Да гласуваш срещу Доган

Може да означава първосигнално да избереш най-гръмогласните и най-елементарните в посланията си – Волен или Яне. Това е добре дошло за Доган. Той затова и се опитва да те провокира с нагли и арогантни изявления.

Когато гласуваш за Яне или Волен, ти намаляваш шансовете на Синята коалиция и Герб, например. Но не намаляваш толкова много шансовете на Доган, защото той има твърд електорат, който никой не може да му отнеме. Ясно е, че никой не избира Доган или Яне/ Волен/ който и да е друг? Но този, който гласува срещу Доган, се колебае между Атака и Герб, например.

Според Бойко Пенчев, по този начин Доган пази БСП като привлича негативите към себе си. Както вече казах, за него няма опасност, защото си знае броя на избирателите и не разчита да го увеличава. Но пък знае, че е невъзможно да управлява с Костов или Бойко. Но пък може да го прави с БСП, затова за него е важно да пази БСП.

Докато гласуваш СРЕЩУ, просто не знаеш какво избираш. Докато не гласуваш, отново СРЕЩУ, не знаеш на какво даваш шанс. И в двата случая не знаеш, защото не се интересуваш. И да се интересуваш кой кандидат какви намерения има във връзка с важни за теб неща – образование, здравеопазване, Интернет и пр., няма с кого да говориш за това, защото и политици и избиратели са заети с оплюване и негодуване. Вместо да въвличаш в разговори и изясняване на позиции политици, приятели и съседи, можеш да избереш да не гласуваш. Иван Бедров ще ти обясни, че в този случай е много тъпо да се смяташ за тарикат.

Ако искаш да намалиш шансовете на Доган / БСП, просто гласувай за тези, които биха им били неудобни за коалиране или манипулиране. Ако повечето от тези които имат право да гласуват го направят, твърдите електорати на сегашните управляващи ще се окажат не толкова големи колкото изглеждат.

Реклами

Доган ли е нашият спасител?

Идеята, че Доган е гарант на етническия мир в България се превърна в клише. Наистина ли повечето хора вярват, че ако има заплаха за въпросния мир, точно Доган е този, който ни пази?

Националистическите настроения от страна на българския етнос са факт. Имат си и гръмогласни говорители. Ако преминат от думи към дела, Доган ли ще е този, който ще ги спре. И как?

Някой от вас чул ли е ясни, изпълнени с етническа ненавист изявления от страна на турския етнос. Аз не. Ако няма такива настроения, тогава от какво всъщност ни пази Доган?

Ако ли пък има, то защо Доган не ги посочи ясно и недвусмислено? Да не би да е заради това, че единствено той има ресурса да се справи с тях, и справянето включва и конспиративно мълчание?

Постоянното напомняне, че Доган опазва етническия мир ми звучи като заплаха, от която пък се възползват бг националистите, чието съществуване пък легитимира клишето, а оттам и ДПС.

Ще съм много благодарна ако представител на ДПС ми обясни ясно и недвусмислено, ако може с конкретни факти, кой и как застрашава етническия мир в България и по какъв начин Доган успява да го опази. Версията на Атака и компания съм я чувала, така че, моля да ми се спести.

Вчера Иво Христов публикува своя сценарий за изборна победа на ДПС. Би било интересно сценарият да се развие и да обхване времето след парламентарните избори. Засега моите опасения не са в посока етническа нестабилност, а пред-деветдесетарски тоталитаризъм, но днес нямам време за анти-утопии.

Само ще споделя, че ако ви се струва, че идващите с автобуси гласоподаватели решават съдбата ви, можете да направите проста сметка и да осъзнаете, че останалите български граждани, които имат право на глас са много повече, и ако не искат ДПС да управлява, могат просто гласуват. Ако всички те го направят, ДПС може да има незавидно парламентарно представителство, ако въобще има такова.

Моите притеснения за мира в страната

Гореща дискусия за ДПС по предишна моя публикация. Един от участниците твърди, че е самият Орхан Мемиш.

За евентуалната победа на ДПС (от Иво Христов)

Защо няма да подкрепя Зелените и Бого

Текстът е написан от Светла Енчева. Препечатвам го тук, за да не се налага и аз да пиша подобни обяснения. Затварям за коментари, за да се събират всички под оригиналния текст в блога на Светла.

