Бай Тео – Единственият Учител

Чух за този учител миналата година – от мой ученик. Той твърдеше, че това е ЕДИНСТВЕНИЯТ в България учител по физика, който МОЖЕ да подготви ученици за олимпиада. Живее в Казанлък и преподава безплатно. От цялата страна за уикенда идват ученици.

Днес, благодарение на друг ученик попаднах на интервю с този човек.

Истина е, че човекът не взема пари. Съществуването на школата му е възможно благодарение на собствените му спестявания, помощта на общината и на фондация, създадена от негови ученици.

Ще си позволя да цитирам мнението му за българското образование в момента, тъй като изцяло го споделям, а повечето хора не ми вярват:

„има огромна маса ученици, които нищо не знаят. И ако дойде да ги изпита една европейска комисия, моето лично мнение е, че 90 на сто от учениците в България няма да завършат средно образование.“

Ще цитирам и мнението му за широкото образование, тъй като изцяло го споделям, но засега нямам сили да говоря с всички за това, но някой ден ще го направя:

„Оказа се, че преподаването може да бъде една много вдъхновена от Бога дейност. Подобно на картината на Микеланджело, където Господ вдъхва живот на Адам, и тук ние вдъхваме духовен живот на тези деца. И това е работа, която ни доближава до Господ. И като емоция да създаваш личности е нещо изключително. Защото не е достатъчно само да можеш да си решаваш задачите. Има много хора по света, които могат да си решават задачите. Но за да направи човек свръхпостижение, трябва да бъде една многосвързана личност. Трябва да има огромна култура. И не просто техническа култура, а хуманитарна култура. Не случайно в най-големите американски университети след като си вземат всички други технически изпити, имат поне осем хуманитарни предмета. Защото се смята, че един човек, който ще става професор, трябва да може да направи едно грамотно изказване или да напише есе. И затова смятам, че когато съм успявал да накарам мои ученици да се разплачат пред картини на Сезан в Ермитажа, не е по-малко постижение от това, че съм изкарал осем златни медалисти на олимпиади.“

Прочетете интервюто тук. А това е адресът на фондацията.

А аз си мисля за това, че все пак до него достигат тези, които могат да си платят пътните до и нощувките в Казанлък. Чрез фондацията можете да помогнете и на тях. И хайде, моля, тарикатите да не пишат, че винаги става въпрос за пари, щото прекомерната циничност е тъпа.

Важна добавка:

Тук се опитваме поне малко да популяризираме школата онлайн: http://www.shkolata.org . Сайтът се подържа от бивши ученици на Тео и понякога е дори полезен.
За негови експериментални или теоретични задачи полежението е малко по-сложно – помолил ни е да не ги качваме, защото се губи ефектът на изненадата. Все пак едно от основните умения, на които учи той, е да се мисли при много ограничено време, затова и е много по-ценно да направиш олимпиадата в състезателни условия (4 часа), вместо да имаш цял ден вкъщи да мислиш по една задача. В сайта се опитваме да компенсираме, като измисляме собствени задачи, или като взимаме такива от сборници, но са много далеч от оригиналността на Тео.
За онлайн уроци… не мога да кажа, че не сме обмисляли идеята. Според мен основният проблем е, че някой трябва да инвестира много време, за да направи записите – технически всичко останало е лесно. Така че, ако се намери някой ентусиаст, който може да инвестира време за запис, идеята е страхотна. (Свилен Кънев)

Advertisements

Прощъпулник

сетих се тестването на тулку (децата, в които се  предполага, че се е преродил някой лама); кадърът е от „Кундун“, филмът на Скорсезе

Когато Стоян беше малък, едни ми казваха, че съм прекалено амбициозна и не го оставям на мира, та затова свири на пиано, учи солфеж, играе народни танци, участва в клуба по астрономия, учи английски вкъщи. В същото време други ми казваха, че му давам прекалено много свобода и не настоявам за упорит труд и високи постижения в нито една от тези области. Днес ще говоря по първия въпрос.

Вчера говорих с едно момиче, чието кандидатстване в университет тази година пропада заради ниските й оценки от годишните изпити в предпоследната й година в гимназията – ще се наложи да почака, докато завърши с хубави окончателни оценки. Тя беше притеснена, но в крайна сметка се успокои, когато разбра, че през свободната година може да изучава нещата, които е искала, но не са били достъпни за нея по време на гимназията, както и да се запознае с такива, за които не е чувала. Тогава, след като е научила повече за света и за себе си, може по-информирано и мъдро да избере университетската си специалност.

