Може и да ставам досадна

но няма как да спра да мисля за това. Доскоро смело казвах, че може и да не пращам детето не само на ясли и градина, но и на училище. Вече не съм толкова смела – не само заради глобите, които не бих могла да си позволя да платя, но и заради опасността да приемат и Закона за детето – тогава, пък, могат да ни го вземат, понеже не му осигуряваме достъп до задължителното образование. Оказва се, обаче, че дори и послушно да принесем детето в жертва на задължителното образование още на 5 (а след някоя и друга година децата ще стават ученици на 4), опасността да ни го вземат си остава. Анонимен сигнал, че не го храним правилно или пък го въвличаме в религиозна дейност, може да подскаже на компетентен социален работник, че е наложително детето да бъде спасено и дадено на приемни родители. Не ми казвайте, че това няма да се случи, понеже новият проектозакон дава лесна възможност за това, а когато има възможности, има и хора, които се възползват от тях. Мотиви? Добре, де, познавате ли хора, които не използват властта си за да облагодетелстват себе си / свои близки или пък да навредят на някого ако му имат зъб? Колко са?

Ето как се грижат за децата загрижени институции у нас.

Родителите извън закона

Големият ми син тръгна на ясли за година и три месеца. Там, както знаем, за децата се грижат медицински сестри. Те никога не му обличаха пижамката ( в края на седмицата ми я връщаха непокътната и ухаеща на чисто пране) – оставяха го да спи с дрехите, с които играеше навън. След като навърши две години, му забраниха да ака в яслите, понеже бил „голям“. В яслите имаше и деца между три и четири години, които биеха и поливаха с айрян по-малките. Персоналът препоръчваше на нас, родителите, да научим децата си да се защитават. И така нататък.

Ако тогава имах възможността, щях да отглеждам детето си по друг начин – например като тези родители, В нает и ремонтиран от тях апартамент, който изглежда доста по-добре, от която и да е детска градина, която съм виждала през живота си, се отглеждат десет деца на една и съща възраст. За децата се грижат майки и наети учители. На десет деца се падат по двама възрастни на смяна, за разлика от държавните детски градини, където децата често надхвърлят 25. Като си поделят разходите, тази форма на отглеждане им струва около 200 лева на месец, докато преди няколко години, средната цена на частните детски градини е била около 350 на месец. Всъщност за някои родители това е единствената възможност, защото в някои градове има остър недостиг на места за детските градини.

Проблемът с този вид отглеждане на децата е, че у нас е незаконен, а проектозаконите за детето и за образованието не променят това. Всъщност, текстовете могат да бъдат интерпретирани и така, че на наказание (глоба до пет хиляди лева) да подлежат и родители / баби и дядовци, които се грижат за децата в домашни условия – понеже нямат лиценз за предоставяне на образователни и социални услуги.

Наскоро бях писала и за това, че у нас продължават да липсват законни алтернативни форми на до болка познатото ни училищно образование, което въпросните проектозакони не смятат да променят.

Тази ситуация противоречи на редица фундаментални документи, включително Конституцията на нашата страна. Това е описано в писмо на Движението за либерализация в образованието. И вие бихте могли да подпишете това писмо. А също и декларацията, която настоява законът за образованието да не се приема прибързано, а след сериозен широк обществен дебат. Чрез същия сайт можете да се включите в обсъждането или просто да се запознаете с различни мнения на индивиди и организации.

За милостта на милосърдието

Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.

Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.

Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.

Да разграничим

Когато се водят спорове между леви и десни, либерали и консерватори и пр., обикновено се смесват целите със средствата. Предполагам, че всички спорещи по проектозаконите за детето и образованието смятат, че в нашето общество трябва да се грижим за благополучието на децата, но имат разногласия по въпроса как да се полагат тези грижи (което включва и въпроса кой за какво да се грижи).

Ако отделим целите от средствата, ще можем да се обединим около целта, което може да увеличи вероятността наистина да се опитваме да разберем другите гледни точки, да обсъждаме спокойно и така да изградим по-пълна обща картина, от която по естествен начин да изплуват модели и добри решения.

Иначе просто се надвикваме.

Грижата за детето в риск

Преди години една учителка предложи един първокласник за изключване от училище, понеже бягал от часове. Моя близка, бивша учителка в същото училище, се застъпи за него и детето остана. От нея знам, че детето било доста интелигентно и се справяло чудесно с учебния материал, но се наложило баба му да идва с него в часовете за да не избяга.

На следващата година моя позната заместваше в класа на това дете. За разлика от първата учителка, тази решила да разбере какво се случва в семейството на детето. Станало ясно, че родителите са разделени, бащата е в затвора, а майката била доста нервна и ежедневно биела момчето. Живеели в един апартамент с бабата и лелята, която страдала от шизофрения. Бабата била най-стабилният фактор, но тя пък излизала да работи в чужбина за по няколко месеца. Обикновено детето правело всичко възможно да си спести порцията бой като не се прибира преди майка му, сервитьорка в нощен клуб да тръгне за работа. Една зимна вечер заспало във входа на съседен блок, докато чакало да дойде време за да се прибере. На следващия ден дошло с висока температура в училище и направо се срутило на пода.

Училището, все пак, успяло да се отърве от детето. И следващото училище. И следващото училище. Някаква психоложка от по-голям град, ангажирана от държавата, заявила, че детето е доста опасна личност, понеже било доста интелигентно и правело всичко с умисъл. Накрая детето попаднало в някакво училище-интернат в някакво село наблизо, а след това го преместили в подобно село надалеч.

