Що е „Бебетека” и има ли почва в Хасково?

Bebeteca_Biblioteca_Nodal_Lugo

(снимката е от Уикипедия)

„Бебетека” е библиотека за най-малките. Тя не е просто място, откъдето можете да вземете детски книжки за бебета и малки деца, а място, където малките читатели и техните придружители могат да седнат удобно на килим и да изследват света на книгите – да разглеждат книжки, да разказват по картинки, да правят малки драматизации, да четат, да играят – всичко, което е възможно в зависимост от възрастта и индивидуалното развитие на детето.

В Хасково са добре дошли всички деца на възраст от 6 месеца нагоре. Може да звучи екзотично, но моите деца започнаха да „четат” на тази възраст и го правеха с удоволствие. Познавам и други такива деца. Те не са вундеркинди, а родителите им не сме от „онези амбициозни родители”. Просто обичаме да четем J Вярно е, обаче, че това удоволствие ни е донесло и много ползи.

Идеята за „Бебетека” е само на седмица, но хасковската „Бебетека” стартира утре, вторник – от 10 до 10.30. в Детския отдел на Окръжната библиотека, където няколко майки с деца вече са се уговорили да четат заедно. За тези, които нямат възможност да четат във вторниците / сутрин, могат да идват в четвъртък от 16 до 17 часа. Разбира се, всички деца и родители са добре дошли в  Детския отдел по всяко време, но само в тези часове ще е подреден кътът на „Бебетеката”.

Всички желаещи да даряват книжки, подходящи за най-малките могат да го направят по всяко време директно в библиотеката. Възможно е да се появят и други пунктове за приемане на дарения за „Бебетеката”.

В търсене на изгубеното щастие

е книга на изд. Изток-Запад (12 лв., 167 стр.), която прочетох на един дъх. Кориците могат сериозно да ви подведат и да решите, че е подходяща единствено за родители на бебета. Аз пък мисля, че е важно да бъде прочетена от всички, които живеят в това, което наричаме цивилизация. Струва ми се, че би могла да ни помогне да погледнем приемания за даденост дневен ред в друга светлина.

На някои  хора може да им се види разтърсваща и революционна, да  изпаднат в отрицание или пък самообвинения или самосъжаление. За мен беше по-скоро потвърждение на това, което усещам в себе си като практическа мъдрост и здрав инстинкт. Имам сериозни резерви само по отношение на едно допускане на авторката, но не искам да го споменавам. Имам и някои практически съображения, които правят невъзможно реализирането на някои чудесни идеи точно в моето семейство точно сега,  но това никак не омаловажава текста.

Книгата представлява фрагментарни спомени от живота на авторката сред едно южноамериканско индианско племе, придружени с разсъждения за западния начин на живот днес. Възможно е да не се съгласите с някои изводи, но си струва да се запознаете с алтернативна форма на живот 😉

Ако се чудите дали да носите бебето си на ръце или да го оставите да плаче, с какво да занимавате вече поотрасналото бебе, можете да намерите доста полезна храна за размисъл. Също толкова полезна трапеза се предлага и за хората, които търсят личното си щастие, съчувстват на  приятели, които го търсят или пък обвиняват майка си / партньора си / световния капиитализъм и пр. за страданията си, за хората с пристрастявания към наркотици и не само.

Книгата е мъничка, но ще ви я рекламирам като предлагаща за всекиго по нещо. Доволна съм от превода на Гаяне Минасян, която поддържа Фейсбук групата Геният на детето.

Ето сайтът на книгата на английски. Ако някой я иска на този език, да ми пише на мейла (вижте го на Фейсбук значката ми в този блог).

За момчетата и мъжете (някои уточнения)

Наскоро писах един текст, в който твърдя, че момчетата имат нужда от внимание, закрила, подкрепа, менторство и пр. от страна на мъже, че тези неща в днешно време не достигат  и че във връзка с това би било добре в училищата да има повече учители-мъже. Свързах това с факта, че днес твърде много момчета са привлечени от неонацизма, агресията и пр. Някои откриха в това парадокс – как става така, че днешните момчета растат край жени, а стават агресивни. Имаше и разсъждения на тема какви биха били любимите занимания на момче, отгледано от хомосексуална двойка жени – шиене на гоблени и пр. Така стигнах до извода, че е нужно да направя някои уточнения.

