Какво се случи с Ани

„Провалихме се като социалисти” каза човекът, който не познаваше лично Ани, но след като прочете в блога ми текстовете за нея предложи да й праща в продължение на половин година сума, надхвърляща месечната й заплата. И изпълни обещанието си.

Този човек не беше единственият, който помагаше. Други хора също предоставиха месечна парична подкрепа не по-малка от гореописаната. Това даде възможност на Ани не само да напусне дома  на родителите си на село и да наеме приличен апартамент в града, но и да напусне работа и да се отдаде на рисуване.

Ани получи и съвсем нов лаптоп. Уредих й уроци по рисуване на символична цена (което означава, че аз поех останалата част от цената, присъединявайки се към Ани,  за да мога да гарантирам нормално и редовно заплащане на труда на учителката).

Бях решила да направя всичко възможно след изтичането на 6те месеца да осигуря още пари за още 6 месеца, така че Ани да има време за по-сериозна подготовка, която да включва не само рисуване, но и специализирани компютърни умения (мечтата й беше да се занимава с анимация), както и английски. Последното означава, че й бях посветила един следобед седмично за да й преподавам.

Междувременно проучвах възможности Ани да изкарва част от прехраната си с приложни изкуства – нещо, което тя беше заявила, че иска да прави.

Предвид осигурените условия и талантът на Ани, това можеше да е една история на успеха.

 

 

Отначало Ани не рисуваше толкова, колкото ми се струваше, че бих рисувала аз ако цял живот съм мечтала за това, но съм нямала възможност. Не съм й искала обяснение, но приех, че на село няма необходимите условия. Ето защо, помогнах на Ани да се премести в града – с тайна операция, за да не бъде спряна от родителите си. Офанзивата течеше по време на последните мъчителни дни от живота на баща ми и първите седмици от живота на сина ми. Разбира се, фактът, че баща ми умира от рак  беше спестен на Ани, като близките ми бяха инструктирани да изглеждат жизнерадостни и да не се издават дори в деня на погребението, на което не отидох, понеже трябваше да помогна на жив човек в беда.

Предлагах на Ани помощ с някои онлайн неща, със съвети и информация, но внимавах да не я притискам. Все пак,  от време на време исках да видя какво е нарисувала. Продължаваше да е по-малко отколкото аз бих нарисувала ако ми се бяха отворили тези възможности и ако имах таланта на Ани, а също й голямата й мечта. Приемах, че нещата ще потръгнат, когато детето тръгне на детска градина. Така минаха два месеца. А после детето тръгна на градина и мина още един месец.

Започнахме уроците по рисуване и продължихме с уроците по английски. За мен беше озадачаващо, че все по-често се получава така, че Ани не успява да дойде по една или друга уважителна причина. Още по-озадачаващо беше стаеното й негодувание срещу уроците по рисуване и липсата на подготовка за уроците по английски. Както и това, че не прие идеята да има собствен ключ за ателието и да рисува там (безплатно, разбира се) винаги, когато иска.

 

 

Защо се случи така? Честно казано не знам. Предполагам, че Ани всъщност не е искала наистина да се занимава сериозно с рисуване и да учи. Просто се получи така, че се хвана за тези идеи при един от първите ни разговори. Може би за да се хареса, не знам. А аз  й повярвах.

Нейното обяснение е различно. Според нея причината е в това, че бившият й мъж я разстройвал й това й пречело да се съсредоточи върху рисуването.

Вярвам, че в обяснението й има голяма доза истина, защото когато някой не прави нещата така, както Ани би искала да бъдат направени, тя се разстройва. Меко казано. Всъщност би могла да изпада в свирепо настроение, да крещи, да заплашва, а вероятно и да напада физически. Или пък да стиска зъби и да обмисля как да се измъкне –  ако не върви да направи всички тези неща – да речем ако този, който излиза от нейния сценарий съм аз, например. Другото, което би могла да прави е да злослови целенасочено и методично, да настройва хората един срещу друг по такъв начин, че да не им е възможно да сверят информация помежду си. Готова е да използва дори и детето си като оръдие за отмъщение и пр. Нямам време да привеждам примери, но ще споделя един: Ани е разказала на детето си, че баща му е лош и е намушкал майка й с нож в корема, а освен това е пускала микрофона на телефона си, за да може детето да чуе как баща му крещи. Както си спомняте, детето беше насочено към психотерапевт.

