Аллах е милостив

Днес е първият ден от големия мюсюлмански празник Курбан Байрям.  Според мен смисълът му е да ни припомни, че при всякакви обстоятелства трябва да правим това, което угодно на Бог, дори и тогава, когато се налага да жертваме най-скъпото си.

Миналата седмица група мюсюлмани, които би трябвало да служат за пример на богоугодност, извършиха няколко гряха – впуснаха се в суетно начинание, което да покаже на света, че са добри мюсюлмани, въпреки че бяха предупредени, че по този начин, ще причинят страдания на много човешки същества.

Мисля, че тези хора действаха в пълно съзнание, което прави деянието им не просто глупаво и необмислено, а зло.

Днес, седмица по-късно, тези хора не само че не се разкайват за постъпката си, но и обвиняват жертвите си. Бих могла да нарека тези жертви изкупителни, защото те отговарят на най-важното условие: беззащитни са.

Аз вярвам в това, че Аллах е милостив и ще изпрати на тези хора вразумление в най-подходящата за тях форма.

Надявам се истината да достигне до всички онези хора, до които вече са стигнали лъжите.

Пожелавам на всички хора да успяват да преценяват какво трябва да се направи във всяка житейска ситуация, в която попаднат и да избират да правят именно него.

Честит празник!

* Кои са сгрешилите и какъв грях извършиха

* Как прехвърлиха вината си върху жертвите 

Разни новини

Тези дни научих, че в Бирма (Мианмар) будистите масово избиват мюсюлмани (общността е около 4% от населението) и опожаряват домовете им. Будистки монаси са активни водачи на това движение срещу „ислямизацията“ на страната. Един от тях се е самонарекъл „Будисткият Бин Ладен“. Властите са мълчаливи съучастници.

Научих за това от мой познат мюсюлманин, който беше споделил видео, разпространявано предимно между хора, говорещи арабски. Според моят познат западните медии нямали очи за ставащото. Гугъл ми показа, че не е точно така и че на запад събитията се отразяват, да речем от Би Би Си, но не съм правила задълбочено изследване. Без да правя такова приемам, че моят познат е прав, когато ми казва: „Далеч, далеч от полагащото се внимание! Виж ако беше някой атентат на „ислямски терористи“!

Тази вечер, малко преди да се върна към темата за Бирма спорех с мой близък, който е убеден, че в Исляма трябва да има нещо, което предразполага към радикализиране. Аз му казах, че повечето религиозни радикали които познавам са всъщност християни и заявих, че „нещото“ е част и от другите религии от същия корен – Юдаизъм и Християнство. Толкова е удобно човек да вярва, че има някакви системи, примерно Будизъм, които са имунизирани срещу подобни идиотщини. Удобно и наивно.

В същия разговор, обаче, казах и това, че терористичните актове извършени от мюсюлмани май не са толкова много на брой, колкото си мислим, че фокусирането на медийното внимание върху тях създава илюзии. Макар че преди часове част от нашето семейство запали свещи в арменската църква, за да почете паметта на жертвите на геноцида над арменците, ми се струва, че жертвите в името на Исляма може би са по-малко от жертвите в резултат на всякакви други геноциди, прочиствания и пр.

Не се наемам да правя изследване и всъщност точните цифри за мен нямат значение. Важното е, че насилието не е изчезнало и че за него винаги се намират поводи и оправдания. Важно е и това, че клишираното ни повърхностно възмущение всъщност е една от предпоставките за задълбочаване на насилието. Разбирайте го както щете; днес нямам достатъчно педагогичаска енергия да обяснявам. Само ще кажа, че най-популярните бг медии не са казали нищо за ставащото в Бирма / Мианмар, но ако наистина се интересувате, ще намерите информация на български, а на английски може да не е толкова, колкото мюсюлманите смятат, че се полага, но е достатъчно за да придобиете представа.

Имам чувството, че когато бях във 2-3 клас, по време на Желязната Завеса, знаех доста повече за ставащото по далечни краища на света – да речем благодарение на българското предаване „Светът в действие“ и сърцати журналисти като Даниела Кънева 🙂 (далееч преди смелата Елена Йончева). A сега на и без това скучния и послушен Митко Цонев му крещят в слушалката да не задава въпроси, понеже, нали бил обещал; аз пък си викам, че някой друг може да е бутнал повече именно за да пита … Цинична съм стала, циничнааа! Ако бях идеалист, щях да правя това, което прави някой в нашия квартал: лепи плакатчета на Волен на мукавичка и после внимателно закрепва височко на стълбовете като увива канапче. Сигурно си носи и стълба.

