„Калинка“ ли е новият министър Асен Василев? Мошеник ли е?

Някои твърдят, че новият министър Асен Василев няма висше образование, понеже бил завъшил Harvard College, а тази образователна степен е undergraduate, което някои смятат за „подготвителен колеж за Харвард“.

Университетът Харвард, подобно на всички останали американски университети, се състои от няколко „училища“. Едно от тях е Harvard College и подобно на колежите, които са част от университети, предлага 4 годишно образование, завършващо със степен бакалавър. Останалите „училища“ предлагат магистратури и докторантури. „Подготвителни колежи“ за американски университети не съществуват.

От този линк към страница на университетския сайт може да се види, че през 2000 година Асен Василев от Хасково е дипломиран като бакалавър по икономика.  От друг линк към същия сайт може да се види, че Асен Василев е бил и член на най-престижната академична организация в САЩ, Phi Beta Kappa.

Дали Асен Василев наистина е учил магистратура в Харвард?

Според информация, която вероятно той сам е дал за себе си, за да участва в някакъв форум, посветен на инвестициите в България, той е учил магистратура в Харвард (право и бизнес-администрация), но е прекъснал, за да развива бизнеса си. Убедена съм, че не е поради слаб успех, а именно поради причините, които се изтъкват официално онлайн – за да разработва бизнеса си. Смятам, че за това се иска доста кураж, защото за възпитаници на Харвард е доста по-лесно  и сигурно да започнат добре платена работа за някоя голяма компания, и всъщност повечето завършили добри университети избират да започнат работа като служители вместо като предприемачи.

Вярвам, че Асен Василев наистина е учил магистратура, тъй като в посочения от него период мой ученик също учеше в Харвард и твърдеше, че Асен Василев учи магистратура. Не мисля, че по онова време моят ученик е имал някакъв интерес да ме лъже. В САЩ по онова време са учили и работили доста ученици от гимназията на Асен и досега не съм чула някой от тях да твърди, че той не е започвал да учи магистратура.

Как е финансирал образованието си в Харвард?

С финансова помощ от самия Харвард. Университетът е достатъчно богат за да приеме всички кандидати, които прецени като подходящи и да финансира образованието им и пребиваването им изцяло ако доходите на семействата им са под 60 хиляди долара на година. Немалко българи са завършили Харвард и подобни университети благодарение на щедрата финансова помощ на самите университети. 

В какво състояние е фирмата му?

Онлайн може да се намери информация от надежден британски източник, но за съжаление последната информация е от лятото на 2011. Тя показва, че фирмата е активна, но има задължения над 5 милиона британски лири, както и това, че във времето дълговете на фирмата са растяли.  Това не показва задължително, че фирмата потъва, понеже е нормално нови фирми, които са стартирали с чужди капитал да имат дългове; нормално е тези, които разработват иновативни продукти и наемат висококвалифицирани служители да имат големи дългове. От този източник няма как да разберем дали фирмата е коректна към инвеститорите си и други фирми и лица; няма как да разберем и какви са шансовете и да излезе  „на зелено“ и ако има такива шансове, кога се очаква да покрие дълговете си. 

Защо си правя труда да се интересувам от Асен Василев и да публикувам?

Защото познавам Асен лично, макар и не отблизо, защото сме завършили едно училище. От една страна това ме прави любопитна, а от друга страна пристрастна. Нашата гимназия е дала на страната и други публични фигури и вероятно ще продължи да дава. Представям си как ще се пишат глупости за някой друг неин възпитаник, който благодарение на способностите си и труда си, а и труда на свои учители успее да завърши добър университет и да стане известен.

Все едно дали за нашата гимназия и все едно на каква тема, за мен е важно хората да знаят и мислят повече и да говорят и пишат по-малко глупости. Това всъщност е основната причина да споделя част от скромните си познания и проучвания.