Познавам едно момче, което щеше да учи строително инженерство не защото беше наясно с професията и себе си, а защото беше чувал, че е хубава професия и мислеше, че е подходящ за нея, понеже е добър по математика. Проблемът, обаче, е че той нямаше как да знае дали се интересува от друго и дали може да е добър в него, тъй от детството си се беше занимавал само с математика – родителите му настоявали за това и не му показали нищо друго. Радвам се, че накрая осъзна, че знае твърде малко за света и за себе си и реши да се запише в либерален колеж и да пробва повече неща.

Познавам много ученици, за които окръжаващата среда е предлагала училище и телевизия до завършване на прогимназия, след което са били насочвани от родителите си към професионална гимназия [ техникум ], „за да вземат занаят“. В резултат те учат общообразователните предмети за по-кратко време от съучениците си в другите гимназии и губят повече шансове да развият интерес към тях.

Това, което ме притеснява в такива случаи е бедната на стимули среда, в която израстват децата. Споделям идеята, че насила хубост не става, че ако детето никак не намира за интересна някаква област, не бива да го насилваме да се развива в нея, дори и ако има талант, но ми се струва, че понякога не даваме на децата шанс: не ги запознаваме с много неща, а когато ги запознаваме, го правим по скучен или плашещ начин, след което твърде бързо решаваме, че нямат интерес или способности. Да, аз съм за свободата, но дали съществуването във вакуум предлага кой знае каква свобода?

Тази натъжаваща ме тенденция се засилва от прагматичността на родителите, които смятат, че извънкласните дейности губят време, което би могло да се използва за учене на уроци, че повечето предмети са излишни, понеже детето им „очевидно“ няма да се развива в тези области и пр.

По-нататък ще пиша по-сериозно за необходимостта от стимулираща среда. Днес просто искам да споделя едно забавно откритие: спомних си за прощъпулника – обичаят пред току-що проходилото дете да се оставят различни предмети и според това кой е първият избран от детето предмет да се гадае бъдещото му професионално развитие. Изборът на детето, обаче, зависи от това какво са му предложили роднините.

писмо за мелодията

Този момък е направил доста приятна серия уроци. Не бях се замисляла за съществуването на интервалното четене на музика 🙂 Този клип не върви задължително с моя текст. Просто слагам тук за да знаете, че има такова нещо 🙂

Долният текст е част от нашия разговор за музиката. Този път е писмо до Митака, което се надявам да бъде внимателно прочетено и от Лъчо 😀

Митаче,

Ето каквото ми идва на ум за музиката на първо време. Ако, разбира се, ми подскажеш и други неща, които те смущават около нея, ще ти напиша и още 🙂

Макар че музиката ни дава цялостно преживяване, можем да я разделим условно на елементи – нещо, което вече сте направили в колежа. Мисля, че би било добра идея да ги изследваме засега поотделно.

Нека започнем с това, което ти първо спомена – мелодията. Каза, че е фрустриращо за теб, когато в семинара някой сподели как се чувства, когато чуе мажорна терца в еди-кой си такт. Разделихме това преживяване на две: познаването на музиката и умението да се говори за чувства и усещания. Мисля, че за да говорим за нещо, първо трябва да се научим да го разпознаваме, а след това да намерим начина да се изразим – в твоя конкретен случай – вербално.

Така че първата ни задача се оказва да опознаем мелодията.

Мелодията е линейно постъпателно движение. Освен ако не решим да изпеем или изсвирим нещо отзад-напред, след като сме го свирили нормално, музиката е като вектор – има си начало, край и посока.

Животни, хора и машини също се движат, и всеки от тях си има свой начин. Някои летят, други подскачат, трети извиват тялото като S за да пълзят и т.н. Музиката също има свой начин – като се придвижва нагоре и надолу.

Ако я оприличим за момент на себе си, бихме казали, че нейните крачки са интервалите. И все пак между нашия начин на вървене и нейния има известна разлика.

Докато вървя, мога да правя малки или големи крачки в някакви граници, защото краката ми не са безкрайно дълги. Теоретично музиката има безкрайни крака, и за разлика от мен, може да прави неограничено дълги крачки. В същото време, обаче, докато аз правя най-различни по дължина крачки, когато свиря на пиано, имам строго фиксирани от клавишите възможности. Докато вървя, крачките ми биха могли да варират много повече – всеки милиметър ми дава свобода, всеки микрон. На пианото мога да натисна два съседни клавиша – бял, черен, но … нищо между тях. Предполагам, обаче, че цигулката може да ми даде повече гъвкавост. Можеш да говориш за това с някой, който свири на цигулка, и ако имате подръка да ти го изсвири и да сравните с пианото.

