Анатол Франс в детската градина

pchelitsa

Както вече писах в предишния текст „Вирджиния Улф в детската градина“, издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След „Вдовицата и папагалът“ побързах да купя книгата с две истории на Джеймс Джойс,  за която няма да пиша, понеже не се хареса нито на мен, нито на детето. Харесахме, обаче, „Пчелица“, която можете да купите онлайн (хартиено копие с цветни илюстрации) или да свалите безплатно от Читанка (с черно-бели илюстрации).

Книгата е 114 страници и се чете на един дъх, а после веднага се препрочита. Разказва се за двама малки благородници, момче и момиче, които се впускат в опасно приключение и единият е отвлечен от русалки, а другият от джуджета. Краят е щастлив.

Какво е по-специалното на книгата? Красивият и богат изказ, както и не толкова елементарната ситуация. Децата не са просто отвлечени от злодеи, а от същества, които превъзхождат хората със знания, таланти и умения, а джуджетата, освен това са и много мъдри и добри, но все пак си имат и някои емоционални слабости. Така че ставаме свидетели на дилеми и душевни борби – неща, които не са чак толкова обичайни за детските книги. Другото специално нещо е срещата със смъртта на родител, още в началото на книгата – доста по-продължителна среща отколкото, например, в „Снежанка и седемте джуджета“.

Все още не съм купила другите две отпечатани книжки. Ще докладвам за тях по-късно.

 

Advertisements

Вирджиния Улф в детската градина

ulf papagala

Днес с детето (кандидат-първокласник) прочетохме една книга на Вирджиния Улф. Знаем, че В. У. не пише за деца, нито пък е лек автор, а детето съвсем не е дете-чудо (но пък е свикнало да му четем по много). На детето му хареса, а на мен ми беше много приятно да я чета. Бързам да препоръчам.

Това, което ме накара да се чувствам по-специално беше фактът, че езикът не беше опростен „за деца“ и авторът не се вдетинява, а си разказва историята така, както би я разказвала и на възрастни, или хайде нека да е на поотраснали деца. В същото време, никак не е сложна за разбиране от малки деца, на които се чете повечко и имат сравнително богат речник за възрастта си.

Илюстрациите също са необичайни за детска книжка, малко на брой и почти монохромни, но поне на мен ми изглеждат съвсем подходящи.

Историята е мъъъничко свръхестествена и малко напрягаща, но не е от тези, които не могат да се четат за лека нощ. Има и поука (за който може да си я извлече), а също и щастлив край.

Добрата новина е, че издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След книжката на Улф, започнахме още една и ще търся да си взема и останалите две. По-късно ще пиша и за другите книжки, а междувременно, слушайте кратичко интервю за книжките на Джойс и Улф с преводачката Иглика Василева. Съгласна съм с нея, че историята се усеща далече от духа на Вирджиния Улф и се чувствам задължена да предупредя евентуалните читатели.

Самодива, Краси Зуркова

Прочетох я бързо и успявах да не заспя след 10 страници, както ми се случва в последните месеци и с най-интересните книги. Фактът, че не се отказах и не смених четивото 2-3 дни говори в нейна полза. Сигурна съм, обаче, че не бих отделила време да я прочета отново и не би ми хрумнало да я препоръчвам. Смятам да я подаря на една приятелка, която искаше да си я купува. Не бих я задържала дори и ако имах дъщеря, която след време ще стане тийнейджърка.

Не съм чела вампирските романи, които четяха напоследък гимназистките, но предполагам, че е част от тази традиция – нещо, което всъщност не подозирах, когато я купувах. Надявах се връзката със самодивите да е някак по-фина и духовна, отколкото толкова буквална. Надявах се да прочета нещо, което се е появило в резултат на автентично архетипно преживяване или на осмисленост на архетипното на дионисиевите мистерии и самодивския фолклор.

Не съм учила в американски колеж, но ми се струва, че от други източници съм научила доста не само за бита и случващото се на кампусите, но и за духа. Така и не успях да прочета обещаната драма на „славянската душа“ в американски кампус и уроците, които може да преподаде на американските и американизираните души там. Това, което прочетох е любовна история като онези в Mills&Boon, от които съм прочела навремето цели две, понеже нямаше какво друго да чета на английски, но ако сега трябваше да избирам между това да чакам няколко часа и да убивам времето с любовен роман или да рисувам дудъли, бих избрала второто.