Клан срещу клан

Като минавах покрай предизборния щаб на една политическа сила в една съботна сутрин, останах с впечатлението, че виждам семейно събиране. Спомних си лица от листата им за общинските избори, където, в дългия списък, по-ясно се откроява моделът – няколко близки семейства образуват партийна организация. Или пък листата е изградена от колеги. Или пък от колеги и техните семейства.

Преди време питах как се влиза в политиката. Миналият ден си отговорих – чрез познанства, а най-естественият начин да си близък с някого офлайн в своя град е да сте роднини или колеги.

И все пак, когато става въпрос за политика, не следва ли обединяването в партии да става около идеи а не на базата на личностни взаимоотношения?А как в офлайн среда можеш да срещнеш повече хора, които споделят идеите и ценностите ти?

Ако отдолу се сдружаваме и работим по правилата на шуробаджанащината, без да сме притиснати да го правим, защо се оплакваме, когато след време, в по-критични ситуации изгубим по силата на същите правила?

Парламентаризмът може и да е замислен като възможност за изразяване на волята на групи от хора, обединени около идеи и ценности, но у нас той се практикува като средство за прокарване на икономическите интереси на хора, които формално застават зад каквито и да е идеи, стига да имат по-голем шанс да влезнат във властта.

Отечествен фронт?

Вчера (набързо поканена и нямаща време да проучвам) присъствах на учредяването на областната структура на ДНЕС (Движение за национално единство и спасение). Не станах член, но пък слушах внимателно и си водих записки. Искам да разкажа накратко, а изводите оставям на вас.

Пред вратата на залата няколко жени подканваха участниците в събитието да се регистрират като запишат трите си имена, ЕГН и се подпишат на листове, на които беше напечатано името на организацията, а под него 2-3 празни реда. Имаше отделни списъци за представители на медиите и неправителствени организации. Попитах дали вписването на името ми означава, че се регистрирам като посетител на събитието или като член на организацията. Уж било първото, но аз някак не бях сигурна, пък и не ми беше ясно защо ми искат ЕГН и любезно отказах. Но взех заявление за членство, в което искат да уточня и местоработата и длъжността си, да дам данни за контакт, ЕГН, естествено, но не и e-mail адрес.

В заявлението се съдържа декларация, че съм запозната с основните документи на организацията. Запозната с основните документи аз не съм, понеже ми се струва, че те би трябвало да съдържат поне устав / учредителен акт. Но според водещите на събитието, въпросните документи са АПЕЛ, ИСКАНИЯ и „Призив към българските политици“. Така и не разбрах дали тази организация вече е регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел или това тепърва ще се случи.

Това което знам е, че вече от края на април са се включили 44 организации и 18 хиляди (според сайта им 7 хиляди) граждани. Изграждат се областни и предстои изграждането на общински структури, със съответните координационни съвети.

Певиците Силвия Кацарова и Мария Илиева споделиха мотивите си да се включат в движението. Първата обясни, че не е вярно, че за 45 години не е постигнато нищо. Било постигнато, но сега за миг се разрушило. И така се противопоставяли млади и възрастни. После доста говори поетът Иван Есенски.

На тази конференция имаше и гласувания – няколко пъти. Никой не брои вдигнатите ръце. Аз не гласувах нито за, нито против, нито се въздържах.

Гласуваха и за протоколистка, която пък не записваше нищо, а това се виждаше с просто око.

Тази организация има претенцията да положи началото на гражданско общество като изгради огромна структура и обедини и представлява всякакви граждани и организации. На мен ми се струва, че повече върви такива организации-шапки да се изграждат от сродни организации, а могат да бъдат и разнородни ако се наложи да се действа с конкретна цел – да се обединяват временно и … отдолу. На мен ДНЕС ми дойде някак … отгоре, но това е субективно усещане.

Изглежда ми странно асоциации на бизнеса да се обединяват с организации, изразяващи откровено нестопански интереси в такава голяма представителна и замислена като дълготрайна структура с твърде общи цели. Все пак не става въпрос за обединяване около конкретен проект, за което е нормално да работят заедно и гражданското общество, и бизнеса, и политиците. Ама, кажете ми, бизнесът и гражданското общество едно и също ли е и естествено ли е бизнесът да се счита за част от гражданското общество?