Ще говоря за момчетата, които се раждат с биологичен мъжки пол, както и мъжка сексуална идентичност – т.е. възприемат себе си като момчета, а не като момичета, родени с лош късмет в мъжко тяло. Сексуалната ориентация на тези момчета в случая няма значение. Ще пиша за хомо, хетеро и бисексуалните момчета, които възприемат себе си като мъже. Основната ми идея е, че всички тези момчета, докато растат, се идентифицират с момчетата, с мъжете и съответно възприемат като  поведенчески и пр. модели именно момчета и мъже.

Всички тези момчета може и да са обградени от жени (вкъщи, в училище), но намират своите модели за подражание, ментори и пр. Често те не се познават лично с тях; всъщност въпросните личности може и да са съвсем фикционални – герои от филми, например. С други момчетата общуват онлайн, на улицата и пр. Някои от тези хора са възрастни, а други юноши. Големият въпрос е какви са тези хора. Биха ли могли да дадат добър личен пример, да осигурят подкрепа, насърчение, вдъхновение, които да помогнат на подрастващите момчета да станат етични, отговорни, силни и добри хора?

Смятам, че момчетата винаги имат примера на други момчета и мъже. Когато липсват добрите примери, лошите са тези, от които се учат. Когато им липсва подкрепата и вниманието на пораснали мъже, момчетата, търсейки подкрепа и внимание, попадат на други момчета или инфантилни мъже. По този начин невежите се учат от други невежи. Ето така се раждат момчешките банди, например. Ето така с момчетата се злоупотребява. Ето така момчетата се научават да злоупотребяват с други хора.

Разбира се, момчетата не учат само от собствения си пол. Като майка, която е отгледала син без баща, виждам, че синът ми е възприел много неща от мен. Струва ми се, обаче, че има чувствителни моменти в развитието на момчетата, когато за тях е важно да се утвърдят именно като мъже, да се уверят че са мъже, да го покажат на света. Точно в тези моменти е важно наоколо да има мъже, достойни за подражание. Може да са учители, вуйчовци, дядовци, съседи, а дори и хомосексуални мъже, които са близки приятели на лесбийската двойка майки на момчето. Да, дори последното го казвам убедено, изхождайки от личен опит: може да не съм била в лесбийска двойка, но имам гей приятели, които са дали отличен пример на сина ми.

Целувки, свалки, клюки и интриги в детската класика

Племенницата ми е в седми клас. Предпочитам да й подарявам книги, но напоследък ми става все по-трудно да ги избирам, защото не съм сигурна какво би й харесало на тази възраст. За Коледа й подарих „Любовта – как да я обясним на децата си” (от една малка сладка поредичка от френски автори, които обясняват в различни книжлета философията, математиката, Средновековието и пр.) и “Войната на таралежите” (предполагам, че моите връстници и техните родители си спомнят телевизионния сериал). На майка й пък подарих „Любопитни умове: Как детето става учен” (почитателите на edge.org могат да добият по-добра представа за книгата оттук).

Каква беше логиката зад това решение:

(„Любовта”)мисля, че седмокласниците се интересуват от любовта, така че хубаво да им се даде интелигентна перспектива към нея;

(„Войната”) мисля, че те се стремят към самоутвърждаване, а този стремеж за повечето деца напоследък се свежда единствено до надпревара кой ще се появи с по-маркови дрехи или мобилен телефон, та реших да покажа, че човек може да повиши самочувствието си като си постави за цел да изгради нещо със собствени сили и с помощта на приятели (припомням, че във „Войната на таралежите” децата работеха по въпроса как да си направят баскетболна площадка край блока).

(„Умовете”) мисля, че една от причините седмокласниците да се интересуват предимно от свалки и парцалки е силното очакване да го правят – от страна на възрастните, които свързват тази възраст най-вече с „удрянето на хормона” и невъзможността за общуване между възрастни и тийнейджъри. Тази книга може да напомни на възрастните, че в „трудната възраст” може да избухне и силен интелектуален интерес – ако има условия за това.