Съжалявам да го кажа, но това е просто фабрична торта от американско тесто с тънка глазура от балкански фолклор, а претенцията сякаш беше тестото да е нашенско. Ако искате любов, Балкани и сюрреализъм, по-добре гледайте филми на Емир Кустурица – те наистина говорят на душата.

Заглавието ще кажа накрая

Понеже обикновено подозирам, че от книгите, в чиито заглавия се споменава за храна,  бликат самоутвърждаване, „важните малки неща” и сантименталност, подминавам  рафтовете им. Не че съм някакъв сноб  или наистина разбирам от литература, но просто не ми се четат такива неща. Нямам никакво обяснение защо реших да разгледам една от тези книги, понеже съм убедена, че нито заглавието, нито корицата биха могли да ме заинтригуват, но както многократно съм забелязвала, книгите обикновено сами ме викат. На гърба прочетох, че авторката е датчанка, родена в края на 19 век и си купих книгата „за рождения ден” (13 лв).

Ако напоследък не заспивах максимум 30 минути след като започна да чета в леглото, предполагам, че щях да прочета книгата за една вечер (под 200 страници). В нея се съдържат четири истории – едната е за отдаден на изучаването на Исляма младеж и за източен ловец на перли; другата е за две благочестиви сестри – протестантки в Норвегия; третата е за богат англоезичен търговец в Китай; последната е за младо и заможно земевладелско семейство някъде в западния свят.  Историите се четат леко като приказки; сюжетите са интересни; тук-там се прокрадва някакво чувство за хумор, което не е задължително да бъде усетено; сантименталността е нулева.

Не знам с какво ми напомниха за тези разкази на Хесе. Напомнят ми и за нещо друго, но не знам точно какво – вероятно за безвъзратно отминали по-красиви времена. Тези дни докато чета приказките на Астрид Линдгрен за „времената на голямата сиромашия”, също мисля за тази красота – дали навсякъде е изчезнала или само около мен? Дали пък аз не я разпознавам?

Бих искала и аз да се науча да разказвам така, но ако не успея, със сигурност няма да задръствам нито Интернет, нито физическото пространство със своите изсмукани от пръстите истории.

Преди малко попрочетох за авторката – оказа се, че била много известна и дори номинирана за Нобелова награда. Някои от книгите й били филмирани. Мога да споделя няколко от книгите й в електронен вариант на английски; ако някой има желание да ги получи, нека ми пише. Авторката се казва Карен Бликсен и е писала под различни псевдоними. Книгата, за която писах сега, е издадена на български като „Угощението на Бабет и други анекдоти на съдбата” (англ. заглавие „Anecdotes of Destiny”.

За мен остава загадка къде съм виждала преди тази снимка на авторката. Дали съдбата ми изпраща знак?!? 😉

Бегълката Ипсак

ipsak pic

е стара кокошка-носачка, която е прекарала живота си в клетка и е виждала света навън само когато стопаните на фермата са отваряли вратата за да нахранят кокошките или да съберат яйцата им. Тя сама избира името си, което означава листче от цвят на акация. Ипсак мечтае да се разхожда свободно на двора, да измъти поне едно яйце и да си отгледа пиленце. Лека-полека тя се разболява от отчаяние и се озовава на бунището за мъртви и болни кокошки, но оцелява. Ипсак успява да измъти яйце, макар и не свое, и да отгледа пате.  Тя и патето живеят извън фермата, на свобода, но и в постоянен риск да бъдат изядени от невестулката.

Макар че животните в тази книга мислят и разговарят, те не са точно герои от басня или пък от захаросана детска книжка. Подобно на зайците от Хълмът Уотършип, те са истински животни, които правят истински животински неща. Аз лично се чувствам много естествено когато гледам на света през очите на животните и, парадоксално, през такива книги научавам повече за човешкото състояние отколкото от онези истории за животни, чрез които се опитват да ни възпитават. Може би затова спасителят в ръжта казваше, че в коня има нещо човешко.

