, за да отклоним вниманието от думите на Сидеров или е по-добре просто да му запушим устата?

Още по темата за инициативата на БХС

Митингът или побоят?

Вчера се проведе митингът в защита на правата на бежанците – в София, пред Специален дом за временно задържане на чужденци, кв. Бусманци. Обявеният час за началото беше 11. Горе-долу в този час включих компютъра и започнах да търся новини от деня. Намерих една – в Дневник, която беше нещо като съобщение и включваше линк към петицията за промяна в законодателството. От коментарите по някое време разбрах и за втората – за това, че няколко младежи са пребити в трамвай – от 15 въоръжени младежи. Битите пътували към митинга в Бусманци. Днес виждам, че статията е актуализирана и вече има арестувани заподозрени. Доста бързо новината за побоя се разпространи из новинарски сайтове и Фейсбук, а за самия митинг така и не откривах нищо. За разпространяването на новината за побоя допринесох и аз, като я публикувах на няколко места в Интернет.

Първото нещо, което ме интересуваше беше дали на самия митинг е имало изстъпления и дали има пострадали. След това ме интересуваше как е минал самият протест – дали са пристигнали много или малко участници и представители на медиите. Успях да се свържа по телефона със Светла Енчева чак след края на митинга, когато вече пътуваше към дома си. Тя ме успокои, че освен пострадалите в трамвая, няма други, че самият митинг е минал спокойно, дошли са доста представители на медии. Побързах да публикувам щастливата новина. Но каква беше реакцията? Светла беше обвинена в предателство, дистанциране от пострадалите, малоумие и пр. В същото бях обвинена и аз, но само в един коментар, а днес получих и извинение 🙂

Защо се получи така? Защото Светла реши (доколкото разбирам първоначално идеята не е дори нейна, а на представители на Федерацията на анархистите), че ако точно в този ден и близките дни говорим твърде много за побоя, фокусът на общественото внимание ще бъде изместен от митинга, от каузата за бежанците. И се започнаха спорове: свързани ли са тези неща, не са ли. Да, свързани са, но и не са. С митинг и без митинг в страната има младежи, които се самоопределят по различни начини  и бият – по-мургави съграждани и чужденци, както и други хора, които им приличат на хомосексуални. Аз лесно бих ги нарекла нацисти и фашисти, но в действителност не съм никак запозната със съществуващите организации и начините, по които се самоопределят, така че няма да се впускам в опити да ги определя като леви, десни и пр. Вчера разбрах, че някои от тези младежи разпространяват снимките на разни видове активисти и ги набелязват като жертви. Подробности можете да видите от видеото, което е публикувала в блога си Селин.

Смятам, че съществуването на такива младежи е сериозен проблем и отдавна говоря за фашизирането на страната ни, но колкото и този проблем да е свързан с бежанците, за чиято кауза работим, мисля, че точно тези дни следва да се фокусираме върху каузата на бежанците. Защото тя не е достатъчно популярна, а не е достатъчно популярна на първо място защото за нея не се говори достатъчно. Вчера беше важен ден, в който за тази кауза имаха повод да говорят голяма част от официалните медии. Но дали те говориха за каузата или за побоя?

Все още не знам. След малко ще разбера. Но ето кое ме кара да мисля, че не само Интернет медиите са се фокусирали върху побоя, ами и телевизиите:

Снощи се обади майка ми и ме попита дали в Интернет има мои снимки, понеже гледала по телевизията, че младежи, които били тръгнали за митинга за проблемите на хората, за които съм писала писма до полицията в Монтана и Министерството на вътрешните работи, били пребити и станало ясно, че побойниците имат техните снимки от Интернет, била много притеснена за мен. Когато я успокоих, че не ме грози никаква опасност, се сети да ми спомене, че видяла по телевизията Давид (майка ми съчувства на затворената в Бусманци Аревик, неговата приятелка).

Това ме кара да мисля, че средностатистическият телевизионен зрител, пък и Интернет потребител, е запомнил побоя, но не е обърнал кой знае колко внимание на митинга и неговата кауза. По този начин е изгубен един от малкото шансове голям брой български граждани да научат за проблемите на бежанците и имигрантите у нас. И не само това. По-лошото е, че хората получават недвусмислено послание, че ако се опитат да направят нещо за да помогнат на чужденците, е вероятно да ядат бой. И тъй като не е ясно какво точно се случва с чужденците и какво правят активистите, по-лесно е да се запомни, че ако си активист, ядеш бой. Майка ми завърши разогвора с молбата да не бъда такава активистка и да се пазя.

