В търсене на изгубеното щастие

е книга на изд. Изток-Запад (12 лв., 167 стр.), която прочетох на един дъх. Кориците могат сериозно да ви подведат и да решите, че е подходяща единствено за родители на бебета. Аз пък мисля, че е важно да бъде прочетена от всички, които живеят в това, което наричаме цивилизация. Струва ми се, че би могла да ни помогне да погледнем приемания за даденост дневен ред в друга светлина.

На някои  хора може да им се види разтърсваща и революционна, да  изпаднат в отрицание или пък самообвинения или самосъжаление. За мен беше по-скоро потвърждение на това, което усещам в себе си като практическа мъдрост и здрав инстинкт. Имам сериозни резерви само по отношение на едно допускане на авторката, но не искам да го споменавам. Имам и някои практически съображения, които правят невъзможно реализирането на някои чудесни идеи точно в моето семейство точно сега,  но това никак не омаловажава текста.

Книгата представлява фрагментарни спомени от живота на авторката сред едно южноамериканско индианско племе, придружени с разсъждения за западния начин на живот днес. Възможно е да не се съгласите с някои изводи, но си струва да се запознаете с алтернативна форма на живот 😉

Ако се чудите дали да носите бебето си на ръце или да го оставите да плаче, с какво да занимавате вече поотрасналото бебе, можете да намерите доста полезна храна за размисъл. Също толкова полезна трапеза се предлага и за хората, които търсят личното си щастие, съчувстват на  приятели, които го търсят или пък обвиняват майка си / партньора си / световния капиитализъм и пр. за страданията си, за хората с пристрастявания към наркотици и не само.

Книгата е мъничка, но ще ви я рекламирам като предлагаща за всекиго по нещо. Доволна съм от превода на Гаяне Минасян, която поддържа Фейсбук групата Геният на детето.

Ето сайтът на книгата на английски. Ако някой я иска на този език, да ми пише на мейла (вижте го на Фейсбук значката ми в този блог).

Advertisements

Лактивизмът разби сърцето ми

Преди малко прочетох текста „Кърменето разби сърцето ми„, препечатан в блога на Бу. Няма да губя време да дефинирам чувствата си; просто ще споделя, че не са положителни.

Преди два месеца, седемнайсет години след първото, се роди второто ми дете. Скоро след това се върнах да препрочета един текст, който писах преди две години, когато нямаше никакви изгледи някога отново да родя – да проверя дали все още съм на същото мнение. Защо? Защото първото дете отхраних с шише, а второто се заинатих да кърмя. На същото мнение ли съм? Да.

Преди 17 години се опитах да кърмя, но не се получи. Тогава мислех, че нямам кърма. Днес предполагам, че не се е получило, понеже не съм направила каквото е трябвало да се направи – заради липса на информация и приемане на глупави съвети. Не се притеснявах от резултата – донякъде заради това, че не възприемах човешкото мляко като незаменимо и не смятах, че другите млека са вредни или поне не толкова полезни.

Сега кърмя. Предполагам, че имам мляко заради това, че направих нещата по-добре от първия път и устоях на изявления от рода на „Настрадин Ходжа тъкмо си научил магарето да не яде, и то умряло“. Тези, които не са били до мен в този период, няма как да знаят, че се притеснявах, плаках, отчайвах се и се обнадеждавах, и после пак се отчайвах. И така около месец.

Чудесно. Не знам докога ще имам възможността да продължавам. Може още утре млякото да спре. Но утре може и да не съм жива. Така че знам какво е да искаш да дадеш нещо на детето си и да не можеш. Искала съм да заведа детето си на море и не съм успявала. Искала съм да му купя по-хубав компютър и не съм успявала. Искам да съм жива докато децата ми пораснат  и могат да се грижат сами за себе си, но може и да не успея.

Кърмещите майки-активистки, които наричат адаптираните млека отрови и бойкотират производителите им, може да обясняват на мъжете и нераждалите жени какво чувстват майките и бла-бла; затова съм тук, да ви напомня за пореден път, че майките не са свещени крави и че майките са различни хора, които може да се чувстват по различен начин.

За да практикувам това което проповядвам, а именно признаването, че различните хора могат да чувстват и действат различно в една и съща ситуация, ще заявя, че е напълно възможно една жена да се чувства съсипана и неълноценна заради неспособността си да кърми. Бих искала да споделя с вас скромното предположение, че тези жени щяха да бъдат по-малко ако знамето на лактивизма не се вееше така величествено в последните години, както и предположението, че ще се увеличават, защото лактивистките ще евангелизират все повече майки. Веднъж приели правата вяра, тези майки ще се самобичуват ако не успеят да се опазят от грях.

