любовен поздрав от моя фаворит

ако се чудиш какво прави Иван, да ти кажа, че пуска по някое клипче

разбира се, нищо не може да се сравни с това:

може би някой ден докато слушам Иван ще стартирам рубриката Love is …

засега пусни втората песен поне 3 пъти

а тук има изненада

Женицата в Жълто

Снощи гледах последната вечер на Иван в Music Idol и сутрешното предаване на следващия ден по BTV. Така открих Женицата в Жълто. Оставям настрана рационалните й коментари, които никой досега не се сети да направи по телевизията и се фокусирам върху лицето на Иван, докато тази жена говореше. Усещането че си разбран, особено когато някои успява да облече в думи чувствата ти, кара хората да се отворят и да искат да сътрудничат.

Не отричам критиката като педагогически похват, но тя трябва да се употребява пестеливо – като тоягата, с която дежурният будистки монах цапардосва някой отнесен по време на обучение брат. Когато започнеш да повтаряш едно и също без да постигаш какъвто и да е ефект, бива да се сетиш, че е време да смениш тактиката и да се замислиш дали стратегията ти не е погрешна от самото начало.

Разбирам фрустрацията на Иван и Андрей, защото тя е мой спътник. Време е да осъзнаят, че добрите продуценти са не само бизнесмени и артисти по призвание, но и лидери. Ето това липсва на Иван и Андрей, в които виждам не по-малко потенциал, отколкото у Иван Ангелов.

Така че биваше да се сетят да подложат на психоанализа и самите себе си. Те са хора, които могат да си позволят продължителна качествена психотерапия и обучения със свестни учители – неща, които самата аз бих направила в момента, в който ми се отвори възможност.

Музикалните педагози са си музикални педагози, а другите педагози и психолозите са друго нещо. Ако бях продуцент на Мюзик Айдъл, щях да включва в екипа точно такива хора, които да помагат на състезатели и екип да функционират по-добре. Мъдри и спокойни хора като Женицата в Жълто биха могли да изградят доста ведра атмосфера в подобни проекти и не вярвам да струват драстично по-скъпо от нафуканите стилисти.

Някой има ли представа дали за изпълнението на подобни проекти е обичайно в екипа да се включват педагози, психолози и подобни (може и будистки монаси) или да е чувал за единични случаи по света и у нас?

Ако те кефя, гласувай за мен.

Не плачете, пиленца, за батко

От години съм сигурна, че по-добрият начин да образоваш детето си не е да го пращаш на училище И да плащаш за частни уроци, а да го освободиш от задължението да си губи времето в училище и да подкрепяш развитието на неговата индивидуалност като му предоставиш адекватни учители, книги, преживявания и го оставиш да диша.

Защо не правя това което проповядвам, след като съм наблюдавала отблизо разликите на единия и другия начин неведнъж? Защото системата ще ми отмъсти. Докато в училище децата минават, и дори получават отлични оценки за плитки и спорадични знания, частните ученици се подлагат на изпити, които обхващат целия материал. Не това е проблемът, обаче; не че е лошо детето ти наистина да знае. Проблемът е, че го мерят с друг аршин – много по-строг, така че шансовете да получи по-ниски оценки от нищо не знаещи връстници е голям, а тези оценки са важни за университетите.

Защо учителите третират така по-амбициозни ученици, които очевидно знаят и могат повече? Защото тези ученици са опровержение на добрата стара образователна система. Те крещят в лицето на училището “Ние се справяме много по-добре без теб.” И става болезнено очевидно, че работещите в училище и системата като цяло са неадекватни.

