Родители и училище

От неотдавна Законът за предучилищното и училищното образование дава възможност на родителите, които не желаят децата им да посещават училище да ги образоват у дома. Това обаче не означава, че в България имаме свободата да провеждаме това, което в други страни се нарича „домашно образование” (homeschooling).  В България родителите трябва да се съобразяват с образователните стандарти, определени от образователното министерство, а освен това децата им трябва да се явяват на изпити за да показват, че покриват успешно учебния план. Ако не се справят, следва да бъдат пренасочени към друга форма на обучение. Това означава, че имаме свобода, но не съвсем.

Ако родителите имат различни от официалните стандарти виждания за това какво е подходящо да учи детето им на тази възраст и не покрият изискванията, по закон трябва да кажат „Сбогом” на домашното образование, защото домашното образование в законния си вариант трябва да просто да пренесе у дома училищното образование. Разбира се, у нас расте броят на семействата, които провеждат домашно образование без да се съобразяват със закона, но това означава, че са уязвими.

Не съм провеждала статистическо проучване, но ми се струва, че у нас преобладаващите нагласи на хората са, че трябва да има определени от държавата стандарти и те задължително да се покриват в указания ред с указаната скорост за всички ученици. Предполагам, че именно затова и законът ни е такъв. В други общества обаче има голям брой хора, които приемат, че различни виждания за образованието са съвсем легитимни, затова и техните закони позволяват домашно образование, организирано изцяло по преценка на семейството, както и съществуването на алтернативни училища, които не се съобразяват със „спуснати отгоре” програми и стандарти. Дори съществуват много такива училища, които функционират благодарение на публично финансиране. Това е вярно както за САЩ (т.нар. чартърни училища), така и за Европа.

Ако у нас по закон родителите са лишени от правото да вземат свободно сериозни решения за образованието на децата си, тогава би трябвало училището да поеме сериозно отговорността да образова децата добре. На практика обаче училището не поема тази отговорност. По какво съдя за това? По отвращението, което образователният процес предизвиква у учениците и по плачевните резултати, които много български ученици показват на изпити, както и по моя скромна субективна преценка на човек, работещ с ученици, разбира се. Освен това, все повече учители са убедени, че за неуспехите на учениците са отговорни основно родителите, дори и в случаите, в които учениците прекарват целия си ден в училище, посещавайки занималня.

Спомням си времената, в които учителите не очакваха нищо от родителите ни, работеха с около 40 деца в клас и много по-голям дял от учениците знаеха и можеха много повече неща отколкото знаят и могат учениците днес. И тогава родителите нямаха свобода, но образователното министерство, образователните институции, както и самите учители, поемаха голяма отговорност и вършеха работата си наистина сериозно. Частните уроци бяха изключение, както и родителската помощ.

Струва ми се, че днес, когато държавата не успява да поеме реална отговорност и да се справи, би трябвало да даде свободата на родителите да поемат отговорност и да образоват сами децата си или пък да изберат да се доверят на алтернативни училища.

Реклами

Бегълката Ипсак

ipsak pic

е стара кокошка-носачка, която е прекарала живота си в клетка и е виждала света навън само когато стопаните на фермата са отваряли вратата за да нахранят кокошките или да съберат яйцата им. Тя сама избира името си, което означава листче от цвят на акация. Ипсак мечтае да се разхожда свободно на двора, да измъти поне едно яйце и да си отгледа пиленце. Лека-полека тя се разболява от отчаяние и се озовава на бунището за мъртви и болни кокошки, но оцелява. Ипсак успява да измъти яйце, макар и не свое, и да отгледа пате.  Тя и патето живеят извън фермата, на свобода, но и в постоянен риск да бъдат изядени от невестулката.

Макар че животните в тази книга мислят и разговарят, те не са точно герои от басня или пък от захаросана детска книжка. Подобно на зайците от Хълмът Уотършип, те са истински животни, които правят истински животински неща. Аз лично се чувствам много естествено когато гледам на света през очите на животните и, парадоксално, през такива книги научавам повече за човешкото състояние отколкото от онези истории за животни, чрез които се опитват да ни възпитават. Може би затова спасителят в ръжта казваше, че в коня има нещо човешко.

128 стр., 12 лв., прочетена с удоволствие с момче на пет и половина. На сайта на издателството можете да прочетете откъс. Вместо корицата, предлагам една от илюстрациите.

Що е „Бебетека” и има ли почва в Хасково?

Bebeteca_Biblioteca_Nodal_Lugo

(снимката е от Уикипедия)

„Бебетека” е библиотека за най-малките. Тя не е просто място, откъдето можете да вземете детски книжки за бебета и малки деца, а място, където малките читатели и техните придружители могат да седнат удобно на килим и да изследват света на книгите – да разглеждат книжки, да разказват по картинки, да правят малки драматизации, да четат, да играят – всичко, което е възможно в зависимост от възрастта и индивидуалното развитие на детето.

