Анатол Франс в детската градина

pchelitsa

Както вече писах в предишния текст „Вирджиния Улф в детската градина“, издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След „Вдовицата и папагалът“ побързах да купя книгата с две истории на Джеймс Джойс,  за която няма да пиша, понеже не се хареса нито на мен, нито на детето. Харесахме, обаче, „Пчелица“, която можете да купите онлайн (хартиено копие с цветни илюстрации) или да свалите безплатно от Читанка (с черно-бели илюстрации).

Книгата е 114 страници и се чете на един дъх, а после веднага се препрочита. Разказва се за двама малки благородници, момче и момиче, които се впускат в опасно приключение и единият е отвлечен от русалки, а другият от джуджета. Краят е щастлив.

Какво е по-специалното на книгата? Красивият и богат изказ, както и не толкова елементарната ситуация. Децата не са просто отвлечени от злодеи, а от същества, които превъзхождат хората със знания, таланти и умения, а джуджетата, освен това са и много мъдри и добри, но все пак си имат и някои емоционални слабости. Така че ставаме свидетели на дилеми и душевни борби – неща, които не са чак толкова обичайни за детските книги. Другото специално нещо е срещата със смъртта на родител, още в началото на книгата – доста по-продължителна среща отколкото, например, в „Снежанка и седемте джуджета“.

Все още не съм купила другите две отпечатани книжки. Ще докладвам за тях по-късно.

 

Вирджиния Улф в детската градина

ulf papagala

Днес с детето (кандидат-първокласник) прочетохме една книга на Вирджиния Улф. Знаем, че В. У. не пише за деца, нито пък е лек автор, а детето съвсем не е дете-чудо (но пък е свикнало да му четем по много). На детето му хареса, а на мен ми беше много приятно да я чета. Бързам да препоръчам.

Това, което ме накара да се чувствам по-специално беше фактът, че езикът не беше опростен „за деца“ и авторът не се вдетинява, а си разказва историята така, както би я разказвала и на възрастни, или хайде нека да е на поотраснали деца. В същото време, никак не е сложна за разбиране от малки деца, на които се чете повечко и имат сравнително богат речник за възрастта си.

Илюстрациите също са необичайни за детска книжка, малко на брой и почти монохромни, но поне на мен ми изглеждат съвсем подходящи.

Историята е мъъъничко свръхестествена и малко напрягаща, но не е от тези, които не могат да се четат за лека нощ. Има и поука (за който може да си я извлече), а също и щастлив край.

Добрата новина е, че издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След книжката на Улф, започнахме още една и ще търся да си взема и останалите две. По-късно ще пиша и за другите книжки, а междувременно, слушайте кратичко интервю за книжките на Джойс и Улф с преводачката Иглика Василева. Съгласна съм с нея, че историята се усеща далече от духа на Вирджиния Улф и се чувствам задължена да предупредя евентуалните читатели.

Що е „Бебетека” и има ли почва в Хасково?

Bebeteca_Biblioteca_Nodal_Lugo

(снимката е от Уикипедия)

„Бебетека” е библиотека за най-малките. Тя не е просто място, откъдето можете да вземете детски книжки за бебета и малки деца, а място, където малките читатели и техните придружители могат да седнат удобно на килим и да изследват света на книгите – да разглеждат книжки, да разказват по картинки, да правят малки драматизации, да четат, да играят – всичко, което е възможно в зависимост от възрастта и индивидуалното развитие на детето.

В Хасково са добре дошли всички деца на възраст от 6 месеца нагоре. Може да звучи екзотично, но моите деца започнаха да „четат” на тази възраст и го правеха с удоволствие. Познавам и други такива деца. Те не са вундеркинди, а родителите им не сме от „онези амбициозни родители”. Просто обичаме да четем J Вярно е, обаче, че това удоволствие ни е донесло и много ползи.

