Хаос и страх

Аз ли не знам как да работя с търсачка или за Хасково от около полунощ няма никаква информация? Ако вярваме на публикуваното до момента, имало е доста грешки, нарушения и вероятно властови натиск. Явно борбата е жестока, но и страхът е голям, иначе защо местните медии биха мълчали така?

Преди четири години написах това и продължавам да го мисля.

Относно президентските избори – нито един от оставащите на балотаж не е моят избор. Не искам ББ да си има и президенство, а пък БСП вече ми звучи омерзително и непоносимо.

Тези дни започвам да привиквам към мисълта, че май оттук наътатък тези на които залагам ще са все губещи, понеже мнозинството определя правилата. Въпреки това гласът народен продължава да не ми звучи като глас Божи. Понятието „мъдростта на тълпите“ не се отнася до решенията на моите сънародници.

На кого вярваш?

Прочетох една статия, изпратена ми от човек, когото не познавам отблизо, но харесвам заради нещата, които пише. Изпратих я на човек, когото смятам за много близък. След като получих отговор от втория, за втори път, от изборите насам, си дадох сметка, че вече не знам на кого за какво бих могла да вярвам, когато става въпрос за българска политика.

Много хора вярват на медии. Някои вярват на медиите, които им звучат достоверно. Други вярват на тези, които казват нещата, в които вярват по принцип. Трети вярват на тези, на които им се струва, че може да се има доверие, без значение какво казват. На мен напоследък ми е трудно да вярвам на медии, дори и ако са еднолични, например блогове.

Предпочитам да се допитвам до хора, с които съм имала личен контакт и намирам за заслужаващи доверие.

И все пак, колкото и да са ми близки и любими някои хора, имам чувството, че има неща, които не знам за тях, и че тези неща могат да ги настройват в една или друга посока, в зависимост от техен дневен ред, за който не ми е известно.

Нищо лично. Просто се чудя дали има смисъл изобщо да се интересувам от политика, след като се казват толкова много неща, които няма как да проверя лично.

Моите предизборни обещания

Вчера прекарах 2 часа у родителите ми. Говорихме за политика. Разнищихме сините, червените, герберите, кафявите и др. Прибрах се уморена и ми стана лошо. Реших да сложа край на политическата си активност за този сезон.

Не вярвам, че на света има политическа сила, която сама или в коалиция да е в състояние да превърне едно парче земя в райска градина. Дори и ако се състои от човеколюбиви безкористни гении и мъдреци. Дори и в такъв случай, голяма част от населението ще се състои от средно и нискоинтелигентни егоисти, част от които са мързеливи. Ще изтече доста вода докато се променят мнозинствата. А не мен ми остава да живея не повече от половиин век.

Ще продължа по старому, дори и ако дойдат на власт фашистите:

Ще спазвам някои закони, а други ще нарушавам, като всеки път си давам сметка за мотивите си и последствията.

Ще продължа да търся Истината и да споделям малките си открития.

Ще се старая да върша добре нещата, с които се захващам.

Ще подписвам петиции и ще се включвам в демонстрации само в краен случай. Когато ми изглежда изкусително да настоявам някой друг (например Държавата) да свърши нещо, ще си задам въпроса дали лично бих се ангажирала с него. Ако отговорът е „не“, то тогава нещото или не е толкова важно (следователно не е нужно да настоявам за него), или аз не разполагам със знания, умения и време за да помогна. Ако е вярно първото, ще си мълча. Ако е вярно второто, ще подкрепя с петиция / демонстрация / дарение, но само ако виждам в това действие потенциал за промяна.

Ще пестя ресурс откъм символични действия, за да има за реални такива. Предпочитам, например, да отделя часове, за да обясня на някого какъв е проблемът, вместо да се утеша, че с един подпис или разходка допринасям за решаването му.

В неделя ще гласувам за Синята коалиция и Соломон Паси. И ще стискам палци да спрем фашистите.

Шаренията на свободата

Да си представим идеалната ситуация, в която политическите партии бяха идейни и ценностни сдружения, а хората гласуваха, за да подкрепят идеи и ценности. Изборите щяха да продължат да наподобяват спортни залагания, в които, колкото и да е нищожна вероятността, всеки тайничко си мечтае да удари еднолично джакпота. На повечето хора щеше да им се иска представляващата ги политическа сила да спечели солидно мнозинство, така че да може лесно да управлява в съответствие със своите ценности и идеи.

Струва ми се, че късмет ще извади оная нация, в която това не се случва, в чийто парламент могат да се чуят много гласове, които представят различни перспективи. Вярно е, че до решения ще се стига доста по-бавно и по-трудно но е по-вероятно взетите решения да са благоприятни не само за мнозинството.