Всъщност оставам с впечатлението, че Ани възприема хората като актьори в режисирана от нея пиеса; тези, които не играят според очакванията й биват наказвани и/или елиминирани.

 

Всъщност Ани вложи огромната част от енергията си да дискредитира бившия си съпруг и да търси начини да го нарани. Не знам дали един подслушан от мен разговор между тях двамата не беше повратната точка в отношението ми към Ани – когато го чух как започна да заеква, докато се опитва да има собствени виждания по условията на развода и да иска да ги обсъдят.

Не знам как стана така, че се усъмних във версията й за случилото се в онази фатална нощ, след която се запознах с нея. И започнах да се задълбочавам в четене на показания; няколко пъти ходих да оглеждам къщата и двора.  И след седмици, в които случаят „Ани” изцяло окупираше мислите ми и разговорите, които водих с близките си, а дори и сънищата и чувствата ми, стигнах до извода, че Ани лъже. Да, факт е, че е прободена с нож, на който има отпечатъци и от ръцете на двамата, но това далеч не означава, че някой се е опитал да я убие. Факт е и това, че Ани се отказа да води дела срещу мъжа си, въпреки че й беше осигурен един от най-опитните адвокати в страната, при това безплатно. След като разговаряхме и тя осъзна, че когато обвиняваш някого в убийство не е достатъчно да си физически по-слаб от него и да заявиш, че се е опитал да те убие.

Все пак прокуратурата върна делото в дознанието за събиране на доказателства. Нямам представа какво се е случило по-нататък. Някак не ми се вярва дознанието да е положило повече усилия от първият път, когато  невъзвратимо бяха пропуснати възможности за изясняване на случая. Това, предполагам, е по-скоро в полза на Ани.

Срещнах се и с бившия й съпруг – най-вече за да чуя неговата версия за случилото се, както и за съвместния им живот. Предложих му услугите си като посредник и негов представител за уреждане на срещи с детето. Впечатленията ми от него потвърждават предположенията ми. Не знам дали се е срещнал с детето си, но съм убедена, че се чувства по-скоро облекчен от факта, че се е разделил с Ани.

 

 

Не съм общувала с Ани от почти четири месеца – за нейно и мое облекчение. Предполагам, че отново работи в шивашки цех. Предполагам, че продължава да се радва на финансова и продоволствена подкрепа от родителите си, каквато, вероятно не е преставала да получава и по време на месеците, в които й беше осигурена издръжка благодарение на писанията в моя блог.

 

Дълго време не се решавах да пиша за тази история, но хората продължават да са загрижени. Наскоро една онлайн позната мина през нашия град и предложи пари, а днес друга е оставила полезен линк. Мисля, че дължа обяснение на всички хора, които подведох.

Днес мислих дали трябва да  направя някакви важни изводи. Да, трябва. Това, обаче, не означава, че ще спра да давам шансове на хората и доверие в аванс.

 

 

Advertisements

Близките

Най-близките понякога са толкова близки, че са готови да се отрекат от теб, защото си позволяваш да имаш и други близки освен тях.

Стигнах до този извод, докато си мисля за семейството на Ани. Те смятат, че е много, много лошо да приемаш помощ от „чужди хора“, особено ако става въпрос за пари – най-вероятно някой иска да те зароби с 300% лихва. И затова не искат да свидетелстват в съда ако водиш дела срещу мъжа, който не само системно те е насилвал, но и се е опитал да те убие.

Ако искаш най-после да промениш живота си – да учиш и рисуваш, както винаги си мечтала, вместо да работиш в шивашки цех, ти казват да мислиш за бъдещето на детето си и да се върнеш на село – да пасеш овце и крави, да качиш 10 килограма „за да заприличаш на жена“ и да ти намерят подходящ нов мъж от тази среда. Което нямаше да се налага ако ти беше благоразумна и не дразнеше мъжа, с когото се развеждаш. Този развод е поредната ти приумица, за която не си поискала разрешение от семейството – още един начин да демонстрираш неблагодарността си към тях.

