Иглата се счупи и други записки

Не се интересувам от история – такава, каквато я познаваме от учебниците – твърде публична, обобщена, малоаспектна, стереотипна. Но пък харесвам историите – лични, общностни, нееднозначни и изненадващи.  Днес ще ви споделя две четива.

***

Днес прочетох „Забравеният град. Записки за Пловдив” (11. 95 лв.).  Това е книга, пълна със стари снимки, които илюстрират „записките”.  Всяка глава е посветена на  все още съществуващи, както и вече изчезнали сгради, техните собственици, архитекти и пр. Почти всички статийки са побрани на по две страници, а книгата съдържа 160+ страници. Фактите са гарнирани с емоционални коментари. Последното може да изглежда доста наивно на някои читатели, но съм сигурна, че ако оставят настрана интелектуалската си шапка, ще се позабавляват добре.

Книгата не е изчерпателна и би могла да се възприема като покана за следващи изледвания, които да представят и други места и хора. На мен пък ми се иска някой да направи една онлайн карта на Пловдив, на която да са отбелязани всички споменати в книгата места. А по-нататък, пък ако се свържат с линкове, които водят до фотогалерии и пр., би било прекрасно. Но дори и само карта ще е полезна за тези, които искат да си направят пътешествие из скрития Пловдив или пък да подготвят маршрут за Джейнска разходка.

***

Днес почти препрочетох една книжка, която бях чела десетки пъти в детството си – „Иглата се счупи” – случки из живота на Минко Минин от Стипоне (Ихтиман). Едва ли сте чували за автора Гьончо Белев. Бях приятно изненадана да открия статия за него в ТЕМА, както и статия на Павел Николов, макар и неласкава и цитираща неласкавото мнение на Чудомир за Белев. Спомних си, че някога се запознах и с Чудомир и с Белев благодарение на баба ми, която харесваше и двамата.

Извадих книжката наскоро, понеже си спомних за илюстрациите й. После я оставих на баба Петя, която ми сподели, че бързала да я прочете, понеже нямала търпение, а после щяла да я препрочете бавно. Спомняла си детството си и й било много мило. Наскоро пък майка ми споменаваше книгата, а аз си мълчах, за да не се наложи да се лиша от нея. Когато (преди 23 години) бях на осемнайсет и напусках родителското гнездо я взех с мен. Иначе има подпис на баба ми (или пък дядо ми?), след което е подписана и от майка ми, че и от сестра ми…

„Иглата се счупи” е малка книжка с много истории. Кратки и смешни, макар че в доста от тях се разказва за тъжни неща. Самоиронични винетки от края на 19 и началото на 20 век. И бързи илюстрации с перо. Не разбирам защо Чудомир казва, че не успявал да прочете нищо на Белев. Не разбирам и с какво тази книжка е по-лоша от куп други автобиографични книги, описващи нечие детство. Ама аз все пак имам „популистки вкус”, както казваше един Бат’ Слави навремето.

***

Дали имам някаква реална причина да чувствам, че ОНЕЗИ времена, между Освобождението и 1994 са били някак по-духовни и по-чисти, макар и тогава да сa живяли кметове не по-малко крадливи от Крадливото Гоше, както и политици, не по-малко чукундурести от Батката и Цвъки?

Смъртта и животът на великите американски градове

е първата книга на Джейн Джейкъбс (издадена е преди 50 години). Казват, че тази книга е преобърнала разбирането за градското планиране.  Не знам дали, обаче, въпросната книга е повлияла на практиките в градското планиране, но така или иначе е световно известна, въпреки че у нас не е J Интересно ми е дали се споменава в УАСГ или други български университети.

Книжката е малко повече от 400 страници, без картинки. Все още не е преведена на български и скоро няма да бъде, освен ако не се намерят доброволци.

Джейн Джейкъбс не е специалист по градско планиране; всъщност тя дори не е учила в колеж, но това не й пречи да разсъждава по всякакви въпроси за големите градове и да критикува пиперливо традиционните учебници и практики. Кое й дава това право? Времето, което е отделила да наблюдава и да мисли.