Три чаши чай

Аз може да изглеждам доста либерален и толерантен човек, според някои дори прекалено такъв, особено по отношение на джамиите, забрадките и мюезините, но всъщност съм от онези, които вярват, че в нашата страна се подвизават фанатизирани мюсюлмани, които биха могли да направят опасни неща. Мюсюлмани, които уважавам, казват, че няма такова нещо като „радикален Ислям“, понеже Ислямът е любов, но аз смятам, че това е игра на думи, която прикрива незнание или нежелание да приемеш. Убедена съм, че опасни фанатизирани мюсюлмани има по целия свят, включително у нас.

Когато човек харесва джамиите, забрадките и мюезините, но вярва във фанатичния Ислям, у него се загнездва едно неприятно чувство – че там някъде, където не може да види, в някакви места, където живеят мюсюлмани, с които той няма нищо общо, се случват някакви, меко казано, неприемливи неща.

А има и хора, които не общуват с мюсюлмани и никак не познават Исляма. В последните години е съвсем естествено тези хора да смятат, че в самия Ислям има нещо дефектно, което причинява всички онези ужасни неща … Ако научат повече не само за Исляма, но и за начина на живот на конкретните опасни хора, може би ще открият, че дефектът е не толкова в наличието на Ислям, а в липсата на други неща – поминък, образование, липса на бъдеще. Ще открият и че край опасните хора, живеят и други хора. Проблемът е, че онези, другите, биват изкушавани да преминат от другата страна или пък биват наказвани и страдат, в допълнение към и без това трудния си живот.

Не са много хората, които знаят какво е нужно да се направи за да има по-малко радикални ислямисти. Още по-малко са хората, които реално помагат за това. Един от тях е Грег Мортенсън, героят на „Три чаши чай„. Той, не просто неверник, а  американец, строи училища в Афганистан, Пакистан и Таджикистан – от средата на 90те, с пари, събрани от дарения, с активното участие на местните хора, с подкрепата на ислямски духовници, с помощта на съдебни решения на шериатски съдилища. Всички тези хора вярват, че единственият възможен начин да се продиводейства трайно на радикалния Ислям, на талибаните, на тероризма, е образованието. Но не онова образование, което забранява на мюсюлманските момичета да носят забрадки в училище, като по този начин на практика ги прогонва от училищата, а онова образование, което уважава правото да бъдеш част от своята култура.

Можете да прочетете повече за тази книга – на български и на английски, да разкажете за нея на приятели.

Да посетите сайта на организацията, която Грег Мортенсън представлява, да го популяризирате, да направите дарение. Едномесечното обучение на дете в тези страни струва един долар на ден, както и дневната заплата на учител.

Aко искате да научите повече за талибаните, посетете сайта на най-големия познавач, журналистът Ахмед Рашид.

Неохотният фундаменталист

От два дни майка ми настоява да изгледам предаването на Карбовски за радикалния ислям – за да ми се отворят очите и да спра да бъда прекалено толерантна към радикалните ислямисти. Нямам представа защо е решила, че съм им такъв отявлен фен, но се сетих, че е крайно време да пиша за Неохотният фундаменталист, книга, написана от пакистанец-американец, израснал в Калифорния, учил в Принстън и Харвард, работил в Ню Йорк и Лондон, и непрестанно сновящ между САЩ и Пакистан.

Тази книга не описва как мюсюлманите се превръщат в радикални ислямисти. Всъщност от нея няма да научите нищо за исляма по принцип. Може би малко за пакистанското, което момчетата от пакистански произход винаги ще носят в себе си, дори и ако станат еничари на американската империя. И малко за невъзможната любов. И малко за безнадеждността на потъването в собствената болна душа.