Аз пък мисля, че е по-добре да има повече щастливи и доволни от себе си майки. Знам, че майките могат да бъдат щастливи дори и ако не кърмят. Вярвам, че щастливата майка е по-здравословна от човешкото мляко.

Моят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв 🙂 Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD 🙂

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си 🙂

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето му за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

От моята камбанария за сурогатното майчинство

Бях в гимназията, когато мои близки години наред се бяха опитвали да заченат дете. Един ден майка ми съобщи пред нашето семейство, че се чуди дали с баща ми да не заченат дете, тя да го износи и да го дадат на въпросните близки.

Десетина години по-късно в един български вестник прочетох обява – търсеше се жена на определена възраст, с тъмна коса и зелени очи, раждала – за да зачене и износи детет срещу заплащане. Отговарях на условията и се замислих дали да не го направя – сумата беше съвсем прилична за онова време и щеше да ми даде възможност да си купя скромно жилище.

Майка ми се отказа от идеята, тъй като баща ми я убеди, че най-вероятно след като роди детето, няма да й се иска да се раздели с него. Аз пък просто забравих за обявата, тъй като други неща отвлякоха вниманието ми.

Спомних си тези два момента снощи, след като прочетох текста на Василена против сурогатното майчинство. Нямах представа, че се обсъжда узаконяването му, че са го предложили от Атака, че в БГ Мама има дискусия и пр. Нямам сили, време и желание да проследя публикациите, нито пък да чета изследванията, на които се позовава Василена. Ще говоря субективно и, предполагам, политически некоректно.

Мисля, че вече стана ясно, че аз самата бих могла да износя и родя дете, което да отглеждат други хора – бих го направила като подарък, но бих го направила и срещу заплащане. Не бих се чувствала експлоатирана и омаловажавана и не бих настоявала за каквито и да е права върху детето. Когато поема ангажимент се старая да го спазвам и то според точните първоначални условия.

Преди години бях чула слух, че моя позната е родила дете срещу заплащане. Тогава се чудех как ли собственото й дете (май беше в началното училище тогава) е възприело това (ако е разбрало какво се случва) и да си призная, бях притеснена за детето, че и възмутена. Когато го обсъдих с партньора си, той каза, че на детето може да се обясни следното: че едно семейство не може да си роди дете и мама е решила да им помогне. Прецених обяснението като доста смислено.

С това искам да покажа, че хората са различни и е някак наивно да вярваме, че всички биха се чувствали точно като нас. Василена може и да не става за сурогатна майка, но аз ставам. Бих могла да се разделя дори и с дете, заченато със собствената ми яйцеклетка. Защо да нямам право да го направя  с цел да зарадвам хора, които биха се грижили добре за детето? И защо да не изкарвам пари със собственото си тяло? Та нима ако бях балерина или шивачка нямаше да правя именно това?

Познавам жени, които раждат деца извън България срещу заплащане. Не съм забелязала ни най-малко да са травмирани от това. Не казвам, че цитираните от Василена 35% от участниците в някакво изследване не са били травмирани и не са повтаряли травматичната ситуация, а само това, че има и други, за които случаят не е такъв – не знам какъв е процентът, но ако вярвам на цитираното от Василена, трябва да е … 65%

Удивлявам се на арогантността и лицемерието (вероятно съвсем несъзнателни) на онези, които отглеждат заченати и родени от тях деца, но в същото време обявяват за егоисти хората, които са физиологично възпрепятствани да направят същото и мечтаят за деца, носещи собствените им гени. Защо самите те не дадат личен пример? И толкова ли е осъдително да искаш детето ти да прилича, да речем, на партньора ти? И колко от онези, които се борят срещу евгеничните настроения на феновете на Атака са осиновили или биха осиновили циганче? И според тях колко бели българи ще искат сурогатната майка на децата им да е циганка?

Не мога да не кажа и нещо за травмата, която преживяват разделените биологично майка и дете. Познавам жени, които с ОБЛЕКЧЕНИЕ оставиха децата си в дом, защото бяха наясно, че не искат точно тези деца – не заради увреждания, а, да речем, заради зачеване от неправилния човек и пропускане времето за аборт, или пък заради други житейски планове и пр. Не съм сигурна, че същите щяха да бъдат добри родители на въпросните деца и се надявам децата да са били своевременно осиновени от хора, които ги искат. Щях да бъда още по-щастлива ако някой ги беше поискал и се беше договорил с майките още преди да родят.