Чудя се дали политиците са естествена част от гражданското общество, след като на тази конференция присъства инкогнито кандидатката за евро-депутат от Синята Коалиция Петя Ставрева? Ако са естествена част от гражданското общество, защо тази организация излиза с апел към политиците и се заявява като техен коректив?

Партията

в клипчето: процес на дефиниране на ценности

Ако учредя партия или реша да членувам в съществуваща, ще прилича на КПСС и БКП – по това че няма да бъде отворена за всеки, а ще подбира внимателно членовете си според техните ценности, цели, готовност и способности да работят за каузите й.

Това предполага сериозен (само)опознавателен процес, в който и двете страни изясняват дали си подхождат. Това отнема време, но спестява бъдещи разочарования, фрустрации, мутации и саботажи.

С това не искам да кажа че партията ще има окончателно отговори на всички възможни конкретни впроси, защото това е невъзможно в бързо променящ се сложен свят. Партиите могат да действат като лаборатории за изследване на възможните решения, за да се изясни дали и средствата (а не само целите) съответстват на ценностите.

За да съществуват такива партии, в тях непрекъснато трябва да текат процеси на (само)осмисляне и обсъждане, а оттам евентуално и на самоотлюспване.

Такива партии ще са немногобройни, но уважавани и подкрепяни заради предсказуемостта си – ако умеят да комуникират.

Защо не се опитвам да вляза в политиката

(Вярвам, че с политически средства могат да се правят важни промени и да се създават предпоставки за благоденствие. Не смятам професията за непочтена по принцип.)

Не ми достига алтруизъм очевидно. Свидно ми е свободното време. И не съм склонна да жертвам свободата на близките си. Ако последното предизвиква въпросително повдигане на вежди, да уточня, че ако бях политик, щях да съм като Йоан Асен, който смята, че животът на царските деца принадлежи на държавата.

Не ми достига екстравертност и твърдост. Страхувам се, че ролята на активен политик ще изисква от мен да се срещам с твърде много хора. Тъй като съм емпатична и мека, вероятно ще създам повече връзки, отколкото бих имала сили да поддържам. А нежеланието да го правя би ми спечелило липса на подкрепа, ако не и врагове.

Не обичам протокола. Своеобразната ритуалност на политиката – с дрес кода и всичко останало ще ме подтиска.

Не съм постоянна и праволинейна, а и нямам твърди политически убеждения. Това ще направи парламентарната ми група (или общинския й еквивалент) тясна за душата ми, и най-вероятно ще бъда обвинена в предателство.

Ето защо предпочитам да споделям (и офлайн) знанията и мъдростта си с всеки, който има силата и волята да работи за благоденствието на гражданите. Бих го правила доброволно и безплатно, но не задължително само така. Първото вече го правя като пиша тук. Мога и по друг начин, разбира се. Но засега се чувствам добре така.

Ако бях политик, щях да чета този блог и много други.

Май наближава времето да разкажа истории за случаите, в които бях малко по-активна.

Участник или публика

Много хора казват, че политиката е мръсна работа и не се захващат с нея. Някои дори отказват да гласуват, за да не си изцапат ръцете.

Нашите бездействия, обаче, понякога оказват по-голямо въздействие върху света отколкото нашите действия. Смятаме, че като не предприемаме действия, няма опасност да сгрешим или да сътрудничим на това, което определяме като зло, несправедливо и пр. Понякога, обаче, точно по този начин не само пропускаме да направим добро, но и улесняваме действия, които не одобряваме.

Не е нужно да станеш политик за да участваш в политиката. Дори не е нужно да гласуваш. Има и други начини да промениш политическата ситуация.