Понеже това, което искам да кажа, е дългичко, ще го разделя на две части. Първата част е „Защо няма да подкрепя Зелените и Бого за изборите за европейски парламент“, а втората – „Защо ще гласувам за Синята коалиция“.

Започвам с това, че изключително много харесвам, уважавам и ценя Бого – и като активен гражданин, и като човек, на когото, както лично съм се убедила, може да се разчита. Бого беше един от първите блогъри, които застанаха в защита на борбата ни да свалим Александър Воденичаров от незаконно заемания декански пост и винаги ще му бъда благодарна за това. Бого върши и страхотна работа с инициативите си срещу следенето в Интернет, Бого организира много полезни срещи на блогъри и други в IT сектора… Убедена съм, че гражданското ни общество (доколкото го има) изобщо нямаше да е същото без Богомил Шопов.

Защо тогава няма да гласувам за него? Основно по две причини. Първата е, че кандидатурата му за евродепутат е издигната от Зелените. Втората (свързана с първата) е, че смятам, че Бого може да бъде много по-полезен като активен гражданин, отколкото като политик.

Зелените щяха да са ми по-скоро симпатични, ако бяха гражданско движение. Те обаче са партия – партия, която се държи като гражданско движение. Това е много опасна комбинация. От една страна, потенциалните гласоподаватели на Зелените ги харесват най-вече заради гражданския им ангажимент, за това, че изглеждат принципно различно от „традиционните партии“. От друга страна обаче, една партия си е партия и е лицемерие да се прави на нещо друго, за да привлече гласоподаватели, защото в момента, в който започне да участва в политиката, за нея няма да има друг избор, освен да се държи като партия. И колкото повече отрича „партийността“, толкова по-некадърна партия ще бъде (виждали сме го по НДСВ, по „Атака“…)

Какви са принципните разлики между гражданските движения и партиите?

Гражданските движения имат за основна цел да отстояват определени каузи (или интереси) – примерно запазване на природата, права на хората с увреждания, правата на интернет потребителите и пр. За едно гражданско движение не е необходимо да има визия за всичко. Примерно, ако се бориш за достъпна градска среда за хората с увреждания, не е нужно да разбираш от ядрена енергетика. Хора с различни политически убеждения могат да симпатизират или не на дадена гражданска кауза или движение (например млади социалисти и млади костовисти може заедно да участват в екологични инициативи без никакви угризения на съвестта). Важно е да се каже и че гражданската активност ограничава политическата власт – колкото по-слабо е едно гражданско общество, толкова по-големи са претенциите на политическата власт за надмощие във всяка сфера от живота.

Политическите партии също имат за цел да защитават интересите на определени социални групи. Първата и по-малко съществена разлика между тях и гражданските движения е, че става въпрос за по-големи групи („партия на епилептиците“ звучи несериозно, „партия на пенсионерите“ не би спечелила доверието дори на самите пенсионери…). Ключовата разлика е, че партиите имат претенция за участие в политическата власт. От това следват най-малкото две неща:

Първо, ако искаш да участваш във властта, трябва да имаш визия по всички въпроси, с които политиката се занимава, а не само по тези, които те интересуват. Трябва да разбираш не само от екология и цифрови права, а и от икономика, образование, култура, селско стопанство и т.н. и т.н. И, което е още по-важно – трябва да имаш идея как да подредиш всички тези неща в добре работеща система. Трябва, освен това, да знаеш, че „политиката е изкуство на възможното“, да си способен на работа в екипи, в които се налага да правиш определени компромиси, да имаш идея какви компромиси би допуснал и какви – не.

В това отношение Бого ми стои… несериозно. Той иска да стане евродепутат, за да защитава природата и цифровите права, но си признава без никакво притеснение, че не разбира от икономика, а от интервютата на Балтазар Иванович (1, 2) и Боян Юруков с него стигам до извода, че не разбира и от много други неща, които следва да са базисни за един политик, особено пък европейски. Що се отнася до платформата на Зелените – ами инфантилничка е, повече прилича на цели на неправителствена организация, която се опитва да печели проекти, отколкото на политическа платформа (като започнем с „прекратяване на унищожаването на природата“, което е хубаво като пожелание, но практически неосъществимо, най-малкото, защото е неясно дефинирано – ние унищожаваме природа и като дишаме).

