България каквато е била и можеше да бъде

Един от онлайн фаворитите ми, Зелен Бетон, който няма блог, но пише впечатляващи коментари в блогове, се съгласи да публикувам коментара му по мой текст като отделна публикация:

Като малък намерих на тавана паспорт на единия ми прадядо. Черен, ожулен от носене, с царския герб и дъговиден надпис „Царство България – Royaume de Bulgarie“. Вътре всичките му страници бяха пълни с гранични печати – от комшийските страни до Италия, Швейцария, Франция, Белгия и Германия. Явно си е извадил нов, защото в тоя е нямало повече място. Паспортът трябва да беше някъде от 30-те години, защото помня, че имаше немски печат с орел и пречупен кръст (момчешкият ми акъл, естествено, се впечатли най-вече от това).

Прадядо ми е бил обикновен селски търговец. Вярно, с дюкян и двукатна къща на чаршията, в голямо и богато (тогава) село в равнините на Северна България; вярно, носел е на прабаба ми капели от Виена и платове от Брюксел, но… селски търговец. В изостанала аграрна България, започнала да се гради като независима държава от едва 50-тина години. В континент, който само 15-тина години по-рано е бил арена на световна война.

Човекът никога не се е занимавал с политика, нито е бил масон или част от нечий „приятелски кръг“, нищо такова. А е можел да си позволи (и е имало обществено-политически и икономически условия спокойно да го прави) да ходи да сключва сделки из Европа. За качествена стока. За собствения си дюкян и за някои по-дребни търговци от околните села, на които е продавал на едро. Търгувал е в австрийски шилинги, швейцарски франкове и немски райхсмарки (и счетоводни книги намерих). Това е по времето, когато на българските левове е пишело „БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА БАНКА плаща предявителю въ замяна на тая банкнота СТО ЛЕВА ЗЛАТНИ“…

Айде сега да си приказваме за европейско икономическо пространство, Шенген, нива на потребление, жизнен стандарт, стабилност на икономическата среда, отношение към малкия бизнес… :)

Не помня къде е този паспорт, със сигурност обаче не съм го изхвърлил. Няма как да изхвърля толкова красноречиво доказателство колко жестоко Европа (и България в частност) е била дръпната назад от злощастното съчетание от фашизъм, последван от комунизъм. Ако тия двете черни дупки не бяха препречили пътя на спокойното еволюционно развитие… не съм сигурен дали ни стига фантазия да си представим къде бихме били сега.

Да балансираме Андрей Райчев

Един млад човек, вече бивш комунист, сподели с мен публикация на в. КУЛТУРА – интервю с Андрей Райчев – за капитализма, класите, консуматорите и пр. Както обикновено, Райчев говори умно, сладкодумно и уверено  – просто харизматично. Докато четях, се възхитих на много моменти, понеже изразяваха изводи, до които съм стигала и аз. Други моменти, обаче, ме оставиха усъмнена и нащрек. Стори ми се, че нещичко се спестява, че другичко се преиначава, но всички тези неща няма как да бъдат забелязани от някои млади хора, на които не се е налагало да хранят семейство с 3 долара месечна заплата, например.

Материалът звучи красиво сам по себе си, но  ако при четенето на такива текстове естетиката не е най-големият ви приоритет, можете да хвърлите по едно оче на коментарите (на три страници).

Освен това, ако искате да виждате по-ясно нещата, си струва да инвестирате и малко време в придобиване на икономически познания. Използвам случая да препоръчам едно книжле, което прочетох тези дни – Какво всеки трябва да знае за икономиката и просперитета. Ако смятате, че парите идват от Държавата, прочетете не само моето обяснение откъде пък идват парите В държавата,  но и Икономиката в един урок.

Но нека се върнем на първата спомената книга. От нея ще научите доста за връзката между държавата и икономиката, или иначе казано за връзката между политиката и икономиката. Ако (като мен) смятате, че който трупа знания и мъдрост не трупа тъга, а сее щастие не само за себе си, но и за целия свят, ще останете с приятното чувство, че благодарение на знанието можете поне мъничко да допринесете за благоденствието на хората.

Бг домати

Наскоро гледах по телевизията един български производител на домати, който каза, че ще изхвърля готова продукция, понеже стоката му залежавала. Щяло да се наложи да освобождава работници. Държавата му била виновна, защото не го защитавала от нашествието на по-евтините гръцки домати. Този производител очевидно не може да се постави на мястото на потребителя.

Предполагам, че същият този производител никак не се притеснява, когато в магазина купува китайски стоки, които му струват по-евтино от българските. Не се оплаква и не кани телевизията да снима. Когато е в ролята на потребител, той не влиза в положението на производителя.

За него важното е държавата да вземе от Пешо, за да даде на Гошо. Това нарича солидарност. Но само ако той самият е Гошо, а не Пешо. А никой не пита Пешо дали иска да е солидарен с Гошо.