Когато бях студентка, ходих за малко на лекции и упражнения – първият семестър редовно. После вече не издържах там и се появявах само ако знам, че ще загазя заради отсъствия. Най-накрая подадох молба за преминаване на индивидуален план, така че ходех само на изпити и понякога на лекции – само ако съм сигурна, че си струва, т.е. изключително рядко. Доста често се случваше да ми пишат по-малко отколкото заслужавам точно заради “наглостта” да не посещавам лекции, а да чета книги. Случвало се е за мен да се промени регламента – да ме препитат на целия конспект (вместо на 2 въпроса) и въпреки че знам всичко да ме скъсат или пък да ме изпитват неколкократно писмено и устно, при положение, че за колегите ми изпитът е представлявал лежерна защита на курсова работа в групова дискусия, до която аз не съм допусната. И ако бях посветила време и мисъл да изследвам съвсем сама въпрос, за който никой наоколо не се беше замислял, то колегите ми бяха преписали откровено от учебниците, писани от въпросния преподавател. А този преподавател беше шеф на катедра към момента (т.е. човекът подписал молбата ми за преминаване на индивидуален план) и откровено и ядно ми обясни, че ако всички били като мен, нямало да остане университет, че да, всичко, което съм била казала и написала било вярно, но отношението ми било неправилно. След няколко месечни мъки и три изпитвания (за които така и никога не ми предоставиха конспект на предмет, чиито лекции не бях посещавала, т.е. трябваше сама да се досещам какво е включвал курсът) и горната обосновка получих тройка. А всички знаеха, че бях най-добрата в курса, високо над средното ниво.

Ето защо мога да си представя какво е да си участник в Мюзик Айдъл, където месеци наред нямаш право да развиваш и показваш същността си, а да скачаш като дресирана маймуна и да се обличаш и гримираш като послушна овца по начин, по който не се понасяш, да направляват всяка извивка на гласа ти, да ти говорят глупости, да ти тропат с крак и да ти крещят, че трябва да ги уважаваш. Оф.

Да, има сценични изкуства, които изискват желязна дисциплина и синхрон за продължителни периоди от време – като симфоничната музика, танцът в големи групи, но има и такива, в които красотата идва от неповторимата индивидуалност. Мисля си за Led Zeppelin, AC/DC, Ерик Клептън, Джанис Джоплин, Джими Хендрикс, и съм сигурна, че не са работили с такива екипи от стилисти, вокални педагози, ментори, журита и пр, които непрекъснато да ги тормозят като конски мухи. Убедена съм, че са имали доста въздух да правят повечето неща така както искат.

Аз не бих издържала повече от седмица в Мюзик Айдъл, ако през цялото време, за да не ме нарочат за черна овца, трябва да внимавам за всяко движение и дума и да демонстрирам преклонение пред всички идеи, практики и личности … освен ако нямам доста голяма и важна награда накрая – класиране, ценен опит или и двете.

А каква е наградата на Мюзик Айдъл? Няма да ме научи на нещо ново за човешките взаимоотношения или музикалния бизнес. Ако се класирам, ще ме промотират тук-там по задължение и ще блесна ослепително като Невена Цонева. Ех, за това момиче чух наскоро и съм я гледала само веднъж в някакъв откъс по телевизията. Ако беше чак такава звезда, досега щях да съм разбрала – така както знам за това момиченце или за мъртвия терорист Ахмед.

Ето защо, мили деца, вашият идол Иван не само че не губи нищо като напуска Мюзик Айдъл, ами печели – цели два месеца, в които може да се разхожда в парка, да се вижда с гаджето си, да пее по барове и да се люлее на люлки.

Вече е достатъчно известен, така че ако някой реши да му предложи ангажимент, знае къде да го намери. Не очаквам да се изтрепят да го канят в ТВ предавания и да му вземат интервюта като на Валентина Хасан. Далеч няма да стигне нейната звездна международна слава. Едва ли български продуцент ще му предложи да запише нещо. Иван вероятно ще пее по клубове – тук или навън – като Уикеда, като Жоро Матев и всички останали, които мога да слушам често с удоволствие и тръпка, всички, в чиято музика има душа, и точно затова не става масова днес. За да слушаш такава музика, ще трябва да си вдигнеш задника и да я слушаш на живо, както ти се налага да пообиколиш магазините, за да купиш свястно сирене. Няма да я сваляш безплатно от Арена и Замунда. Ще ти струва някой и друг лев. И музикантите ще вземат някой и друг лев и ще са щастливи да правят това, което обичат.

