Приятелски огън по Синята Коалиция

Очертава се да гласувам за Синята Коалиция и бих искала да пиша за това и да помогна не само с бюлетина. Тъй като образованието за мен е Приоритетът, а и нещото, от което най-много разбирам, побързах да прочета главата за образование в предизборната програма. Останах меко казано озадачена. Текстът е две страници, от които едната представлява критика на приетата и осъществявана от около 3 години национална стратегия, квалифицирана от Синята Коалиция като „недоразумение като концепция, цел и управленски действия“.

Аз пък мисля, че въпросната Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006-2015) отлично идентифицира проблемите на българското образование и предлага адекватни насоки за разрешаването им. Отделен е въпросът за изпълнението на програмата. Не казвам, че образованието ни за три години е повишило качеството си, но би било наивно да очаквам да се случи за толкова кратък срок като имам предвид ентусиазма и подготовката на голяма част от заетия в тази област човешки ресурс, безразличието на обществеността към проблемите на образованието и др.

Не искам тук да анализирам подробно точки от двата документа; бих могла да го направя и бих отделила време да консултирам Синята Коалиция в областта на образованието, но не това е целта на този текст. Искам да споделя разочарованието си и да задам въпросите, над които размишлявам от няколко дни.

Чудех се дали Синята Коалиция наистина оценява така програмата, стартирана от настоящото правителство и наистина ли идентифицира като най-важни проблеми като издаването на фалшиви дипломи, пропускайки въпроса за достъпа на децата до образование, например? Твърде набързо нахвърляни като в бохча проблеми и твърде генерализирано формулирани мерки. Оставам с усещането, че образованието не е приоритет на Синята Коалиция, а просто е трябвало да бъде споменато – ей така, понеже е политически коректно.

Чудех се дали Синята Коалиция би изгубила или спечелила ако признае направеното от Даниел Вълчев. Би било достойно, но Вълчев не се ползва с одобрението на учители и родители, тъй като не премълчава неудобни истини и повишава изискванията към преподаватели, ръководители на образователни институции и ученици, така че е по-печелившо да се оплюе направеното. Какво толкова е направено? Създадени са предпоставки за подобряване качеството на и достъпа до образование – закупени са автобуси, компютри, мултимедии, огромен брой училища вече са свързани с Интернет, отпускат се пари за конкретни проекти – за създаване на извънкласни дейности и т.н. Друг е въпросът как се използват тези ресурси от тези, които са ги получили. Конкретиката може да се намери в сайта на МОН, придружена с цифри – в три годишни доклада.

Чудех се каква е причината частта за образованието да бъде така претупана. Ако образованието не е приоритет за Синята Коалиция, не е ли по-честно изобщо да не се споменава в предизборната програма? Ако се споменава и Синята Коалиция има претенциите да разполага с образован човешки ресурс, как стана така, че не се намери такъв за да обмисли проблемите в областта на образованието и да състави по-добър текст?

Вярно е, че повечето избиратели не четат програми, но ако като начало програмата не е добре написана, как да очаквам качествена работа след изборите? Как изглеждам аз, избирателят, в очите на кандидатите да управляват страната ми? Може би като някой, който няма да си направи труда да прочете предизборната програма, а ако го направи, няма да се задълбочи. Това ли е таргет групата на моите избраници?

Дали е добра идея да пусна приятелски огън? Нали искам да спечелят? А ако пък не се интересуват от моя Приоритет и от това как оценявам работата им сега, то какво да очаквам после?

Да си затворя очите ли? Ако не си затворя очите, да си затворя ли устата? Чувствам се доста тъпо.