Какво би станало ако държавата по някакъв начин ограничи вноса на домати? В страната ще има по-малко домати, което ще ги направи и по-скъпи, особено като се има предвид, че родното производство едва ли е достатъчно за да покрие нуждите и на ядачите на салата и на индустриалните производители на лютеница и доматено пюре.

Не, нямам нищо против да ям по-скъпи домати ако реша, че по този начин подкрепям някаква смислена кауза, но в случая не ми идва отвътре да подкрепя каузата на бизнесмен, който изобщо не се интересува от нуждите и желанията на клиентите си, а само от това как да им продаде по-скъпо продукцията си. Той дори не се опитва да ме изкуши да си купя по-скъпи домати, а просто разчита на държавата да ме принуди да го правя.

И не мога да разбера защо се приема за даденост, че земеделските производители имат правото непрестанно да искат, да се оплакват и да заплашват.

Дълги опашки, племена и караоке

Тези дни прочетох Дългата опашка на Крис Андерсън, след като я бях заобикаляла в книжарницата доста време и след като прочетох книгата му Безплатно, за която писах наскоро.

Книгата би била полезна за всички хора, които повече ги привлича идеята на направят нещо свое на пазара, вместо да работят за някой голям „сигурен” работодател.  Тя ще им даде кураж като им покаже, че в днешния свят победителят все по-често не отнася цялата торта, че парченца и трохички има за много повече участници отколкото е имало преди, а тортата все по-често се оказва по-голяма отколкото си представяме.

Хубавото е, че книгата не е написана с цел да надъхва Прасчовците да се превръщат в Тигри, подобно на книгите за самопомощ, не дава и полезни съвети, а освен това съвсем честно показва истината, че новата пазарна ситуация прави възможно участието на малки играчи, за които е било немислимо да се включат преди години, но не гарантира успех.

В книгата няма да намерите полезни съвети и рецепти, но ще научите за неща, за които не подозирате (ако сте от тези, които не наблюдават внимателно Мрежата и не размишляват за възможностите й). Всъщност книгата може да бъде полезна и за тези, които няма да научат нищо ново – ще ги подтикне да поспрат и да помислят.

Почитателите на идеята на семейство Рийс за фокуса (книгите, издадени от „Класика и стил” – за фокуса, маркетинга, брендинга и пр.) може да се озадачат от противоречието, което ще открият в Дългата опашка … ако не четат внимателно. Тази книга НЕ оповестява края на масовите пазари и хитовете, а края на тяхната екслузивност.

Докато я четях си спомних за Karaoke Capitalism, чието първо скандинавско издание е още от 2003, което означава, че идеята за нишите е видяла бял свят още преди ключовата статия на Крис Андерсън, която пък е станала основа на Дългата опашка. Напомни ми и за идеята на превъзнасяния Сет Годин за племената … признавам, че след прелистване в книжарницата въпросната му книга http://www.sethgodin.com/sg/никак не ми се стори да е в състояние да ми каже нещо ново, затова и не си я купих. Всичко това ме кара да мисля, че е по-лесно да станеш прочут ако името ти звучи като английски и се произнася лесно, за разлика от имената на скандинавските сладури, чиято книга Funky Business може да ви е попадала на български и да я имате удома, но как е възможно човек да произнесе имена като Jonas Ridderstrale и Kjell Nordström?

В „Кауфланд“ ли ще работят децата ти?

В „Светът е плосък“ на Томас Фрийдман чета за ниските заплати в „Уолмарт“. Не бих могла да нарека това експлоатация, защото никой не е задължен да започва или да остава на работа в „Уолмарт“. Вярно е, че много от служителите не са достатъчно квалифицирани за да намерят по-добра работа или да започнат собствен бизнес, но докато в Китай и Индия има много хора, които не са израснали в по-богати / образовани семейства, но успяват да се образоват, какъв по-точно е проблемът с тези деца на Америка?

Може  би същият, който имаме с много от децата на България, които живеят доста по-удобно от повечето си връстници в Индия и Китай, но за разлика от тях не са мотивирани да учат.

Ето защо не намирам за несправедливо по-добрите работни места постепенно да се изместват в Индия, при отлично владеещи английски доста по-образовани и амбициозни младежи.

Ако нашите деца гледат твърде дълги часове предавания т типа на „Цената на истината“, „Биг брадър“ и сериали, ако в училище не им преподават добре и не очакват много от тях, ако вкъщи им повтаряме, че престъпниците, а не образованите имат шанс, индийците ли са ни криви?