А това, че се чувстваш добре, доказва, че не ти е чиста работата.

Защитени от закона

Един мъж влезе тайно в дома на съпругата си, която го беше напуснала преди няколко месеца и я прободе с нож.

Тя оцеля, след като ножът мина на някой и друг сантиметър от важен орган. Съдебният лекар оцени телесната повреда като средна.

Дознателят не разпита всички налични свидетели, а единствено мъжа и жената. Техните показания се разминаваха в частта кой кого е нападнал – и двамата твърдяха, че са нападнати.

Прокурорът каза на жената, че според него няма достатъчно данни за извършено престъпление и изобщо не му е до нейния случай. Това означава, че държавата няма да търси отговорност от мъжа за нанесената телесна повреда.

Адвокатът каза, че срещу 100 лева ще обжалва решението на прокурора, за да се поднови разследването и дознателят да събере останалите възможни доказателства. Преди това адвокатът беше взел 350 лева за да събира информация  – тази услуга се изразяваше в изчакване на прокурорското решение.

Междувременно мъжът заплашваше жената по телефона и изпращаше заплахи с sms. Подадената от нея жалба не беше уважена като основателна. Всъщност жалбата беше написана безплатно от адвоката, който беше получил 350 лева за описаното в предния абзац.

Съдът уведоми мъжа, че делото срещу него се прекратява.  Мъжът беше доволен.

Съдът уведоми мъжа, че делото се подновява. Той отново започна да заплашва жената по телефона.

Дознателят има 2 месеца срок да разпита още двама души. Може и отново да не го направи. Прокурорът отново може да реши, че няма достатъчно данни за извършено престъпление.

В такъв случай, на жената не й остава нищо друго, освен да плати още пари на адвоката, за да търси отговорност от мъжа по частен път.

Последното, обаче, няма да се случи ако жената не реагира навреме, защото 6 месеца след извършване на въпросното деяние, тя вече няма право да завежда каквито и да е искове по този повод. Или поне така казва адвокатът й.

Междувременно, жената беше нетрудоспособна в продължение на месеци, а ако тръгне отново на работа, може отново да бъде издебната от мъжа, който, според мен и един познат психолог,  има нужда от терапия.

Хубавото в тази история е, че сега жената ползва услугите на терапевт. Добре, че има добри хора, които в момента плащат за сеансите и физическото й оцеляване. Да се надяваме, че историята ще завърши добре.

Какво мислите за тази история?

По-малка от живота

Чета „Джевдет бей и неговите синове“ (Орхан Памук), чета и „Хората и техните хобита“ (Кака Сийка): чета за хора, които не знаят какво да правят със себе си и потъват в занимания, които да ги държат надалеч от мисли за това кои са, от въпроси за това как трябва да се живее животът; чета за спящи хора и мъчително пробуждащи се хора – хора, които може да пораснат, а може и да не пораснат, а в това време неизбежно ще причиняват страдания на себе си и на други.

Чета писма и Фейсбук апели от хора, чиито животи минават в ропот и окайване на себе си и своето.

Чета писанията на тези, които знаят какво е добро и лошо за хора, които не познават; чета писанията на тези, които правят революции, спасяват животи и се борят с врага … докато си стоят по пантофи вкъщи.

И си мисля за Ани.

Тя не иска нищо от никого. Няма проблеми със себе си. Всъщност няма нищо освен идеи и надежда да ги осъществи. Няма претенции да е по-голяма от живота и да знае доброто и лошото за всичко и всички. Години наред е била и продължава да е заета с това да живее на практика – по най-добрия достъпен за нея начин. Не роптае за това, че повечето начини, които ти и аз приемаме за даденост са били и все още са недостъпни за нея. Благодарна е и за най-малкия жест.

И се чудя защо точно тя сега трябва да се крие на място, което само по себе си е като затвор, за да не рискува отново живота си, мислите й да са заети с това как да планира всяка своя стъпка, да се ослушва и озърта като престъпник. Напомня ми за онова пиленце, което паднало от гнездото на замръзналата земя и щяло да измръзне, ако не било лайното, което изсрала минаваща крава, а после минала котка, която измъкнала пиленцето от лайното … за да го изяде. Надявам се Ани да не бъде изядена от котката и се опитвам да мисля заедно с нея. По телефона, когато никой не ни чува. Защото след поредните заплахи, сега не иска да се виждаме – за да не рискува и моя живот.