Макар че теоретично музиката може да направи огромна крачка – от най-ниския възможен тон във вселената до най-високия (неща, които нашият човешки слух не може да обеме), нека останем за малко в мъничкия свят на една октава – онзи повтарящ се pattern, който можем да забележим на клавиатурата на пианото. Макар че звукът може да прави и много мънички стъпчици, тези, които са създали теорията на музиката, сякаш са я правили докато наблюдават клавиатура и са описали само стъпките, които можем да  направим, докато свирим на пиано. Чудя се защо. Може би ушите ни не са толкова чувствителни, че да уловят по-малки стъпки. Ето защо, ако един цигулар може да изтръгне от цигулката по-малък интервал от познатите, ти може и да не го чуеш. Не е нужно да се чувстваш тъп – очевидно това е маловажно и за великите композитори, щом са описвали музиката си с познатите ни ноти и знаци и не са пожелали да въведат допълнителни.

Това прави нещата по-лесни за нас. За да проследяваме мелодията е достатъчно да разпознаваме ограничен брой различни по дължина „крачки“, т.е. интервали.

Опитвала съм се да обясня това на Лъчо, когато ми казваше, че иска да се научи бързо да засвирва на китарата мелодии които чува. За да го направи, е нужно да знае къде да постави пръста си, за да извлече тон с необходимата височина. Но това не е достатъчно. Мелодията не се състои само от един тон. Трябва да знае кой е следващия. Разбира се, той може да налучква, но не е нужно ако се е научил да разпознава разстоянията между тоновете. По този начин може да започне една мелодия от който си избере тон и да я изсвири, и тя ще бъде същата мелодия, независимо дали е избрал да я започне от до или фа. Мелодията може да се пренася нагоре и надолу и да си остава същата. Ако различни хора решат да си я тананикат, един ще започне от по-нисък тон, а друг от по-висок – на когото както му е удобно, и ти пак ще я познаеш.

Ето защо, тъканта на музиката са колкото тоновете, толкова и  разстоянията между тях – дори повече. И дупката на геврека изглежда маловажна, но ако сме гладни, избираме геврек с по-голяма дупка. Нотите са удобни за записване на отделните тонове, но тоновете, взети поотделно не правят музика. Точно както четенето буква по буква е безинтересно и безсмислено. Всъщност, това е подчертано от един различен начин за записване на музиката, който не познавам добре – само знам, че съществува – бях го видяла в някаква църква – музика, записана без ноти. Това, което съм запомнила от думите на свещеника е, че този начин отбелязвал само дали нагоре или надолу се движи мелодията (и вероятно КОЛКО нагоре и надолу). Досега не си бях давала сметка, но току що открих в Google – начините за записване на музиката са повече от тези два :). Така че нека оставим настрана нотацията и се съсредоточим върху същността на мелодията.

И така, намираме се в малкия свят на октавата.Тук можем бързо да се научим да разпознаваме интервалите. Достатъчно е да разполагаме с малка клавиатурка. Можеш да изсвириш два пъти до, а след това до-ре и да усетиш разликата. След това до-ми, сравнено с до-до, и с до-ре. На първо време работи само с белите клавиши. Когато навикнеш да разпознаваш тези интервали, вкарай и черните.

Когато се учех да разпознавам интервалите, винаги интуитивно свързвах всеки интервал с някоя песен, в която съм го разпознала. Това винаги са били песни, които съм слушала многократно и познавам добре – например детски и училищни песни. Това ми помагаше да го запомня по-бързо, а оттам и да го разпознавам по-лесно.

Докато разучаваш един интервал, опитай се да си дадеш сметка какво настроение ти дава. Не може да не си забелязал, че различните музикални парчета предизвикват различни настроения. Тук, обаче, за да усетиш чистото въздействие на музиката, пускай си неща, които никога не си слушал, защото познатите ни парчета, особено любимите ни, са „замърсени“ със спомени, а оттам и с емоциите им.