Вчера племенницата ми имаше рожден ден, на който навърши 14 години. Тъй като ми се струва, че все пак тя чете книгите които й подарявам, но не си купува книги с парите които спестява, реших да не й давам пари, а да й купя книги.

Питах се какво ли четях в седми клас и не можах да си спомня кой знае какво, но си спомних, че в прогимназията освен поезия и приказни неща, четях и „героични” неща като „Воля” (за момчето, което изгуби ръцете си, но издържа изпит по рисуване и после започна обичана работа в завод за керамични съдове), „Най-младият син на партията” (знам как звучи, но е страхотна книга, написана с много чувство за хумор, емпатия и изтънченост, както и другите книги на Лев Касил, напр. „Вратарят на републиката”, „Кондуит и Швамбрания”), „Четвъртата височина” (за момичето, което се снима във филми, тренира  и накрая май загива във  Втората световна война). Макар че тези книги не ми бяха подръка и не се сетих за тях, докато синът ми беше в съответната възраст, сега си мисля, че бих ги потърсила, за да са ми подръка за следващия – понеже е хубаво децата да растат с Герои и Идеали.

Когато в събота посетих книжарницата, открих, че повечето заглавия, насочени към тази възрастова група и подредени на нивото на очите й, включват думичките „целувки”, „свалки”, „клюки”  и „интриги”. Ето защо клекнах и измъкнах две книги от рафта на нивото на пода – „Васко да Гама от село Рупча” (пак Братя Мормареви; внезапно си спомних, че ми харесваше в 6-7 клас) и „Добри съпруги” (щеше да е хубаво ако имаше първата книга от поредицата, „Малки жени”, ама нямаше; не че съм чела която и да е от тях, но реших, че ще е толкова хубава, колкото и „Малка къща в прерията”, сериалът по която обожавах, и че човек няма как да сгреши с детска класика). После отидох и до рафт за възрастни, откъдето исках да взема „Петте четвъртини на портокала” (за да добавя малко драматизъм и мистериозност), но след като не я намерих, взех „Шоколад” от същата авторка (това пък ви е познато от филма с Джони Деп и Жюлиет Бинош, който не се движел стриктно по книгата съм чувала).

Каква беше логиката зад това решение:

Приех, че децата на тази възраст се интересуват от целувки, свалки, клюки и интриги. Няма лошо да четат за такива неща. Въпросът е да е добре написано. А какво му е лошото на лошия вкус, можете да си припомните тук.

Лактивизмът разби сърцето ми

Преди малко прочетох текста „Кърменето разби сърцето ми„, препечатан в блога на Бу. Няма да губя време да дефинирам чувствата си; просто ще споделя, че не са положителни.

Преди два месеца, седемнайсет години след първото, се роди второто ми дете. Скоро след това се върнах да препрочета един текст, който писах преди две години, когато нямаше никакви изгледи някога отново да родя – да проверя дали все още съм на същото мнение. Защо? Защото първото дете отхраних с шише, а второто се заинатих да кърмя. На същото мнение ли съм? Да.

Преди 17 години се опитах да кърмя, но не се получи. Тогава мислех, че нямам кърма. Днес предполагам, че не се е получило, понеже не съм направила каквото е трябвало да се направи – заради липса на информация и приемане на глупави съвети. Не се притеснявах от резултата – донякъде заради това, че не възприемах човешкото мляко като незаменимо и не смятах, че другите млека са вредни или поне не толкова полезни.

Сега кърмя. Предполагам, че имам мляко заради това, че направих нещата по-добре от първия път и устоях на изявления от рода на „Настрадин Ходжа тъкмо си научил магарето да не яде, и то умряло“. Тези, които не са били до мен в този период, няма как да знаят, че се притеснявах, плаках, отчайвах се и се обнадеждавах, и после пак се отчайвах. И така около месец.