Един от тях е да генерираш и споделяш идеи, които някой друг би могъл да използва. Това вече се прави онлайн и „у нас“ 😉 Виж, например, отворената кампания за Синята коалиция. Там всеки може да публикува и коментира идеи за начините, по които всички можем да дадем своя принос за избирането на демократично и отговорно правителство и представителство в Европейския парламент. (Този проект е доброволен и не е обвързан с партиите от коалицията.) Аз се регистрирах и гласувах за една идея. Утре ще продължа да разглеждам.

Ако Синята идея не ти харесва, можеш лесно да стартираш друга кампания – червена, зелена, шарена … каквато ти харесва. Ще се радвам ако оставиш линк към нея при мен.

Повече за конкретната инициатива можеш да прочетеш при Юнуз. Тук и тук. А на мен ми се струва, че идеята тръгва оттук 🙂

дамата / господинът с кученцето

Видях предизборен плакат за общински съветници. С единия от водачите на листата сме на “Здрасти!” от първите класове в училище. Симпатичен ми е. Но не го познавам чак толкова добре, за да преценя защо се кандидатира и дали е достатъчно компетентен и добронамерен за да работи в местния парламент и да решава съдбата на града.

Честно казано, бях изненадана. Това, с което ми се струва, че се е занимавал до момента е да бъде собственик на малко кафе в продължение на няколко години и да разхожда едно малко кученце.

Но аз бях с подобни впечатления и за една съученичка, която разхождаше подобно кученце и се интересуваше от дрешки, излизане с приятелки и имаше кантора, за която знам, че с другата ни съученичка, с която работеха, трудно отделяха за наем, понеже все тичаха да си купуват дрешки, особено втора употреба, ако може някой да ги закара до град, в който има по-големи такива магазини. Е, тя пък преди време стана водач на листа, оттам депутат, а сега вече заместник-министър.

Защо става така? Кога у тези хора се пробужда интерес към политиката? Кога успяват да станат толкова компетентни, че да могат да решават всякакви местни и национални въпроси? Не знам.

Но ние, както си се чудим, така и гласуваме за тях или пък не гласуваме изобщо. Не мисля, че после трябва да нарочим някого за крив, понеже е във властта. Ами да сме били ние, като смятаме, че ще се справим по-добре. Да сме успели да убедим някого, за когото смятаме, че би бил подходящ. А после да отделим време да направим кампания. Ама не сме.

Няма лошо – всеки си решава. Аз, например, никога не съм опитвала да влезна в политиката и не мисля, че докато синът ми завърши гимназия ще мога да отделя време и сили за това. Други казват, че политиката е мръсна работа. Трети не ги влече. Ето защо трябва да се задоволим с това, което ни се предлага. То е като всяка друга услуга – като не ти харесва, направи си сам.

Но повечето от нас дори не отделят достатъчно време за да изберат измежду това, което се предлага. Колко от нас отделят времето да четат предизборни платформи, да ходят по срещи, да задават въпроси, да разпитват за водачите на листата, за кандидатите за кметове? Колко от нас отделят време да осмислят тези неща? Ето как гласуваме на сляпо, ако гласуваме изобщо.

И много от нас, когато гласуват, дори не гласуват за този, когото смятат за най-добър, понеже си казват, че той така и така няма достатъчно подкрепа и няма смисъл. Колко от нас отделят време да подкрепят кампанията на някого, когото смятаме за най-подходящия – ей така, дори и да не сме членове на неговата партия?

А след това, ако сме направили всичко възможно да избираме мъдро, колко от нас отделят време да следят работата на избраниците си и да им искат сметка ако не оправдаят очакванията, ако изменят на обещанията? Заети сме, нямаме време, не ни е забавно.

Накрая, някои от нас имат време и желание да критикуват на маса, а други нямат. Ето това е гражданското общество у нас. Това поне ми е ясно, за разлика от онова – как разхождащите кученца решават да станат народни избраници и започват кампанията. Но ми е интересно. Понеже и аз харесвам същата порода кученца.