Нов живот за Ани

Когато Ани беше в болницата, едно от списанията, които й занесох беше някакво за пътешествия. Исках да й помогна да погледне надалеч от своята ситуация и да си позволи да мечтае.

От една страна, това би могло да изглежда като събуждане на неизпълними желания, тъй като, поне засега, тя не може да се движи свободно дори из нашия град, защото има реалистични основания да се страхува за живота си, пък и защото здравословното й състояние засега не позволява кой знае колко продължително придвижване в пространството. Всъщност, за разлика от нас, тя дори не пътешества онлайн, понеже засега няма компютър и достъп до Интернет.

От друга страна, обаче, смятам, че отварянето на все по-широки перспективи и далечни хоризонти пред хората винаги е полезно. Струва ми се, че една от основните причини хората да живеят неудовлетворителен живот е именно незнанието, че има и други възможности. Това незнание е двупосочно – навън към света и навътре към себе си. Има хора, които познават твърде малка част от света; има хора, които познават твърде малка част от себе си; а има и хора, които твърде малко познават и двете.

В последните години голяма част от времето ми е заета с това да помагам на хората да разширят знанието си за себе си и за света, така че да имат по-голям набор от възможности, което пък да им даде по-големи шансове да живеят удовлетворителен живот. Струва ми се доста по-лесно да им покажа възможностите навън в света, отколкото онези вътре в тях. Може би това се дължи на начина, по който ни възпитават в тази част на света – като че вниманието се насочва предимно към света навън – към нещата, които светът предлага или отказва на едни или други. После ни учат на това в коя група попадаме, понеже всяка жаба трябва да си знае гьола, и никой не бива да лети прекалено нависоко, тъй като при падането ще го заболи доста.

Ани не е имала възможност да изследва света навън – израснала е на село и там е завършила средното си образование; работила е в града, но на позиции, от които не би могла да научи кой знае какво за неизследвани от нея възможности; живяла е доста уединено, така че не е имала и приятели и познати, от които да научи повече за света; рядко е имала достъп до свързан с Интернет компютър, а освен това не знае и чужди езици. Разликата между Ани и повечето жени в нейната ситуация е, че Ани е намирала време да изследва себе си и е открила, че има таланти, идеи, мечти и въображение. Разликата е и в това, че е намирала време да ги развива.

И все пак в един момент Ани е спряла да развива един от най-големите си таланти – рисуването. Преди около 10 години. Дори е изхвърлила нещата, които не е успяла да подари. Защо? Защото й показали, че няма защо да хвърчи в облаците. Научили я да си знае гьола. Оттам нататък се посветила на това да върши добре каквато работа намери, да оцелява и да се грижи за семейството си – и се е справяла отлично с всички роли, които й са се падали. Никога на никого не се е оплаквала … дори и за това, че години наред е била жертва на домашно насилие.

В един момент, обаче, Ани решила, че не може да живее повече по този начин и се опитала да започне нов живот. Натоварила багажа си и детето в раздрънката си кола и тръгнала нанякъде. После спряла и си дала сметка, че не може да стигне далеч, понеже няма пари. И все пак поне направила първата крачка – да се отърве от насилника-съпруг. За съжаление, няколко месеца по-късно Ани беше нападната и сериозно ранена от него. Сега се крие и се възстановява, но е твърдо решена да не отстъпва и да не се връща при него.

Сега кроим планове за това как Ани би могла да промени и други страни на живота си – да започне да прави нещата, за които мечтае и за които има талант, и най-важното, да ги прави вън от опасността да бъде нападната отново, което означава в друг град.

На първо място е рисуването. Тя успя да открие папка с неунищожени стари рисунки, които показват, че тя има вроден усет за пропорция, композиция и перспектива, както и способността да възпроизведе на хартия всякакви картини и фотографии – хора, животни, пейзажи, растения … Стилът й мимикрира в зависимост от това какво се е заела да възпроизведе. Вярвам, че би могла да нарисува всичко, което пожелае, а ако се снабди с някоя и друга специализирана книга или вземе някой и друг урок, може да се развие в какви ли не посоки. „Лудата“ й мечта е да прави анимация, особено за деца, но има желание да прави „всичко, което включва рисуване“. Иска да се научи да използва всякакъв вид софтуер, който би й помогнал да прави анимация. Мой приятел предложи да я снабди с лаптоп и се надявам това да се случи в близките седмици.

