Михаела Петрова и други глаголи

Преди няколко дни отидох на среща с Михаела Петрова, автор на книгата „Секс, любов и други глаголи„. Купих тази книга преди две години – заради две статии, които бях чела в Егоист – за добрите момичета и лиглите. Бяха толкова ценни, че Лъчо ги фотокопира, за да раздава на своите многобройни приятелки, а с Радина известно време дразнехме любопитството на участниците във форума на ученическия вестник, подхвърляйки многократно понятието „лигла“. Сега, след като прочетох цялата книга (сборник с вече издавани статии за секса и любовта, но като че повече за секса), мога да заявя, че ще запазя книгата точно заради тези две статии – те са истинските, а благодарение на срещата с Михаела знам защо.

Не мога да възприема останалите като истински – не защото смятам, че е невъзможно човек да има опита, описан в тях, ами заради тона, който сякаш настоява, че точно така стоят нещата по принцип – нищо, че на срещата Михаела каза нещо в духа на това, че не смята тези неща за универсален опит. Не знам какви са били намеренията й, когато ги е писала като култур-просветни за списанията, но съм убедена, че точно като „така стоят нещата“ ще ги схванат доволно количество читателки, особено от категориите на младите неопитни момичета (да, има и такива; никой не се ражда научен, дори и днес) и на жените на средна възраст, които са се омъжили млади, не са имали кой знае колко партньори преди това, а може би само един след сватбата и доскоро са отглеждали децата си, но вече имат време за себе си. Всички те ще поемат риска да се опитат да се освободят чрез похотта, което може да им отнеме доста време и да не ги доведе до освобождение ако не пробват и други неща. Все пак ще им стискам палци.

Михаела ми е симпатична с това, че чете доста, но мисля, че трябва да внимава с употребата на ерудицията си, че току виж е продължила да прави гафове, самоубивайки Мисис Далауей и вкарвайки Посланието на Апостол Павел до коринтяни в Евангелието от Матея.

Повече ми харесва, когато разказва истории, отколкото когато се опитва да преподава уроци, особено за неща, с които няма собствен опит, но пък когато внимава, успява да улови есенцията на чуждия. Надявам се да се гмурка по-дълбоко, въпреки че това може да не попълва банковата й сметка – заради самата себе си. И току виж написала книга, която бих могла да препоръчам с ръка на сърцето 🙂 Бих искала също да погледа внимателно „Сексът и града“, за да започне да пише някак по-леко и изящно.

И накрая, в духа на лайфстайл писание, ще споделя, че на живо не изглежда такава светска лъвица, каквато можете да я видите на задната корица на книгата. И двата й образа си имат специфично очарование, но тя си знае дали някой от тях е повече от роля.

Очаквайте следващата й книга, вдъхновена от заниманията й с йога 🙂

Advertisements

неромантично и меркантилно за любовта и семейството

Тези дни една млада жена страда, защото любовта на  живота й, с когото се ожениха и имат бебе, изобщо не възнамерява да си търси работа, а младото семейство да заживее отделно от родителите му. Тъкмо щях да си кажа:“Каква глупачка! Как се е оженила за тоя?!?“ и си спомних как преди 18 години се влюбих и заживях с един мъж, след което забременях и двамата решихме, че би било чудесно да си имаме дете. В този момент аз бях студентка, работех и се издържах сама, а той не. В началото изобщо не ми мина през ума, обаче, че той може да не иска да работи и да допринася за издръжката на семейството, че за него е съвсем допустимо здрав, талантлив и интелигентен млад мъж да бъде постоянно финансово подпомаган от родители и съпруга, без да прави никакви опити да промени ситуацията. Защо изобщо не бях допуснала реалността за възможна? Защото познавах друг семеен модел.

Вчера в новия феминистки блог попаднах на обяви от вестници, датиращи от преди социализма в България, в които мъже искат да създадат семейства с жени, които да ги издържат докато завършат висшето си образование. Авторът на текста  нарича тези обяви „изключително меркантилни и не-романтични от днешна гледна точка“. Аз пък ги намирам за проява на откровеност, почтеност и чувство за отговорност. Какво толкова лошо има в това да кажеш „В момента не мога да се грижа за теб и се нуждая от твоите грижи; ще се грижа за теб след няколко години, когато се сдобия с нужните знания, умения и диплома.“?