Биологичната ми баба по майчина линия е починала при раждане, а биологичният ми дядо е загинал малко след това. Майка ми е отглеждана няколко години от свои роднини, след това от кандидат-осиновители, които решава че не харесва достатъчно, после за кратко пребивава в детски дом, докато накрая не получава предложение за осиновяване от своя начален учител и неговата съпруга. И така, във втори клас взема решението да приеме предложението, а ние със сестра ми се оказваме по-късно с чудесни баба и дядо. До ден днешен майка ми е благодарна на всички тези хора. Дали е била травмирана от загубата на родителите си и смяната на домове и хора, играещи ролята на родители? Вероятно, но травмите, както знаем се лекуват. Не казвам, че всички травми на всички хора от създаването на света до днес за били излекувани; просто искам да кажа, че единствените ненаранявани хора са Адам и Ева преди напускането на райската градина.

Та … аз нямам нужда свободата ми да бъде ограничавана, за да не бъда наранена – дори и ако това изглежда най-правилното нещо на хората, които знаят кое е най-правилното не само за себе си, но и за всички останали.

Очаквам да споделите как бихте се чувствали в която и да е от описаните ситуации, а ако някой ви каже, че не можете да знаете, понеже ви липсва личен опит, попитайте го дали той самият има такъв и на базата на него ли изказва мнението си.

Съкровищата, вселената и всичко останало

Преди време споделих, че се чудя какво иска вселената от мен. Един от читателите ми отговори, че не е нужно да се главоболя чак толкова, понеже единственото което иска вселената от мен е едно бебе. Беше ми нужно доста време, за да се реша да имам бебе и сега съм бременна не защото смятам, че това е единственото което изисква вселената от мен, а защото накрая прецених, че бебето няма да ми попречи да търся отговор на въпроса какво иска вселената от мен, а когато го открия, да действам в съответствие. Ето защо не мога да кажа, че децата ми са най-голямото съкровище – може и да са, а пък още да не знам, но все пак навън има милиарди други същества, които ме интересуват и за които се чувствам отговорна.

Понякога се уморявам да ловя и свързвам нишките на вселената, и тогава намирам извинение във факта, че съм бременна за това, че лежа и чета разкази на Катрин Мансфийлд. За късмет, вчера дори ми беше лошо, така че бях напълно оправдана.

Днес, обаче, след като проверих няколко домашни, сготвих и поразгледах няколко блога, се сетих, че от години не намирам време за една от важните нишки – ГМО (генетично модифицирани организми), за които не съм научила кой знае какво, поради което не съм подписала ни една петиция, не съм писала в блога, не съм обсъждала темата с учениците си и пр. В момента чувствам, че е крайно време. Затова в блога добавих нова категория връзки „Зелено“ и смятам да се просвещавам. Надявам се да не е прекалено късно, предвид промените в нашето законодателство, но законите са човешка направия и винаги подлежат на промени.

Заради това ще се наложи да изоставя за малко Мария Монтесори и нейния образователен метод, както и Едоардо Таламо и неговите строителни инициативи, както и добрите намерения да възобновя образоването си по темата за човешкото развитие в различните възрасти, особено ранните и пр.

Може би по-разумно би било да се съсредоточа върху приоритетни области – учениците си, децата си, но как бих могла да  бъда добър учител и родител ако не знам достатъчно за света и ако не давам личен пример в изследването му?

Може би това, че съм жена е много, много важно, но все още не разбирам защо и не ми изглежда спешно да разбера. Единственото, което ми хрумва да напиша за карнавала, на който ме покани Бу е: радвам се, че съм жена, понеже мога да си позволя да нося шарени чорапи, иначе, поне засега, ми е все тая. Не се оплаквам от това, че съм жена, не бих се оплаквала и ако бях мъж. Мисля, че за мен е привилегия да съм човек вместо плъх или хлебарка.

А вие ми препоръчвайте връзки към важна информация за ГМО и случващото се у нас във връзка с това.

за готовността ми да родя дете с увреждания

Според направените досега изследвания на бебето, всичко изглежда наред. Преди да направя първите, обаче, реших, че трябва принципно да помисля дали съм готова да родя дете, за което предварително знам, че ще се роди с увреждания. Реших, че ако изненадващо родя дете с увреждания или ако детето ми пострада сериозно по-нататък, ще приема това, което ми е отредила съдбата и ще се грижа за него (като за човек, а не растение), въпреки че в момента не ми изглежда вдъхновяващо, не ми изглежда като моята кауза. Реших и това, че ако предварително знам, че детето ще се роди със сериозни умствени увреждания, ще направя аборт.