Реклами

Да обичаш на инат

При много бърз оглед на книжарницата открих книга на Вл. Свинтила за преживяванията му в концлагера „Богданов дол„, „Човекът срещу държавата“ на Спенсър и малко книжле с лика на „нашия министър“ (така майка ми, отдавна пенсионерка, нарича Даниел Вълчев). Налагаше се да избера само една от тях 😦

Купих книгата на Вълчев не само защото го харесвам по принцип ( за това, че е наблюдателен и възприемчив, че мисълта му е бърза, задълбочена, обхватна и прецизна, че се изразява изящно, че е любознателен, философски настроен, интроспективен, ерудиран, талантлив, забавен и чаровен), не и затова, че споделям възгледите му за образованието и подкрепям повечето предприети от него действия в ролята му на министър.

Направих го по принципни съображения – за да дам приоритет на Строителите на съвременна България. Омръзна ми да гласувам отрицателно; омръзна ми да слушам, че всички са маскари. Днешна България разполага единствено с български граждани; няма как да внесем лидери отвън. Налага се да изровим собствените си съкровища и да ги шлифоваме.

Книгата може да е част от PR стратегия, но изграждането на публични представи за влиятелните личности е важно не само за тях самите; нужно е и на нас, за да ги опознаем и да сме наясно какво можем да очакваме от тях и да правим информирани избори (поне).

Рекламните клипове и медийните репортажи от церемониални действия не ми казват нищо, което бих искала да знам. Аз искам да познавам мислите и ценностите на публичните личности. А за това не ми помага и жълтата преса – честно, не ми е важно дали Министър Вълчев спи със съученичката ми Милена Паунова и дали пият вино преди или след. Бих се радвала ако споделяха мислите си в блогове. Щях да ги чета. След като Вълчев намери време да напише книга, защо да не намери време да драсва веднъж седмично в Blogspot, например? За каквото пожелае.

Книгата му се чете бързо (според автора за 138 минути; според мен за около час). Чувството за хумор е леко и изящно – без пратчетовски напън, с оскар уайлдовска елегантност и непринуденост.

В нея почти не се срещат автобиографични елементи, но пък се отварят някои врати към стаички на ума и сърцето. Вълчев задава много въпроси и дава малко отговори. За какво все пак става въпрос

за това, че би било хубаво онези, които претендират за легитимно участие в политическия живот да декларират ключовите си убеждения и ценности и да проявят смелостта да поставят и дискутират чувствителни въпроси

за надеждата и нуждата българите да открием нещо позитивно около което да обединим усилията си и да се придвижим напред

дали у нас всяко политическо е в основата си битово и дали е хубаво да е така

за това, че различните представи за свобода водят до различни политики

дали е възможно у нас да има добре представящи се на избори партии, които да не разчитат на спада в доверието към управляващите

за лявото и дясното – от възникването на понятията до днес (струва си да го препиша в блога)

за конкретния политически модел, зад който застава самият Вълчев

за социалната справедливост и социалната солидарност, както и за невъзможността до тези принципи да се достигне по чисто рационален път

за края на прехода и страха от него

за бягството от свободата в сигурността ( и аз често откривам аналози на описаното от Фром у нас)

за върховенството на закона над свободния пазар

за социалния ред и тъжния му начин на употреба у нас

за фрагментирането на правото, морала и обичаите

за новото съдържание на понятието българин – национално вместо етничско

за ДПС и реалността на съществуването му

за забравянето, че патриотизмът се гради не на омразата, а на любовта

за адекватността да излезеш от политиката когато ти мине времето

за Симеон и Станишев

за бързите промени в съвременния свят и начина България да не изпусне влака, както и за начина, по който се справяме с промените на лично (емоционално и духовно) ниво

за нуждата от национални дебати

за вярата, че България може повече – причината Вълчев да я обича на инат

Тази книга е вдъхновена от факта, че Станишев е намерил време да напише своя, и смелост да заяви идеологическата си позиция. Сега се чудя дали да прочета станишевата „Защото сме социалисти“, както и репликата на 11 автори „Защо не сме социалисти“. Вчера следобед, пък, пристигна дебелото томче „Иван Костов. Отговори“ 🙂

Пожеланието ми за днес е повече политици да пишат блогове (може и видео, от мен да мине) – като простосмъртните.