За радикалния Ислям във Франция – историята на Хенда Айари

 

Хенда Айари е на 40 години, майка на три деца, която е прекарала 10 години от живота си в радикална мюсюлманска общност във Франция. След няколко терористични атаки, за които е наясно колко ще се радва съпругът й, тя решава, че не иска повече да представлява идеология, която е причина за смъртта на невинни хора. Хенда успява да се освободи умствено от начина, по който е живяла и да избяга с децата си. Животът й не тръгва веднага в по-добра посока, тъй като френските власти не са подготвени да помагат на жени и деца в тази ситуация, но в крайна сметка в момента Хенда живее съвсем различен живот и работи за дерадикализирането на мюсюлмани във Франция и помага на жени, които напускат радикални общности. Издава и книга, в която описва своя опит.

Коя е Хенда Айари? Израснала е като непрактикуваща мюсюлманка в Нормандия, с майка тунизийка и баща алжирец. Детството й е белязано от опита на неин братовчед в Тунис да я изнасили на 9 годишна възраст и от постоянен бой от страна на майка й. В юношеските си години тя започва да търси своята идентичност. В университета попада на състудентки мюсюлманки, под чието влияние скоро започва да се забулва, а малко по-късно, под влиянието на техните салафитски религиозни съветници, напуска университета за да се омъжи за ултра-ортодоксален мюсюлманин, когото те й довеждат от Тунис, когато тя е на 21 години. Тя смята, че е била жертва на активни действия за набиране на членове за салафитската група от страна на въпросните студентки.

Хенда заживява в среда, която днес описва като „паралелна вселена“ – учат я, че обществото е шейтан (дявол), че музиката и танците са зло, че мюсюлманите са жертва на ционистко-американската конспирация, че трябва да възпитава добри малки салафити ако иска да отиде в Рая. Тя бива откъсната от семейството си и от старите си приятели, програмирана да стои вкъщи и да възпитава децата си да мразят другите – Франция, французите, Запада, евреите, християните и всички мюсюлмани, които не живеят според правилата на тяхната общност. В тази общност жените трябва да са толкова покрити, че почти да изглеждат невидими, изневярата се наказва с убиване с камъни, хомосексуалността се наказва със смърт, чуждите на общността хора са „изверги“, „неверници“, „вероотстъпници“.

Още от самото начало, съпругът на Хенда й казва, че тя е затворник и я бие, защото не смята, че е достатъчно покорна. Позволява й да излиза само до супермаркета и за религиозни събирания. Удря я с юмруци в корема по време на бременността й, понеже си е позволила да използва замразена храна за да приготви ястие по време на Рамазана. Заплашва да я удуши, понеже е купила забрадка в неподходящ според него цвят. Хенда многократно се обръща за помощ към свекъра и свекърва си, към имамите, но винаги получава единствено съвета да бъде търпелива. Когато прави опити да се оплаче на официалните власти от насилието, което търпи от съпруга си, техните служители просто вдигат рамене.

Съпругът на Хенда прекарва почти цялото си време в джамията и се издържа предимно от социални помощи, от които успява да спести пари за да заведе семейството си на поклонение в Мека. Той успява да възпита големия им син по такъв начин, че момчето да заплашва майка си за това, че не се забулва и да я нарича „проститутка“. Решава дъщеря им да започне да се забулва на 7 годишна възраст и предприема стъпки семейството да се изсели в Саудитска Арабия.

Хенда смята, че е живяла като зомби, че салафизмът е държал ума й упоен и че е успяла да се освободи от умствените окови благодарение на годините, които е прекарала в училище – на светското си образование, с помощта на което е развила способността да мисли критично и така да се противопостави на хората, които са промивали мозъка й.