Може би е добре да работиш и по двата въпроса едновременно – да слушаш нови, непознати мелодии и да си даваш сметка за емоциите, и да упражняваш интервалите. За второто се предлага и чудесна онлайн помощ – упражнения за развиване на слуха (ear trainers). С този куршум убиваме още един заек – да правим нещо, заради самото нещо, без да се притесняваме за резултатите и публиката. Това е онова, което наричам да си В нещото, да присъстваш изцяло в него – с цялото си внимание. Това е медитация 🙂

Не бързай да се притесняваш за това как ще се научиш да разпознаваш интервали, които излизат от рамките на октавата. Затова ще мислим по-късно 🙂

Музиката в Saint John’s College 1

Този колеж не е консерватория, нито пък предлага специалност музика. Няма и изискване към кандидатите да са се занимавали с музика или да притежават музикален талант. В него, обаче, музиката е задължителна част от програмата, защото е едно от либералните изкуства. Изучаването й не е насочено към овладяване на изпълнителски умения, а към разбиране на същността на явлението музика.

Музикалната програма включва изучаване на теория на музиката и анализ на музикални творби.

През първата година студентите се събират веднъж седмично в малки групи за да изучават основите на мелодията и нейното нотиране. Демонстрациите са основно под формата на пеене, и до втория семестър, студентите вече изпълняват някои от великите хорови творби.

През втората година студентите се събират три пъти седмично в малки групи. Те продължават да пеят, но също така и да разглеждат два различни но допълващи се аспекти на музиката: от една страна, музиката е свързана с езика, реториката и поезията, а от друга, тя е уникално и самостойно изкуство, с корени дълбоко в природата.

Заниманията по музика включват изследване на ритъма в думите и нотите, подробно изучаване на диатоничната система, интервалите, мелодията, полифонията и хармонията. Всичко това се прави не просто на теория а чрез изследване на инвенциите на Бах, песните на Шуберт, месите на Палестрина, „Страстите на Матей“ на Бах, инструменталите на Бетовен – това са истинските учебници. През втория семестър поне една ключова творба се анализира подробно.

Друг елемент на програмата по музика са семинарите. Вместо да четат текст, студентите слушат запис и се запознават с нотния текст предварително. После се събират за да обсъдят творбата.

По-късно ще пиша за предизвикателствата, които тази програма поставя пред студентите и преподавателите.

Задължителната музика

Преди няколко дни початихме за кратко с Митака, който подготвяше домашната си по музика и беше доста притеснен. Задачата му беше да слуша някакво грегорианско песнопение и с помощта на нотния текст да се ориентира и да разпознае четирите му гласа.

Беше успял да хване само два от тях и се чувстваше фрустриран. Митакът познава нотите, но няма много практика, така че все още не може да изпее непозната мелодия по нотен текст. Ако можеше, може би щеше да му е по-лесно да разпознае и останалите гласове, тъй като щеше съзнателно да потърси мелодията. Нали съм хитра като стадо лисици, веднага му предложих cheat mode – да намери някое онлайн софтуерче, с помощта на което да изсвири мелодията 😉

Тъй като обичам да си говоря с Митака за неща, които все още са му непознати, а на мен съвсем малко познати, като да речем познанието без участието на рационалния ум, и тъй като той учи в любимия ми колеж, заедно с любимия ми поет, реших да напиша нещо за изучаването на музика – нещо, което да убеди хората, че си струва да бъде задължителна част от образованието и да помогна на Митака да не се чувства тъп.

Все още, обаче не съм готова с Апологията на музиката, защото искам да се получи много, много хубава, а още не ми е бистро в главата. Ето защо каня всички професионалисти и аматьори, любители и мразители на музиката тук на разговор на тема:

ЗА И ПРОТИВ ЗАДЪЛЖИТЕЛНОТО ИЗУЧАВАНЕ НА МУЗИКА

Добра идея ли е дори музикалните инвалиди не само да изучават теория и история на музиката, ами и да практикуват? Защо? Какъв е смисълът?

Веднага се сещам за двама професионални музиканти: Графа и Муниконтин, една певица-кекерица, една красиво мислеща и пишеща нова блогърка, която носи музиката в кръвта и душата си, както и Музата, която онзи ден ми каза:

Информацията не е знание.
Знанието не е мъдрост.
Мъдростта не е истина.
Истината не е красота.
Красотата не е любов.
Любовта не е музика.
Музиката е най-доброто.

Хайде, помaгайте! А аз в това време ще подготвя представяне на начина по който в любимия ми колеж се изучава музика (задължително от всички) и ще се опитам да оправдая тази практика. Което пък има връзка с изучаването на природни науки в НГДЕК 😉

Защо детето не учи в НГДЕК

Крайно време е да отговоря публично на този въпрос, след като две години подред преди времето за кандидатстване вдигах пушилка, че това е единственото подходящо за него училище, след като се готви за изпити и дори отидохме до София да подадем документи за кандидатстване. Защо се отказахме от НГДЕК два часа по-късно?