Чудесно. Не знам докога ще имам възможността да продължавам. Може още утре млякото да спре. Но утре може и да не съм жива. Така че знам какво е да искаш да дадеш нещо на детето си и да не можеш. Искала съм да заведа детето си на море и не съм успявала. Искала съм да му купя по-хубав компютър и не съм успявала. Искам да съм жива докато децата ми пораснат  и могат да се грижат сами за себе си, но може и да не успея.

Кърмещите майки-активистки, които наричат адаптираните млека отрови и бойкотират производителите им, може да обясняват на мъжете и нераждалите жени какво чувстват майките и бла-бла; затова съм тук, да ви напомня за пореден път, че майките не са свещени крави и че майките са различни хора, които може да се чувстват по различен начин.

За да практикувам това което проповядвам, а именно признаването, че различните хора могат да чувстват и действат различно в една и съща ситуация, ще заявя, че е напълно възможно една жена да се чувства съсипана и неълноценна заради неспособността си да кърми. Бих искала да споделя с вас скромното предположение, че тези жени щяха да бъдат по-малко ако знамето на лактивизма не се вееше така величествено в последните години, както и предположението, че ще се увеличават, защото лактивистките ще евангелизират все повече майки. Веднъж приели правата вяра, тези майки ще се самобичуват ако не успеят да се опазят от грях.

Аз пък мисля, че е по-добре да има повече щастливи и доволни от себе си майки. Знам, че майките могат да бъдат щастливи дори и ако не кърмят. Вярвам, че щастливата майка е по-здравословна от човешкото мляко.

Моят живот извън каузите

Преди няколко дни си купих цели две нови книжки за 25 лв 🙂 Проблемът е, че ги прочетох само за 2 дни. Не внимавах много като ги избирах – по-скоро повече ме притеглиха. Оказа се, че и двете са за евреи. Първата е „Фокус„, единственият роман на Артър Милър (драматургът, известен ми досега най-вече като автор на пиесата „Смъртта на търговския пътник“ и съпруг на Мерилин Монро). За 276 страници можете да видите как неевреин се превръща в евреин, благодарение на това, че си е сложил очила. Знаех, че е имало времена, в които известните адвокатски кантори в САЩ не са вземали на работа блестящи млади юристи заради неподходящия им (еврейски) произход, но от тази книга научих, че обикновените американци (насърчавани от християнски пастори) са ненавиждали евреите дотам, че да организират погроми и да ги гонят от жилищните квартали. Главният герой, който не е евреин по произход и би искал да е приеман и харесван от нееврейското мнозинство, който прави всичко възможно за да се хареса, е третиран като евреин, защото след като си слага очила, всички провиждат в лицето му еврейски черти. Книгата е колкото за нещата, които му се случват, толкова и за вътрешната му промяна.

Предполагам, че би било доста полезно в подобна ситуация да попаднат всички онези, които мразят „чуждия“. Това ме подсеща за една книжка, която видях на рафта за детски книги в книжарницата и мисля да купя скоро: „Ромски лабиринт“ – книга-игра, в която влизаш в ролята на 18 годишен ром от София. Не съм сигурна дали е достатъчно добре адаптирана за българските условия (оригиналът е унгарски).

Другата книжка пък е от френски автор, Филип Гримбер, известен първо като психоаналитик, ученик на Лакан. „Тайна“ е автобиографичен роман за детството, семейството и тайната семейна предистория. Там личната история е по-интересна за мен, понеже знаех какво се е случвало по хитлеристко време в Европа. Авторът е бил наясно, че през 2004 съдбата на европейските евреи вече е известна и в САЩ, за разлика от времената, в които евреите са подложени на неофициална сегрегация в САЩ (виж първата книга), така че просто е маркирал общата съдба и се е фокусирал върху вътрешната семейна драма, която е общочовешка.