В Хасково са добре дошли всички деца на възраст от 6 месеца нагоре. Може да звучи екзотично, но моите деца започнаха да „четат” на тази възраст и го правеха с удоволствие. Познавам и други такива деца. Те не са вундеркинди, а родителите им не сме от „онези амбициозни родители”. Просто обичаме да четем J Вярно е, обаче, че това удоволствие ни е донесло и много ползи.

Идеята за „Бебетека” е само на седмица, но хасковската „Бебетека” стартира утре, вторник – от 10 до 10.30. в Детския отдел на Окръжната библиотека, където няколко майки с деца вече са се уговорили да четат заедно. За тези, които нямат възможност да четат във вторниците / сутрин, могат да идват в четвъртък от 16 до 17 часа. Разбира се, всички деца и родители са добре дошли в  Детския отдел по всяко време, но само в тези часове ще е подреден кътът на „Бебетеката”.

Всички желаещи да даряват книжки, подходящи за най-малките могат да го направят по всяко време директно в библиотеката. Възможно е да се появят и други пунктове за приемане на дарения за „Бебетеката”.

Простички размисли за грамотността

Напоследък все слушаме оплаквания колко са неграмотни младежите и децата. Имам простичка теория защо се получава така и какво би могло да се направи. Но първо ще споделя нещо:

Имам син на 20. Никога не сме полагали специални усилия за да го научим да пише добре – нито на български, нито на английски, но той няма никакви проблеми да пише добре на двата езика. Защо? Защото е чел доста.

Той четеше доста, така както и аз четях доста като дете. И двамата не сме били насилвани да четем. Една от важните причини да четем е тази, че четенето не е било нещо ужасно трудно и мъчително за нас. Било ни е лесно, защото преди да започнем да четем сме имали доста богат речник и ни е било лесно да разпознаваме повечето думи. Когато разбираш думите, четенето е на само по-лесно, но и смислено и приятно занимание. Предполагам, че повечето от вас са пробвали да четат на чужд език текстове, в които има много непознати думи – ето така можете да се почувствате и когато четете на родния си език ако не знаете доста от думите в текста.

Съгласна съм, че децата могат да започнат да четат с простички текстове, но тези простички текстове бързо омръзват и доскучават.  В момента виждам по книжарниците една поредица  книги за момиченцето Дора – написана специално за да помогне децата да се научат да четат.  Пробвах я … доста изсмукана от пръстите и бедна – реших да не я купувам на тригодишния си син ( точно на 3 години и 3 месеца в момента) – та той вече е „чел“ три романа на Туве Янсон и е започнал четвърти ( и не сам това).  Предполагам, че децата, които нямат богат речник и не биха се справили с книгите на Туве Янсон, ще предпочетат някое филмче пред книгите за Дора. Напълно ги разбирам.

Малкият ми син има удивително богат активен речник, доста по-богат от този, с който си разговаряме ние, възрастните около него, в битовото си ежедневие.  Как така? От „четене“ на книги, ето как.  Той почти всеки ден „чете“ минимум час – кара ни да му четем и не иска да спираме – да, може да издържи минимум 50 минути без прекъсване, стигал е и до час и половина.  И тъй като вече знае доста от четивата наизуст, „чете“ и сам ако няма кой да му обърне внимание – разглежда картинките и рецитира по тях.

Предполагам, че някой ден, когато започне да се опитва да чете наистина, ще му бъде доста по-лесно и приятно отколкото на много други деца.

Мисля, че много деца имат проблем с четенето и заради това, че са започнали да гледат филмчета преди да четат. Нашият син започна да гледа филмчета на около две и половина, но времето е ограничено – 30 минути Бейби ТВ докато обядва и 30 минути Лего филмчета, понякога гарнирани с Маша и мечока или нещо с коли – вечер. За някои родители това е прекалено много предполагам, но за нас е ОК.

Ако си израснал първо с филмчета и после не успеят да ти представят книгите по пленяващ начин, няма как да ги обикнеш. А нашето момче открива света първо чрез книгите и знае от тях какво ли не – за строителството, корабите, вулканите, електроцентралите и пр. Да, знае и че в Интернет можеш да намериш филмче и да видиш вулканите в действие.

Разбира се, нещата може да се променят. Колкото повече стоиш на компютъра и търсиш информация, скачаш от тема в тема, толкова по-трудно се концентрираш за по-дълги четива. (Ето една интересна книга по темата). Чудесен пример за това е големият ми син, който преди да започне гимназия четеше на един дъх 150 страници, но след това, с всяка измината година четеше все по-малко и прекарваше все повече време, скачайки от един на друг сайт.  Така че никой не е застрахован от закърняване на отлично развити умения – всички го знаем.

Но какво да правим ако нямаме време да четем на децата? Някога имаше плочи с приказки и много деца слушаха, дори в училище ни пускаха. Аудио-книгата или аудио-театърът е нещо доста по-различно от телевизия – там имаш чист текст и за да разбираш и изпитваш удоволствие, трябва да си фокусиран върху думите.  Дори повече отколкото в детска книга, където все пак има илюстрации.  Но аудио-книгите могат да дойдат все пак след като сте разказвали на детето и е посвикнало да слуша. Аз разказвах на малкия ми син още преди да навърши една година. И още преди да започне да говори с цели думи, а само маркираше думите с по един звук (например за себе си казваше „пъ“), той се включваше в разказването.  Макар и да ви изглежда безсмислено ретро, можете да пробвате и от онези филмчета, които се прожектираха в тъмното на бял фон – кадърче по кадърче, а някой трябва да чете буквите под картинките.  Предполагам, че за децата би било доста приятно и някак тъмно-мистериозно 🙂

(М)истерията на театъра

Не купих билети за нито една постановка на кукления театър през декември. Даже не видях каква е програмата. За два месеца ентусиазмът ми се изпари.