Признавам, че я купих от „научен“ интерес – за да науча повече за хората, които живеят „отвъд“ – по на изток и от нас, там, където няма спор, че не е запад – независимо дали буквално или духовно. Не знам защо започнах да го правя и защо продължавам. Някакси го чувствам като дълг. Някой ден може и да преглътна Корана, който засега не ми е достатъчно привлекателен. Но не е нужно вие да имате такъв интерес за да прочетете тази книга. Всъщност изобщо не е нужно. Тя просто е хубава книга, от тези, които не опростяват нещата и хората, не ги правят по-лесни за  разбиране, но ако се оставите, ще ви направят просто по-възприемчиви.

И така, за какво става въпрос? За възпитаник на Принстън, който е един малкото щастливци, наети на работа, до която дори за възпитаниците на Принстън и всички останали подобни училища е трудно да додрапат. Нищо, че Принстън и всички останали подобни училища уж слагат света в краката им. На тази работа, обаче, Чангиз се задържа само осем месеца. Събитията от 11 септември не са единствената причина. Още по-невъзможна се оказва и връзката му с Ерика, която пък потъва в душевното си разстройство.

Не, няма как да си направите изводи какво представлява книгата без да я прочетете. Струва само 12.99 и е по-малко от 200 страници, така че няма да ви коства кой знае какво. А я сравняват с книга на Достоевски! Е, аз не бих могла да я сравня, понеже все още не съм чела нищо от Достоевски, но имам чувството, че сравнението е уместно.

Бъдете благодарни, че се отказах да публикувам предългото „ревю“, в което размишлявах за религите и разказвах истински истории за моя приятелка от ирано-американски произход.

Американски дервиш

Би било странно поне да не прелистя книга с такова заглавие – знаете, че (ислямските) мистици са ми слабост.  350 страници. Прочетох я леко и бързо, и много, много ми хареса, въпреки че от нея не научих нещо ново за суфите, но пък успях да погледна в едно мюсюлманско семейство (пакистанци, живеещи в САЩ) и малко отвъд. Много се смях, и тъгувах. Казах си, че съм извадила късмет, че съм не съм се родила в Пакистан, но си дадох сметка и за това, че колкото и да съм свободна в сравнение с жените, за които четох, колкото и средата ми да претендира за „освободеност”, всъщност и през моя свят преминават видими и невидими културни нишки, които поне донякъде предопределят моите ситуации и решения. За съжаление, струва ми се, че почти целият свят е оплетен с такива нишки. Просто в някои общности нишките са по-откровени и видими и това дава правото на други общности да ги сочат с пръст.

Времето, мястото, сюжетът: САЩ, 80те. Пакистанско семейство – невролог, отдаден на научни изследвания и домакиня с психологическо образование, почитателка на Фройд. Разказвачът е тяхно дете, тъкмо навлизащо в юношеството. В дома си подслоняват приятелка на съпругата – образована, разведена, изтормозена, красива, духовна, желаеща да запази до себе си малкото си дете. Очаква се в САЩ животът й да е много по-различен от този в Пакистан. Оказва се, обаче, че нишките са дълги и здрави. Не бих искала да разкривам повече. Има любовни истории, изневери, семейни свади, евреи, напрежение между традициите и новата култура. Има и стремеж към Бог, който минава през Корана, но по различни начини. Има и пътеки, които минават през Корана, но без стремеж към Бог.

Преди време писах за друг „дервишки” роман – „Любов” на Елиф Шафак – заглавието на текста ми беше „Поп-суфизъм”. Шафак ми напомни за Орхан Памук, докато Аяд Актар, за чиято книга пиша в момента, ми напомня за Ханиф Курейши (The Buddha of Suburbia). Може би е нормално, защото Памук и Шафак са турци, докато Актар и Курейши са деца на пакистански емигранти. Лекотата и непретенциозността са отличителни черти на двамата пакистанци. Имам усещането, че именно затова може никога да не ги поканят за лектори  в TED 😀

Обичам да откривам топлата вода

Когато публикувах интервюто с Българка, се надявах да получа отговори с лични мисли и чувства по въпроса дали и как пречат забрадките и езаните. За съжаление, лични отговори почти липсват.  Но пък ми казаха, че България е светска държава, както и че съдът в Страсбург се е произнесъл по някакъв начин и че няма смисъл ние, простосмъртните да си губим времето да мислим със собствените си глави и да изразяваме собствено отношение.