Хенда бяга с трите си деца й се крие в Северна Франция. Тя има само религиозен, но не й граждански брак. Съпругът й (човек, който смята, че джихадът е негов дълг и е с профил, който се смята за рисков от френските служби за сигурност) отказва да плаща издръжка, а съдът му поверява децата, тъй като тя две години се лекува от депресия. В крайна сметка успява да спечели битката и да се събере с децата си.

Руан, мястото, в което Хенда живее по време на брака си, е едно от най-печално известните във Франция гнезда на салафитската идеология, водещ износител на бойци за Ислямска Държава. Макар че тази идеология е типична за Саудитска Арабия, все повече хора извън тази страна й симпатизират. Хенда смята, че опасното учение се разпространява като гангрена, която подкопава основните ценности на френското общество и трябва да се вземат сериозни мерки. Тя се обръща към президента Макрон с писмо, в което споделя конкретните си идеи. Те включват редица законодателни ограничения и наказания, но не и за жените и децата, които са успели да се измъкнат от радикалните общности. Тя е против жените да бъдат наказвани за това, че закриват лицата си; смята, че трябва да бъдат свързвани със социални работници и да им се помага да започнат работа вместо да плащат глоби и т.н.

Активната кампания на Хенда срещу радикализирането на страната й спечелва заплахи. Наричат я ислямофоб, расист и предател. След като издава книга, семейството й спира да общува с нея.

Горният текст е обобщение на тази статия от Ню Йорк Таймс.

 

Advertisements

Аллах е милостив

Днес е първият ден от големия мюсюлмански празник Курбан Байрям.  Според мен смисълът му е да ни припомни, че при всякакви обстоятелства трябва да правим това, което угодно на Бог, дори и тогава, когато се налага да жертваме най-скъпото си.

Миналата седмица група мюсюлмани, които би трябвало да служат за пример на богоугодност, извършиха няколко гряха – впуснаха се в суетно начинание, което да покаже на света, че са добри мюсюлмани, въпреки че бяха предупредени, че по този начин, ще причинят страдания на много човешки същества.

Мисля, че тези хора действаха в пълно съзнание, което прави деянието им не просто глупаво и необмислено, а зло.

Днес, седмица по-късно, тези хора не само че не се разкайват за постъпката си, но и обвиняват жертвите си. Бих могла да нарека тези жертви изкупителни, защото те отговарят на най-важното условие: беззащитни са.

Аз вярвам в това, че Аллах е милостив и ще изпрати на тези хора вразумление в най-подходящата за тях форма.

Надявам се истината да достигне до всички онези хора, до които вече са стигнали лъжите.

Пожелавам на всички хора да успяват да преценяват какво трябва да се направи във всяка житейска ситуация, в която попаднат и да избират да правят именно него.

Честит празник!

* Кои са сгрешилите и какъв грях извършиха

* Как прехвърлиха вината си върху жертвите 

Разни новини

Тези дни научих, че в Бирма (Мианмар) будистите масово избиват мюсюлмани (общността е около 4% от населението) и опожаряват домовете им. Будистки монаси са активни водачи на това движение срещу „ислямизацията“ на страната. Един от тях се е самонарекъл „Будисткият Бин Ладен“. Властите са мълчаливи съучастници.

Научих за това от мой познат мюсюлманин, който беше споделил видео, разпространявано предимно между хора, говорещи арабски. Според моят познат западните медии нямали очи за ставащото. Гугъл ми показа, че не е точно така и че на запад събитията се отразяват, да речем от Би Би Си, но не съм правила задълбочено изследване. Без да правя такова приемам, че моят познат е прав, когато ми казва: „Далеч, далеч от полагащото се внимание! Виж ако беше някой атентат на „ислямски терористи“!

Тази вечер, малко преди да се върна към темата за Бирма спорех с мой близък, който е убеден, че в Исляма трябва да има нещо, което предразполага към радикализиране. Аз му казах, че повечето религиозни радикали които познавам са всъщност християни и заявих, че „нещото“ е част и от другите религии от същия корен – Юдаизъм и Християнство. Толкова е удобно човек да вярва, че има някакви системи, примерно Будизъм, които са имунизирани срещу подобни идиотщини. Удобно и наивно.

