безполезното изкуство / useless art

IMG_3569

(find ENGLISH translation below)

Прекарвам малкото си свободно време да съзерцавам или да създавам изкуство. Зашеметена съм от огромния брой произведения на изкуството, които са създадени до този момент. Мечтая да създавам изкуство на пълен работен ден, но понякога се чудя – Дали хората наистина се нуждаят от толкова много изкуство в живота си? Дали изобщо се нуждаят от изкуство? Да не би просто да създаваме просто още отпадъци?

А после си мисля … дали трябва да се придържаме само към „естествените“ неща – храненето, дишането, размножаването? И тогава си мисля, че точно „изкуственото“ ни прави човешки същества, създадени по Божи образ и подобие … понеже Бог е на първо място Творец, нали? Това което ни прави хора не са дори любовта и приятелството, понеже дори животните са способни на това, но сега нямам време да изследвам защо за някои хора е толкова трудно да обичат и да бъдат добри.

ENGLISH

I spend the little free time I have contemplating or creating art. I am overwhelmed by the huge number of works of art that have been created so far.  I dream of becoming a full-time artist, but sometimes wonder – Do people need so much art in their lives?  Do they need any art at all? Aren’t we just creating waste?

Then I think … should we stick just to what is „natural“ – eating, breathing, reproducing? And then I think that it is the artificial that makes us human beings, created in God’s image and likeness, as God is a Creator in the first place, isn’t he? It is not even love and friendship as even animals are capable of this, but now I do not have the time to explore why for some people it is so hard to love and to be good.

Advertisements

Разликите в реализма

Атанас Мацурев

Някога се впечатлявах от картините на Дима Петрова – чудех се как е възможно човек да нарисува така слива или домат. Все още нямам идея как се постига това, но и не ме интересува. Бих искала да знам как Атанас Мацурев рисува круши и  всичко останало.

Разликата между Петрова и Мацурев не е просто в това, че Петрова от години излага предимно зарзават, докато Мацурев освен натюрморти рисува портрети и пейзажи. Разликата е в това, че в картините на Дима Петрова има някаква механичност, докато в тези на Наско има душа.

Ако имах възможност, щях да посетя майсторския му клас през април в София … бих посетила и другите … в Истанбул, в Москва …. еееех …

733829_554642354567642_1819699603_n

Атанас Мацурев

Красотата е в очите на гледащия?!?

„Всичко, което се вижда, може да се рисува“, казваше един учител по рисуване. От една страна е прав – ако човек рисува наред всичко, което му се изправи пред очите, сигурно ще стане добър рисувач. От друга страна … трудно е да рисуваш неща, които не ти харесват. Завиждам на художниците, които са живяли във времена, когато създаденото от човека е изглеждало красиво и не толкова еднообразно. Чудя се как хората не само привикват към грозните неща, но и започват да ги харесват.

Какво да се прави?

Мога да разглеждам изображения до края на света. Никога не ми омръзва. И сега всичките са за мен … играли ли сте онази игра „Пу! За мене!”? Играе се по двойки. Разгръщате книга с илюстрации и бързате да сложите ръка върху тази, която ви харесва, крещейки „Пу! За мене!”. Вероятно именно оттам съм залюбила визуалните изкуства.

Търся изображения с Гугъл, попадам на други чрез споделеното от приятели и непознати блогъри. Опитвам се да разбера как са направени нещата, чудя се дали и аз бих могла, завиждам, мечтая или просто поглъщам.

Когато не гледам изображения, гледам каквото ми попадне и мисля как би могло да бъде нарисувано, забелязвам неща, които  не бих забелязала ако не бях поискала да се науча да рисувам. Всъщност това е достъпният ми начин за рисуване. За практическо рисуване, с молив / четка в ръка имам не повече от 2-3 часов период веднъж седмично.

Понеже работата и родителството запълват почти изцяло времето ми, вече рядко научавам какво се случва извън семейството ми и красивите изображения. И все пак светът успява да се промъкне, въпреки че дори нямам телевизор, който да работи „за фон”. Днес видях седнала на земята жена с огромен подут крак да събира пари за операцията си. Видях чичото с отрязаните крака (1, 2) – сега си има дом – празното помещение на бивш магазин в центъра на града – метеше пода с малка метличка – как ли се е озовал там и докога ли ще остане? Чух, че в София палят коли и разни хора имат разни хипотези, както и това, че е починал Велко Кънев. Всичко това ме подсеща за широкия свят, в който оцеляването напоследък е станало по-трудно, дори и за още по-широкия свят, в който оцеляването винаги е било трудно. Моите картинки и мечти да правя красиви неща с ръцете си изглеждат някак нелепо.

Бих била много щастлива (не знам дали това е точната дума) ако някой ден стана свободен артист, но знам, че може и да се наложи да направя нещо друго, защото вярвам, че във всеки момент има нещо, което е най-важно да се прави точно в този момент, а за мен щастието изглежда че се състои в това да разбирам какво трябва да направя във всеки един момент и да го правя. Дали изкуството е нещо, без което може? Дали то е непременно нещо отделно от „истинските неща”? Дали то е начин да избягаш от реалността? А кой всъщност може да каже със сигурност какво е реалността?

