можеш ли сам?

Току що изгледах третата серия на филмчето за сградите и ми хрумна, че би било наистина полезен опит за моите бивши ученици – настоящи студенти вместо стаж „по специалността“ да поработят едно лято на строеж, но не какъв да е, а проект подобен на тези, които показват във филма. Разбира се, за тези които учат архитектура / строителство е насъщно да направят такова нещо, но тук имам предвид и всички останали – независимо какво точно учат. Освен че ще са сред хора, които работят от сърце (нещо, което не е гарантирано от нито една програма за студентски стаж), ще заживеят по най-естествения начин с няколко важни прозрения, които биха ги придвижили към щастието и професионалния успех:

Всичко което правим се базира на предположения, а те никога не са съвсем точни. Но хората обичат да си въобразяват че разполагат с цялата информация.

Всичко се променя. Няма завършени неща (освен ако не са мъртви). Не е задължително това винаги да те прави тревожен. Можеш да се научиш да приемаш промените и да плуваш с тях. Това е и основата на нашумялата днес идея за учене през целия живот.

Хубаво е да си даваме възможност да грешим – колкото по-рано, толкова по-добре. Трудно е идеята да стане част душевността на хора, които от малки биват наказвани за грешки и предпазвани от грешки.

Когато замисляме нещо с основната цел да впечатлим с радикалната си оригиналност, вместо да се фокусираме върху някои простички и прозаични неща, резултатът е нещо, което скоро се превръща в отживелица, която няма как да бъде трансформирана, защото предварително сме я лишили от животворна устойчивост. Устойчивост / sustainability са думи, които са на мода отдавна. Едно от любимите изречения с които рекламирам работата си е „Cool is always hot“.

Когато правиш нещо за някого, не можеш да си сигурен че му правиш добро, освен ако наистина не се опиташ да разбереш от какво има нужда. Това което е добро за теб, не е задължително да е добро за друг. Как избираш подаръци? Какво всъщност даваш на клиентите си?

Накратко: спазване на насъщни правила, изграждане на прости структури, които могат да се развиват, приемане на промяната, връзка с хората … и хубави чувства.

По-конкретно в тази серия ще откриете отговора на въпроса защо викторианските къщи са обичани и използвани и до днес, а футуристичните сгради от 60те вече са мъртви. Ще се запознаете с архитекта-строител и преподавател в Бъркли Кристофър Александър, който в първата серия критикува тенденцията хората да губят увереността в собствената си преценка, притиснати от експертите, както и с Джон Адамс – дизайнер и строител, собственик на фирма и благотворително отдаден на каузата за преодоляване на жилищната криза сред бедните, с която има връзка и фондацията Уолтър Сиигъл, пионер на нискобюджетното стоителство и идеята хората да строят домовете си лично.

От аматьорския строителен опит на баща ми съм останала с впечатлението, че законовата рамка тук не позволява свободата да строиш без одобрен план и да променяш в движение 😦 И все пак има хора, които си позволяват не само да строят, но и да работят и живеят извън кутията 🙂

Advertisements

Костенурката – строителен предприемач

„Ако можеш да правиш промени само с помощта на трион, значи се намираш в евтина  сграда.“

Втората серия е за сградите, които няма да откриеш в луксозните книги за архитектурни шедьоври. Всъщност, повечето от тях нямат нищо общо с архитектите, а архитектите не биха искали да имат нещо общо с тях. Макар че се подвизавам в сгради които биха могли да минат за луксозни в сравнение с тези, което ще видите във филма, аз се радвам на почти същата свобода като тази на наемателите им. Не съм се вихрила с трион, но съм боядисала доста прозоречни рамки и врати, дори и паркети в „необичайни“ цветове, закрепила съм на стените съоръжения по метода „Килфанов-Стайкова“ (от Килфанов идеята за епоксидната смола, а от Стайкова идеята за тоалетната хартия за уплътняване на сместа), запълвала съм дупки с гипс, с помощта на трупчета вместо шпатула, събаряла съм шкафове и съм закривала тръби, циментирала съм части от комини … А защо просто не съм намерила сгради, в които да не правя това. Причините са две: свободата и парите.