Особено притеснителни за мен са умствените увреждания, защото смятам, че биха поставили детето в много по-голяма зависимост от милостта на хората, отколкото физическите увреждания. В такива случаи се сещам за Лени ( „За мишките и хората“) и Стивън Хокинг, вместо да се фокусирам върху Форест Гъмп …

Всеки от нас в някаква степен зависи от милостта на другите хора, но бих се чувствала по-добре ако знам, че детето ми може да порасне интелектуално, емоционално и духовно, че когато аз със сигурност няма да съм в състояние да осигурявам основа на съществуването му, ще може да си я осигурява. Когато се роди, ще бъда на 39 и не очаквам да живея вечно. Не че има гаранции за това какво ще му се случи в бъдеще, но не бих искала личните му способности да бъдат силно ограничени още от рождението му.

Не казвам, че моето решение е най-доброто за всички бъдещи родители. Просто аз не съм от тези, които  предварително биха избрали да се посветят на едно-едничко човешко същество.  Ще цитирам блога „Изоставените деца на България“ (не защото искам да говоря за отговорността на държавата, а да покажа на какво са готови други):

– В родилния дом, в първите мигове след раждането: „Остави това дете в дом, не си проваляй живота, от него нищо няма да стане.“

Никоя от нас, никога в тези първи и най-трудни мигове след раждането и установяване увреждането на децата ни, както и след това, не е виждала дори очите на социален работник или психолог, които да ни окажат дори най-елементарната подкрепа или поне да ни дадат някаква информация какво предстои за нас и детето ни оттук нататък, и как да се справим и да му осигурим необходимите специални грижи.

– Следва откъсване на детето от нас, наблюдаваме го през няколко дебели стъкла, и постоянно и систематично внушаване, че няма да сме в състояние да полагаме грижи за него, защото е обречено и няма да оцелее.

– При отказ от наша страна да се вслушаме в тези „компетентни“ съвети и напътствия, и заявим, че въпреки всичко ще задържим и ще се борим за децата си, получавахме отношение като към хора загубили разсъдъка си.

– Следват дълги и мъчителни месеци, безсънни нощи, които никой освен майка преживяла това не може да си представи.

– Следва пътуване и тичане по специалисти из цяла България, изследвания, консултации и най-различни диагнози, като средствата за да ги платим събираме, продавайки къщи и имоти, и просейки от приятели.

– След години напускаме работа, много често и съпрузите ни ни напускат, оставаме без кариера, бъдеще, все по-сами и без никаква надежда, крепеейки ни само любовта и усмивката на детето ни, което не само е оцеляло противно на всякакви „квалифицирани“ прогнози, но и е щастливо и се развива според възможностите си, на всичкото отгоре.

През цялото това време отчаяно сме търсили помощ и подкрепа от същата тази държава, която според г-жа Йотова ни била „длъжна“, поне за някаква елементарна информация или насока, и сме се сблъсквали само с безразличието и некомпетентността й. Когато в крайна сметка, благодарение на „държавната подкрепа“, изпаднем с децата си до борбата за елементарно оцеляване, получаваме „великодушна подкрепа“, изразяваща се в помощи и ограничения, и отношение като към потенциални злоупотребители с тях, проверки от социалните служители, целта , на които е изразходването на помощите, а не състоянието на детето и семейството ни.

Но ние сме „благодарни“ на социалният министър от партията на г-жа Йотова, защото все пак единици от нас успяваха да се преборят и справят с бюрокрацията и чиновниците и да се доберат до „привилегията“, да станат обект на тяхното социално „великодушие и щедрост „, и благодарение на него да Оцелеем и ние и децата ни. Останалите просто не оцеляват.

Богинята Майка и Божията майка

Богинята Майка е горда и властна. Ако не се подчиняват на волята й, отмъщава. Тя дарява живот, но може и да отнема живот. Нейните желания и усещания са свещени.

От гнева й се страхуват, и за да я омилостивят й принасят жертви.

Децата на Богинята Майка понякога биват убивани и изяждани от нея. Имената им не знам.

* * *

Божията майка е смирен и гостоприемен съд, който подслонява Божие творение. Тя се подчинява на Божията воля и зависи и от милостта на хората.

Тя никога не се гневи, дори и когато синът й се отрича от нея. От нея не се страхуват, а очакват благословия и помощ.

Детето на Божията майка живее вечно. Наричат го Божи Син и всеки го познава и помни датата на рождения му ден.