Мостът на Дрина

ivo_andric111

е книга, която вероятно никога нямаше да прочета ако не бях попаднала на споделена във Фейсбук статия за автора.  Познавах Иво Андрич по име още от ранното си детство от библиотеката на баба ми, но мислех, че е някакъв ретро-соц писател, който пише книги на ретро-соц теми, така че въобще не ми е минавало през ум да прочета нещо от него; баба почина тъкмо като завърших 7 клас и явно не е смятала, че съм достатъчно голяма за да ми чете откъси от тази книга и да ме запали по нея. Но пък сега осъзнах, че една от любимите си поговорки е научила от тази книга: „Има три неща, които не могат да се скрият: любов, кашлица и сиромашия.“

ВЕДНАГА след като прочетох статията си свалих и двете андричови книги, които намерих в Читанка.  Ако имах достатъчно време, щях да я погълна за един ден (380 страници, но някак ми се струва кратка). Мисля, че някой ден бих си я купила на хартия; новото издание, обаче, е с нов преводач и не знам дали ще ми хареса.

Написаното дотук изглежда съвсем излишно за читателя, но не мога да не го напиша, защото изразява възторга ми. А аз рядко съм във възторг. 

В тези страници се побират много истории, които се появяват и угасват на фона на историята на моста, построен в средата на 16 век като подарък от Мехмед Паша Соколович – едно от момчетата, родени в околностите на Вишеград и взети като кръвен данък. И все пак, важното за мен в тази книга не са историите – нито историята на моста, нито личните истории на християни, мюсюлмани и евреи. Не ми е важна и историческата история, макар че признавам, че пробуди любопитството ми и смятам да се поограмотя.

Най-важното за мен е усещането, че няма нищо ново под слънцето, включително и това, че едно от най-постоянните неща на света е промяната. Другото важно нещо е, че всички „философствания“ безкрайно точно формулират актуални за мен неща – за старото и новото, за съжителството на различни общности и житейски философии, за утопиите и суетите на прогресивните идеалисти, за начините да се управляват хората и още, и още. Тези „философствания“, обаче са толкова леки, непретенциозни и проницателни, че без притеснение бих могла да кажа, че Иво Андрич е гениален писател и напълно заслужава Нобеловата си награда. Давам си сметка колко тъпо звучат последните ми думи, но се налага да хитрувам, защото искам колкото се може повече хора да прочетат тази книга, а някой би могъл да реши да я прочете тъкмо заради тези думи. Сега пак хитрувам за да не си помислите, че тези клишета са плод на писателското ми безсилие. Признавам: не знам по какъв друг начин да го кажа, а смятам, че е важно.

Може би по-точно би могло да се каже, че това е една от малкото книги, които си струва да бъдат отпечатани и прочетени. Предполагам, че една от причините да се получи такава е тази: Андрич не е учил „творческо писане“. Учил е във факултета по математика и естествени науки и е всел няколко курса по хърватска литература. Убедена съм, че повече е чел, отколкото е писал. Убедена съм и в това, че рано се е отърсил от суетата или поне се е научил да я разпознава у себе си винаги когато се надигне. Особено горещо препоръчвам книгата и на тези, които искат да станат писатели с пожелание повече да учат за света, повече да мислят и да не бързат да публикуват на всяка цена.

 

 

 

 

Advertisements

Братя Карамазови

е доста дълга книга (поне 900 хартиени страници), но описаното в нея обхваща сравнително кратък период от време – няколко месеца от живота на трима братя и някои от техните съграждани в малко руско градче през 19 век – времена, на политически и икономически реформи, когато в Русия все повече хора поставят под въпрос Бог, размишляват за морала и свободната воля.

Карамазови имат трудни семейни отношения, наситени с противоречиви и силни чувства и заплетени с драматични взаимодействия с други хора. Книгата се чете лесно, но е мрачна и някак театрална. Не бих искала да преразказвам сюжета, тъй като не мисля, че много хора биха искали да знаят предварително какво ще се случи.

Докато я четох, отново си дадох сметка, че не знам нищо за Русия и че бих искала да знам повече. Бих прочела още книги на Достоевски, но не бих разчитала само на тях за да науча достатъчно за Русия. Ако съдя по „Братя Карамазови“, творчеството на Достоевски може да е дълбоко потопено в руското битие и душевност, но все пак поставя общочовешки теми и е на първо място литература, а не антропологическо изследване.