Аз пък си мисля, че каквото и да реши съдът в Страсбург (или който и да е съд), каквото и да е записано в която и да е Конституция, истинският живот се случва извън страниците на съдебните решения и законите. Именно там се решава дали Иван да пие ракия с Хасан, дали някой да си продупчи автобусния билет, дали да свали забрадката на минаваща по улицата жена, дали същата тази жена да „трансформира” забрадката си в каскет, за да не я нападат отново и т.н.

В същия този живот има време, което всеки от нас може да отдели за да помисли по тези ( и всякакви други регламентирани от институции въпроси), да осмисли решенията на институциите, да реши дали е съгласен с тях и защо (не), дали да се подчинява или да не се подчинява на тези решения и защо, както и да поеме отговорността за решенията си.

В същия този живот има и място, в което всеки от нас може да се среща с други и да слуша техните мисли и чувства, да среща колкото се може повече други и да чуе колкото се може повече мисли и чувства, без да бърза да убеждава, а да се опита да види голямата шарена картина, искрено да пожелае да узнае истината и да постъпи според нея. Ето една такава среща.

Би било хубаво християни и мюсюлмани, секуларисти и мултикултуралисти, атеисти и вярващи, учени и теолози да се събират по-често – не за да печелят спорове, а да търсят истината. Последното, обаче, е невъзможно, когато всеки смята, че отдавна е наясно с истината и това, което следва е другите да заживеят според тази истина. Още по-невъзможно е и когато хората се смятат, че търсенето на истината не е тяхна работа, а работа изключително на компетентните органи.

Една българка за исляма, забрадките и други такива неща

Тези дни помолих една мюсюлманка, с майчин език турски, родена и израснала в село, в което се говори на турски език, да ми помогне да си изясня дали това, което научавам от Хюсеин Хафъзов и сайта на Главно Мюфтийство е истина, дали над мюсюлманите се упражнява тормоз.

По нейно желание запазвам анонимността й. Тя избра псевдонима „Българка”, защото смята, че е българка – мюсюлманка. Пояснявам: не това, което се нарича българо-мохамеданка, а етническа туркиня.

Кирилизирала съм думите й и съм ги трансформирала от чат-формат в обичайния интервю-формат като съм добавила главни букви и пунктуация.

В това интервю тя говори още и за своите преживявания по време на Възродителния процес, за ДПС и другите политици и взаимоотношенията им с общността, в която е израснала, за забрадките, Корана и своя собствен опит с Исляма, за отношението на българите към турците и мюсюлманите.

Надявам се отново да намерим време за разговори, някои от които отново бих могла да споделя тук.

Лидия Стайкова: Ще ми помогнеш ли с твоята гледна точка по мюсюлманския въпрос? Mога да те запазя в пълна анонимност.  И всъщност на мен самата ми е важно най-вече да си изясня

Българка : Аз мога да кажа моята гледна точка и на хората около мене, демек в Селото които са, моите приятели.

Лидия Стайкова: Казвай!

Българка : Ние нямаме проблеми с никoй бе, това са измислици, и колко хора в БГ де колко мюслумани знаят името на мюфтията, въобще да се интересуват от него? При нас не е важно кой е мюфтия нямаме нужда от него. А ЕЗАН а как им пречи на хората ето това не мога да разбера.

Лидия Стайкова: И все пак Хафъзов ми прати доста снимки на джамии – разбити, с надписи и пр.  Мислех си, че може би едно е да си в село, което е основно турско -там няма да идат скинари. Може би в градовете, особено по-големите, е по-лесно да се подвизават такива разбойници.