128 стр., 12 лв., прочетена с удоволствие с момче на пет и половина. На сайта на издателството можете да прочетете откъс. Вместо корицата, предлагам една от илюстрациите.

Чутовното нашествие на мечките в Сицилия

chutovnoto-nashestvie-na-mechkite-v-sitsiliya

е една от най-новите книги на Точица, едно от любимите ми издателства (109 страници с приятен и красив дребен шрифт). В момента я четем за втори път с петгодишния ми син.

За мен тази книга е странна – не е лесно предсказуема, героите не са просто добри или лоши, а имат повече измерения и правят фини избори. Харесва ми това, че книгата е пълна с етика без да морализаторства, издига се над обичайното етично ниво на повечето хора, които познавам, но не посочва с пръст – героите могат да предизвикат и гняв, и възмущение, но всеки може да избере да бъде добър, а ако не го направи, сюжетът не води непременно до отмъщение или възмездие, защото могат да се случат по-интересни и по-важни неща. Тази история илюстрира единственото вечно нещо на света – променливата му същност. Краят й не води до вечно щастие, а просто до един момент, който се е случил някога, много отдавна.

Книгата е странна и с друго – припомни ми колко богат и красив би могъл да бъде българският език. Благодаря на преводачката Нева Мичева, която освен това е и  книготърсач. Ето блогът й в goodreads. Друг път ще пиша за това колко е важно децата да четат книги, които не са написани единствено на лексикално бедния ежедневен устен език.

Третата странност на книгата е поезията – стихотворните пасажи, които настройват читателя в друг модус. Това е хубав начин да запознаем децата с поезията – с истории или части от истории в стихотворна форма вместо директно със стихотворения, но и това е тема, която си струва да бъде разгледана отделно. Благодаря за превода на поета Виктор Самуилов.

Четвъртата странност са илюстрациите – не са от захаросаните, не са красиви в обичайния смисъл. Тяхната функция е прагматична – на карти, които показват „голямата картина”, панорамата на случващото се в момента и ни предразполагат да влезем в картината и да си намерим място за наблюдаване.

Всичко това е на качествена бяла матова хартия, здраво подвързана в гладки матови корици и може да се запази и за правнуците.

Мечтаем си за библиотека + / We are dreaming of a library

Find English below

Искаме да си направим библиотека в бежанския лагер в Харманли. Вече има къде. Ще намеря доброволци-бежанци за библиотекари, но нямаме книги. Имаме малко количество книги на английски – донесени от нас, малкото доброволци и изпратени от наши приятели. Ще се радваме много ако ни изпращате книги на английски, немски (ако може да са на по-ниско ниво по немски), арабски, фарси. Или пък ако споделяте файлове, които са удобни за разпечатване, но не какво да е, а неща, които си струват. За предпочитане в този случай са текстове с размери на разкази и статии. Ако не сте сигурни дали е подходящо или аз не съм се сетила да спомена, пишете ми. Понеже все пак и принтирането струва пари, пък и отделни текстове могат да се четат едновременно от повече хора.

Би било чудесно да можем да направим и читалня / място за тихи игри и дискусии. Това може да се случи в нашата класна стая. Дали някой живеещ в Харманли или региона би искал да дари стари шкафове, които можем да пригодим за заключване (примерно с катинарчета), за да държим в тях арт материалите?

Ако ще правим тихи игри, приемаме и настолни игри, подходящи за тийнейджъри и възрастни.

EN

We would like to create a library at the refugee camp in Harmanli. There is space now, and I will find refugee volunteers to work as librarians, but we do not have books. There are some that we, the few volunteers there have brought or received from our friends. We would be glad if you send us books in English, German (lower levels for German, please), Arabic, Farsi. You could also share files we could print, but these should be carefully chosen – to be really good, printer friendly  and preferably short stories and articles as printing costs money and separate texts could be distributed among many people and read simultaneously.

It would be nice to open a reading / discussion / quiet games room. This could happen in our classroom. Would anyone living nearby like to donate old cupboards which we could somehow turn into lockers (through padlocks, for example) to keep our art supplies there.

If we are to play quiet games, we do accept board games for teens and adults.