Как реших да чета Достоевски? Май стана заради Jordan B. Peterson, нашумелият напоследък канадски психолог, който често споменава творби на Достоевски в лекциите си и ако правилно си спомням, го смята за добър психолог. Вярно е и това, че Русия винаги ме е привличала и че отвреме навреме чета руски разкази и приказки и следя все повече съвременни руски художници и книгочитатели.

Дали бих препоръчала книгата? Не знам. На мен ми хареса, но не мисля, че би се харесала на повечето съвременни български читатели. Все пак можете да пробвате – намира се безплатно в Читанка.

 

Анатол Франс в детската градина

pchelitsa

Както вече писах в предишния текст „Вирджиния Улф в детската градина“, издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След „Вдовицата и папагалът“ побързах да купя книгата с две истории на Джеймс Джойс,  за която няма да пиша, понеже не се хареса нито на мен, нито на детето. Харесахме, обаче, „Пчелица“, която можете да купите онлайн (хартиено копие с цветни илюстрации) или да свалите безплатно от Читанка (с черно-бели илюстрации).

Книгата е 114 страници и се чете на един дъх, а после веднага се препрочита. Разказва се за двама малки благородници, момче и момиче, които се впускат в опасно приключение и единият е отвлечен от русалки, а другият от джуджета. Краят е щастлив.

Какво е по-специалното на книгата? Красивият и богат изказ, както и не толкова елементарната ситуация. Децата не са просто отвлечени от злодеи, а от същества, които превъзхождат хората със знания, таланти и умения, а джуджетата, освен това са и много мъдри и добри, но все пак си имат и някои емоционални слабости. Така че ставаме свидетели на дилеми и душевни борби – неща, които не са чак толкова обичайни за детските книги. Другото специално нещо е срещата със смъртта на родител, още в началото на книгата – доста по-продължителна среща отколкото, например, в „Снежанка и седемте джуджета“.

Все още не съм купила другите две отпечатани книжки. Ще докладвам за тях по-късно.

 

Вирджиния Улф в детската градина

ulf papagala

Днес с детето (кандидат-първокласник) прочетохме една книга на Вирджиния Улф. Знаем, че В. У. не пише за деца, нито пък е лек автор, а детето съвсем не е дете-чудо (но пък е свикнало да му четем по много). На детето му хареса, а на мен ми беше много приятно да я чета. Бързам да препоръчам.

Това, което ме накара да се чувствам по-специално беше фактът, че езикът не беше опростен „за деца“ и авторът не се вдетинява, а си разказва историята така, както би я разказвала и на възрастни, или хайде нека да е на поотраснали деца. В същото време, никак не е сложна за разбиране от малки деца, на които се чете повечко и имат сравнително богат речник за възрастта си.

Илюстрациите също са необичайни за детска книжка, малко на брой и почти монохромни, но поне на мен ми изглеждат съвсем подходящи.

Историята е мъъъничко свръхестествена и малко напрягаща, но не е от тези, които не могат да се четат за лека нощ. Има и поука (за който може да си я извлече), а също и щастлив край.

Добрата новина е, че издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След книжката на Улф, започнахме още една и ще търся да си взема и останалите две. По-късно ще пиша и за другите книжки, а междувременно, слушайте кратичко интервю за книжките на Джойс и Улф с преводачката Иглика Василева. Съгласна съм с нея, че историята се усеща далече от духа на Вирджиния Улф и се чувствам задължена да предупредя евентуалните читатели.

Самодива, Краси Зуркова

Прочетох я бързо и успявах да не заспя след 10 страници, както ми се случва в последните месеци и с най-интересните книги. Фактът, че не се отказах и не смених четивото 2-3 дни говори в нейна полза. Сигурна съм, обаче, че не бих отделила време да я прочета отново и не би ми хрумнало да я препоръчвам. Смятам да я подаря на една приятелка, която искаше да си я купува. Не бих я задържала дори и ако имах дъщеря, която след време ще стане тийнейджърка.

Не съм чела вампирските романи, които четяха напоследък гимназистките, но предполагам, че е част от тази традиция – нещо, което всъщност не подозирах, когато я купувах. Надявах се връзката със самодивите да е някак по-фина и духовна, отколкото толкова буквална. Надявах се да прочета нещо, което се е появило в резултат на автентично архетипно преживяване или на осмисленост на архетипното на дионисиевите мистерии и самодивския фолклор.