Българка :  Има болни комплексирани хора няма значение дали са мюслумани или християни или други. Аз съм на 28 години, Лидко, и с всеки БГ когато се запозная става дума за : 500 години, които не могат да забравят не знам защо, и какво са видели те от това нещо? Мен на 6 години ме изселиха от БГ защото исках да съм Турско име а не Българско име. Аз това не го разбирах тогава, и сега не го разбирам. Трета група завърших и си бях купила тетрадки фулмастери и боички за първи клас. Бях щастлива че ще започна да уча и ще съм в първи клас. Ама не стана, трябваше да се разделя с къщата си, с приятелките си,  с близките си. защото се казвах Турско име. И на границата в Одрин спяхме под найлон 3 нощи с целия си багаж. Там рисувах на тетрадките си, дето пишеше на БГ „ТЕТРАДКА”. Помниш ли ги бяло и с един етикет само „ТЕТРАДКА”? Никога няма да забравя. Докато решат къде ще ни настанят „българите“ там. Но НИКОГА НЯМА ДА ЖИВЕЯ ТАМ, АБСУРД! 🙂 ТОВА НЕЩО КОЕТО НАПРАВИХА С НАС ТОГАВА БЕШЕ ГЛУПАВО.  И някой като ми говори за 500 години, ееее побеснявам и се чудя как така на всеки му насадено в сърцето, бе, мъничко, ама има, разбираш ли, а ако ги попиташ не знаят за Левски нищо, примерно, но иначе големи „патриоти” 🙂 Малко се поувлякох.

Лидия Стайкова: Е, не, не се :), но да се върнем на темата за тормоза над мюсюлмани днес. В твоето село такова нещо няма, така ли да раззбирам?

Българка :  НЕ, АБСУРД, няма и няма да има.  Това са провокации някакви и са жалки хората които се занимават с такива неща.

Лидия Стайкова: Провокации от чия страна?

Българка :  Незнам си колко децибела трябвало да бъде! Мисля че и от ДПС има със сигурност. Възрастните хора се влияят от такива неща. На младите не им пука, младите искат само и единствено работа; тук не намират, отиват в чужбина да бачкат, пак си работят. Ти трябва да дойдеш да видиш, бе, колко е хубаво при нас.

Лидия Стайкова: И все пак, дали в градовете не е малко по-различно? С всичките осквернявания на джамии, нападнати жени да им свалят забрадките и пр?

Българка :  Може да има един два случая провокрани за интерес, но в Кърджали примерно кой ще посмее да докосне една жена бе, със забрадка.  И в Хасково е така според мене.

Лидия Стайкова: Но в райони, където мюсюлманите не са толкова много? Но както и да е.  Моята цел не е да гадаем, а да разбера какви са настроенията, как се чувстват мюсюлманите.

Българка : Ми не мога да ти кажа за другите градове, но имам познати, приятелки в работата от Бургас, Айтос.Те се рабират много добре с турците там. Според мен плащат на 2-3 ма най много да направят мизерия за да се привлече малко внимание.

Лидия Стайкова: Кой има интерес от това?

Българка: ДПС има според мене. Как ще привлече иначе гласове. Всяка година се припомня възродителния процес, в Джебел се правят митинги. КАКЪВ НОВ ВЪЗРОДИТЕЛЕН ПРОЦЕС? КАКВО ЧУДО? ТОВА НИКОГА НЯМА ДА СТАНЕ. И НИКOЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО НАПРАВИ! Използва се това нещо, играят си с хората. И ЕЗАНът им пречило – не могат да се хванат за друго, няма за какво.

Лидия Стайкова: Е, хубаво де, ама това за ЕЗАНА не мислиш ли, че все пак го казват немюсюлманите? Не си го измислят от ДПС? Просто ДПС се възползва, вероятно от това, че другите не щат да слушат езана?

Българка: Да, със сигурност, няма как на един мюслуманин да пречи езана. То на българина все нещо му пречи 🙂

Лидия Стайкова: Но това настрана, значи страхът от възродителния процес е бил достатъчно силен, за да буди страх и сега и ДПС да злоупотребява.

Българка: Сега в момента няма страх от възродителен процес. ДПС го свързва с това. Но никoй не може да пипа религията на мюслуманите.

Лидия Стайкова: Е, виждаме, че може 🙂 Примерно АТАКА

Българка:  Кой обръща внимание на него? На Воленчо 🙂 Смешник някакъв; той нищо не може да направи.

Лидия Стайкова: Ами мисля, че имат доста почитатели и гласоподаватели Добре, де, ДПС все пак продължават да привличат гласове. С какво?

Българка: Напомня се възродителния процес и сега им е добре дошло и за езаните – пак ще имат гласове, и с „умните“ речи на премиера 🙂 няма да им е трудно, да ти кажа. ДОГАН и МЕСТАН умеят да говорят. Може нищо да не правят, ама умеят, знаят как да привличат.