Романтичността означава ли да свържеш живота си с някого, без да те интересува дали, например, този човек ще гладува, студува и боледува именно защото е свързал живота си с теб? Не е ли проява на любов поне да го предупредиш, че в името на връзката ви ще му се наложи да понесе болка? Ако романтичността непременно прави невъзможно дори разговарянето по някои въпроси, тогава за мен в такава романтичност има нещо гнило. За ужас на романтичните влюбени, ще споделя, че аз бих се отказала от връзка ако съзнавам, че с нея ще създам сериозни неприятности на любимия, особено ако са такива, каквито ми се струва, че може би няма да понесе.  По същия начин бих се отказала от връзка ако осъзнавам, че аз самата не бих могла да понеса цената.

Когато преди време Георги ми каза, че би искал да създадем семейство ( в момента, в който ми се обясни в любов), се опитах да идентифицирам всички евентуални препятствия, включително и финансови. На свой ред той откровено сподели своите виждания по поставените от мен въпроси, включително финансови. Дадохме си известно време, в което да обмисляме и обсъждаме насъщни неща и да поживеем заедно, за да можем да вземем информирано решение дали да продължим. Разбира се, това не ни дава гаранции, че ще бъдем заедно завинаги и то щастливи, но ни дава по-голяма вероятност за спокоен съвместен живот. Предполагам, че не е никак романтично според някои  клишета, но ние се чувстваме добре.

Вижте и текста ми Жени гласуват за мъже

Музей на невинността ( Masumiyet Müzesi )

“ … нещо като Истанбул (което може да се разбира като мястото на времето на детството ми)“ написах в дневника си към обед.

„Истинските музеи са средища, в които Времето се превръща в Простанство“ отговори ми Орхан Памук вечерта, докато пиехме мляко с какао на „Версай“ (градинката до театъра).

Разказвах един от дневните си сънища и ставаше въпрос за Истанбул преди 80те – такъв, какъвто го познавам от „Истанбул“ и, може би, отпреди да се родя. Не съм ходила и не ми се ходи в туристическия Истанбул, закъдето мога да хвана автобус когато си поискам. Но нека оставим настрана личните ми спомени, видения и планове.

„Музей на невинността“ е издадена през 2008, и слава на Аллах, бързичко преведена у нас ( изд. „Еднорог“, 630 стр., 22 лв.) Разказва любовната история на трийсетгодишен милионер от текстилната промишленост. Ще внимавам тук да не издавам нищо от съдържанието, за да не развалям удоволствитето от четенето, но ако набера сили и достатъчно чувство за граждански дълг, ще го разкажа в Уикипедия. Но по-добре би било някой ден да пиша тук за „Нов живот“, което все още не мога да направя.

Щом няма да преразказвам историята, която всъщност може да бъде разказана в няколко изречения (но не и така, че да бъде разбрана … което всъщност обезсмисля разказването), остава да нахвърля някои „факти“ и бегли свои мисли.

Основната част от историята обхваща периода от 27 април, 1975 до 28 август, 1984. Действието през този период се развива в Истанбул (мястото, в което Орхан Памук е роден, израснал и живее).

На книгата може да се гледа като на антропологическо изследване на (не само!) въпросите за любовта, секса и брака (по същия начин, по който може да се използва „Сексът и градът“ за Ню Йорк в по-късни времена). Вчера си помислих, че би било доста по-полезно нашите гимназисти да изучават Орхан Памук,  отколкото Дюма или Молиер, но за литературата като училищен предмет ще пиша друг път.

За съжаление, такава книга не би била включена в училищната програма, понеже не дава ясно да се разбере кой е добрият и кой е лошият, а умът ми не побира какво ще пишат за нея в ученическите помагала, освен, може би, нещо като изобличение на „недъзите“ на  обществото и бла-бла.

Тази книга не дава никакви отговори (освен, може би, че би било хубаво ако обичаме някого, да се опитваме да го опознаем по-добре), но може да породи много въпроси – не само за любовта, секса и брака (при мен въпросите са недоформулирани и кръжат около, най-общо казано, смисъла на живота). Но всъщност, може и да се чете просто като история, но се съмнявам, че любителите на интересни истории биха имали търпение. За мен най-същественото беше потапянето в лично безвремие във вселената Истанбул. И това май няма нищо общо с разказаната история.

За пореден път осъзнах, че обичам да живея като Орхан Памук – някак встрани от това, което повечето хора дефинират като „живота“, но още не знам дали това е правилното нещо.

Тук пиша за Орхан Памук, а тук за туризма.

Снимки от Истанбул

Човешката любов

Ако искаш да построиш прекрасен нов свят, трябва да имаш визия и стратегия, да знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Ако, обаче, започнеш да се питаш защо, едва ли ще стигнеш далеч. „Защо“ е въпрос за философи и дилетанти, но не и за професионални революционери.