Тя има доста опит като шивачка. Би могла да измисля и изработва дрехи и аксесоари, както и други неща, които изискват ушиване.

Всъщност Ани иска и може и други неща, но за тях предстои да говорим по-нататък. Засега обмисляме как да започне да върши някаква надомна работа – да речем да прави бутикови нещица, които да се продават в онлайн и офлайн магазини. Мисля, че когато се свърже с Интернет и види сайтовете на стотици хора, които си вадят хляба с рисуване и приложни изкуства, ще придобие представа за много повече възможности за реализация.

Мислим и за това, че е хубаво да започне да учи английски – да се запише на някакъв курс, а аз ще й отделям време да я занимаван допълнително онлайн. Английският ще й даде много по-широк достъп до онлайн информация, както и възможност да чете специализиарана литература, която би й била от полза.

Тя мечтае да се занимава с някакви бойни изкуства, за да не се чувства толкова уязвима физически.

Засега й помагам единствено с разговори, за съжаление, не много чести, поради липсата на Интернет връзка и редките възможности за срещи офлайн. Купих й няколко книжки за детето й (на 4 години), както и разни боички и буквички. Снабдих я с хартия и моливи и се надявам скоро да има време и сили да започне да възвръща рисувателната си форма 🙂

Двама мои приятели ще й помогнат с пари през първите няколко месеца от новия й живот в нов град, когато освен всичко друго, няма и да е в толкова добро физическо състояние, че да може да се хване на някаква работа извън дома, особено на пълен работен ден. Тя е решена да използва максимално възможностите, които досега не е й сънувала – да учи, да работи у дома, да се развива в нови посоки.

Ще се радвам ако се включите с коментари или писма с идеи какво друго може да се направи. А аз обещавам отново да пиша за нея. Надявам се до няколко седмици тя да има възможността сама да се появи онлайн 🙂

Престъпление и Престъпление

Тези дни имам два повода да мисля за Закона. От една страна, случаят Аревик, а от друга страна, нападението над моя позната.

Относно историята на Аревик: някои хора смятат, че върху това момиче следва да се стовари цялата суровост на закона, защото законите трябва да се спазват, иначе ще настане хаос.

Хайде да помислим какво е нужно да направи човек за да спази някои закони – да речем имиграционни или свързани с бизнеса. Трябва да е грамотен и да знае отлично български, за да открие и прочете съответните закони и наредби. Трябва някак да разбере кои са всички необходими закони и наредби, които се отнасят до него. Трябва да знае към кои служители да отправи въпросите си, както и да има късмет въпросните служители да са компетентни, добросъвестни, информирани за последните изменения и единодушни по всички брънки от веригата, за да не става така, че от гише # 1 да го пращат на гише # 2, а на гише # 2 да го навикат и да го питат какво пък търси при тях. Трябва много да внимава да не закъснее, защото сроковете понякога са много кратки, да речем тридневни. Тъй като някои бюрократични процедури у нас не са ясно регламентирани и актуална и изчерпателна информация за тях не е достъпна за всички по всяко време – да речем на сайтове на институции – поне на български ( а аз смятам, че е нужно и поне на английски, но това е просто мечта), ако човек иска да бъде изряден пред закона, най-доброто решение е да наеме добър адвокат (или съответно счетоводител и пр.) От собствен опит знам, че добри адвокати ( и други специалисти) не се намират лесно, а в някои населени места (включително сравнително големи градове) просто липсват адвокати, които да се занимават с определени области от правото. В такива случаи се налага да се търсят в други градове, а как да разбереш кои са добрите адвокати в далечен град, в който не познаваш никого? А и това струва скъпо, а ако нямаш достатъчно пари? И каква е гаранцията, че ако разполагаш с най-добрия адвокат и направиш всичко и навреме? Накрая отново зависиш от начина, по който казусът ти ще бъде тълкуван от хора, които може да не са непременно компетентни и добросъвестни.

