Кой каквото разбрал, разбрал

Снощи гледах „Да имаш или да бъдеш“ по БТВ – предаване, което разказва три истории за т.нар. „преход“. Подразних се на някои доста клиширани моменти, особено в първия филм, който представяше историята на студентка, която ражда в навечерието на 10 ноември след невероятни мъки и перипетии, след което в болницата получава скъп дар от близките си – каса „Кока Кола“ – символ на промяната ( кой знае защо си спомням, че през 80те във всички хасковски сладкарници и кафенета се сервираше Кока-Кола, ама може във Варна и София да е било иначе), отглежда бебе при режим на тока и липса на вода (режим имахме и през соца, не само през „прехода“, а водата и до ден-днешен я спират в нашия град, а в други градове по-често отколкото тук), след което минава време и семейството й вече не живее в мизерия, а свободно пътува с трите си деца по света ( аз пък познавам хора, които си живеят в мизерия и вероятно никога няма да пътешестват за удоволствие извън страната). От втората история можем да научим, че и някога и сега, абитуриентските балове впрягат много енергия, въображение и средства и представляват парад на парвенющината. От третата можем да научим, че има хора, които обичат и поддържат старите си руски коли.

Аз обичам личните истории и смятам, че имат своето важно място, но мисля, че щеше да е много по-смислено в 20 часа на 20 годишнината от падането на социалистическия режим по БТВ да се появи документален филм, от който тези, които са твърде млади за да са били свидетели или да си спомнят, да научат какво всъщност се е случило. Да, може да има различни интерпретации на случилото се и те могат да намерят мястото си в такъв филм, но е хубаво и да видим някои сурови факти – например като този, че на вчерашния ден преди 20 години по нашите улици не е имало революция и протестиращи студенти и пр. неща, в които вярват сегашните ми ученици и продължават да вярват тези, които вече завършиха университет.

На тях препоръчвам текста на Георги Грънчаров.

Advertisements

Шаренията на свободата

Да си представим идеалната ситуация, в която политическите партии бяха идейни и ценностни сдружения, а хората гласуваха, за да подкрепят идеи и ценности. Изборите щяха да продължат да наподобяват спортни залагания, в които, колкото и да е нищожна вероятността, всеки тайничко си мечтае да удари еднолично джакпота. На повечето хора щеше да им се иска представляващата ги политическа сила да спечели солидно мнозинство, така че да може лесно да управлява в съответствие със своите ценности и идеи.

Струва ми се, че късмет ще извади оная нация, в която това не се случва, в чийто парламент могат да се чуят много гласове, които представят различни перспективи. Вярно е, че до решения ще се стига доста по-бавно и по-трудно но е по-вероятно взетите решения да са благоприятни не само за мнозинството.

Демокрацията може да е власт на мнозинството, но мен ме е грижа за губещите малцинства. В този смисъл за мен демокрация и свобода не са непременно синоними. Ето защо ми е важно малцинствата да имат право на избор във всички случаи, в които не застрашават живота, здравето, свободата и собствеността на други същества. В противен случай демокрацията би била просто инструмент на тоталитаризма.

Ако сте свикнали да възприемате демокрацията като неизменен синоним на свободата и ви се струва, че говоря глупости, ще ви дам примери:

Ако управляващата партия със солидно мнозинство приеме закон, с който забрани практикуването на частен бизнес, а на вас не ви харесват условията за работа на предлаганите работни места? Това вече се е случвало в нашата страна по време на социализма.

Ако управляващата партия със солидно мнозинсто реши да национализира цял отрасъл и да превърне държавата в монополист, а вие работите в същия отрасъл като собственик на бизнес или професионалист, който предпочита досегашния си работодател и свободата да го напусне и да работи за друг ако условията вече не му харесват? Това вече се е случвало в страни с развита пазарна икономика и дългогодишна парламентарна традиция.

В такива случаи, ако сте от малцинството, което просто иска да практикува професията си при условия които му допадат, ще ви се наложи да емигрирате. Ако, обаче, страната ви е част от по-голяма международна общност (като ЕС или някогашния източен блок) и правилата в по-голямата общност са същите като в страната ви, ще трябва да заминете доста надалеч. А ако не е позволено да излизате извън страната, понеже тя се управлява от патриотично мнозинство?

Още по темата в Свободата да се роиш

покрай L’EUROPEO: Стената

(прекрасен брой)

Нужно ми е време за да осмисля социализма. Не искам да бързам да приема политически коректно становище. И без това сме под натиск да поглъщаме информация, която нямаме време да изследваме сами и да приемаме за свои политкоректни или точно противоположните им гледни точки. Без нюанси.