Второ, в политиката има конкуренция. Когато една партия иска да участва в изборите, тя е или съюзник, или конкурент на всеки от останалите участници в предизборната надпревара. Ако е съюзник, това следва да се уточни по формален начин, посредством предизборно споразумение. Ако е конкурент, трябва да е изначално ясно, че конкурентите отнемат гласове от другите партии – и най-вече от партиите, които се схващат като най-сходни с тях. Спомням си как преди повече от 10 години един мой бивш преподавател рисуваше по дъската и ни обясняваше – „ако искате да спечелите повече гласове на изборите, създайте си опозиция“. Защото опозицията „дърпа“ гласове от не от „нашата“ партия, а от партията, която е срещу „нас.“ Бого и Зелените са симпатични най-вече на млади хора, които нямат голямо доверие в политиката, но също и на такива, които са потенциални гласоподаватели на Синята коалиция. Още повече, че Бого се възприема като „антикомунист“ (платформата на Зелените иначе бих окачествила като „лява“, но в Западен, не в нашенски смисъл на „ляво“).

Ето защо не мога да се съглася с Комитата, когото иначе много уважавам, когато ни призовава да „дадем едно рамо“ на Зелените, дори и да нямаме намерение да гласуваме за нас. Не е честно – подписите се събират за това, за да докажат готовността на определено количество гласоподаватели да гласуват за дадена партия, а не просто за да покажем, че някой ни е симпатичен. То е все едно да подскажем на някого на конкурсен изпит – така му даваме шанс да влезе по нечестен начин, като в същото време рискуваме ние да не влезем.

Извод – можем да подкрепяме и Бого, и Мария Ненова, и Господин И в качеството им на активни граждани. Но не можем да гласуваме и за Бого, и за Мария Ненова, и за БСП.

Тук може да възразите, че Бого ще се кандидатира за евродепутат, а Мария – за българския парламент. Но трябва да си даваме сметка и че евро-вотът естествено се възприема като тест за парламентарния и оказва влияние как хората ще гласуват през юли. Освен това, имайте предвид, че, първо, от електоратите на всички партии, които имат някакви шансове да се класират на едните или на другите избори, този на Синята коалиция е най-слабо мотивираният. Второ, мотивацията за изборите за европейски парламент е чувствително по-слаба от мотивацията за парламентарните избори. Трето, макар декларираната мотивация за участие в парламентарните избори е по-голама, факторът „юли“ по естествен начин ще откаже много хора – и то предимно икономически активни гласоподаватели, които могат да си позволят почивка. Всичко това прави влизането на Синята коалиция в следващия парламент много на ръба. А пенсионерите ще си останат вкъщи и голямата част от тях, знаете, ще гласуват за БСП. Електоратът на ДПС също е стабилен.

Искам и друго да кажа. Бого и Зелените нямат абсолютно никакъв шанс за изборите за европейски парламент. Ама никакъв. Първо, защото тези, които биха гласували за тази партия, са пренебрежимо малко. Това, че доста народ демонстрира симпатии към Зелените, а няма да гласува за тях, в крайна сметка ще изиграе лоша шега на самите Зелени. Бого цитира изследване на „Маркет Линкс, според което 10% от анкетираните „одобряват“ зелените, ама едно е да одобряваш, друго е да гласуваш. Прегледах резултатите от изследването и въпросът е одобрението е единственият, в чийто отговори се появяват Зелените. Второ, напоследък питах някои социолози защо в предизборните проучвания не включват Зелените. Ами трудно е, казват. На отворен въпрос „За кого ще гласувате“ се оказва, че голяма част от тези, които биха гласували за някоя от зелените партии, дори не знаят как се казва тя, така че резултатите, които се получават, би било несериозно да бъдат статистически обобщавани. Има няколко партии със зелено в името си, които не се долюбват много една друга (за да е пълна кашата, една от тях дори е член на Европейската Зелена партия); ако стане така, че минимум две от тях кандидатстват за ЕП, и без това мижавият вот напълно ще се разпилее.

Пък и спомнете си какъв интернет ентусиазъм беше при кандидатирането на Мартин Димитров за евродепутат. Това не му помогна. А днес за Бого и Зелените не виждаме и частица от този ентусиазъм, само тук-таме по някой доброжелателен пост.