В същия разговор, обаче, казах и това, че терористичните актове извършени от мюсюлмани май не са толкова много на брой, колкото си мислим, че фокусирането на медийното внимание върху тях създава илюзии. Макар че преди часове част от нашето семейство запали свещи в арменската църква, за да почете паметта на жертвите на геноцида над арменците, ми се струва, че жертвите в името на Исляма може би са по-малко от жертвите в резултат на всякакви други геноциди, прочиствания и пр.

Не се наемам да правя изследване и всъщност точните цифри за мен нямат значение. Важното е, че насилието не е изчезнало и че за него винаги се намират поводи и оправдания. Важно е и това, че клишираното ни повърхностно възмущение всъщност е една от предпоставките за задълбочаване на насилието. Разбирайте го както щете; днес нямам достатъчно педагогичаска енергия да обяснявам. Само ще кажа, че най-популярните бг медии не са казали нищо за ставащото в Бирма / Мианмар, но ако наистина се интересувате, ще намерите информация на български, а на английски може да не е толкова, колкото мюсюлманите смятат, че се полага, но е достатъчно за да придобиете представа.

Имам чувството, че когато бях във 2-3 клас, по време на Желязната Завеса, знаех доста повече за ставащото по далечни краища на света – да речем благодарение на българското предаване „Светът в действие“ и сърцати журналисти като Даниела Кънева 🙂 (далееч преди смелата Елена Йончева). A сега на и без това скучния и послушен Митко Цонев му крещят в слушалката да не задава въпроси, понеже, нали бил обещал; аз пък си викам, че някой друг може да е бутнал повече именно за да пита … Цинична съм стала, циничнааа! Ако бях идеалист, щях да правя това, което прави някой в нашия квартал: лепи плакатчета на Волен на мукавичка и после внимателно закрепва височко на стълбовете като увива канапче. Сигурно си носи и стълба.

Три чаши чай

Аз може да изглеждам доста либерален и толерантен човек, според някои дори прекалено такъв, особено по отношение на джамиите, забрадките и мюезините, но всъщност съм от онези, които вярват, че в нашата страна се подвизават фанатизирани мюсюлмани, които биха могли да направят опасни неща. Мюсюлмани, които уважавам, казват, че няма такова нещо като „радикален Ислям“, понеже Ислямът е любов, но аз смятам, че това е игра на думи, която прикрива незнание или нежелание да приемеш. Убедена съм, че опасни фанатизирани мюсюлмани има по целия свят, включително у нас.

Когато човек харесва джамиите, забрадките и мюезините, но вярва във фанатичния Ислям, у него се загнездва едно неприятно чувство – че там някъде, където не може да види, в някакви места, където живеят мюсюлмани, с които той няма нищо общо, се случват някакви, меко казано, неприемливи неща.

А има и хора, които не общуват с мюсюлмани и никак не познават Исляма. В последните години е съвсем естествено тези хора да смятат, че в самия Ислям има нещо дефектно, което причинява всички онези ужасни неща … Ако научат повече не само за Исляма, но и за начина на живот на конкретните опасни хора, може би ще открият, че дефектът е не толкова в наличието на Ислям, а в липсата на други неща – поминък, образование, липса на бъдеще. Ще открият и че край опасните хора, живеят и други хора. Проблемът е, че онези, другите, биват изкушавани да преминат от другата страна или пък биват наказвани и страдат, в допълнение към и без това трудния си живот.