При социализма не бях под натиска на неовластени хора да вярвам в политкоректното; сега съм. Много по-конформистко ми изглежда сега – блогосферата налага конформизъм; някогашните ми приятели – не. Вече е все по-трудно да водиш истински разговор – да се отделиш от идеите, да ги сравняваш и пр. Сега повече хора като че намират част от идентичността си в политическите си убеждения, и здраво се държат за тях. Затова и не могат да разговарят сериозно за тях, да не би да ги изгубят или пък да чуят насмешливото „get a life“. А аз се чудя какво всъщност е животът според тези, които ми казват, че нямам такъв.

Писна ми от свободата на словото. Честно!

Докато надзъртах надолу от прозореца на кулата си от слонова кост, забелязах, че някои хора се вълнуват от действията на ДАНС. Доколкото схванах, притеснението е за свободата на словото.

Всъщност и преди да чуя за това, винаги съм се автоцензурирала като оставям следи в Интернет. Защо? Елементарно: защото не искам да си навлека неприятности от хора с власт и изолация от страна на хора без.

Сега защитниците на свободното слово ще скочат и ще кажат: ето това е възмутителното – че живеем в държава, която ни кара да се страхуваме да говорим, и по този начин важна информация не достига до хората, а те имат право да знаят.

Принципно съм съгласна, че е по-добре да не се страхуваме да говорим, отколкото да се страхуваме, но проблемът е, че тук, в България, да знаеш какво се случва, не означава да се опиташ да поемеш отговорност и да го промениш. Всъщност, изглежда, че хората знаят доста. Медиите бълват негативни новини, а от сергии и книжарници книгите за мафиоти и политици се купуват като топъл хляб. Всеки е наясно за обръчите от фирми, корупцията, източването на ЕС фондове и т.н. Е и?

Как хората използват тази информация? Опитват ли се да променят нещо или по-скоро просто си чешат езиците и на практика приемат статуквото, т.е. по този начин просто изпускат парата и добавят тухли в стената на ситуацията, която не харесват. Всеки ден „истината“ им помага да затвърдят усещането, че са малки, жалки и безпомощни, така че е по-добре да са хитри и да се спасяват сами, поединично, като играят по установените мръсни правила, от които се възмущават.

Честно казано, за мен няма да стане по-зле, когато медиите спрат да показват къщите на Доган и репресиите над журналисти. Може пък тогава хората да насочат интереса си към нещата, за които са непосредствно отговорни – здравето си, децата си, работата си. Може пък да поискат да се погрижат истински за тях, а оттам и да се противопоставят на всички практики, които се изпречват на пътя им. Така може да започнат да създават и изискват качество.

В това време, поради липса на свобода на словото, журналистите могат да си вадят хляба с позитивни новини и да показват личности и организации, които се опитват да правят света по-добър. Ако ли пък показват такива, които успяват с ум, сърце и труд, хората може да започнат да вярват, че е възможно да поемат отговорност и да създават живота, който (уж) искат.

Ако бъдем реалисти, ще си признаем, че със или без „свободни“ (т.е. негативни) медии, народът ще продължава да си мрънка, да поддържа легенди и разпространява слухове, които имат същия ефект. Дали журналист е заснел сараите на Доган или не, не би имало никакво значение. Важното е, че хората вярват, че ги има и прекарват дните си във възмущение вместо в радостта да си вършат работата и да не позволяват на когото и да е да им пречи. Ако беше обратното, пречките щяха да бъдат недопустимо недоразумение, което трябва да се отстрани своевременно, а не норма, с която да съобразяваш целия си живот.

add to del.icio.us : Add to Blinkslist : add to furl : Digg it : add to ma.gnolia : Stumble It! : add to simpy : seed the vine : : : TailRank : post to facebook

Избори след края на света

Споменавала съм, че през 1989 научих за падането на Тодор Живков по обичайния начин – с няколко дни закъснение. Не разбирах защо се е случил този дворцов преврат (да, деца, свободата я обявиха комунистите – не дойде с революция или избори) – нали вече бяха започнали да реформират комунизма (“Перестройка”) и да го правят демократичен? Скоро след това от разни дупки изпълзяха дисидентите. Чудех се откъде се взеха толкова противници на комунизма – например най-речовитите ни учители, възторгващи се по СССР и ВОСР (Великата Октомврийска Социалистическа Революция), изведнъж се оказаха демократи. Защо всички тези хора си бяха мълчали, когато Комитетът за защита на Русе протестираше срещу братското румънско обгазяване? Защо същите тези учители не обелваха и дума за гласността, Перестройката, Горбачов, Указ 56, войната в Афганистан, Малката Вера, а ни обясняваха, че филмът “Вчера” е измислица, докато Мистър Стоев казваше, че бледнее в сравнение с реалността?