Какво се случва с професионалните революционери, когато осъзнаят, че след победата на революцията хората няма да са се научили да се обичат? Стягат си багажа и си заминават? Не всички. Остава този, който няма къде да отиде – за да се грижи за неблагонадеждния човешки материал и да надмогва всеки ден високомерието си на човек, желаещ да построи за този същия народ земен рай – благородното презрение, от което започват всички диктатури.

Възможно ли е човек, който не може да си затвори очите за позволеното от Бог зло да реши да се оттегли от ролята си на спасител? Да. Къде би могъл да отиде? Там, където може да се живее без алчност и амбиции – в някои от местата, отбягвани от всички. Ще го направи ли наистина? Като прочетеш книгата ще разбереш сам. Тя се казва „Човешката любов“ (L’amour humain), написана е от Андрей Макин (Andrei Makine) – първият чужденец, награден с „Гонкур“ (1995). Любимото ми издателство „Леге Артис“ е отпечатало няколко от книгите му.

От „Човешката любов“ научих за Африка толкова, колкото щях да науча и от посветен на нея брой на L’EUROPEO – за колонизаторите, за освободителните революции, за политическите и икономическите интереси, които се борят за влияние, за класата на убийците, за модерните конференции, посветени на бъдещето на Африка, за евтиния й човешки материал. Нищо не е просто в Африка, затова, за да ми е по-лесно да запомня най-важното, ще си послужа с най-доброто мнемоническо средство – образа – на разфасован слон, от който всеки получава своя пай.

Но книгата не е брой на L’EUROPEO, а историята на мъжа, който обича – роденият в началото на петдесетте син на просветен анголски революционер и неграмотна черна богиня, покръстен в марксизма на петнайсет, след като е получил солидно католическо образование в сиропиталище. Перфектно обучен в московския учебен център за революции стажувал в Куба и реализирал се в Африка.

Любовта на живота му се казва Анна – дъщеря на престъпник, излежал присъдата си в лагерите на Сибир. Успяла е да фалшифицира произхода си, за да учи в университет в Москва. За да не се завърне в родния Сибир, се жени за син на партиен велможа. Обикаля света като съпруга на съветски дипломат и пълни огромния си московски апартамент с екзотични предмети.

Любовта никога не отпада.

Love is …

Любовта е … да промениш формата на мустака си, защото любимата ти е казала, че мечтае да носиш тънък цигански мустак. Въпреки, че утре си на работа.

Ето как изглеждаше Георги до вчера следобед.

А какво е за теб любовта, читателю?

Одет Тулмонд и Ерик-Еманюел Шмит

В „Пингвините“ в Хасково има рафт, който можеш да достигнеш само ако прегънеш колене. Там нареждат книги, които не очакват да бъдат купени и след време ще бъдат върнати в София. Там се намират книги от поредицата „Безкрайна проза“ на издателство Lege Artis (онова, което издава юнгианските поредици). Една от тях е „Одет Тулмонд и други истории“ (172 стр., 9 лв., едноименният разказ е по филм). Купих си я тези дни и побързах да я прочета, за да я занеса на Дафинка утре, когато за пръв път ще видя Бебето 🙂

Книгата съдържа осем разказа за жени. Това са любовни истории, в които любовниците по-често отсъстват. Тиха и меланхолична, но и светла книга 🙂

След „Майките“ на Теодора Димова и фрустрацията, която изпитах след разговора на тема „Каква роля играят вашите родители и съученици във вашето образование?“, имах нужда от четиво, което да ми свали тежката шапка от песимизъм и дълг.

Сега мога да съм вятърничава, сантиментална, ненадарена с воля – накратко казано – нормална – като политическата затворничка в Сибир, Лили, която има възможност да изпрати писмено послание на дъщеря си, и тя запълва отредените й страници с готварски рецепти.

Тази книга ми напомни за прозрението ми от миналата седмица: докато се опитвам да помагам на учениците си да търсят призванието си, им задавам въпроса „Как би живял ако не ти се налагаше да работиш за пари?“, за да си изясня как да живея, на себе си трябва да задам въпроса „Как щеше да живееш ако не ти се налагаше да спасяваш света?“

Напоследък подозирам, че точно както е твърде вероятно да изкарваш прилични пари с това което би правил ако не ти се налагаше да работиш, така е вероятно и да спасиш света с това което би правил ако не ти се налагаше да го спасяваш.

Освен разказите от този сборник, издателството предлага още няколко книги на Ерик-Еманюел Шмит.