Поуката за теб? Не увесвай нос. Ти си НАЙ-ГОЛЕМИЯ!

Ако те кефя, гласувай за мен.

за Иван в сериозната преса :)

Я какво са пуснали в Дневник за моя любим трикстер Иван. Авторът е Бойко Пенчев – литературовед и културолог, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, редактор в „Литературен вестник“.

… българския шоубизнес, който упорито се опитва да стане по-сив, скучен и предвидим от българската политика. Поне ако се съди по шоуто „Мюзик айдъл 2“.Там жури и водещи систематично и страстно се опитват да смачкат единствения нестандартен, невписващ се в общия кич участник – Иван Ангелов. Държал се несериозно и неуважително, прекалена артистичност проявявал, изобщо – осмелявал се да излезе от рамката на „формaта“. Като че ли се е явил да го приемат в Комсомола.

Не е нужно да е човек специалист по история на изкуството, за да види, че Иван Ангелов прави онова, което са правили всички големи новатори в миналото – разчупва, иронизира, пародира овехтялата форма, създавайки междувременно нещо ново. Така Сервантес се е отнесъл „несериозно“ към рицарския роман, а Моцарт като един „простак“ се е изгаврил с къснобароковите блудкаши. Иван все още не е нито Сервантес, нито Моцарт, но в него гори същият палав бяс срещу рутината и онова, което „доброто общество“ приема за изкуство.

„Доброто общество“ в българския шоубизнес е просто поразителна гледка. Стари пънкари и млади псевдоспайски, Вили Казасян и силикони… Няма култура, няма контракултура – всичко е едно. През цялото време в „Мюзик айдъл 2“ се разменят комплименти и тъпи вицове на гей- и хетеротематика – и това се приема за добър тон и голям професионализъм. Когато обаче на сцената се появи момче, което може да пее като Ерик Клептън и Ерос Рамацоти, но не иска, срещу него изригва такова благородно възмущение, все едно Мадона се е явила на кастинг пред църковното настоятелство на градче в Средния запад. Или пред областна конференция на дружинни ръководителки от 1976 г.

Иван Ангелов не пее, а цитира, в импровизациите си той слага иронични кавички на „голямото изкуство“, променя, добавя, перифразира – държи се свободно, като истински артист. Във всички големи творци е имало един пародиен пласт, който е побирал отношението им към традицията преди тях. Отношение, което може да е и любовно, уважително. Иван Ангелов вкарва в пеенето си иронична дистанция, кара малко по Брехт – но има срещу себе си хора, виждали в живота си само школата на Станиславски. Не намирали „душата“ в песните, които изпълнява. А ако душата е именно в иронията и към поп парчетата, и към „звездния“ модел на успеха, и към затъналия в рутина и скука музикален шоубизнес? Разбира се, в Иван има и чисто деструктивен бунт срещу общоприетото, който му печели фенове сред бунтарски настроената публика. Но и това е част от работата на таланта – да радва хората с различното. Защото „различното“, което иначе всички подкрепяме, е нещо много рядко в нашия банален век.

За щастие публиката не послуша журито и остави Иван Ангелов в играта. На все повече хора не им харесва захаросано шоу с еднакви като бройлери участници. Дано тези хора се увеличават. Добре ще е изкуството и културата да не потъват в рамките на блудкавата „псевдосалонност“. А най-добре ще е политиката пък да влезе в рамките на отговорността и рационалността. Сега нарушаващите правилата в политиката ги толерират, а в шоубизнеса ги мачкат. Би трябвало да е обратното.

