дамата / господинът с кученцето

Видях предизборен плакат за общински съветници. С единия от водачите на листата сме на “Здрасти!” от първите класове в училище. Симпатичен ми е. Но не го познавам чак толкова добре, за да преценя защо се кандидатира и дали е достатъчно компетентен и добронамерен за да работи в местния парламент и да решава съдбата на града.

Честно казано, бях изненадана. Това, с което ми се струва, че се е занимавал до момента е да бъде собственик на малко кафе в продължение на няколко години и да разхожда едно малко кученце.

Но аз бях с подобни впечатления и за една съученичка, която разхождаше подобно кученце и се интересуваше от дрешки, излизане с приятелки и имаше кантора, за която знам, че с другата ни съученичка, с която работеха, трудно отделяха за наем, понеже все тичаха да си купуват дрешки, особено втора употреба, ако може някой да ги закара до град, в който има по-големи такива магазини. Е, тя пък преди време стана водач на листа, оттам депутат, а сега вече заместник-министър.

Защо става така? Кога у тези хора се пробужда интерес към политиката? Кога успяват да станат толкова компетентни, че да могат да решават всякакви местни и национални въпроси? Не знам.

Но ние, както си се чудим, така и гласуваме за тях или пък не гласуваме изобщо. Не мисля, че после трябва да нарочим някого за крив, понеже е във властта. Ами да сме били ние, като смятаме, че ще се справим по-добре. Да сме успели да убедим някого, за когото смятаме, че би бил подходящ. А после да отделим време да направим кампания. Ама не сме.

Няма лошо – всеки си решава. Аз, например, никога не съм опитвала да влезна в политиката и не мисля, че докато синът ми завърши гимназия ще мога да отделя време и сили за това. Други казват, че политиката е мръсна работа. Трети не ги влече. Ето защо трябва да се задоволим с това, което ни се предлага. То е като всяка друга услуга – като не ти харесва, направи си сам.

Но повечето от нас дори не отделят достатъчно време за да изберат измежду това, което се предлага. Колко от нас отделят времето да четат предизборни платформи, да ходят по срещи, да задават въпроси, да разпитват за водачите на листата, за кандидатите за кметове? Колко от нас отделят време да осмислят тези неща? Ето как гласуваме на сляпо, ако гласуваме изобщо.

И много от нас, когато гласуват, дори не гласуват за този, когото смятат за най-добър, понеже си казват, че той така и така няма достатъчно подкрепа и няма смисъл. Колко от нас отделят време да подкрепят кампанията на някого, когото смятаме за най-подходящия – ей така, дори и да не сме членове на неговата партия?

А след това, ако сме направили всичко възможно да избираме мъдро, колко от нас отделят време да следят работата на избраниците си и да им искат сметка ако не оправдаят очакванията, ако изменят на обещанията? Заети сме, нямаме време, не ни е забавно.

Накрая, някои от нас имат време и желание да критикуват на маса, а други нямат. Ето това е гражданското общество у нас. Това поне ми е ясно, за разлика от онова – как разхождащите кученца решават да станат народни избраници и започват кампанията. Но ми е интересно. Понеже и аз харесвам същата порода кученца.

Advertisements