Гледах и The Changeling с Анжелина Джоли и Джон Малкович – по истинската история на една жена, чието дете изчезва през 1928, а след известно време полицията намира и й връща чуждо дете. Историята продължава 7-8 години, в които майката не спира да търси детето си, а полицията прави всичко възможно да я дискредитира и сплашва, за да прикрие грешката. Джон Малкович е в ролята на християнски пастор, който не се страхува да нарича нещата с истинските им имена – не само по време на проповедите си, а и по време на радиопредаванията си, като непрекъснато отваря очите на паството си за случващото се навън, с другите хора, които не идват на неделна проповед в същата църква. Филмът, обаче, ме подсети за случващото се днес у нас – за полицейщината, напъпващото гражданско общество; открих случайни прилики с реални лица и събития.

Купих си и един брой на списание BBC Knowledge и реших, че ми харесва. Почти всички статии са от действащи учени, вместо от журналисти. След това си купих предните два броя. Струва 6 лева и с всеки брой получавате и научно-популярно DVD 🙂

Проблемът е, че не мога да чета колкото ми се иска, понеже предпочитам да чета легнала, а така пък имам проблеми с дишането, освен ако не заспя. Ето защо повече седя по турски на стола край компютъра. От време на време пера по някоя бебешка дрешка и събирам сили за ръководното си участие в почистването на дома. Който е идвал у нас, знае за какво става въпрос, или, както е казал Поетът …

Бебето се очаква официално на 15 юни, което означава … всеки момент преди това; надявам се да не е нито днес, нито когато и да е през следващата седмица. Расте доста бързо и неудобството е, че това се отчита не само от ехографа, но и от собствения ми корем, където му става все по-тясно. Всеки ме пита дали ще раждам тук, дали раждането е планирано, дали съм се уговорила с лекар. За ужас на питащите, казвам, че ще раждам тук, в държавната болница, при който лекар се случи, когато се случи, естествено, без епидурална упойка, системи и всички останали екстри, освен ако спешно не се наложи нещо друго. Засега в общи линии устоявам на масовата истерия наоколо, а битовите условия в болницата не могат да ме уплашат – вече съм минала оттам преди 17 години и съм приготвила сърцето си 🙂

Хората ме питат как Стоян приемал ситуацията и им казвам, че Стоян е достатъчно голям, а освен това е спокойна и доволна от живота душа, така че не се притеснявам за странни изблици на ревност и пр.

На гълъба му расте  нова опашка; преодоля стреса от нещастния инцидент, при който беше оскубана първата и вече пее много по-хубаво от преди. Надяваме се с новите витамини, които поръчахме от този чудесен онлайн магазин да се чувства още по-добре.

Гошето продължава да настоява да пее на детето, въпреки че му обясних 100 пъти, че така отделям лоши хормони, тъй като намирам пеенето му за фалшиво и така детето ще прави негативни асоциации с гласа му. Ето защо, бъдещи майки, не се напъвайте да слушате класическа музика ако на вас самите не ви харесва – така бебето няма да я заобича; тъкмо напротив!

От моята камбанария за сурогатното майчинство

Бях в гимназията, когато мои близки години наред се бяха опитвали да заченат дете. Един ден майка ми съобщи пред нашето семейство, че се чуди дали с баща ми да не заченат дете, тя да го износи и да го дадат на въпросните близки.

Десетина години по-късно в един български вестник прочетох обява – търсеше се жена на определена възраст, с тъмна коса и зелени очи, раждала – за да зачене и износи детет срещу заплащане. Отговарях на условията и се замислих дали да не го направя – сумата беше съвсем прилична за онова време и щеше да ми даде възможност да си купя скромно жилище.

Майка ми се отказа от идеята, тъй като баща ми я убеди, че най-вероятно след като роди детето, няма да й се иска да се раздели с него. Аз пък просто забравих за обявата, тъй като други неща отвлякоха вниманието ми.

Спомних си тези два момента снощи, след като прочетох текста на Василена против сурогатното майчинство. Нямах представа, че се обсъжда узаконяването му, че са го предложили от Атака, че в БГ Мама има дискусия и пр. Нямам сили, време и желание да проследя публикациите, нито пък да чета изследванията, на които се позовава Василена. Ще говоря субективно и, предполагам, политически некоректно.