Не са много хората, които знаят какво е нужно да се направи за да има по-малко радикални ислямисти. Още по-малко са хората, които реално помагат за това. Един от тях е Грег Мортенсън, героят на „Три чаши чай„. Той, не просто неверник, а  американец, строи училища в Афганистан, Пакистан и Таджикистан – от средата на 90те, с пари, събрани от дарения, с активното участие на местните хора, с подкрепата на ислямски духовници, с помощта на съдебни решения на шериатски съдилища. Всички тези хора вярват, че единственият възможен начин да се продиводейства трайно на радикалния Ислям, на талибаните, на тероризма, е образованието. Но не онова образование, което забранява на мюсюлманските момичета да носят забрадки в училище, като по този начин на практика ги прогонва от училищата, а онова образование, което уважава правото да бъдеш част от своята култура.

Можете да прочетете повече за тази книга – на български и на английски, да разкажете за нея на приятели.

Да посетите сайта на организацията, която Грег Мортенсън представлява, да го популяризирате, да направите дарение. Едномесечното обучение на дете в тези страни струва един долар на ден, както и дневната заплата на учител.

Aко искате да научите повече за талибаните, посетете сайта на най-големия познавач, журналистът Ахмед Рашид.

Неохотният фундаменталист

От два дни майка ми настоява да изгледам предаването на Карбовски за радикалния ислям – за да ми се отворят очите и да спра да бъда прекалено толерантна към радикалните ислямисти. Нямам представа защо е решила, че съм им такъв отявлен фен, но се сетих, че е крайно време да пиша за Неохотният фундаменталист, книга, написана от пакистанец-американец, израснал в Калифорния, учил в Принстън и Харвард, работил в Ню Йорк и Лондон, и непрестанно сновящ между САЩ и Пакистан.

Тази книга не описва как мюсюлманите се превръщат в радикални ислямисти. Всъщност от нея няма да научите нищо за исляма по принцип. Може би малко за пакистанското, което момчетата от пакистански произход винаги ще носят в себе си, дори и ако станат еничари на американската империя. И малко за невъзможната любов. И малко за безнадеждността на потъването в собствената болна душа.

Признавам, че я купих от „научен“ интерес – за да науча повече за хората, които живеят „отвъд“ – по на изток и от нас, там, където няма спор, че не е запад – независимо дали буквално или духовно. Не знам защо започнах да го правя и защо продължавам. Някакси го чувствам като дълг. Някой ден може и да преглътна Корана, който засега не ми е достатъчно привлекателен. Но не е нужно вие да имате такъв интерес за да прочетете тази книга. Всъщност изобщо не е нужно. Тя просто е хубава книга, от тези, които не опростяват нещата и хората, не ги правят по-лесни за  разбиране, но ако се оставите, ще ви направят просто по-възприемчиви.

И така, за какво става въпрос? За възпитаник на Принстън, който е един малкото щастливци, наети на работа, до която дори за възпитаниците на Принстън и всички останали подобни училища е трудно да додрапат. Нищо, че Принстън и всички останали подобни училища уж слагат света в краката им. На тази работа, обаче, Чангиз се задържа само осем месеца. Събитията от 11 септември не са единствената причина. Още по-невъзможна се оказва и връзката му с Ерика, която пък потъва в душевното си разстройство.

Не, няма как да си направите изводи какво представлява книгата без да я прочетете. Струва само 12.99 и е по-малко от 200 страници, така че няма да ви коства кой знае какво. А я сравняват с книга на Достоевски! Е, аз не бих могла да я сравня, понеже все още не съм чела нищо от Достоевски, но имам чувството, че сравнението е уместно.

Бъдете благодарни, че се отказах да публикувам предългото „ревю“, в което размишлявах за религите и разказвах истински истории за моя приятелка от ирано-американски произход.