Ето каква стана тя: мислех да пиша за каузата и митинга и да гледам да не отклонявам вниманието към побоя, но направих именно това. Реших да го направя, понеже моят блог не се чете от цялото българско гражданство, а тези които го четат от месеци попадат предимно на писания по въпроса, дори се опасявам, че им е втръснало от темата и чакат с нетърпение да напиша нещо друго. Ето това е другото: СТРАХЪТ, който се страхувам, че ще попречи още повече на хората у нас да се ангажират с обществени каузи, да бъдат граждани. Неинформираността, безразличието и предразсъдъците сами по себе си възпират хората да бъдат граждани, но страхът просто слага черешката върху тортата на пасивността.

Може би това са причините Светла да се обърне директно към биячите, а Rien да пише за реакциите на медиите и да търси разликите между реакциите на немските медии в подобни случаи.

А сега да видя лично какво са натворили официалните медии. От коментар в групата за Аревик, научавам, че доста телевизии са отразили събитието: „Репортажи за протеста в защита на чужденците в България предадоха доста телевизии. Аз успях да видя предаванията на: Евроком-София,PRO_BG,TV7,NOVA,bbt,BNT1.“

Изгледах публикуваните по-долу репортажи и мисля, че е нормално при такива побои медиите да отразят събитието. Хареса ми това, че интервюираха приятелите на пострадалите и им дадоха възможност да внесат малко яснота по въпроса какви са хората, които нападат организирано други хора и то не с тривиалната цел да ги ограбят или изнасилят. Интересно ми е, обаче, дали в други подобни случаи (а интервюираните казаха, че вчерашният случай не е единствен и не следва да се разглежда по начина, по който го разглежда прокуратурата – като единична хулиганска проява, а като организирана политическа такава) медиите са отразявали толкова усърдно или пък точно вчера са се фокусирали върху това.

Нормално е и това медиите да обръщат повече внимание на събития, в които се лее кръв, отколкото на мирни протести,  независимо колко са значими, тъй като основната им цел, колкото и да не ни харесва е … развлекателна (вчера в една книга по социална психология прочетох мнението на един от шефовете на BBC, на когото не беше никак неудобно да го заяви). Така че сега ми е трудно да ги заподозра в конспирация срещу гражданската инициативност.

Мисля, че това, което ни остава е да продължим да работим за каузата, да привличаме вниманието по всякакви начини. Медиите са си медии, независимо официални или неофициални – ще се стараем да извлечем максимума от техните възможности, но мисля, че е хубаво да намираме и начини да говорим с хората – с познати, роднини, приятели. Аз винаги намирам начин да пробутам на моите познати и близки информация за каузите си.Важното е да бъдем търпеливи и да не се отказваме.

**********************************************************************************************************

Ето това изгледах, следвайки линковете в групата за Аревик.

БНТ се фокусира върху каузата, но пък за да привлече вниманието към репортажа започва с „Протестът, към който са отивали пребитите момчета, беше организиран от група активисти пред Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци.“

TV7 се фокусира върху проблемите на чужденците и начините, по които активистите предлагат да бъдат решени.  По същото време TV7 осведомява и за побоя; интервюта със студента, когото можете да видите в блога на Селин, както и Цветан Цветанов (по телефона).

Нова ТВ се фокусира върху проблемите на чужденците във и извън Бусманци. Включва и съвсем кратко интервю с директора на дома, който, противно на затворените и активистите, смята, че условията са много добри.   Същата телевизия е излъчила и репортаж за побоя (част от него видяхте при Селин)

бТВ Излъчи репортаж за побоя. Разликата между техния и другите репортажи е, че включиха кървави картини от трамвая, както и изявлението на близки на пострадалите, че този побой, както и други случили се преди това не са изолирани хулигански прояви, както смята прокуратурата, а организирани политически актове.

Търсенето в Гугъл с „митинг Бусманци“ ми даде резултати и от двата вида – за митинга и за побоя; актуалните публикации (от самия 6 юни) бяха някак рехави и като че преобладаваха тези за побоя.

Ето и малко красиви снимки от митинга, направени от Яна. Още снимки в галерията на Дневник.

Ако предпочитате изкуството пред публицистиката, можете да научите нещо повече за проблема с насилието над чужденци и защитниците им от филма „Източни пиеси“

Защо няма да участвам във VIP Dance

Вчера получих предложение за участие в инициатива на танцувалното шоу VIP Dance – като независим „журналист“, на когото ще осигурят достъп до предаванията на живо.