Лидия Стайкова: Само заради това? Все съм се чудила дали има и други причини хората да гласуват за ДПС. Примерно страх от самото ДПС?

Българка:  И това го има – в малките населени места хората работят по общините и се занимават със земеделие и се страхуват че ще си изгубят работата, но основната причина е напомнянето на възродителния процес.

Лидия Стайкова: Как биха могли да си изгубят работата?

Българка:  Ми Лидко идва на власт примерно СДС в Село Х и целият персонал се сменя в общините 🙂 И ДПС пак същото.

Лидия Стайкова: Значи за да си запазят работните места в публичната администрация? А селските стопани от какво се страхуват?

Българка: Земеделието се държи от ДПС

Лидия Стайкова: По какъв начин?

Българка: Субсидии и премии за тютюни. ДПС идва и казва ще има премии и така те се надяват. Или правят ремонт на детска градина преди изборите, знаеш как е. Иначе хората си мизерстват по малките райони  и няма как някой друг да дойде и да спечели гласове. Не знаят как да говорят с хората.

Лидия Стайкова: А то идва ли въобще някой друг?

Българка: НЕ , лепят плакати на други и след 1 мин. ги няма. Защо не идват, да дойдат и те да си кажат какво могат и не могат? Не могат да застанат зад мюслуманите.

Лидия Стайкова: Значи само лепят плакати и това им е кампанията на другите?

Българка: Да.

Лидия Стайкова: Какво имаш предвид като казваш, че не могат да застанат зад мюсюлманите?

Българка: Ми и те се страхуват, ако примерно Бойко дойде и каже така така и без да каже че ще им сменя имената:) Много е зле този – може да има гласове от мюслуманите, но нали ще загуби от другите. Няма човек, личност, разбираш ли.

 Лидия Стайкова: Значи никой не иска да се идентифицира с мюсюлманите за да запази репутацията си пред немюсюлманите, така ли?

 Българка: Да. Кажи ми коя партия някога е казвала че ще направи нещо за тях. Не смеят бе.

Лидия Стайкова: А това какво означава според теб? Какво означава за отношението на другите към мюсюлманите?

Българка:  И те се страхуват 🙂 500 години не се забравя лесно 🙂 А не разбирам защо. Скромни работливи хора са. Искат само да си носят името да не им пречат на религията. Това е. Не знам с какво им пречат. Ти ако можеш да ми кажеш. Аз не го разбирам.

Лидия Стайкова: Ще ми позволиш ли да пубикувам тоя разговор в блога? Разбира се, бих могла да ти сменя ника. Какво ще кажеш?

Българка: 🙂 на кирилица трябваше да ти пиша. Можеш да го публикуваш с друго име.

Лидия Стайкова: Ще го кирилизирам, няма проблем.

Българка: Ок. И дано ми отговорят с какво им пречат мюслуманите – да изредят.

Лидия Стайкова: О, бъди сигурна, че ще ти отговорят.

Българка: И още един въпрос – искам да им задам за забрадките на които им пречи – по-добре ли е да се разхождаш с неизкъпана, рошава, направена на вафлички  „коса“ отколкото със забрадка? Като порно звезда.

Лидия Стайкова: Всеки си има право на лош вкус 🙂

Българка: Аз  разбирам, че някои си мислят, че насила ги карат да са със забрадка,  но повярвай ми, на мен  просто не ми идва от вътре, но хората сами си искат бе. Много познати имам – искат, желаят и затова са със забрадка. Имам една съученичка. Мъжът и не искаше, а тя иска, разбираш ли?

Лидия Стайкова: Но на тебе не ти идва отвътре 🙂

Българка:  Не, за съжаление не ми идва. Де да можех.

Лидия Стайкова: Защо „за съжаление“?

Българка: Вътрешно се чувстват добре. Готино им е че са със забрадка. Ама простият човек няма как да разбере това.

Лидия Стайкова: А ти разбираш ли го това чувство, въпреки че на теб не ти идва?

Българка: Да, разбирам го и се възхищавам на тези хора които го могат.

Лидия Стайкова: А можеш ли да се опиташ да го обясниш на читателите?

Българка:  Ми ще се опитам с моя беден български 🙂 ще ми помагаш за думи които не се сещам.