Евтините сгради ти дават доста свобода да променяш, а аз имам нужда от тази свобода не само за да задоволя функционалните си нужди, но и естетическите и емоционалните. Работата ми позволява да работя в лъскава сграда, но освен че ще съм вечно нащрек да не би аз или някой ученик да увреди лустрото й, ще се чувствам доста подтисната от фригидната й стерилност. Имам душа и обичам околната ми среда да има такава. Освен това, обичам свободата да съм активна, а не принудата да съм пасивна. Може с години да не си мръдна пръста да променя каквото и да е, но се чувствам добре като знам, че мога да го направя когато пожелая. Във филмчето ще видиш една жена, която беше закрепила найлони, за да намали височината на тавана в ателието си и да задържи топлината през зимата – каза, че шумът им е като вятър в платната, което, на свой ред, ми напомни за найлоновите шедьоври, които бях измайсторила, когато офисът ми беше на шестия етаж, близо до терасата 😀 Някои от вас може да си спомнят.

Евтиното строителство може да служи за вдъхновение и поука на архитекти и строителни предприемачи. Както се вижда от филма, вторите имат по-близка връзка с реалността и осъзнават нуждата от сгради, които дават свобода и струват евтино, така че започват да ги създават. За съжаление, това не се случва близо до мен, където строителните предприемачи обикновено пробутват евтино некачествено строителство, маскирано като луксозно, за да измъкнат колкото се може повече пари. И тъй като живеем в страна, в която всеки иска да забогатее бързо без да си мръдне пръста, собствениците на всякакви сгради се надпреварват да искат високи наеми. А от филма разбрах, че в Лондон мога да наема магазинче срещи 20 паунда на седмица; приятелят ми Стоян плаща 50 евро на месец за студио (бивша дърводелска работилница) във Виена, а учениците ми плащат по-малко от мен за наем и комунално-битови услуги като студенти в САЩ и Германия.

За съжаление, това не само създава неудобства на индивидуалните наематели, но и се отразява неблагоприятно на бизнес климата като цяло. Ако един прохождащ бизнес не е нужно да вложи твърде много пари в наемане на помещения, той ще може да се съсредоточи върху същността – развиването на продукта / услугата, маркетинговата стратегия и пр. В моя град, обаче, изглежда че повече хора инвестират в недвижимо имущество, което държат под ключ с идеята, че така не губят стойността на вложените пари, или пък дават под наем на твърде високи цени. Когато критична маса хора се сдобият с такива помещения ( тук се строи мащабно), може би ще си ги дават под наем един на друг и това ще е един от основните видове бизнес? По-вероятно е нещата да си продължат по старому – просто ще имаме повече празни сгради и не повече бизнес.

Ще ми се предприемачите и инвестиращите в недвижимо имущество да можеха да проумеят, че от ниски наеми може да се печели – повече хора ще имат куража да започнат бизнес, и ако има текучество, то ще има и приток на такива, защото няма да им струва много повече отколкото могат да си позволят. Някои от тях ще си стъпят здраво на краката и ще създадат работни места, а така градът ни ще привлече нови жители, които ще наемат и жилища. Това е другият болезнен проблем – тук са кът апартаментите, които са предназначени специално за даване под наем. Всъщност, сещам се само за една фирма, която целенасочено инвестира в това, макар и бавно и полека.