Наскоро научих, че порасналият младеж не изпитвал никаква топла привързаност към близките си, но пък успявал да изкопчва пари от тях. А те, на свой ред, го смятали за безнадежден боклук.

Това е един от начините, по които държавата на практика се грижи за децата в риск, а на теория (в новия проект за Закон за детето), която ако позволим би се превърнала в практика, ако някой от нас реши по лично своя инициатива да помогне на такова дете, може да попадне под ударите на закона:

(9) Който без лиценз предоставя социални услуги за деца, се наказва с глоба или имуществена санкция от 2 500 до 10 000 лв.

Национален протест

Подписка онлайн

Подписка на хартия

Отвъд апатията – непрестанно втрещяване

Доскоро се кахърях, че не познавам кой знае колко възрастни, които наистина да се интересуват от проблемите на отглеждането на децата и образованието. Отскоро познавам десетки, но не се чувствам по-добре. От една страна е хубаво, че за тези неща започна да се говори, но от друга страна това, което се чува ме смущава. Не искам да кажа, че всички, които имат отношение към темата изразяват идеи, които ме изпълват с недоумение, но по-гласовитите …

От една страна са консервативните ултраси, които смятат всеки извън семейството за опасен за дечицата, а от другата са либералните фашисти, които смятат, че държавата трябва да се погрижи за всички деца със здрава ръка, дори и ако това хвърля ги хвърля в шок и ужас.

Аз пък не смятам нито семейството, нито държавата за свещени крави. Уф и пфу!

Сексуалнa просвета за невръстни дечица

Във връзка с новия проектозакон за предучилищното и училищното образование и проекта за закон за детето, някои родители са силно притеснени от перспективата учители или социални работници  да просвещават децата им по въпроси за сексуалността и репродуктивното здраве. Като човек, който навремето не е получил НИКАКВО домашно образование по тези въпроси, смятам, че за някои деца учителят или социалният работник може да се окаже най-адекватният източник на информация.

Разни родители имат разни притеснения:

– някои се страхуват от евентуално представяне на хомосексуалността, бисексуалността и транссексуалността като равнопоставени на хетеросексуалността;

– други се страхуват от пошло представяне на сексуален акт;

– трети се страхуват от представянето на бременността като нещо нежелано и т.н.

Аз лично смятам, че алтернативите на хетеросексуалността не могат просто да бъдат заметени под килима, че всички имаме още много да учим за тях и че трябва да го правим. По същия начин, знам, че нежелани бременности се случват, както и болести, предавани чрез сексуално общуване и вярвам, че е добра идея да бъдем наясно с тези неща и да можем да се предпазваме.

И аз, обаче, имам своите притеснения.

Като имам предвид качеството на учебниците и преподаването в училищата, не съм убедена, че децата непременно ще получат адекватно сексуално образование. Даже се притеснявам, че биха могли да бъдат объркани и травмирани. Но в същото време, същите тези деца са изложени на масирана атака от порноизображения, например – най-малкото от будките за вестници.

Освен това, струва ми се, че всяко дете стига до въпросите за сексуалността на различна възраст – по една или друга причина. Струва ми се нелепо да натрапваме сексуално образование на деца, които все още не се интересуват от него. Подходящата форма и подходящата степен на информираност също са различни за различните възрасти и индивиди. Тези съображения, разбира се, са валидни и за всички други теми от учебната програма.

В училище, обаче, няма как формата и съдържанието на учебния материал да бъдат индивидуализирани. Това е една от причините някои родители да избират домашното образование. Аз също бих го избрала, но не бих искала да отглеждам детето си в стерилна среда и не храня илюзията, че бих могла да го изолирам от всякаква информация „отвън“. Освен това, не мисля, че децата могат да научат всичко важно единствено от своите родители; смятам, че имат нужда и от ментори извън семейството. Най-малкото защото има неща, за които децата ни (колкото и да сме близки, колкото и да ги разбираме, колкото и да сме просветени) биха разговаряли по-свободно с други хора. Друг път, обаче, ще пиша по темата за липсата на задължително противоречие между домашното образование и максимата, че е нужно цяло село за да се отгледа едно дете.

Някога си мислех, че подходящият момент за начало на сексуалното образование е към 10-11 годишна възраст поне, но един ден шестгодишният ми син се прибра със спешен въпрос за „преватива“ – докато играели край блока, децата попаднали на употребен презерватив и друг шестгодишен момък обяснил, че това е нещо, което си слагат жените. Тогава ми се наложи да изпратя сина си да си мие ръцете, за да спечеля време за обмисляне на обяснението. Обясних, че това е нещо, което си слагат мъжете ( и бях доста убедителна) … за да се предпазят от някои болести. Синът ми остана доволен и каза „Знаех си, че Иван не знае!“. Когато, обаче, реших да го просветя след 4 години, той ми каза, че вече е осведомен: „Нали ми беше дала един учебник по биология, когато исках да знам за мускулите“ и сложи край на разговора. После, в шести клас се включи по свое желание в някакъв СИП по биология / здравно образование (?), откъдето със сигурност научи доста неща и прочете една купена от мен книга за пубертета при момчетата, която горещо ми препоръча, като сподели, че след като я е прочел се чувства доста спокоен, за разлика от свои съученици, които не са я прочели.

За мен не е никак лесно да взема решение, което да се превърне в закон за всички деца в страната. Ето защо не ми се иска въпросните проектозакони да се приемат набързо.