Колко от вас са съвсем нясно как да процедират, да речем с НАП, митниците, здравната каса и пр.? Нима адвокати и счетоводители, които смятате за добри не са били прецаквани именно заради неяснотата и бюрокрацията? Да, понякога човек неистово се опитва да спази правилата, но не успява. С което не застрашава или наранява когото и да било освен себе си и евентуално близките си, на които всъщност се е опитвал да помогне.

Относно историята на нападнатата жена: налице е фактът, че е прободена в корема, че на косъм е избегнала смъртта, че лежа в болница, а сега няма възможност да работи, защото й предстои продължително възстановяване. Какво предвижда Законът? Дознанието събира и обобщава информация. В случая – запознава се с две версии по случая – на жена, която твърди, че е нападната от вмъкнал се тайно и без позволение в дома й мъж (две пъти по-тежък от нея), и версията на мъжа, който твърди, че е повикан в този дом от жената, заключен и нападнат от нея, и след самоотбрана е успял да избяга и да спаси живота си. Свидетели няма. Няма доказателства, че години наред въпросната жена е била насилвана от същия мъж, а в становището на дознанието няма как да се отбележи, че в момента тя се страхува за живота си и прекарва дните си като затворник, а мъжът заплашва роднините й. Становището ще бъде предадено на прокурор, който ще реши дали има достатъчно данни за извършено престъпление. За любителите на прецедентите и практиката ще спомена, че в такива случаи, когато телесната повреда е средна, а причинителят й с чисто досие, когато липсват свидетели, прокуратурата може да реши, че няма основания да продължава да се занимава със случая. Ако пострадалата повдигне обвинение по частен път, няма гаранция, че ще убеди съда, че мъжът е извършил опит за убийство, а ако случайно успее, може да го осъдят на пет години затвор, след което да излезе след затвора след две и половина и да повтори опита си, понеже е от онези хора … както и да е.

В първия описан случай, можеш да попаднеш в концлагера в Бусманци и да останеш там за неопределен срок, въпреки че няколко от най-добрите адвокати в страната без да се наговарят споделят с интервюиращите ги медии, че не е законно да бъдеш задържан там. Във втория случай можеш да се разхождаш на свобода и да застрашаваш живота на хора – дори не ти е нужно да търсиш информация или пък да плащаш на адвокат.

В първия случай може да си извършил нарушение, за което юристите смятат, че е с тежестта на неправилно пресичане и де факто без присъда да бъдеш лишен от свобода. Във втория случай може да извършиш опит за убийство и след като дръпнеш една опашата лъжа да си отидеш вкъщи – да, без да се притесняваш за спазване на срокове и представяне на какви ли не документи.

Мисля си за това, че докато някои от нас растат, ги учат да не убиват и насилват, но не ги учат постоянно да си отварят очите за неподозирани бумаги и разпоредби. Вероятно днес в тази страна е по-прагматично да бъде обратното.

В очакване на насилието

Вчера, след тричасов разговор на психолог с пострадалата жена, стана ясно, че тя е в риск – не най-високият възможен, но вероятността за втори по-успешен опит за насилие е достатъчно голяма, за да се обмислят мерки за безопасността й.

Убедена съм, че в подобни случаи е задължително да се направи оценка на риска. Чети „задължително“ в смисъл на „необходимо“, тъй като не ми е известно по писан закон да е предвидено, нито пък да се практикува систематично по инициатива на полицията или прокуратурата, или поне не преди да започнат съдебни дела. В нашия случай тази оценка беше направена неофициално, благодарение на факта, че имам близък, който е достатъчно квалифициран и опитен, а освен това готов да отдели безвъзмездно не само три, а много пъти по три часа. Питам се колко организации, помагащи на жертви на насилие го практикуват и си отбелязвам, че трябва да разбера и да публикувам информацията.