Всъщност ми се искаше да разкажа повече за опита си като строител, както и за този на мои приятели, за полярните ни позиции по въпроса за начина, по който се правят ремонти – от една страна сме аз и Стоян (художник), а от другата Ангел (строител), както и за офиса на мечтите ми 🙂 Ако гледате филмчето, обърнете внимание на начина, по който евтиното строителство привлича и как се оформят шикозни квартали с магазини за дрехи, ресторанти и пр. Хареса ми и идеята за честността – евтините постройки не се опитват да минат за това което не са. Хареса ми и това, че има култури (или субкултури), в които бизнесът се фокусира върху самия бизнес, а не толкова върху изграждането на лъскав имидж. От собствен опит знам, че това може да е печелившо. Разбира се, има и бизнес, за който лустрото е от изключителна важност. Но и в двата случая печели този, който не се опитва да се прави на това което не е. Честността е най-добрата политика.

Струва си да се пише и за начините, по които централното и местното законодателство и управленски практики могат да насърчат или задушат свободната инициатива по принцип, и в частност проявите й в евтиното строителство.

въпроси за архитектурата и още нещо

Когато писах текста за архитектурата, не се съмнявах, че ще получа подобен коментар: „Ako toj si bese napravil truda da ponauchi malko za arhitektite, koito kritikuva, vmesto da kaje: eh toq puk kakvo se pravi na velik, prozoreca na vtoriq etaj e s drug razmer – stese da razbere zasto na horata razbirasti ot arhitektura ne im puka za tezi drebni detajli. I ne stava vupros za carqt e gol. Zastoto kogato zaha hadid ili gehry napravqt nesto veliko, nikoj ne gleda dali vratata e kriva ili 5 santimetra po navutre, a se ocenqva kakvo sa postignali, prostranstvozo koeto e suzdadeno.Architekturata ne e samo funkcii …“

Такааааа … ако си направя труда да науча, че архитектът Х е велик, защото е създал нещо оригинално и нечувано, ще преглътна факта, че да обитавам проектираната от него сграда ме убива 🙂 Ако следвам тази логика, няма да се оплаквам, че от две години не мога да открия тениски и панталони които да са ми удобни и да ми стоят добре, а ще си купя това, което дизайнерите смятат за красиво. По същата логика някои фирми ръсят МНОГО пари за гениални, печелещи конкурси  реклами, които не продават и т.н. Предполагам, че когато най-после проумея, че царят никога не може да е гол, ще съм станала зрял човек.

Първата серия от поредицата и първият получен коментар пораждат два въпроса. Предлагам и моите отговори. Интересно ми е да чуя твоите 🙂

1. „Изкуство заради самото изкуство“ означава, че не е нужно изкуството да бъде „полезно“, т.е. да изпълнява някаква прагматична функция. То се създава за да удовлетворява потребността ни да съзерцаваме красивото. По принцип съм съгласна с тази идея, но смятам, че не е приложима към всеки вид изкуство. Ако разделим изкуствата на изящни и приложни, смятам, че идеята се отнася за първите, но не и за вторите, защото те създават неща, които ние използваме. В този смисъл функцията е важна. Въпросът е дали архитектурата може да се разглежда като изкуство заради самото изкуство, като се пренебрегне функционалността на сградите и начина по който се чувстват обитателите им в тях? Аз смятам, че архитектурата е приложно изкуство и че следва да се оценява на първо място според функционалността и начина, по който се чувстват потребителите й, минаващите покрай нея и обитателите на съседните сгради.

2. Можем ли да си позволим самочувствието да имаме своя преценка за неща, за които нямаме професионална подготовка? Питам по принцип. Иначе можем да разсъждаваме дали мога да си позволя да пиша по теми за които нямам професионална подготовка, дали Стюарт може да си позволи да направи филм за архитектурата, при положение, че е учил биология и дизайн. Могат ли родители да си позволят да обучават децата си сами, вместо да ги пращат на училище? Можеш ли да си позволиш да не отидеш на лекар когато се разболееш? Можеш ли да си позволиш да обсъдиш идеите и желанията си за сградата, която си възложил за проектиране с архитекта, на когото ще платиш много пари? Аз казвам ДА. Можеш да видиш разсъжденията на един архитект в първата серия – започват от 20:43 мин. Според него ако хората изгубят в голяма степен увереността си, че могат да правят преценки, е застрашена тъканта на обществото. Това ми напомня за разсъжденията ми за кампанията за шпионирането, в която още не съм се включила, както и всички кампаниии, в които повечето от нас се включват без да поставят под въпрос, защото са стартирани и популяризирани от авторитети, които не се поставят под въпрос или защото са политически коректни.