Пращай sms за Иван и гласувай за мен 😛

Шоу е знам, но …

Не си падам по конспиративните теории. Ето защо си обяснявам прекомерното фокусиране на Music Idol върху личността Иван с опортюнизъм – без мелодрамата (в която екипът е в ролята на изнервен учителски колектив, участниците в ролята на конвенционален, изолиращ аутсайдера клас, а родителите на Иван в ролята на обикновени непознаващи детето си родители), зрителите, повечето от които не са чак толкова големи ценители на музиката колкото на “реалити” зрелища, щяха да се отегчат.

Оказва се, че архетипната история “Бунтовник без кауза” се приема радушно от българската публика. Ако бях преприемчив продуцент, щях да се замисля сериозно за фьешън сериал по темата.

Дали извън филма Иван ще свърши като Джеймс Дийн – ако не в катастрофа, то, може би, от предозиране на нещата които му дават енергия?

P. S. Късметлии са тези които не са били обявени за деца-чудеса, но това е друга тема.

P. P. S. Ако никой не предложи на Иван професионални ангажименти, бих го поканила у нас за няколко месеца кротка трудова терапия като домашен помощник и вокален педагог на Стоян, да наблюдава как две грозни патета плуват невъзмутимо из чалга-фьешън езеро и да открие собствената си опора. Нещо като кибуц.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

живот като на кино

 

Гледах как журито съобщаваше на достигналите последния кръг дали отпадат или остават в Music Idol. Майка ми няколко пъти зададе въпроса дали участниците са искрени и защо изразяват чувствата си по съответния начин. Към края баща ми каза, “Защото така се прави сега. И така ще продължава.” Превод: “ Защото така е прието и всеки държи да прави като всички останали”.

По същия начин, по който тийнейджърките с които се разминавам крещят, псуват и подчертават хасковския диалект, който доскоро смятах че днес се ползва само от бабите в околните села.

По същия начин, по който учениците, ученичките и учителите изглеждат като чалга певци – дори и в елитните гимназии тук.

По същия начин, по който ако работиш в ИТ сферата, блогът ти отразява всеки ъпгрейд, посещение на тоалетната или напиване.

По същия начин, по който Люси от журито и нейните колежки в No Angels се снимат в клипове.

Да, гледах няколко клипа на групата на Люси, за да разбера какво е да не играеш докато пееш пред публика, какво е да бъдеш естествен и да не се правиш на това което не си – всичко, за което критикуват моя фаворит Иван.

Видях, че No Angels е като стотиците подобни групи, чиито клипове не бих гледала за удоволствие, че мацките са твърде блудкави за моя вкус.

Всички описани дотук твърде много приличат на твърде много други, защото имат добър вкус, култивиран от любимите им медии. Иван и Деница от Idol, обаче, нямат. Деница е твърде дебела за нашенските представи за певица и твърде одухотворена. Иван твърде малко изглежда да се взема насериозно и твърде много се забавлява, а когато се хвали, хвали себе си преди изявите си, вместо да плюе конкуренцията след провалите си.

Иван знае че е готин и поема риска да бъде когато и какъвто му харесва, дори и когато сърчицето му се свие. Това дразни малкото комплексарче, което дреме и у най-уверените. “Какъв е пък тоя, бе? За какъв се мисли? На какъв се прави?” Дори и когато казва, че е сериозен и се е променил, никой не му вярва, освен тези, на които им е хубаво да си мислят, че за малко поне е поставен на мястото си.

Хахахахаха! И къде му е мястото на Иван, дребни душички? Във вашата локва?

Иван е Артист. Ето защо ще припомня казаното от Артист:

“Всички сме в локвата, но някои от нас гледат към звездите” (О. Уайлд).

А от мен вариация по най-големия познавач на човешкия театър:

Всички играем, но някои го правят добре.

* взех снимката от http://nname.org/ без да питам Президента Първанов

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

Не забравяй да гласуваш и за ИВАН!