Сорос за човешката природа, финансовите пазари и други неща

Току що прочетох „Новата парадигма на финансовите пазари“ (198 стр., 15 лв., изд. Сиела) на Джордж Сорос. Не мога да кажа, че разбрах всичко от финансовата част, но останах доволна от факта, че един преуспял  спекулант по професия, философ по сърце и филантроп в действие е видял това, което виждам и аз:

– че човешкото познание е несъвършено

– че хората не се ръководят от чисто рационални мотиви

– че човешките заблуди са трайни и творят история

– че изведените от природните науки закони не могат да бъдат универсално приложени към обществените събития

– че трябва да приемем несигурността вместо да се крием зад математически модели на човешките действия

– че регулирането на пазарите е несъвършено, но това не означава, че нерегулираните пазари са съвършени

– че  бихме били в по-добра позиция ако се въздържахме от каквато и да е форма на фундаментализъм

– че претенциите на икономическата наука са големички

В книжката ще откриете още:

– кратка автобиография на Сорос

– кратка история на финансовите пазари в последните петдесет и няколко години – такава, каквато я е преживял самият Сорос

– прогнозата му за 2008

– препоръки за справяне с жилищната криза в САЩ и информация за приноса на фондацията му в разрешаването на проблема

Харесва ми смирението на Сорос и надеждата му да последват концентрирани усилия за разбиране на човешката природа. За да дам своя принос към очаквания от Сорос дебат би било добре да дочета доста по-дебеличката и увлекателна автобиография на Алън Грийнспан, която кой знае защо поизоставих 🙂

Адрес на фондацията на Сорос

Лекция на Сорос по темата в MIT

Мога ли да се откажа от прогреса?

Според Алън Грийнспан (бившият дългогодишен шеф на Федералния резерв), би било чудесна идея голяма част от индийските селяни да се преместят в градовете и да станат работници. Съгласна съм, че ако земеделската производителност се повиши, ще бъде чудесно – много повече храна, част от която може евентуално да се експортира; ще се увеличи и индустриалното производство. Икономическият ръст ще бъде факт. Но как изглеждат нещата през очите на отделния жив човек?

Веднага се сещам за двама души: баба ми и бушменът.

Баба ми е родена, живяла и умряла на село (1906 – 2002). Предполагам, че поне до ранната си средна си възраст не е разчитала на електрическата енергия. Работата й е била на полето и у дома, където освен че е чистила и готвила, е произвеждала част от дрехите и завивките. Завършила е начално училище и по-късно, през комунизма е прочела доста книги (повечето от голямата библиотека на чичо ми). В началото на 50те дядо ми (земеделец) е отишъл в града, за да стане заместник-председател на окръжния съвет. Децата са били вече големи и напуснали селото. Баба ми е била достатъчно млада, за да се премести в града и да стане работничка – вероятно по-добре платена отколкото в змеделската кооперация, но не го е направила.

Градският живот не можа да я привлече, и винаги когато е гостувала за по няколко дни, се е чувствала като риба на сухо; когато се наложи да остане за повече от месец, се разболя и лекарите препоръчаха да я върнем на село ако искаме да оцелее. Опитайте се да си я представите да прекарва 8 часа на ден във фабрика, прикрепена към едно работно място, сред шум и съсредоточени хора, които нямат време да разговарят докато работят.

Другият образ който виждам е бушменчето от „Боговете сигурно са полудели“. Този мил, израснал в пустинята човек, беше арестуван и затворен в тясна килия с малък, високоразположен прозорец. По цял ден клечеше на пода и гледаше към прозореца. Жалко, че не мога да открия снимка или видео, показваща лицето му в този момент. Същият човек допреди дни беше играл на гоненица с лъвове.

Когато преди време размишлявах за един викториански роман, стигнах до извода, че ако бях родена бедна във викторианска Англия, щях да избера да стана проститутка вместо работничка. Текстът за проституцията вдъхнови доста коментари, които ми казваха, че нямам представа за тежката участ на проститутките. Може и да нямам, но знам какво е да управляваш сам работното си време и да не скачаш от леглото в тъмни зори за да не си изгубиш работата. Знам и какво е да ставаш по тъмно, за да започнеш смяната в завода (работила съм в три завода) сред шум, влага / прах, строги бригадири. Знам какво е да не можеш да се отделиш от машината за да отидеш до тоалетната. А еднообразието и натиска да поддържаш определено темпо познавам не само от „Модерни времена“.

Работила съм и на полето; и там е трябвало да изпълнявам норма и т.н. Не е било инцидентно, а редовно – в продължение на няколко години съм прибирала есенната реколта от грозде / памук / чушки / патладжани. За разлика от работата в суетшоп, на полето съм дишала въздух и темпото и паузите все пак не са били определяни от машината.

Не знам дали Грийнспан е посетил индийско село, но знам, че аз познавам добре условията, при които живееха ромите в с. Подкрепа (вече са преместени на палатка в гората). Ако си спомняте (вижте по-старите текстове в категорията „ромите“), освен с просия, се изхранваха с наемен труд в селското стопанство и отглеждане на собствени фасул и домати на чужда земя. Ако неграмотни индийски селяни заживеят в града за да работят в суетшоп, едва ли биха се радвали на много по-добри битови условия, но не биха имали време и място да полежат на сенчица и да съзерцават небето на открито.

Хайде, познайте какво бих избрала аз ако имах свое парче земя. А какво ли биха избрали други, непрограмирани генетично като бета-хората в „Прекрасният нов свят“ на Хъксли. Ей това е дилема … за тези, които не приемат Прогреса за даденост.