Някои мои близки смятат, че трябва да го направя, тъй като опитът бил ценен и съм щяла да науча нещо. Нужно ли е да изпия цяло море за да разбера, че е солено? Гледала съм няколко „епизода“ от Music Idol, както и един от VIP Dance и ми се струва, че научих достатъчно за тях, а има толкова много неща, които ме интересуват наистина. Струва ли си да се лиша от време да ги изследвам?

Казват, че щяло да ми донесе популярност. Нямам нищо против популярността, но не съм съгласна, че всяка реклама е добра. Не ми се нужна популярността на Професор Вучков или Емил Кошлуков. Засега нямам планове да бъда популярно лице, което забавлява публиката без значение какво ще каже или  направи. Ако ще съм популярна, предпочитам да предизвиквам дълбоки размисли и да напомням за ценности. Няма как да постигна това във формата на VIP Dance.

Друга причина да не участвам е ангажиментът, който имам към моите ученици. Когато поради ограничено време трябва да предпочета една занимание пред други, избирам това, което има най-голям смисъл за мен. Първенството държат действията, които смятам, че правят света по-добър, както и тези, чрез които научавам повече за важните за мен неща. Не мисля, че VIP Dance и подобни предавания правят света по-добър (дори напротив, но аргументация очаквайте друг път); не мисля и че който и да е научава нещо ценно от тях.

Не бих искала да звуча като представител на Православната църква пред концерт на Мадона, затова ще напомня, че не отричам игрите и забавленията. Освен че самата аз по принцип танцувам бели денс всеки ден, постоянно напомням, че е важно да правим интересни неща и да се забавляваме. За съжаление, VIP Dance по-скоро ме отегчава.

Допълнителен проблем е това, че съм лишена от всякакъв вкус към мелодрамата. Докато майка ми се вълнуваше за съдбата на нещастната жертва Мира Добрева и се отвращаваше от изверга Милен Цветков (решаването на съдбата на отборите им е епизодът, който съм гледала … понеже гостувахме на родителите ми), аз отдавна споделях становището на баща ми: „И двамата са един дол дренки.“ и предпочитах да превключим на онази британска комедия за световната война.

Ще спестя на публиката мнението си за отговорността на медиите и за придържането към собствените ценности, както и неприятното усещане, че  някой иска да ме употреби като салфетка. Освен това си имам и съображения, които не бих искала да споделям тук. По въпроса за тайните, питайте Невенчето 😉

Айде сега всички поканени блогъри да си признаят 😀

Ограмотяване на съда и обществото

Еленко осъди „24 часа“, защото откраднаха и публикуваха снимка от блога му. „Спечели“ 100 лв. Предполагам, че е платил повече на адвоката си.

Макар че аз лично (поне засега) не бих завела подобно дело – от мързел и други съображения, намирам събитието за важно, защото:

– показва, че ако гражданите упорстват в отстояването на правата си по съдебен път, може и да успеят; ако повече граждани започнат да го правят и да споделят положителните резултати, повече граждани ще започнат да го правят и вероятността за нарастване на положителните резултати ще расте 😀

– поставя съда пред нов казус и подтиква юристите да опознават променящия се свят и да мислят; повече такива случаи ще размърдат мозъците на повече юристи, и правото в България ще се придвижи малко повече от буквата към реалността, от бюрокрацията към мъдростта 😀

Ако ви се разсъждава по темата за авторските права, по-добре коментирайте един по-стар текст.

покрай L’EUROPEO: Стената

(прекрасен брой)

Нужно ми е време за да осмисля социализма. Не искам да бързам да приема политически коректно становище. И без това сме под натиск да поглъщаме информация, която нямаме време да изследваме сами и да приемаме за свои политкоректни или точно противоположните им гледни точки. Без нюанси.

При социализма не бях под натиска на неовластени хора да вярвам в политкоректното; сега съм. Много по-конформистко ми изглежда сега – блогосферата налага конформизъм; някогашните ми приятели – не. Вече е все по-трудно да водиш истински разговор – да се отделиш от идеите, да ги сравняваш и пр. Сега повече хора като че намират част от идентичността си в политическите си убеждения, и здраво се държат за тях. Затова и не могат да разговарят сериозно за тях, да не би да ги изгубят или пък да чуят насмешливото „get a life“. А аз се чудя какво всъщност е животът според тези, които ми казват, че нямам такъв.