Дотук добре, но днес жената ще бъде изписана от болницата, а оттам накъде? Независимо от факта, че ще се възстановява известно време у свои близки, незабавно трябва да се предприемат мерки за обезопасяване на жилището. В дълбоката провинция не можем да разчитаме на професионална помощ за това, особено предвид факта, че вероятно не можем да си позволим финансово услуга с качеството на предоставената от героя на Кевин Костнър в „Бодигард“, а от „Паник стая“ знаем, че и най-модерните технологии не ни дават 100% гаранция. Затова пък разполагаме със собствените си мозъци. Струва ми се, че фокусирането върху непосредствен практически проблем мобилизира духа и интелекта и дава покой на душата, която иначе може да бъде смачкана от страха и самосъжалението. Хубавото в конкретния случай е, че пострадалата (забележете, че не я наричам жертва, защото е запазила удивително самообладание по време на инцидента и продължава да мисли трезво) не е изгубила присъствие на духа, и макар че не е наясно как точно може да се справи, е твърдо решена да го направи и обмисля варианти и разчита най-вече на себе си. А можеше да е съвсем различно, и тогава щеше да бъде доста тъжно ако обкръжението й също не беше адекватно на ситуацията.

Като стана дума за обкръжение, бих искала да споделя твърдото си убеждение, че шансът да се превърнеш в жертва е толкова по-голям, колкото си по-изолиран. В нашия случай, пострадалата е израснала на село, в твърде изолирано семейство, и до съвсем скоро не е имала приятели, а мъжът й не й е позволявал дори да говори със съседите; роднините й не са я разбирали и подкрепяли. Всъщност, сега нямаше да пиша за нея, тъй като нямаше да я познавам (а аз я познавам от няколко дни) ако не се беше запознала с мой приятел в Скайп. Ако той не й беше дал телефонния си номер, а тя не се беше осмелила да му прати sms, нямаше да разбере за случилото се, тъй като е твърде далеч от България.

От собствен опит знам, че дори и ако познаваш много хора, дори и ако често се виждаш с някои от тях и смяташ за близки, процентът на онези, които биха предприели нещо, с което да нарушат спокойствието си или да се лишат от някое удоволствие за да ти помогнат, може да се окаже нищожен. Факт е, че когато имах нужда от свидетели, които да напишат показания в полицията, в крайна сметка само двама отделиха време да го направят. Факт е, че само един ми услужи с кола. Факт е, че най-близкият ми от години приятел отказа да ме придружи и ми разви теорията, че трябва да отида съвсем сама и да се конфронтирам с човек, който веднъж ме е пребил, а след това многократно е нахлувал в дома ми е успешно ме е плашил и изнудвал. (Тук вмятам, че смятам за напълно противопоказно жертвата да се остави сама с опасния човек; не мисля че оттук нататък тя трябва да общува с него, поне не и в близките месеци). Но също така е факт, че благодарение на това, че познавах доста повече хора от тази жена и на това, че не се срамувах да споделя проблема си, събрах доста информация, и в крайна сметка се намериха цели трима души, които ми помогнаха на практика и свършиха най-важната част от работата. Двама от тях не бяха лично мои приятели, но не искаха заплащане и поеха риск, който професионалните мутри отказваха да поемат, а полицията, прокуратурата и адвокатите ми обясняваха „Бухалкаджиите са за това“. Та колкото по-голям е светът ти, толкова повече спасение те дебне от повече места. А днес, когато вече имаме Интернет, съм уверена, че мога да получа още повече информация, пък и помощ. Всъщност, един блогър вече ми изпрати предложение за конкретна сума, която може да отделя на месец за лична охрана.

Та нека се върна на охраната. За момента ми се струва, че не е нужна такава, а за бъдещето – мисля, че 1) не можем да си позволим доживотна охрана 2) дори и да можехме, това щеше да пречи на жената да живее нормално.