Идеята за „Бебетека” е само на седмица, но хасковската „Бебетека” стартира утре, вторник – от 10 до 10.30. в Детския отдел на Окръжната библиотека, където няколко майки с деца вече са се уговорили да четат заедно. За тези, които нямат възможност да четат във вторниците / сутрин, могат да идват в четвъртък от 16 до 17 часа. Разбира се, всички деца и родители са добре дошли в  Детския отдел по всяко време, но само в тези часове ще е подреден кътът на „Бебетеката”.

Всички желаещи да даряват книжки, подходящи за най-малките могат да го направят по всяко време директно в библиотеката. Възможно е да се появят и други пунктове за приемане на дарения за „Бебетеката”.

Чутовното нашествие на мечките в Сицилия

chutovnoto-nashestvie-na-mechkite-v-sitsiliya

е една от най-новите книги на Точица, едно от любимите ми издателства (109 страници с приятен и красив дребен шрифт). В момента я четем за втори път с петгодишния ми син.

За мен тази книга е странна – не е лесно предсказуема, героите не са просто добри или лоши, а имат повече измерения и правят фини избори. Харесва ми това, че книгата е пълна с етика без да морализаторства, издига се над обичайното етично ниво на повечето хора, които познавам, но не посочва с пръст – героите могат да предизвикат и гняв, и възмущение, но всеки може да избере да бъде добър, а ако не го направи, сюжетът не води непременно до отмъщение или възмездие, защото могат да се случат по-интересни и по-важни неща. Тази история илюстрира единственото вечно нещо на света – променливата му същност. Краят й не води до вечно щастие, а просто до един момент, който се е случил някога, много отдавна.

Книгата е странна и с друго – припомни ми колко богат и красив би могъл да бъде българският език. Благодаря на преводачката Нева Мичева, която освен това е и  книготърсач. Ето блогът й в goodreads. Друг път ще пиша за това колко е важно децата да четат книги, които не са написани единствено на лексикално бедния ежедневен устен език.

Третата странност на книгата е поезията – стихотворните пасажи, които настройват читателя в друг модус. Това е хубав начин да запознаем децата с поезията – с истории или части от истории в стихотворна форма вместо директно със стихотворения, но и това е тема, която си струва да бъде разгледана отделно. Благодаря за превода на поета Виктор Самуилов.

Четвъртата странност са илюстрациите – не са от захаросаните, не са красиви в обичайния смисъл. Тяхната функция е прагматична – на карти, които показват „голямата картина”, панорамата на случващото се в момента и ни предразполагат да влезем в картината и да си намерим място за наблюдаване.

Всичко това е на качествена бяла матова хартия, здраво подвързана в гладки матови корици и може да се запази и за правнуците.

Фантастичният господин Фокс / Fantastic Mr Fox

(Find English translation below)

Една от любимите книги на детето (откъм 3+ годишна възраст насам) е „Фантастичният господин Фокс” на Роалд  Дал, илюстрирана от Куентин Блейк (90 стр., 7 лв.).

Господин Фокс е глава на лисичето семейство, което живее в дупка под голямо дърво на един горски хълм. Всяка вечер той излиза за храна, която доставя от фермите на алчните , гнусни и зли Богис, Бънс и Бийн. Фермерите решават да го застрелят, но успяват да откъснат само опашката му. След това решават да разкопаят хълма, но лисиците копаят по-бързо от човеците с лопати, така че накрая докарват багер и унищожават хълма. Лисиците са изтощени от глад и копаене на тунели, всеки момент може да ги убият, но в крайна сметка откриват безопасно местенце, а господин Фокс и децата му изкопават тунели до курниците и складовете, така че да могат да се снабдяват редовно с храна. Те споделят мястото и храната с другите няколко семейства – на язовеца, невестулката, къртицата и заека, които също са останали без дом заради унищожаването на хълма. Язовецът изпитва угризения, но господин Фокс успява да го убеди, че вършат правилното нещо.

Не знам дали е възпитателно да чета такива книги на детето, особено когато не ги използвам за да започна дискусия върху етична дилема, понеже предпочитам дискусиите да започват от детето, по естествен начин. Педагогичността в цялото преживяване е във възможността детето да развие любовта си към думите и умението да слуша и разбира писан текст, което на свой ред някога ще го направи по-добър писател и читател.