Демокрацията може да е власт на мнозинството, но мен ме е грижа за губещите малцинства. В този смисъл за мен демокрация и свобода не са непременно синоними. Ето защо ми е важно малцинствата да имат право на избор във всички случаи, в които не застрашават живота, здравето, свободата и собствеността на други същества. В противен случай демокрацията би била просто инструмент на тоталитаризма.

Ако сте свикнали да възприемате демокрацията като неизменен синоним на свободата и ви се струва, че говоря глупости, ще ви дам примери:

Ако управляващата партия със солидно мнозинство приеме закон, с който забрани практикуването на частен бизнес, а на вас не ви харесват условията за работа на предлаганите работни места? Това вече се е случвало в нашата страна по време на социализма.

Ако управляващата партия със солидно мнозинсто реши да национализира цял отрасъл и да превърне държавата в монополист, а вие работите в същия отрасъл като собственик на бизнес или професионалист, който предпочита досегашния си работодател и свободата да го напусне и да работи за друг ако условията вече не му харесват? Това вече се е случвало в страни с развита пазарна икономика и дългогодишна парламентарна традиция.

В такива случаи, ако сте от малцинството, което просто иска да практикува професията си при условия които му допадат, ще ви се наложи да емигрирате. Ако, обаче, страната ви е част от по-голяма международна общност (като ЕС или някогашния източен блок) и правилата в по-голямата общност са същите като в страната ви, ще трябва да заминете доста надалеч. А ако не е позволено да излизате извън страната, понеже тя се управлява от патриотично мнозинство?

Още по темата в Свободата да се роиш

Клан срещу клан

Като минавах покрай предизборния щаб на една политическа сила в една съботна сутрин, останах с впечатлението, че виждам семейно събиране. Спомних си лица от листата им за общинските избори, където, в дългия списък, по-ясно се откроява моделът – няколко близки семейства образуват партийна организация. Или пък листата е изградена от колеги. Или пък от колеги и техните семейства.

Преди време питах как се влиза в политиката. Миналият ден си отговорих – чрез познанства, а най-естественият начин да си близък с някого офлайн в своя град е да сте роднини или колеги.

И все пак, когато става въпрос за политика, не следва ли обединяването в партии да става около идеи а не на базата на личностни взаимоотношения?А как в офлайн среда можеш да срещнеш повече хора, които споделят идеите и ценностите ти?

Ако отдолу се сдружаваме и работим по правилата на шуробаджанащината, без да сме притиснати да го правим, защо се оплакваме, когато след време, в по-критични ситуации изгубим по силата на същите правила?

Парламентаризмът може и да е замислен като възможност за изразяване на волята на групи от хора, обединени около идеи и ценности, но у нас той се практикува като средство за прокарване на икономическите интереси на хора, които формално застават зад каквито и да е идеи, стига да имат по-голем шанс да влезнат във властта.

Отечествен фронт?

Вчера (набързо поканена и нямаща време да проучвам) присъствах на учредяването на областната структура на ДНЕС (Движение за национално единство и спасение). Не станах член, но пък слушах внимателно и си водих записки. Искам да разкажа накратко, а изводите оставям на вас.

Пред вратата на залата няколко жени подканваха участниците в събитието да се регистрират като запишат трите си имена, ЕГН и се подпишат на листове, на които беше напечатано името на организацията, а под него 2-3 празни реда. Имаше отделни списъци за представители на медиите и неправителствени организации. Попитах дали вписването на името ми означава, че се регистрирам като посетител на събитието или като член на организацията. Уж било първото, но аз някак не бях сигурна, пък и не ми беше ясно защо ми искат ЕГН и любезно отказах. Но взех заявление за членство, в което искат да уточня и местоработата и длъжността си, да дам данни за контакт, ЕГН, естествено, но не и e-mail адрес.

В заявлението се съдържа декларация, че съм запозната с основните документи на организацията. Запозната с основните документи аз не съм, понеже ми се струва, че те би трябвало да съдържат поне устав / учредителен акт. Но според водещите на събитието, въпросните документи са АПЕЛ, ИСКАНИЯ и „Призив към българските политици“. Така и не разбрах дали тази организация вече е регистрирана по Закона за юридическите лица с нестопанска цел или това тепърва ще се случи.

Това което знам е, че вече от края на април са се включили 44 организации и 18 хиляди (според сайта им 7 хиляди) граждани. Изграждат се областни и предстои изграждането на общински структури, със съответните координационни съвети.

Певиците Силвия Кацарова и Мария Илиева споделиха мотивите си да се включат в движението. Първата обясни, че не е вярно, че за 45 години не е постигнато нищо. Било постигнато, но сега за миг се разрушило. И така се противопоставяли млади и възрастни. После доста говори поетът Иван Есенски.

На тази конференция имаше и гласувания – няколко пъти. Никой не брои вдигнатите ръце. Аз не гласувах нито за, нито против, нито се въздържах.