костенурката – архитект

ING Bank в Амстердам

Пейо препоръча филмчето „How Buildings Learn“, което може да се гледа безплатно в GoogleVideo ( 1 min интро + 6 серии х 30 min ). Направено е с много мерак и малко пари от Stewart Brand по едноименната му книга. Преди малко гледах интрото и първата серия – напълно безполезно занимание, като повечето с които е пълен новият ми живот от няколко месеца насам.

Стюарт е на 70 години и  живее със съпругата си на корабче-влекач (произведено преди около 100 години и купено само за $ 8, 000 като отпадък)  в залива на Сан Франциско, градът, чието послание е се радваш на живота. Той открива и основава неща (инструменти, идеи, книги и хора), които смесва, а после предлага 🙂 Освен това, също като мен, не се скръндзи за нещата които публикува, така че ако искаш да използваш филмчето за каквото и да е, направи го без да му губиш времето с искане на разрешение.

Той се появи като отговор на въпроса, по който мислих основно днес: какво да правя 🙂

Това което мога е да изследвам нашироко и надълбоко, да разбирам, а после да обяснявам и представям. Това което искам е, да изследвам това, което ми щукне, т.е. всичко.

Когато говорихме за това с Мировците, предположих, че ако трябва да превърнем това в професия, сигурно лесно би се превело като журналист (не броя учител, понеже това си и работя). Те, обаче, казаха, че ако си журналист, какво ще изследваш и представяш зависи от това какво са ти възложили. На това отговорих, че когато станеш достатъчно известен и ценен, избираш ти, и тогава можеш да си позволиш да издаваш книги, които феновете ти ще купуват. Веднага се сещам за Malcolm Gladwell и неговите „The Tripping Point“ и „Blink“. Разбира се, когато си имаш блог, можеш да правиш същите неща, особено ако не ти се налага да изкарваш пари с многочасов труд от друг вид ( нали ме споменаваш в молитвите си? 🙂 ). Тук поклюкарствахме за българските блогъри, но ще си остане между нас.

Освен това, обичам да създавам. Ето защо много харесах филмчето. Казах си, че сигурно бих била добър архитект, не само защото имам обичайно изискваните таланти, но и защото ме интересува как ще се чувстват и ще функционират хората в проектираните от мен сгради; интересуват ме и материалите, детайлите, вътрешния дизайн, средата. Ако бях архитект, не бих си позволила да проектирам сграда без да съм много наясно с естеството на функциите й, с типа хора които се очаква да я използват, техните нужди и цели.

Харесаха ми думите на архитектът, който вероятно е проектирал сградата на ING Bank в Амстердам – сградите трябва да са friendly, т.е. дружелюбни и мили. Бих правила само такива.

Хареса ми и това, че в първите минути, Stewart каза истината за няколко некадърни сгради на прочути архитекти – като в приказката за новите дрехи на царя – хахахаха 😀

Може да не се втурна да уча архитектура, но е твърде възможно да работя заедно с архитект – да научавам всичко което е нужно да се знае за мястото, функциите и обитателите и да запознавам с него архитекта. С Теодора си бяхме говорили за това преди 4 години, когато боядисвахме сегашната ми кухня, но сега тя порасна и е толкова заета 😦 Има време 🙂

На архитектурата и още нещо е посветен един от първите ми текстове в този блог. Това показва, че интересът ми е траен и задълбочен и ще изгледам останалите серии 😛 и ще пиша още.