Та след като Бого и Зелените нямат шанс, единственото, което могат да постигнат, е да отклоняват гласове. Сещайте се кой печели от това. Вярвам, че и Бого, и много от Зелените (някои от които познавам и мога да определя като честни хора) имат чисти намерения, но това не означава, че други не ги използват… Не мога да докажа дали Зелените са умишлено използвани, или не. Но знам, че предпочитам да виждам Бого сред гражданите, а не сред политиците, защото като активен гражданин е просто незаменим.

Коментирай при Светла

Докога ще има ДПС

За някои е очевидно, че ДПС не помага с нищо на българските турци. Ако искаше да им помогне, досега щеше да е започнало да работи за повишаване на образователното им равнище и преминаване от тютюнопроизводство към друг поминък. Предполагам, че нямаше да е трудно, защото те са малка, сплотена и дисциплинирана група от населението.

За други, обаче, не е. Едните от тях гордо се наричат „националисти“, а другите са избирателите на ДПС. Първите си имат Волен Сидеров и Боян Расате. Кого си имат вторите?

На пръв поглед изглежда логично различни групи от избирателите на ДПС да припознаят като представляващи интересите им други партии – селскостопанските производители, например, биха могли да гласуват за земеделска партия, а всички биха могли да се ориентират към ляво, дясно, център или негласуване. Това, обаче, се случва рядко.

Дори живеещите извън България продължават да гласуват за ДПС. Не само тези, които живеят в Турция. Хиляди гласове ще дойдат от други части на света, защото българските турци, живеещи в големи европейски градове гласуват за ДПС.

Защо?

Очевидно българските турци си имат причина – рационална или ирационална, но достатъчно добра. Очевидно никой друг не им предлага това, което им предлага ДПС. Очевидно никой друг не си прави труда поне да им обещае нещо – може би защото това изисква пътуване и усилия, а може би защото всъщност никой не се интересува от тях. Може би път точно статуквото е удобно за други политически формации – едни за да оправдаят съществуването си с противопоставяне срещу турците, а други за да разчитат на парламентарно коалиране с ДПС, което има сигурен електорат и предвидими проценти.

Удобно е да смятаме, че гласуват от глупост, с надежди, които никога не се оправдават. Ами ако гласуват от страх? А на нас, просветените и образованите, какво ни пука?

Вижте и текста на Никола + коментарите.

Да обичаш на инат

При много бърз оглед на книжарницата открих книга на Вл. Свинтила за преживяванията му в концлагера „Богданов дол„, „Човекът срещу държавата“ на Спенсър и малко книжле с лика на „нашия министър“ (така майка ми, отдавна пенсионерка, нарича Даниел Вълчев). Налагаше се да избера само една от тях 😦

Купих книгата на Вълчев не само защото го харесвам по принцип ( за това, че е наблюдателен и възприемчив, че мисълта му е бърза, задълбочена, обхватна и прецизна, че се изразява изящно, че е любознателен, философски настроен, интроспективен, ерудиран, талантлив, забавен и чаровен), не и затова, че споделям възгледите му за образованието и подкрепям повечето предприети от него действия в ролята му на министър.

Направих го по принципни съображения – за да дам приоритет на Строителите на съвременна България. Омръзна ми да гласувам отрицателно; омръзна ми да слушам, че всички са маскари. Днешна България разполага единствено с български граждани; няма как да внесем лидери отвън. Налага се да изровим собствените си съкровища и да ги шлифоваме.

Книгата може да е част от PR стратегия, но изграждането на публични представи за влиятелните личности е важно не само за тях самите; нужно е и на нас, за да ги опознаем и да сме наясно какво можем да очакваме от тях и да правим информирани избори (поне).

Рекламните клипове и медийните репортажи от церемониални действия не ми казват нищо, което бих искала да знам. Аз искам да познавам мислите и ценностите на публичните личности. А за това не ми помага и жълтата преса – честно, не ми е важно дали Министър Вълчев спи със съученичката ми Милена Паунова и дали пият вино преди или след. Бих се радвала ако споделяха мислите си в блогове. Щях да ги чета. След като Вълчев намери време да напише книга, защо да не намери време да драсва веднъж седмично в Blogspot, например? За каквото пожелае.

Книгата му се чете бързо (според автора за 138 минути; според мен за около час). Чувството за хумор е леко и изящно – без пратчетовски напън, с оскар уайлдовска елегантност и непринуденост.