Американски дервиш

Би било странно поне да не прелистя книга с такова заглавие – знаете, че (ислямските) мистици са ми слабост.  350 страници. Прочетох я леко и бързо, и много, много ми хареса, въпреки че от нея не научих нещо ново за суфите, но пък успях да погледна в едно мюсюлманско семейство (пакистанци, живеещи в САЩ) и малко отвъд. Много се смях, и тъгувах. Казах си, че съм извадила късмет, че съм не съм се родила в Пакистан, но си дадох сметка и за това, че колкото и да съм свободна в сравнение с жените, за които четох, колкото и средата ми да претендира за „освободеност”, всъщност и през моя свят преминават видими и невидими културни нишки, които поне донякъде предопределят моите ситуации и решения. За съжаление, струва ми се, че почти целият свят е оплетен с такива нишки. Просто в някои общности нишките са по-откровени и видими и това дава правото на други общности да ги сочат с пръст.

Времето, мястото, сюжетът: САЩ, 80те. Пакистанско семейство – невролог, отдаден на научни изследвания и домакиня с психологическо образование, почитателка на Фройд. Разказвачът е тяхно дете, тъкмо навлизащо в юношеството. В дома си подслоняват приятелка на съпругата – образована, разведена, изтормозена, красива, духовна, желаеща да запази до себе си малкото си дете. Очаква се в САЩ животът й да е много по-различен от този в Пакистан. Оказва се, обаче, че нишките са дълги и здрави. Не бих искала да разкривам повече. Има любовни истории, изневери, семейни свади, евреи, напрежение между традициите и новата култура. Има и стремеж към Бог, който минава през Корана, но по различни начини. Има и пътеки, които минават през Корана, но без стремеж към Бог.

Преди време писах за друг „дервишки” роман – „Любов” на Елиф Шафак – заглавието на текста ми беше „Поп-суфизъм”. Шафак ми напомни за Орхан Памук, докато Аяд Актар, за чиято книга пиша в момента, ми напомня за Ханиф Курейши (The Buddha of Suburbia). Може би е нормално, защото Памук и Шафак са турци, докато Актар и Курейши са деца на пакистански емигранти. Лекотата и непретенциозността са отличителни черти на двамата пакистанци. Имам усещането, че именно затова може никога да не ги поканят за лектори  в TED 😀

Обичам да откривам топлата вода

Когато публикувах интервюто с Българка, се надявах да получа отговори с лични мисли и чувства по въпроса дали и как пречат забрадките и езаните. За съжаление, лични отговори почти липсват.  Но пък ми казаха, че България е светска държава, както и че съдът в Страсбург се е произнесъл по някакъв начин и че няма смисъл ние, простосмъртните да си губим времето да мислим със собствените си глави и да изразяваме собствено отношение.

Аз пък си мисля, че каквото и да реши съдът в Страсбург (или който и да е съд), каквото и да е записано в която и да е Конституция, истинският живот се случва извън страниците на съдебните решения и законите. Именно там се решава дали Иван да пие ракия с Хасан, дали някой да си продупчи автобусния билет, дали да свали забрадката на минаваща по улицата жена, дали същата тази жена да „трансформира” забрадката си в каскет, за да не я нападат отново и т.н.

В същия този живот има време, което всеки от нас може да отдели за да помисли по тези ( и всякакви други регламентирани от институции въпроси), да осмисли решенията на институциите, да реши дали е съгласен с тях и защо (не), дали да се подчинява или да не се подчинява на тези решения и защо, както и да поеме отговорността за решенията си.

В същия този живот има и място, в което всеки от нас може да се среща с други и да слуша техните мисли и чувства, да среща колкото се може повече други и да чуе колкото се може повече мисли и чувства, без да бърза да убеждава, а да се опита да види голямата шарена картина, искрено да пожелае да узнае истината и да постъпи според нея. Ето една такава среща.

Би било хубаво християни и мюсюлмани, секуларисти и мултикултуралисти, атеисти и вярващи, учени и теолози да се събират по-често – не за да печелят спорове, а да търсят истината. Последното, обаче, е невъзможно, когато всеки смята, че отдавна е наясно с истината и това, което следва е другите да заживеят според тази истина. Още по-невъзможно е и когато хората се смятат, че търсенето на истината не е тяхна работа, а работа изключително на компетентните органи.