Гласуваха и за протоколистка, която пък не записваше нищо, а това се виждаше с просто око.

Тази организация има претенцията да положи началото на гражданско общество като изгради огромна структура и обедини и представлява всякакви граждани и организации. На мен ми се струва, че повече върви такива организации-шапки да се изграждат от сродни организации, а могат да бъдат и разнородни ако се наложи да се действа с конкретна цел – да се обединяват временно и … отдолу. На мен ДНЕС ми дойде някак … отгоре, но това е субективно усещане.

Изглежда ми странно асоциации на бизнеса да се обединяват с организации, изразяващи откровено нестопански интереси в такава голяма представителна и замислена като дълготрайна структура с твърде общи цели. Все пак не става въпрос за обединяване около конкретен проект, за което е нормално да работят заедно и гражданското общество, и бизнеса, и политиците. Ама, кажете ми, бизнесът и гражданското общество едно и също ли е и естествено ли е бизнесът да се счита за част от гражданското общество?

Чудя се дали политиците са естествена част от гражданското общество, след като на тази конференция присъства инкогнито кандидатката за евро-депутат от Синята Коалиция Петя Ставрева? Ако са естествена част от гражданското общество, защо тази организация излиза с апел към политиците и се заявява като техен коректив?

Приятелски огън по Синята Коалиция

Очертава се да гласувам за Синята Коалиция и бих искала да пиша за това и да помогна не само с бюлетина. Тъй като образованието за мен е Приоритетът, а и нещото, от което най-много разбирам, побързах да прочета главата за образование в предизборната програма. Останах меко казано озадачена. Текстът е две страници, от които едната представлява критика на приетата и осъществявана от около 3 години национална стратегия, квалифицирана от Синята Коалиция като „недоразумение като концепция, цел и управленски действия“.

Аз пък мисля, че въпросната Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015) отлично идентифицира проблемите на българското образование и предлага адекватни насоки за разрешаването им. Отделен е въпросът за изпълнението на програмата. Не казвам, че образованието ни за три години е повишило качеството си, но би било наивно да очаквам да се случи за толкова кратък срок като имам предвид ентусиазма и подготовката на голяма част от заетия в тази област човешки ресурс, безразличието на обществеността към проблемите на образованието и др.

Не искам тук да анализирам подробно точки от двата документа; бих могла да го направя и бих отделила време да консултирам Синята Коалиция в областта на образованието, но не това е целта на този текст. Искам да споделя разочарованието си и да задам въпросите, над които размишлявам от няколко дни.

Чудех се дали Синята Коалиция наистина оценява така програмата, стартирана от настоящото правителство и наистина ли идентифицира като най-важни проблеми като издаването на фалшиви дипломи, пропускайки въпроса за достъпа на децата до образование, например? Твърде набързо нахвърляни като в бохча проблеми и твърде генерализирано формулирани мерки. Оставам с усещането, че образованието не е приоритет на Синята Коалиция, а просто е трябвало да бъде споменато – ей така, понеже е политически коректно.

Чудех се дали Синята Коалиция би изгубила или спечелила ако признае направеното от Даниел Вълчев. Би било достойно, но Вълчев не се ползва с одобрението на учители и родители, тъй като не премълчава неудобни истини и повишава изискванията към преподаватели, ръководители на образователни институции и ученици, така че е по-печелившо да се оплюе направеното. Какво толкова е направено? Създадени са предпоставки за подобряване качеството на и достъпа до образование – закупени са автобуси, компютри, мултимедии, огромен брой училища вече са свързани с Интернет, отпускат се пари за конкретни проекти – за създаване на извънкласни дейности и т.н. Друг е въпросът как се използват тези ресурси от тези, които са ги получили. Конкретиката може да се намери в сайта на МОН, придружена с цифри – в три годишни доклада.

Чудех се каква е причината частта за образованието да бъде така претупана. Ако образованието не е приоритет за Синята Коалиция, не е ли по-честно изобщо да не се споменава в предизборната програма? Ако се споменава и Синята Коалиция има претенциите да разполага с образован човешки ресурс, как стана така, че не се намери такъв за да обмисли проблемите в областта на образованието и да състави по-добър текст?

Вярно е, че повечето избиратели не четат програми, но ако като начало програмата не е добре написана, как да очаквам качествена работа след изборите? Как изглеждам аз, избирателят, в очите на кандидатите да управляват страната ми? Може би като някой, който няма да си направи труда да прочете предизборната програма, а ако го направи, няма да се задълбочи. Това ли е таргет групата на моите избраници?

Дали е добра идея да пусна приятелски огън? Нали искам да спечелят? А ако пък не се интересуват от моя Приоритет и от това как оценявам работата им сега, то какво да очаквам после?

Да си затворя очите ли? Ако не си затворя очите, да си затворя ли устата? Чувствам се доста тъпо.