Лидия Стайкова: ок 🙂

Българка:   То ти дава вътрешно спокойствие. Духът ти е в покой все едно. Приятелката ми като ми говори, сериозно й завиждам и си казвам „Евалла!“. А щом тя е могла да постигне това и се чувства екстра, не знам на кой може да попречи.

Лидия Стайкова: Интересно ми е как тук, в България, където никой не ги насилва стигат до решението да носят забрадки, все пак как решават? Как едно момиче като теб се среща с Исляма?

Българка:   Като малки почват нашите да ни учат – молитвите, какво е езан, как и защо се молиме, за какво го правиме. После нали ставаш teen и малко по малко се отдалечаваш от тези неща. Аз ходих и на курсове по арабски до 5 клас и таман бях почнала да чета, ама съм несериозна и оставих. После в университета всички почнаха да ме питат за моята религия за исляма – какво е,  какво означава и аз заради това прочетох КОРАН а, за да мога да отговарям на всички въпроси. КОРАНа не е като роман, тежка книга е – четеш и размишляваш. И това ми даде вътрешен мир, спокойствие. ДЖИХАД се казва – свещена война със себе си, но много хора не го знаят това и си мислят за терористи и фанатици. Вътрешен мир със самия себе си. Все едно си на друго духовно ниво. Аз, честно, оттогава се чувстам много добре. Помниш ли като ти казах за Аллах когато пътувахме? Беше зелено навсякъде. И как хората не могат да вярват? Не виждат ли тази красота? Почваш да забелязваш в детайли всичко. И всичко хубаво виждаш във всичко, първо търсиш хубавото. И си представям само моята приятелка на какво духовно ниво е, колко е в мир със себе си и колко добре се чувства тя. И ислям означава чистота, между другото

Лидия Стайкова: А можеше и да не прочетеш Корана, въпреки че си мюсюлманка от малка 🙂

Българка: Да, но исках да мога да им отговарям и аз да знам повече за моята религия. Когато кажеш мюслуманин, всеки си мисли за терорист. Като синоним е станало.

Лидия Стайкова: Хората сигурно ще поискат да знаят кой организира курсовете по арабски в тази връзка 🙂

Българка:  Не знам откъде е било, но повярвай ми нищо лошо не са преподавали и незнам какво лошо има в това. Трябваше да продължа.

Лидия Стайкова: Учихте да разбирате арабски или само да разчитате буквите?

Българка:  Да, за да можеме в оргинал както е изпратен КОРАНа да четеме. Аз го прочетох на турски преведено.

Лидия Стайкова: Ами тогава бъди активна гражданка и подкрепи изграждането на Ислямски център в София 🙂

Българка:  Нямам време,  иначе добра идея. Даже едно време мислех да направя блог и да разказвам за моята религия и да разберат хората и да не се страхуват от това, защото незнанието носи страх.

Лидия Стайкова: Мисля, че вече има такива 🙂 От един такъв научих за една книга, дето смятах да ти пратя за рождения ден 🙂

Българка:  Как се казва книгата?

Лидия Стайкова: Любов

***

Българка: Много се радвам че поговорихме

Лидия Стайкова: И аз 🙂 Имаме още да си говорим за исляма 🙂 Аз смятам да почна Корана по някое време.

Българка: на всичко мога да ти отговоря

Лидия Стайкова: имам го и на арабски, ама ще се задоволя с бг или английски 🙂

Българка: 🙂 Един колега си взел на БГ

Лидия Стайкова: ми то има в нета, на сайта на мюфтийството 🙂 Вече има два сайта, де. Хахаха. Като двата синода. Ама то е друга тема.

Българка: трябва да хвърля аз едно око там 🙂

Лидия Стайкова:  Чакай да ти дам хафъзовия :), че другият е много пропаганден на Генджев.

Българка:  Не признавам аз такива – седнал и написал той каквото си е мислил, с техния акъл.

Лидия Стайкова: кое не признаваш?

Българка:  Мюфтийства. Не ми трябват те за да вярвам. Какво прави той за хората, за религията? Седи и си взима заплатата и продават имоти. Това е. Интереси. Жалки са ми.

Лидия Стайкова: Е, мисля, че се занимават  с доста неща. Виж сайта 🙂