Не можех още да разбера защо след 10 ноември половината ми състуденти се възхищаваха на варненския депутат Александър Йорданов и го смятаха за много интелигентен, докато на мен ми изглеждаше откровено тъп. Група асистенти, негови бивши състуденти, публикуваха в студентския вестник нескопосани негови стихотворения, превъзнасящи това, срещу което сега беше застанал. Вярвам, че хората се променят, но не вярвах на Александър Йорданов.

Тъй като не разбирах нищо, се абонирах за няколко леви и десни вестника (сещам се за три от тях – “Демокрация”, “Работническо дело”/”Дума”, “Народна младеж” и поне още два), за да се ориентирам по-добре.

Беше доста странно. Винаги съм била с по-скоро леви убеждения, но пък още като ученичка се съмнявах дълбоко в смисъла на повечето елементи от действащия у нас режим – от ритуалите и задължителността на членуването в Комсомола, до фактическата еднопартийност. Бях очарована от Горбачов и Перестройката, защото очаквах най-после да си имаме и комунизъм, и демокрация в едно. Новите събития, обаче, никак не ме вдъхновяваха, а по-скоро ме озадачаваха.

Не вярвах на картата с черепите, която показваше, че едва ли не във всеки град е имало лагери, в които да измъчват противниците на режима, въпреки че знаех за Белене от майка ми. Не вярвах на Дончо Папазов, който изобрети лозунга “45 години стигат!”, след като години наред беше спонсориран от властта, за да обикаля света с яхта. Ако е бил чак такъв противник на режима е можело да остане в някоя приказна страна със семейството си, което пътуваше с него. Ето защо по-скоро вярвах на комунистическия вестник, който твърдеше, че въпросният антикомунист е пращал поздравителни телеграми на Тодор Живков от всяко пристанище. По това време комунистическият вестник се пишеше по-умерено и по-грамотно. Андрей Луканов и Петър Младенов говореха артикулирано и аристократично, за разлика от рошавите брадати демократи, които днес носят скъпи костюми и се возят в луксозни коли.

След половин година размисъл смятах, че гласувам против откровеното кривене на душата и войнстващата посредственост. Признавам, че тогава не видях по-добра опция от БСП. Бях на 19.

Може да съм била малка, глупава и манипулирана, но направих избор, който мина през ума и през сърцето ми, на когото посветих поне половин година от живота си, за който не ми се свидеше да харча от скромната си издръжка – за абонамент за 5-6 издания и за междувременно излизащи такива – справочник на всички политически партии и пр. Тогава нямаше Интернет, така че достъпът до писаното слово се плащаше.

Следваха години, в които не гласувах, такива в които гласувах за социалдемокрацията на Дертлиев, защото ми изглеждаше единственият неопетнен човек, който винаги е имал смелостта да бъде демократ; за Доган по време на дебюта на Симеон, защото тогава ми се видя като единственият когото не бях чувала да говори глупоси; за НДСВ, когато повечето хора наказваха НДСВ заради обещанието за 800те дни, а аз предпочетох заради доклада на Велчев за състоянието на образованието и призива му за надпариен дебат за бъдещето на образованието, гласувах против арогантността на Доган, фашизма на Волен и мухъла на БСП.

Никога досега не съм гласувала за някого просто защото е нов и непознат и бих могла да го пробвам.

С всичко това искам да кажа, че всеки може да отдели време да проучи кандидатите за следващите избори. Дори не е нужно да плаща за информация днес, както и за да разговаря с хора, на които има доверие. Вярно, може и да не плащат на всеки за да гласува, но пък на никого не искат пари, нали? Не боли чак толкова да използваш някои от гражданските си права.

деликатни размишления

Партията на мнозинството в Турция смята, че на жените трябва да е разрешено да носят забрадки в университетите. В Ирак жените все по-често са притискани да носят забрадки. Колко трябва да е зряло едно общество, за да даде свободата на всеки да избира дали да носи забрадка или не?

Ако някои уязвими групи от населението, като например жените, биват притискани да се откажат от нещо, с което не пречат на никого, да ги подкрепим ли и по какъв начин, или да не се намесваме с аргумента, че уважаваме културните различия?

За момент си представям как пуритански настроени мюсюлмани се обединяват с Воини на Тангра и решават да се борят за традиционните семейни ценности. От жените се очаква да се омъжват девствени да въртят къщата и да вземат разрешение да се видят с приятелки на кафе (от приятелка туркиня знам, че живеещи в градска бг среда мюсюлманки плащат за операция, създаваща илюзията за непокътнатост на девствената ципа, а с Воините на Тангра можеш да се запознаеш лично).

Мислиш ли, че мъжете в тази страна биха могли да изградят етническа стабилност, обединявайки се около патриархалните ценности? Интересно какво могат да измислят жените. Или смяташ, че нашето общество е имунизирано срещу лудостта?