Причината не е, че ме е страх да го оставя сам в София. Побъркани шофьори си имаме и тук, в Хасково, а той от първи клас се движи сам. Не ме е страх и от „лоши приятели“, защото такива се намират навсякъде, дори и след като навършиш пълнолетие.

Ако живеехме в София, вероятно щеше да учи в НГДЕК, но докато аз съм в Хасково, издръжката му ще ми струва твърде много: не само защото бих искала да има нормални условия за живот (да не живее в ученическо общежитие, да не икономисва от отопление, да разполага със собствен компютър и Интернет връзка), но и достъп до любими извънкласни занимания и частни уроци. Ако бих могла да спестя разликата с Хасково и да я заделя за фонд, с който да разполага след завършване на гимназия (все пак е нормално да напусне дома и ще се радвам ако замине извън страната – да учи, пътува и/или прави нещо друго, което намира за смислено), бих избрала второто. Оказа се, че не съм чак такъв фен на НГДЕК, че да си позволя да похарча толкова пари.

Извънкласните занимания + частни уроци = не само много пари, но и много време, защото в София разстоянията са големи, докато Хасково можеш да прекосиш пеш от край до край за по-малко от час.

Предполагам, че повечето ученици в НГДЕК не се нуждаят от частни уроци, защото получават идеална хуманитарна подготовка, а това всъщност е единственото което искат от образованието. В такъв случай, вероятно се занимават допълнително единствено с живи езици, тъй като подготовката им по тях (с изключение на италиански и новогръцки за някои от тях) не е добра.

За мен е изключително важно Стоян да научи толкова английски колкото е възможно до края на гимназията. В противен случай би се лишил от най-важното средство за достъп до информация, пък и за комуникация. НГДЕК, обаче, май не смята така.

За мен е важно Стоян да бъде в досег с всички основни науки и хуманитарни области. В НГДЕК часовете по математика са символичен брой, а след първите 2-3 години този брой е нула. С природните науки положението е подобно. Не че в други училища тези предмети се учат сериозно – по мое подразбиране в България никъде нищо не се учи сериозно с малки изключения. Но в НГДЕК се смята, че ако имаш интерес и талант за природни науки и математика явно не си на мястото си. Поне така обясняват учениците във форума, в който прекарах доста време. Ако за някого е облекчение да се отърве от необходимостта да разбере някой аспект на света, за мен е осакатяване.

Не ми харесва и тоа, че май най-високата цел на учениците в НГДЕК е да влезнат без изпит в СУ. Като че твърде малко са тези, които гледат в други посоки, а в училището май липсва сериозна традиция за учене в чужбина (освен, може би в Италия).

Не ми харесва това, че учениците в НГДЕК не разбират смисъла на образователната философия на училището и приемат някои елементи от програмата (например древните езици) като неизбежно (не дори като необходимо) зло. Като че напомпването на усещането за изключителност е изместило стремежа към разбиране.

Това, което никое друго училище в България не може да даде, и от което ми е мъчно, че Стоян ще бъде лишен, е менторството – това, което моите ученици получават от мен. Не че Стоян няма да ми бъде ученик скоро, но все пак съм му родител, а това някак променя нещата. В НГДЕК преподават бивши възпитаници на гимназията. Както успях да се убедя от форума, някои от тях не само преподават, но и възпитават 🙂 . Те са готови да споделят свободното си време, хобитата и прозренията си с учениците. Бивши ученици на различна възраст и с различни занимания също участват във форума.

Менторството ми изглежда дори по-важно от другото ценно нещо на НГДЕК – отличното хуманитарно образование – култура и философия за мен са по-важните неща от програмата. Литература и история могат да се учат сносно и на други места, пък и съм малко озадачена, че НГДЕК не беше в първата десятка след като станаха известни резултатите от матурата по български език и литература.

Други плюсове на НГДЕК са образователните екскурзии и обмени, както и изграждането на общност, поддържането на специален дух. Не ми харесва, обаче, полъхът на снобизъм.

Това са моите субективни впечатления от НГДЕК, които се основават на изучаване на учебната програма, участие в Интернет форума и разговори с преподаватели и ученици. Надявам се да получа много коментари, защото НГДЕК е явление, което продължава да ме интересува. За мен това училище остава едно от най-добрите в България, но за съжаление е далеч от моите представи за добро училище – като всички български училища. И все пак ми е любимо 🙂 .