Не съм учила в американски колеж, но ми се струва, че от други източници съм научила доста не само за бита и случващото се на кампусите, но и за духа. Така и не успях да прочета обещаната драма на „славянската душа“ в американски кампус и уроците, които може да преподаде на американските и американизираните души там. Това, което прочетох е любовна история като онези в Mills&Boon, от които съм прочела навремето цели две, понеже нямаше какво друго да чета на английски, но ако сега трябваше да избирам между това да чакам няколко часа и да убивам времето с любовен роман или да рисувам дудъли, бих избрала второто.

Съжалявам да го кажа, но това е просто фабрична торта от американско тесто с тънка глазура от балкански фолклор, а претенцията сякаш беше тестото да е нашенско. Ако искате любов, Балкани и сюрреализъм, по-добре гледайте филми на Емир Кустурица – те наистина говорят на душата.

Заглавието ще кажа накрая

Понеже обикновено подозирам, че от книгите, в чиито заглавия се споменава за храна,  бликат самоутвърждаване, „важните малки неща” и сантименталност, подминавам  рафтовете им. Не че съм някакъв сноб  или наистина разбирам от литература, но просто не ми се четат такива неща. Нямам никакво обяснение защо реших да разгледам една от тези книги, понеже съм убедена, че нито заглавието, нито корицата биха могли да ме заинтригуват, но както многократно съм забелязвала, книгите обикновено сами ме викат. На гърба прочетох, че авторката е датчанка, родена в края на 19 век и си купих книгата „за рождения ден” (13 лв).

Ако напоследък не заспивах максимум 30 минути след като започна да чета в леглото, предполагам, че щях да прочета книгата за една вечер (под 200 страници). В нея се съдържат четири истории – едната е за отдаден на изучаването на Исляма младеж и за източен ловец на перли; другата е за две благочестиви сестри – протестантки в Норвегия; третата е за богат англоезичен търговец в Китай; последната е за младо и заможно земевладелско семейство някъде в западния свят.  Историите се четат леко като приказки; сюжетите са интересни; тук-там се прокрадва някакво чувство за хумор, което не е задължително да бъде усетено; сантименталността е нулева.

Не знам с какво ми напомниха за тези разкази на Хесе. Напомнят ми и за нещо друго, но не знам точно какво – вероятно за безвъзратно отминали по-красиви времена. Тези дни докато чета приказките на Астрид Линдгрен за „времената на голямата сиромашия”, също мисля за тази красота – дали навсякъде е изчезнала или само около мен? Дали пък аз не я разпознавам?

Бих искала и аз да се науча да разказвам така, но ако не успея, със сигурност няма да задръствам нито Интернет, нито физическото пространство със своите изсмукани от пръстите истории.

Преди малко попрочетох за авторката – оказа се, че била много известна и дори номинирана за Нобелова награда. Някои от книгите й били филмирани. Мога да споделя няколко от книгите й в електронен вариант на английски; ако някой има желание да ги получи, нека ми пише. Авторката се казва Карен Бликсен и е писала под различни псевдоними. Книгата, за която писах сега, е издадена на български като „Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата” (англ. заглавие „Anecdotes of Destiny”.

За мен остава загадка къде съм виждала преди тази снимка на авторката. Дали съдбата ми изпраща знак?!? 😉

Бегълката Ипсак

ipsak pic

е стара кокошка-носачка, която е прекарала живота си в клетка и е виждала света навън само когато стопаните на фермата са отваряли вратата за да нахранят кокошките или да съберат яйцата им. Тя сама избира името си, което означава листче от цвят на акация. Ипсак мечтае да се разхожда свободно на двора, да измъти поне едно яйце и да си отгледа пиленце. Лека-полека тя се разболява от отчаяние и се озовава на бунището за мъртви и болни кокошки, но оцелява. Ипсак успява да измъти яйце, макар и не свое, и да отгледа пате.  Тя и патето живеят извън фермата, на свобода, но и в постоянен риск да бъдат изядени от невестулката.

Макар че животните в тази книга мислят и разговарят, те не са точно герои от басня или пък от захаросана детска книжка. Подобно на зайците от Хълмът Уотършип, те са истински животни, които правят истински животински неща. Аз лично се чувствам много естествено когато гледам на света през очите на животните и, парадоксално, през такива книги научавам повече за човешкото състояние отколкото от онези истории за животни, чрез които се опитват да ни възпитават. Може би затова спасителят в ръжта казваше, че в коня има нещо човешко.

128 стр., 12 лв., прочетена с удоволствие с момче на пет и половина. На сайта на издателството можете да прочетете откъс. Вместо корицата, предлагам една от илюстрациите.