В момента е нужно да се съсредоточим върху обезопасяването на жилището, в което ще се възстановява и да не подценяваме риска, въпреки факта, че там през цялото време ще има и други хора. Първо, насилникът може лесно да разбере, че е там. Второ, отлично познава мястото. Трето, той е огромен на ръст, а през голяма част от времето там няма да има хора, които са в състояние да му се противопоставят ако проникне. От собствен опит знам, че и най-ненадеждните врати и прозорци могат да бъдат обезопасени с подръчни материали, сръчност и въображение. Важно е още в самото начало да се обезопасят всички възможни и невъзможни входове. Тъй като аз не предвидих това навремето, стана така, че ги обезопасявах един по един, откривайки след всяко проникване в дома ми, че можело да се влезе и оттук, че и оттам …

Вероятно се чудите как е възможно някой да влиза с взлом многократно в жилището ви без да крие самоличността си. Ами възможно е – ако ви е бивш партньор, полицията и прокуратурата могат да решат да си затворят очите и да не се месят в семейни разправии. Когато се случи няколко пъти, просто спирате да разчитате на тях. Това има и преимущества, и недостатъци. Навремето съвсем се отказах да търся помощ от държавата и това ми спести време, което можех да изгубя в напразни надежди. Тогава се справих, но си давам сметка, че ако се налага да се водят съдебни дела, не задължително наказателни, ами дори съвсем „безобидни“, като такива за развод, местоживеене на детето, родителски права, е хубаво злодеянията да бъдат надлежно регистрирани – ако не друго, поне да се пишат жалби и да се внимава дали тези жалби наистина се завеждат в институциите по надлежния ред. Предупреждавам за това, тъй като един прокурор просто беше решил, че няма нужда да го прави, и аз си пишех жалби, а той ги вземаше и вероятно е изхвърлял в кошчето, докато един ден проверих в канцеларията на съда и стана ясно, че ги няма, а въпросният прокурор не се посвени да каже на една от секретарките „Ами аз тая жалба съм я прикрепил към предишната“, макар че от въпросната жалба нямаше и следа, а секретарката му го каза. Така че действайте на момента и изисквайте да ви дадат номера, под който е заведен съответният документ. Ако може да го напишат собственоръчно и подпечатат бележката, още по-добре, но не знам дали в съда е част от прецедурата.

И отново за сигурността. Струва ми се, че в случаи като този би било добре пострадалата да отиде в друг град. Първо, защото насилникът е доста примитивен човек, който няма ресурса да я открие ако е извън нашата област. Второ, защото така или иначе няма нито имущество, за чиято сигурност да се притеснява ако изостави, нито пък истински близки хора, които много да й липсват. Въпросът е къде би могла да отиде (с дете на почти 4 години) и с какви средства. Предплагам, че роднините й, които в голяма степен са допринесли за ситуацията и сега не са в състояние да окажат кой знае колко адекватна подкрепа, биха били против. Предполагам и това, че ако тя поиска да замине, ще го направи независимо от реакциите на роднините – така, както е дръзнала да се раздели с насилника преди няколко месеца след десетгодишна връзка. Ето къде се появява нуждата от помощ.

Не знам дали у нас съществуват защитени жилища за жертви на насилие, какъв е редът за постъпване в тях, какви са условията за живот, колко време може да се пребивава там. Предстои да науча. Струва ми се, че в нашия случай тази стъпка може да бъде прескочена, тъй като жената може да се справя с живота си и би искала да го прави, така че са й нужни жилище извън областта ни, работа и детска градина. С което не казвам, че е излишно да работи с психолог / група за самопомощ.

Накрая ще кажа нещо и за самата нея. Израснала е и е завършила средно образование на село. Вадила е хляба си с последно в шивашки цех, за преди това не знам. Аз и още двама души я оценяваме като доста по-интелигентна от средното ниво. Всъщност не познавам много хора, с които да не ми се налага да адаптирам (разбирай „опростявам“) речта си – и откъм идеи, и откъм речник. С нея говорих съвсем свободно, и тя разбираше всичко и ми отговаряше в същия дух, с доста по-богат речник от повечето хора, които познавам, изразявайки доста задълбочени мисли.

Мисля, че на 32 тя може да започне да учи свъсем целенасочено и в недалечно бъдеще да бъде в състояние да си вади хляба с работа, която я вдъхновява. Не съм говорила с нея по тези въпроси, но не мисля, че някога е имала възможностите, които повечето ми познати наоколо приемат за даденост. Всъщност тя дори вече няма достъп до компютър, откакто сестра й се е омъжила наскоро и е взела компютъра си със себе си.

Накратко, тя е човек, в който си струва да се инвестира, на когото е нужен начален тласък, който може и иска да се справя сам с живота си, който досега се е справял по най-добрия възможен начин предвид обстоятелствата.