Темите, които Джейн Джейкъбс обсъжда в книгата са ролята на тротоарите, парковете и кварталите, дължината на улиците и пресечките, нуждата от разнообразие, убийствената роля на скучните пейзажи, икономическата значимост на старите сгради, недостатъците на новопостроените жилищни квартали, западането и възраждането на кварталите, бюрокрацията в управлението на общините, гражданската активност и пр.

Тя показва ясно границата между нещата, каквито смятаме, че би трябвало да бъдат и нещата, каквито са, между митовете / клишетата и ясното, задълбочено, непредубедено разбиране.

Джейн е сладкодумна, макар на моменти многословна.

Книгата би представлявала интерес не само за хората, чиято работа е свързана с проектиране на градската среда, но и за тези, които искат да влияят на средата като граждани, като активисти. Аз не съм професионално свързана с изграждането на градската среда и не съм граждански активист, но ми беше доста интересно и смятам да прочета и другите две книги на Джейн Джейкъбс – за икономиката на градовете, които получих като подарък за Коледа. Мога да препоръчам и последната й книга, която е написала в доста напреднала възраст малко преди да почине преди няколко години: Dark Age Ahead, която пък е посветена на съвременния упадък на образованието, управлението, културата, общностите, семейството и пр. Ако някой я иска на файл на английски, да ми пише.

Писала съм за Джейн Джейкъбс и тук.

От туит та на блог

Преди около месец-два бях дала на група ученици следната задача: да разгледат Туитър и да се опитат да измислят колкото се може повече употреби. Тези, които си направиха труда да хвърлят око на Туитър го намериха за не особено привлекателен и толкова. За разлика от тях, аз намирам Туитър за привлекателен, но ми е трудно да обясня защо, понеже (подобно на тях) все още не ми е дошло времето да го изследвам по-подробно. Иначе го ползвам, макар и рядко, и както може да се очаква, имам няколко акаунта 😀

Преди малко прочетох текста, в който Светла ми отговаря в нашия разговор за Туитър (разговор, който водим онлайн, основно извън Туитър 😉 ) и нещо ме подтикна да проверя дали някой Туитърец е писал нещо за Джейн Джейкъбс. Първото на което попаднах беше линк към статия, приканваща хората да подготвят своя Джейнска разходка – събитие, което организират все повече хора в различни краища на света през май, за да честват рождения ден на Джейн.

Откъде знам за Джейн? От блога на архитекта Павел Янчев. Случайно попаднах на този му текст, а след като изгледах едно видео онлайн, се разрових, запазих доста линкове в delicious и затърсих онлайн книгите й. Прочетох Dark Age Ahead, последната й книга, написана само две години преди смъртта й, когато Джейн е била на 88 години. И замечтах да прочета първата й книга, а ако може и други.

Споделих откритието си с Хава, предчувствайки, че ще я вдъхновя. Успях 🙂 Малко по-късно Хава учи за Джейн Джейкъбс в колежа, а когато ме попита какво да ми донесе като си идва през зимната ваканция, първосигнално поръчах Джейн Джейкъбс. Така се сдобих с цели три книги. От месец чета първата. Не понеже е дълга, а понеже нямам време за четене. Междувременно се оказа, че и друг мой ученик наскоро е учил за Джейн, но в Холандия. Сподели в коментар във Фейсбук 🙂

За какво пиша всичко това? За да покажа типичното и същевременно непредсказуемо движение на информацията, с която се срещам, да покажа, че т.нар. социални мрежи могат да се използват и така, да ви подканя да се запитате коя ли е тази Джейн Джейкъбс и да си организирате пролетно събитие 🙂  Прави се ето така.

Всъщност  можех да компресирам това съобщение заедно с линковете и да го туитна в 140 символа, ама не го направих 😀

Abitare, Зорница и красотата

Днес получих писъмце от Зорница, която (още не знам защо) учи втората си по любимост специалност след интериорния дизайн. Специалността й няма нищо общо с изграждането на визуалната среда. Това ме изпълва с тъга и недоумение. Макар че съм работила с нея не повече от месец, знам, че Зорница е дълбок, добър и интелигентен човек, в наистина рядко срещана степен. Знам, че с каквото и да се захване ще внесе човечност, смисъл и елегантност, но все пак дали ще е по-щастлива да не се занимава професионално с интериорен дизайн?