душата на града

Зачетох “Истанбул” на Орхан Памук, но непрекъснато спирам и се връщам в Хасково на детството си и пиша за кино “Септември” и други места. В тези места (някои вече изчезнали) е душата на града. Странното е, че тя сякаш няма нищо общо с хората. Когато се вгледам в хората, душата изчезва. Не би трябвало да е така, защото сградите са строени от хора, но … сградите за които говоря са строени от други хора – не от тези които срещам.

Възможно ли е някои хора да нямат душа? Предполагам че не, но може би просто не я познават – станали са неспособни да я видят сред шаренията по която играят непрекъснато очите им, несподобни да я чуят сред шума, с който се спасяват панически от тишината.

Предполагам че околната среда в голяма степен помага или пречи да забележиш душата си. Може би Фън Шуй има нещо общо с това: хубавата енергия чи (ци) не обича острите ръбове и идеално прави линии, типични за съвременната хасковска архитектура. Чи не обича грозни занемарени места, каквито са повечето ни училища.

Душата има нужда и от думи – за да можеш да я викаш съзнателно и да я задържаш. А днес хората тук знаят много малко думи и всеки ден губят част от тях. Ето защо съседът бие жената, която го преследва, а после я оставя в жилището си и бяга, отива да живее другаде, след като е родила дете от него – защото не може да намери думите, с които да й каже, че не иска да бъде с нея. Но дори той да имаше думи, тя нямаше да го чуе, защото хората са изгубили голяма част от рецепторите си за думи.

Ето защо се срещам с все по-малко хора – повечето се страхуват от тишината, но в същото време могат да кажат малко; мога да им кажа много, но повечето неща ще останат нечути. И после сме още по-чужди отколкото ако не се бяхме срещнали. Нито думи, нито тишина; само шум, който прикрива тревогата.

градско планиране

acropolis_aeriallg.jpg

Не мечтая
безсмъртие
и пътища леки, а ватенка топла
за зимния ден. — Безсмъртно
нека остане
навеки построеното тук
от мен!

( Аз, един от народа, Пеньо Пенев)

Често, в името на перфекционизма, се опитвам да планирам нещо. Решавам, че като създам съвършената структура, ще започна да я запълвм с дела/съдържание. Никога не успявам да завърша каквото и да било ( да кажа “изпипам” пък е съвсем абсурдно), понеже не мога ей така да кова скелета и нищо да не строя за твърде дълго време. Тези неща са свързани – ако не налееш малко цимент, върху какво ще сложиш кофража за да издигнеш по-нагоре? Представяш ли си къщите първо да са гигантски черупки, в които после да се налива нещо? И познаваш ли някой, който би предпочел да живее в излята от бетон постройка вместо в градена от тухли?

Ако бях архитект, щеше да ми е ужасно трудно да завърша и един проект. Докато се опитвам да свържа концепцията за сградата с околната среда и хоп!…средата се променила.

Как ли се справят архитектите? Дали за известно време се изолират от промените в средата, работят бързо, все едно рисуват акварел, и после строителите бързат да изпълнят сградата докато средата не е се е променила много … а след това друг архитект се съобразява с вече променената среда и така всичко е ок.

Но това предполага единият строеж да изчаква завършването на предишния … или да се направи по-мащабен общ план.

Но това очевидно не се прави на ужасно много места – можем да видим резултатите докато пътуваме от Бургас за Варна или пък влизаме в Банско … напомнят за някаква абсурдна пародия на Disney Land.

Добре, че не се престраших да кандидатствам архитектура. Добре, че се отказах да ставам строителен инженер. Нямаше да понеса … Може би затова за мен би било подходящо градското планиране … щях да съм безработен градски планьор сега 😛

Хм, хм, сещате ли се кой ще направи градското планиране на средновековното село? Кольо, ще ни трябва и архитект, братко!