Разбира се, предполагам, че четенето на такива книги създава положителна нагласа към Трикстера, но той така или иначе е един от любимите архетипи – на мен и на баща ми, а това не ни е направило по-малко добри хора.

English

One of my kid’s favourite books is “Fantastic Mr Fox” by Roald Dahl, illustrated by Quentin Blake, 96 pages. It has been his favourite since he was 3+.

Mr Fox is the head of the fox family which lives in a burrow under a big tree on a forest hill. Every night he goes out to fetch food from the farms of the disgusting, evil and greedy Boggis, Bunce and Bean. The farmers decide to shoot him, but they shoot off only his beautiful tail. Then decide to dig the hill, but foxes dig faster than people with spades, so in the end people bring an excavator and destroy the hill. The foxes are exhausted of starvation and tunnel digging; they might be killed any moment, but finally they discover a safe place and Mr Fox and his little sons dig tunnels to the hen houses and storehouses, so they could get regular food supplies. They share the space and food with the other families who have lost their homes when the hill was destroyed – the families of Brock, Weasel, Mole and Hare. Brock feels remorse, but Mr Fox persuades him that they are doing the right thing.

I have no idea whether reading such books is teaching good lessons, especially if I am not using them to start discussions of ethical dilemmas as I prefer discussions to be started by the child, the natural way. The didacticity of the experience lies in the opportunity for a child to develop love for words and the ability to listen to and understand  written texts, which, in turn, will make him a better reader and writer (some of my blog thoughts on literacy – in Bulgarian).

Of course, I believe that reading such books somehow generates a positive idea of the Trickster, but one way ot another he is one of my favourite archetypes – both my father and I have liked the Trickster figure so much, and that has not made us less good.

 

Простички размисли за грамотността

Напоследък все слушаме оплаквания колко са неграмотни младежите и децата. Имам простичка теория защо се получава така и какво би могло да се направи. Но първо ще споделя нещо:

Имам син на 20. Никога не сме полагали специални усилия за да го научим да пише добре – нито на български, нито на английски, но той няма никакви проблеми да пише добре на двата езика. Защо? Защото е чел доста.

Той четеше доста, така както и аз четях доста като дете. И двамата не сме били насилвани да четем. Една от важните причини да четем е тази, че четенето не е било нещо ужасно трудно и мъчително за нас. Било ни е лесно, защото преди да започнем да четем сме имали доста богат речник и ни е било лесно да разпознаваме повечето думи. Когато разбираш думите, четенето е на само по-лесно, но и смислено и приятно занимание. Предполагам, че повечето от вас са пробвали да четат на чужд език текстове, в които има много непознати думи – ето така можете да се почувствате и когато четете на родния си език ако не знаете доста от думите в текста.

Съгласна съм, че децата могат да започнат да четат с простички текстове, но тези простички текстове бързо омръзват и доскучават.  В момента виждам по книжарниците една поредица  книги за момиченцето Дора – написана специално за да помогне децата да се научат да четат.  Пробвах я … доста изсмукана от пръстите и бедна – реших да не я купувам на тригодишния си син ( точно на 3 години и 3 месеца в момента) – та той вече е „чел“ три романа на Туве Янсон и е започнал четвърти ( и не сам това).  Предполагам, че децата, които нямат богат речник и не биха се справили с книгите на Туве Янсон, ще предпочетат някое филмче пред книгите за Дора. Напълно ги разбирам.

Малкият ми син има удивително богат активен речник, доста по-богат от този, с който си разговаряме ние, възрастните около него, в битовото си ежедневие.  Как така? От „четене“ на книги, ето как.  Той почти всеки ден „чете“ минимум час – кара ни да му четем и не иска да спираме – да, може да издържи минимум 50 минути без прекъсване, стигал е и до час и половина.  И тъй като вече знае доста от четивата наизуст, „чете“ и сам ако няма кой да му обърне внимание – разглежда картинките и рецитира по тях.

Предполагам, че някой ден, когато започне да се опитва да чете наистина, ще му бъде доста по-лесно и приятно отколкото на много други деца.