В нея почти не се срещат автобиографични елементи, но пък се отварят някои врати към стаички на ума и сърцето. Вълчев задава много въпроси и дава малко отговори. За какво все пак става въпрос

за това, че би било хубаво онези, които претендират за легитимно участие в политическия живот да декларират ключовите си убеждения и ценности и да проявят смелостта да поставят и дискутират чувствителни въпроси

за надеждата и нуждата българите да открием нещо позитивно около което да обединим усилията си и да се придвижим напред

дали у нас всяко политическо е в основата си битово и дали е хубаво да е така

за това, че различните представи за свобода водят до различни политики

дали е възможно у нас да има добре представящи се на избори партии, които да не разчитат на спада в доверието към управляващите

за лявото и дясното – от възникването на понятията до днес (струва си да го препиша в блога)

за конкретния политически модел, зад който застава самият Вълчев

за социалната справедливост и социалната солидарност, както и за невъзможността до тези принципи да се достигне по чисто рационален път

за края на прехода и страха от него

за бягството от свободата в сигурността ( и аз често откривам аналози на описаното от Фром у нас)

за върховенството на закона над свободния пазар

за социалния ред и тъжния му начин на употреба у нас

за фрагментирането на правото, морала и обичаите

за новото съдържание на понятието българин – национално вместо етничско

за ДПС и реалността на съществуването му

за забравянето, че патриотизмът се гради не на омразата, а на любовта

за адекватността да излезеш от политиката когато ти мине времето

за Симеон и Станишев

за бързите промени в съвременния свят и начина България да не изпусне влака, както и за начина, по който се справяме с промените на лично (емоционално и духовно) ниво

за нуждата от национални дебати

за вярата, че България може повече – причината Вълчев да я обича на инат

Тази книга е вдъхновена от факта, че Станишев е намерил време да напише своя, и смелост да заяви идеологическата си позиция. Сега се чудя дали да прочета станишевата „Защото сме социалисти“, както и репликата на 11 автори „Защо не сме социалисти“. Вчера следобед, пък, пристигна дебелото томче „Иван Костов. Отговори“ 🙂

Пожеланието ми за днес е повече политици да пишат блогове (може и видео, от мен да мине) – като простосмъртните.

Безпринципни уточнения

Лявото не означава непременно диктатура. За мен означава загриженост и алтруизъм.

Дясното не означава непременно безсърдечност. За мен означава лична отговорност.

Имаме нужда и от двете, за да стигнем по-далече, отвъд лявото и дясното.

Ето няколко по-стари текста, които могат да послужат за отправна точка за преосмисляне:

Призракът на социализма

Комунистка съм

не ставаме нито за комунисти, нито за капиталисти

убий хлебарката

да го духат бедните

закуска в Тифани

грухтопия

Пораснало пионерче се опитва да мисли

Защо не се опитвам да вляза в политиката

(Вярвам, че с политически средства могат да се правят важни промени и да се създават предпоставки за благоденствие. Не смятам професията за непочтена по принцип.)

Не ми достига алтруизъм очевидно. Свидно ми е свободното време. И не съм склонна да жертвам свободата на близките си. Ако последното предизвиква въпросително повдигане на вежди, да уточня, че ако бях политик, щях да съм като Йоан Асен, който смята, че животът на царските деца принадлежи на държавата.

Не ми достига екстравертност и твърдост. Страхувам се, че ролята на активен политик ще изисква от мен да се срещам с твърде много хора. Тъй като съм емпатична и мека, вероятно ще създам повече връзки, отколкото бих имала сили да поддържам. А нежеланието да го правя би ми спечелило липса на подкрепа, ако не и врагове.

Не обичам протокола. Своеобразната ритуалност на политиката – с дрес кода и всичко останало ще ме подтиска.

Не съм постоянна и праволинейна, а и нямам твърди политически убеждения. Това ще направи парламентарната ми група (или общинския й еквивалент) тясна за душата ми, и най-вероятно ще бъда обвинена в предателство.

Ето защо предпочитам да споделям (и офлайн) знанията и мъдростта си с всеки, който има силата и волята да работи за благоденствието на гражданите. Бих го правила доброволно и безплатно, но не задължително само така. Първото вече го правя като пиша тук. Мога и по друг начин, разбира се. Но засега се чувствам добре така.

Ако бях политик, щях да чета този блог и много други.

Май наближава времето да разкажа истории за случаите, в които бях малко по-активна.