Вероятно съм пристрастна, защото напоследък интериорният дизайн ме влече неудържимо. Всеки ден мисля за визуалната ни среда – от архитектурата до модата и често потъвам във философията на красотата, та чак стигам до религиозност. Разговарям за тези неща, паля се, и дори малко пописвам по въпроса.

В тази връзка не е изненадващо, че днес, след като бях платила покупките си, търпеливо останах в Кауфланд още половин час, за да си купя новото списание Abitare, което нямаше нито баркод, нито цена, та се налагаше да се изясни колко да платя. Накрая великодушно решиха да маркират някакво друго списание, което струва 4.50 лв. Предполагам, че Abitare струва повече. Някой има ли представа? Тъжното е, че в Хасково може и да не дойде следващ брой ако се окажа единственият купувач. Да се надяваме, че поне няколко архитекти са попаднали на щанда за списания в този магазин.

Списанието е двуезично – български и английски, 208 странички. Току що прехвърлих 28 от тях и смятам като прочета цялото да напиша по-дълъг и смислен отзив. Засега казвам, че ми харесва и че ме вдъхновява да пиша за визуалната среда (засега няма да казвам къде го правя извън този блог), без значение дали специалистите ще ми казват, че нищо не разбирам 🙂 Подкрепям мнението на първия интервюиран, че образите трябва да се превръщат в думи за да станат част от културата. След което правя лек поклон на Госпожа Румяна Параскова (съпругата на скулптора Иван Парасков, за чието ателие ще разкажа друг път) – вече пенсионирана учителка по  немски, която ни преподаваше Естетика и ни говореше с часове за разни картини. Не си спомням нищо от казаното, но пък не можех да сваля очи от нея и я помня все така стройна и вълшебна. Ако друго не съм научила в часовете й, то поне ми остана това да правя разлика между начина по който изглеждаше тя и този по който изглеждат повечето жени, които срещам по улиците на Хасково днес.

P.S. Ахааа, пилотният брой е вървял с Brava Casa и някой се е отървал от него. Хахахаха. Ами … мерси 🙂

Моят приятел Франк Лойд Райт

Защо в „Опасен чар“ Тодор Колев произнася толкова често името „Франк Лойд Райт“ Защо точно това име? Защото е най-известният архитект в света?

Предполагам, че е защото Франк е свободен като птица и ненавижда посредствеността. Смята, че тя ще погуби демокрацията. Хареса ми думата mobocracy – властта на тълпата, на обикновения човек, а не на най-добрия и най-смелия. Франк мечтае за демокрацията на Джеферсън, която всъщност е аристокрация, която се основава не на произхода, а на собствените качества и заслуги. Мисля че днес я наричат меритокрация.

За обикновените хора, небостъргачите, новините, секса, руснаците, макартизма, комунизма, религията, Чаплин и всичко останало в интервю на Франк, взето от Майк Уолъс. Ето видео и скрипт.

Водещият пуши като комин по време на интервюто, чийто спонсор е Филип Морис.Франк е невъзмутим – велик, сюблимен и недостижим. Чак започнах да се чудя дали все пак да не си купя книгата „Да обичаш Франк„.

Тошето за архитектурата

След някоя и друга година Тошето ще стане дипломиран архитект, а аз ще остана негов фен 🙂

Лид,

При проектирането на една сграда в общ случай се цели да се постигне баланс между 3 показателя: цена, функция и външен вид. Пренебрегването на кой да е показател оказва негативно влияние. Цената върху инвеститора и върху качеството на сградата, функцията върху обитателите, а външния вид оказва психологическо влияние върху хората, които виждат сградата, и върху общия облик на средата ( сградата трябва максимално добре да се вписва в заобикалящата я среда ).

Залитания и в трите направления не са чужди на историята и така са се оформили и някои от основните стилове в архитектурата – формализъм, модернизъм, минимализъм и тн.