Мисля, че много деца имат проблем с четенето и заради това, че са започнали да гледат филмчета преди да четат. Нашият син започна да гледа филмчета на около две и половина, но времето е ограничено – 30 минути Бейби ТВ докато обядва и 30 минути Лего филмчета, понякога гарнирани с Маша и мечока или нещо с коли – вечер. За някои родители това е прекалено много предполагам, но за нас е ОК.

Ако си израснал първо с филмчета и после не успеят да ти представят книгите по пленяващ начин, няма как да ги обикнеш. А нашето момче открива света първо чрез книгите и знае от тях какво ли не – за строителството, корабите, вулканите, електроцентралите и пр. Да, знае и че в Интернет можеш да намериш филмче и да видиш вулканите в действие.

Разбира се, нещата може да се променят. Колкото повече стоиш на компютъра и търсиш информация, скачаш от тема в тема, толкова по-трудно се концентрираш за по-дълги четива. (Ето една интересна книга по темата). Чудесен пример за това е големият ми син, който преди да започне гимназия четеше на един дъх 150 страници, но след това, с всяка измината година четеше все по-малко и прекарваше все повече време, скачайки от един на друг сайт.  Така че никой не е застрахован от закърняване на отлично развити умения – всички го знаем.

Но какво да правим ако нямаме време да четем на децата? Някога имаше плочи с приказки и много деца слушаха, дори в училище ни пускаха. Аудио-книгата или аудио-театърът е нещо доста по-различно от телевизия – там имаш чист текст и за да разбираш и изпитваш удоволствие, трябва да си фокусиран върху думите.  Дори повече отколкото в детска книга, където все пак има илюстрации.  Но аудио-книгите могат да дойдат все пак след като сте разказвали на детето и е посвикнало да слуша. Аз разказвах на малкия ми син още преди да навърши една година. И още преди да започне да говори с цели думи, а само маркираше думите с по един звук (например за себе си казваше „пъ“), той се включваше в разказването.  Макар и да ви изглежда безсмислено ретро, можете да пробвате и от онези филмчета, които се прожектираха в тъмното на бял фон – кадърче по кадърче, а някой трябва да чете буквите под картинките.  Предполагам, че за децата би било доста приятно и някак тъмно-мистериозно 🙂

Шишко и Рошко

В едно руско село живеят дядо Мишо, котето Шишко,  кучето Рошко и още домашни животинки и съседи. Рошко и Шишко са сърцати герои, които обичат да помагат и да решават проблеми.

Книжките са малък формат с твърди корици. На всяка страница има големичка многофигурална илюстрация и малко текст под нея. Така ако детето не може да си чете само, а няма кой да му чете, може да си разглежда и само да си разказва по картинките, след като историята му е прочетена; след няколко прочитания, може дори да я запомни наизуст.

След приказката има „развиващи упражнения“ – нещо, на което аз лично не съм фен, понеже обичам просто четенето и всички съвременни хитрини, с които се смята, че можем да образоваме децата си ме отблъскват.  По онзи начин, по който ме отблъскват книжки за оцветяване, на които пише „развиват фината моторика“ … все едно е някак неприлично на човек просто да му е кеф без експлицитно да се образова, но това е друга тема.

Книжките са четири:

Как Шишко и Рошко станаха приятели

Шишко и Рошко ходят на училище

Шишко и Рошко вървят по следата

Мустакатите бавачки

На сайта можете да видите отделни страници.

Тези приказки не са от онези, които много ме впечатляват и бих чела за собствено удоволствие, но на тригодишното ми детенце се харесват и предполагам, че ще се харесат и на по-големи деца – докъм 6-7 годишни. Освен това детенцето се радва, че си има книжки от една поредица и се наслаждава да си ги подрежда така и онака, да си ги брои … нещо като Чичо Скрудж край планините с пари 🙂 Пък и смятам, че е хубаво вкъщи да има колкото се може повече отделни книжки – когато ги виждаш всичките, те напомнят за себе си и примамват.