Аз съм Муза

Наложи се учителката ми по рисуване да си тръгне преди мен; помоли ме да оставя акварела си в ателието, за да го види. Бях започнала добре, но скоро оплесках нещата; започнах отново и отново оплесках. Междувременно ходих и на зъболекар. За да не се омерзя съвсем (пък и за да измия срама), малко преди да си тръгна, нарисувах от натура с кафяв химикал един кестен. Оставих го на статива, а акварелите на пода.

Когато на следващия ден минах през ателието, Атанаска беше нарисувала страхотен акварел, какъвто скоро може би няма да успея да нарисувам. Оказа се, че била вдъхновена от онези неща на пода, а кестена беше преместила небрежно в една купчина с листове. Питах я дали й харесва и тя ми каза, че го харесва, но веднага се впусна да разказва надълго и нашироко какво вдъхновение получила от акварелните ми опити. Няколко часа по-късно го разказа и пред други.

На третия ден направи още един вдъхновен от същото акварел и заяви, че прекъсвала другите неща, по които работеше напоследък, понеже неудържимо й се рисували акварели (вдъхновени от онези неща на пода).

Останах си озадачена.

Уаби-саби

Преди малко, докато четях един блог, срещнах понятието уаби-саби.  Прочетох статийката в Уикипедия и реших, че това уаби-саби е нещо много близко до мен. То изразява  цялостна житейска нагласа или пък естетика. В основата е убеждението, че нещата са  незавършени, несъвършени и променливи.  Типичното за уаби-саби е простотата, икономичността, скромността, интимността, грубоватостта.

Уаби-саби са любимите ми избелели, провиснали и стигащи до под коленете дънки, които нося от десет години.

Уаби-саби са всички панталони, чиито крачоли не се главоболя да скъсявам, а просто подвивам и нося така докато не се протъркат от допира със земята, след което просто режа с ножиците и продължавам да нося.

Уаби-саби е мобилният ми телефон, който използвам от 5 години.

Уаби-саби не е задължително евтино. Тъкмо напротив – доста често се налага да похарчиш повече пари, за да можеш да  използваш уаби-саби предмети – като удобните сандали, които си купих миналото лято и продължавам да нося, макар че синьото позеленя и избеля. Ще продължа, разбира се, да ги нося докато са ми удобни, но не и след това, защото уаби-саби не означава пестеливост на всяка цена, а просто въздържание от излишества.

Предните думи ми напомнят за репортажа от дома-паметник на Бузлуджа – онази летяща чиния, която някога е била пълна със соц-лукс  като стъклопластики по стените и пр., а сега е нещо зловещо, сякаш проядено от термити. Било е излишно, излишно, излишно баща ми да остане там седмици наред за да прекара електричество до върха, докато майка ми се притеснява от евентуални злополуки. Поуката? Не е нужно да влагаме толкова много в материалното, понеже дори и да изглежда вечно, такова то не е, и може да се окаже доста по-нетрайно отколкото сме си представяли, а после ни обременява с трупа си.

Картини от една изложба

Докато разглеждахме няколкото задължителни курса (задължителни за  ВСИЧКИ студенти от ВСИЧКИ специалности от бакалавърските програми в Columbia University), открихме че един от курсовете цели да научи студентите как да гледат, мислят и говорят за произведения на визуалните изкуства. Някои от нас направиха и практическо упражнение, посещавайки изложбата „Началото” на трима ученици от художествена гимназия.

След като успях да формулирам с думи впечатленията си, чух мненията на моя ученичка и на учителката ми по рисуване.

Оказа се, че и трите най-много сме харесали една и съща картина: една стара метална улична кофа за смет (на Акън Мурад). Кофата е единственото нещо, което може да се види на картината – в много близък план. Ако човек се замисли, могат да му дойдат много мисли и асоциации, но аз не съм мислила – просто ме привлече силно. Същото силно привличане споделят и другите. Харесали сме и други неща на Акън, но по-скоро фрагменти от картините му, но не и целите картини, понеже все още им липсва цялостност.

Също така, и трите не сме харесали работите на Констанца Колева. Изглеждат прекалено претенциозни и отвеждат в твърде индивидуален свят, който се оказва твърде чужд за нас. Мисля, че подобна претенциозност е нормална за тази възраст. Може би има нещо архетипно в тази липса на архетипност 😉

И трите сме харесали като цяло работите на Ангеларий Димитров – всичките, по принцип. Не защото Ангеларий, за разлика от Акън има изработен стил, нито пък защото в картините му я няма маниерността на Констанца, която сякаш се заявява като велика и неразбрана (тук ми се натрапва една асоциация с разказа „Сфинкс без загадка” на Оскар Уайлд), а защото от картините му струят хармония, цялостност, лекота, размах. Какво изобразяват? Машини, системи от машини, складове. Мислех, че на мен ми харесват, понеже по принцип харесвам такива предмети, както и места като стари изоставени фабрики и пр., което, може би е малко странно, но ето че точно тези картини са се харесали и на трите.

Написах този текст, за да покажа, че всеки би могъл да посети изложба и да говори за визуално изкуство. Входът за художествените галерии в Хасково е безплатен. Предполагам, че е безплатен за всички галерии в страната.