При всеки тип сграда едно от трите направления е водещо, а другите в малка или голяма степен са пренебрегнати в негова полза. Например не може да търсиш перфектна функция в една сграда в центъра на Manhattan и да пренебрегнеш външния й вид. Бих казал, че водещото направление се определя от този, който дава парите, но не е невъзможно да се постигне е и шедьовър с неголям бюджет.

Пример за пренебрегване на функция: гребна база Пекин. Вместо необходимите през дългите паузи между състезанията места за отдих, магазинчета за бързи закуски и напитки инвеститорът добавя още места за зрители, макар и по-лоши. На хората им е гадно, че няма от къде да си купят една кола, на другите им е гадно, че не виждат добре, ама пък парите от билети падат защото Олимпиада е все пак 🙂

В архитектурата пълна истина няма и всеки автор има свои предпочитания и разбирания. Наивно е да се мисли, че архитект, който е пренебрегнал функцията, например с цел да подобри външния вид не е наясно с това. Великите архитетки между другото ходят с по един адвокат навсякъде и често плащат немалки суми на ощетени лица от техния труд.

Аз не осъждам архитектите задето пренебрегват функцията, например, а правят страхотен екстериор… на хората като не им харесва, да не влизат там; на инвеститора като не му е харесало да не си е давал парите… Още повече навлиза практиката да се събарят „глупавите“ сгради и на тяхно място да се правят нови.

Не знам доколко ще намериш казаното от мен за полезно…

Home, sweet home

виж връзките долу

„Aрхитектура заради удобен ‘подслон над главата’ … не е архитектура, а си е подслон!“ отговори Жабка на въпроса ми дали можем да поставим архитектурата сред онези изкуства, които можем да си позволим да създаваме в името на самото изкуство. Хм, да разбирам ли, че архитектурата стои високо над създаването на подслон? За прозаичен човек като мен подслонът заема доста по-високо място от най-възвишеното изкуство. Няколко пъти съм била на косъм да остана без подслон и мога да кажа, че в тези драматични за мен времена никак не ми е било до изкуство заради изкуството. Страхът да не ми се случи отново подобно нещо преди Стоян да порасне не е изчезнал съвсем.

В нашата родова култура изглежда невероятно да останеш бездомен – повечето жилища са частна собственост; социално приемливо е и често се случва поне две поколения пораснали хора да съжителстват, а в повечето населени места бездомните рядко се набиват на очи. Аз пък познавам бездомни, дори такива които и през зимата спят на улицата, завити с найлони. Знам и това, че в много домове човек се чувства по-бездомен отколкото на улицата, а в много случаи и в по-голяма опасност. Все пак точно в нашата култура много от убийствата са семейни, а роднините обикновено се мразят заради недвижимата собственост.

На недвижимата собственост е посветена следващата серия от филмчето на BBC. Точно тази собственост може да се окаже най-зависима от капризите на средата – хора и организации, на чиито планове  и правила пречиш. Освен покъртителни истории за това как може да се окажеш бездомен на собствена земя, можеш да научиш и смайващо успешни истории за осигуряване на прекрасни домове за хора, които не биха могли да си ги позволят. Ако смяташ да купуваш жилище, може да ти помогне да си изясниш желанията и целите си и да получиш насоки, които да ти спестят доста пари и да ти донесат радост.

Сред тези сериозни неща се промъква Венеция с любимата ми тема за градското планиране.

Coin Street Community Builders – гражданската инициатива, която успява да се пребори срещу превръщането на тринайсет акра западнала обезлюдена част от централен Лондон в офис зона, да я купи, застрои и благоустрои и стопанисва, като в същото време осигурява евтин подслон на работници, учители и медицински сестри, които работят в центъра. Ето  и едно case study, както и статия в Guardian – особено полезно за запалените по социалното предприемачество (не че имам достатъчно оптимизъм да си представя това в България).

Темата за архитектурата, строителството и градското планиране става все по-вълшебна и изглежда, че наистина ще напиша своята поредичка за вътрешния дизайн, но тя вероятно ще е аристократична, макар съвсем нелишена от прагматичност 😉