Мисля, че вече стана ясно, че аз самата бих могла да износя и родя дете, което да отглеждат други хора – бих го направила като подарък, но бих го направила и срещу заплащане. Не бих се чувствала експлоатирана и омаловажавана и не бих настоявала за каквито и да е права върху детето. Когато поема ангажимент се старая да го спазвам и то според точните първоначални условия.

Преди години бях чула слух, че моя позната е родила дете срещу заплащане. Тогава се чудех как ли собственото й дете (май беше в началното училище тогава) е възприело това (ако е разбрало какво се случва) и да си призная, бях притеснена за детето, че и възмутена. Когато го обсъдих с партньора си, той каза, че на детето може да се обясни следното: че едно семейство не може да си роди дете и мама е решила да им помогне. Прецених обяснението като доста смислено.

С това искам да покажа, че хората са различни и е някак наивно да вярваме, че всички биха се чувствали точно като нас. Василена може и да не става за сурогатна майка, но аз ставам. Бих могла да се разделя дори и с дете, заченато със собствената ми яйцеклетка. Защо да нямам право да го направя  с цел да зарадвам хора, които биха се грижили добре за детето? И защо да не изкарвам пари със собственото си тяло? Та нима ако бях балерина или шивачка нямаше да правя именно това?

Познавам жени, които раждат деца извън България срещу заплащане. Не съм забелязала ни най-малко да са травмирани от това. Не казвам, че цитираните от Василена 35% от участниците в някакво изследване не са били травмирани и не са повтаряли травматичната ситуация, а само това, че има и други, за които случаят не е такъв – не знам какъв е процентът, но ако вярвам на цитираното от Василена, трябва да е … 65%

Удивлявам се на арогантността и лицемерието (вероятно съвсем несъзнателни) на онези, които отглеждат заченати и родени от тях деца, но в същото време обявяват за егоисти хората, които са физиологично възпрепятствани да направят същото и мечтаят за деца, носещи собствените им гени. Защо самите те не дадат личен пример? И толкова ли е осъдително да искаш детето ти да прилича, да речем, на партньора ти? И колко от онези, които се борят срещу евгеничните настроения на феновете на Атака са осиновили или биха осиновили циганче? И според тях колко бели българи ще искат сурогатната майка на децата им да е циганка?

Не мога да не кажа и нещо за травмата, която преживяват разделените биологично майка и дете. Познавам жени, които с ОБЛЕКЧЕНИЕ оставиха децата си в дом, защото бяха наясно, че не искат точно тези деца – не заради увреждания, а, да речем, заради зачеване от неправилния човек и пропускане времето за аборт, или пък заради други житейски планове и пр. Не съм сигурна, че същите щяха да бъдат добри родители на въпросните деца и се надявам децата да са били своевременно осиновени от хора, които ги искат. Щях да бъда още по-щастлива ако някой ги беше поискал и се беше договорил с майките още преди да родят.

Биологичната ми баба по майчина линия е починала при раждане, а биологичният ми дядо е загинал малко след това. Майка ми е отглеждана няколко години от свои роднини, след това от кандидат-осиновители, които решава че не харесва достатъчно, после за кратко пребивава в детски дом, докато накрая не получава предложение за осиновяване от своя начален учител и неговата съпруга. И така, във втори клас взема решението да приеме предложението, а ние със сестра ми се оказваме по-късно с чудесни баба и дядо. До ден днешен майка ми е благодарна на всички тези хора. Дали е била травмирана от загубата на родителите си и смяната на домове и хора, играещи ролята на родители? Вероятно, но травмите, както знаем се лекуват. Не казвам, че всички травми на всички хора от създаването на света до днес за били излекувани; просто искам да кажа, че единствените ненаранявани хора са Адам и Ева преди напускането на райската градина.

Та … аз нямам нужда свободата ми да бъде ограничавана, за да не бъда наранена – дори и ако това изглежда най-правилното нещо на хората, които знаят кое е най-правилното не само за себе си, но и за всички останали.

Очаквам да споделите как бихте се чувствали в която и да е от описаните ситуации, а ако някой ви каже, че не можете да знаете, понеже ви липсва личен опит, попитайте го дали той самият има такъв и на базата на него ли изказва мнението си.