Универсалното знание – една изгубена книга

Това е гербът, който си е избрал физикът Нилс Бор, когато е посветен в рицарство. Мотото е Contraria sunt complementa (противоположностите се допълват)

Съжалявам, че не я преснимах или откраднах от библиотеката на читалище “Заря” – така или иначе вече е изчезнала оттам. Четох я преди 20 години. Беше издадена около 1929, дебела около сантиметър. Превод от турски на богомилска книга. Включваше чистата философия на богомилите – Част 1: Космогония, Част 2: Общинария. Всяка глава започваше с “В началото беше мъртва точка.”, а после, както може да се очаква, действаха силите на сътворението и разрушението.

Предполагам че точно за тази философия на богомилите става въпрос в книгата на Емилиян Станев (“Антихрист” или “Легенда за Сибин”, ама май по-скоро в първата), която завършва с разпадането на една богомилска община, когато Богомил решава да оповести новата твърде абстрактна версия на богомилството. Простите вярващи в буквален Бог хора не могат да я разберат и я превеждат буквално като смърт на Бога, след което се отдават на пиянство, разгул и т.н.

Това е нагледен пример за необходимостта Истината да се облича в дрехи, които биха се харесали на различни хора. Ето защо съществуват толкова много религии – за да отговарят на вкусовете на различни хора. Ето защо съществуват и толкова разнообразни светски начини на познание – защото едни имат вкус към науката, а други към хуманитарните области. Нещо като Вавилонска кула.

Това, което обединява всички хора е жаждата да знаят, но не всеки е развил в еснаква степен и по еднакъв начин способността да учи. А повечето хора дори не осъзнават потребността си.

Мисля, че най-същественото което трябва да се знае е универсално. В приказката на Андерсен – всички виждат царя в дрехи; само едно дете го вижда гол. Преподлагам, обаче, че всеки е виждал дрехи по свой вкус.

Всички учения, които претендират да стигат до сърцевината на нещата, казват че за нея е невъзможно да се говори с думи (пръстът който сочи луната не е самата луна), че единственият начин да познаеш истината е чрез директно преживяване. Ето това се нарича мистицизъм. Мистици има не само в християнството, но и в останалите западни учения (кабала в юдеизма, суфизъм в исляма), както и в източните – тантризъм и пр. Мистицизмът е в сърцевината и на … либералното образование.

Ключовият (за мен) текст за либералното образование “Полезността на безполезното” който Swarthmore College доскоро изпращаше на хартия на всички кандидати, заявява, че изкуството не може да бъде преподадено и обяснява, че учителят по пиано не може да ти преподаде как точно трябва да се изсвири една творба. На моменти текстът става твърде “мистериозен” за нашенския вкус като казва, че най-ценното в образованието е срещата на умовете, в която по някакъв начин нещо преминава от ума на уителя в ума на ученика, че не фактите са ценното, което научаваш в колежа, а умението да превключваш на различни модуси на “мислене” (или както казват “да мислиш през различните предмети”).

Това твърде много прилича на начина на обучение, използван в повечето езотерични традиции – директното връзка между учител и ученик. Тук, макар учителят да е по-скоро проводник на съответната традиция / учебна дисциплина, индивидуалната му личност е от голямо значение – не всеки учител е подходящ за всеки ученик – точно както не всеки психотерапевт (и вид терапия) е подходящ за всеки пациент (но това е според широкомислещия Юнг, а не според тесномислещия редукционист Фройд).

В този вид образование учителят не е източник на информация (а и как би могъл да бъде, особено дне, когато имаме Google), а “личен треньор”, “гуру”, “ментор”, който ти помага да се настроиш на определена честота. Образование, което поставя учителя в ролята на авторитетен източник на информация наричахме “килийно” (може да видиш типичния му представител в лицето на учителя Икабод Крейн в “Легендата за Слийпи Холоу”).

И понеже съществуват твърде много честоти, либералният колеж предвижда core curriculum (general requirements) – задължава те да избереш курсове от няколко широки области на знанието. А за тези, които не са успели да се научат да превключват на различни честоти, се предлагат книги и обучения като тези на Едуард де Боно за цветните шапки, за които днес работодателите плащат луди пари – ето защо работодателите които искат да си спестят такива разходи, предпочитат да наемат служители с либерално образование.

Да обобщим с ОскарУайлд:

“Нищо което си струва да бъде научено, не може да бъде преподадено.”

Ако смяташ, че си струва тои текст да стигне до повече хора, гласувай за блога.