Актьорите са добри, и сценографията е добра, и успяваме да си купим билети за удобни места, но …

Не ми харесва да променят сюжетите на вечните приказки. С какво „Малкият Мук” става по-интересен или поучителен ако включите в него война?

Не ми харесват крясъците и резките движения, които нямат нищо общо със сюжета на приказката. Детето пък се плаши и казва „Хайде да си тръгваме!”

Не ми харесват дебелашките шеги и референциите към популярни телевизионни предавания и пр. преходни бг реалии.

Може би тези, които правят пиесите смятат, че това е начинът да се харесат на децата и да задържат вниманието им. Възможно е много деца днес да не умеят да се концентрират за цели 45 минути. Възможно е да са разглезени от електронните забавления, които им предлагат силни сетивни стимули. И все пак, как можем да сме сигурни, че други начини няма? Дотам ли местните театрали са изгубили вяра в способността на класическите приказки да очароват?

Аз пък мисля, че всяко дете има по-голяма нужда от мистерии отколкото от истерии и театърът е подходящо място да му бъдат предложени. Вече на няколко пъти се улавям да мисля, че бих могла да направя чудесен алтернативен куклен театър. Голям праз като не съм учила в НАТФИЗ!

Уточнения за алтернативното образование

Както вече съм споменавала, бъдещият закон за образованието ще затвърди статуквото – държавата решава каква да бъде огромната част от образователната програма на публичните и частните училища, както и на учениците, които се образоват у дома. Всъщност последните са формално записани в някое училище и държат изпити.

Някои български родители, обаче, не са съгласни и настояват за либерализация на образованието. Това означава държавата да позволи и на други да съставят образователни програми, да организират учебен процес.

Други родители, обаче, се опасяват, че това може да доведе до влошаване на образованието у нас, понеже всеки ще е свободен да образова както си иска и така учениците може да останат ощетени – да не им бъде преподаден важен материал. Някои от тях приемат, че е ок да има алтернативно образование, но само ако държавата задава стандартите.

Сред по-гласовитите активисти преобладават родители, които образоват или искат да образоват децата си у дома и така се създава погрешната представа, че единствената алтернатива (за която се настоява) е домашното образование. Понякога някои родители, които подкрепят домашното образование заемат арогантна позиция, която внушава, че другите родители са непросветени и безотговорни. Другите пък признават, че не биха могли да се справят сами с образованието на децата си, че нямат възможност да се занимават с това или пък че не искат, поради което ще се доверят на съществуващите училища.

Целта на този текст е да уточни, че домашното образование не е единствената алтернатива на държавните стандарти. И друг път съм казвала, че домашното образование не би могло да бъде масово явление, защото повечето хора не могат да си го позволят; не би било добра идея да бъде масово явление, което да превърне повечето трудоспособни възрастни в  учители на пълен работен ден – все пак имаме нужда не само от учители, а и родителите имат право да избират професията си, нали?

Мислила съм да организирам домашно образование за големия си син- така и не ми стигнаха силите да го направя. Сега, когато най-после завърши дванайсетгодишната му училищна агония, ми става лошо при мисълта, че може да се наложи да я натрапя на още едно дете. Не че мечтата ми е да бъда домашен учител по всичко на пълен работен ден, но си мислех, че ако се наложи, ще се постарая да го направя заради детето. Изниква обаче нова подробност – ако го направя, може да съм извън закона и това (според другия спорен законопроект – за детето) да ми докара неплатими глоби, а и по-зле – да ми отнемат детето, понеже не се грижа за него според държавните стандарти.

Предполагам, че има и други родители в моята ситуация. Искам да им кажа, че ако настояват за това законът да позволява алтернативно образование, ще се създаде предпоставка да се появят училища, в които да не пращат децата си със стиснати зъби и свити сърца. Освен това, тези училища биха могли да бъдат не по-скъпи от публичните училища, ако държавата наистина започне да дава и на частните училища сумата, която отпуска за всеки ученик в публично училище.

Относно стандартите – колко са учениците, които задълбочено са научили повечето преподавани в училище неща? Вие колко такива познавате?

Скучаещи деца

Вчера за кратко ни навести едно съседче (токущо завършило 2 клас) – понеже нямаше какво да прави докато чака приятелката си, която била на разходка в един парк в противоположната част на града.

– Искаш ли да рисуваш с тебешир?

– Не.

– На какво играете сега през ваканцията?

– Рисуваме с тебешир.

– На какво друго играете?

– Мммм

– Обичаш ли да четеш книги?

– Не.

– А на какво обичаш да играеш?

– Не знам.