Колапсът

Ако сте чели „Пушки, вируси и стомана“ на Джаред Даймънд, може би бихте искали да прочетете и „Колапсът“ (700+ стр., 35 лв.), книгата, за която бях почнала да пиша преди 2 години, но не дочетох. Сега отново е у мен – започнах я отначало и я довърших онзи ден.

В тази книга Джаред Даймънд изследва редица фактори и техните взаимодействия, за да покаже как едно общество може да стигне до или да избегне крах:

– щетите върху околната среда ( поради съсипване на почвите, горите, водите, прекомерен лов и риболов, въздействието на внесените биологични видове, пренаселеността и повишаването на стандарта на живот)

– климатичните промени

– враждебните съседи и приятелите

– начините, по които обществото реагира на проблемите

Историите, които разказва този път са:

старовремски
: за Великденския остров, островите Питкерн и Хендерсън, анасазите, маите, викингите и Исландия, Норвежка Гренландия, Нова Гвинея, остров Тикопия, Япония

съвременни: за Руанда, Доминиканската република, Хаити, Китай, Австралия

В последната част са уроците, които можем да научим – как се допускат грешки, как бизнесът взаимодейства с околната среда, кои са обичайните ни начини да се утешаваме, какви са разликите между миналото и настоящето, имаме ли основания за надежда и какво може да направи всеки от нас.

Надявам се книгите на Джаред Даймънд да бъдат прочетени от учители по география и автори на учебници, за да осъзнаят, че фактите сами по себе си може да са досадни на едни и любопитни за други ученици, но ако не се разглеждат в сложното си взаимодействие са напълно безполезни.

За тези, които ги мързи да четат дебелите книги на Даймънд, онлайн се намират и филмчета.

Ето какво съм писала някога за:

Пушки, вируси и стомана

и първите глави на:

Колапсът, част 1

Колапсът 2-1

Колапсът 2-1

Климатът и географското положение предопределят устойчивостта на околната среда – т.е. доколко е екологично уязвима. Някои хора са извадили по-лош късмет от други и са се заселили / родили в по-неустойчива среда, за чието съсипване могат да спомогнат твърде лесно.

В тази глава се разглежда историята на Великденския остров, на общество, което след апогея си успява да се срине до самоунищожение, включващо канибализъм в последните си години.

Джаред Даймънд засега спестява паралелите с днешната високотехнологична западна цивилизация, но не е трудно да се види, например, връзката между впечатляващите, често приписвани на извънземни огромни каменни идоли, които привличат туристите на Великденския остров и днешните символи на статуса, които гълтат огромни ресурси от всякакъв вид.

В списанията вече пишат за световната хранителна криза, чието начало усетихме болезнено миналото лято. Това което е достъпно за нас сега, е недостъпно за огромна растяща маса хора. А когато дойде гладът, обикновено започват войните.

И “зелени” и “анти-зелени” биха могли да бъдат еднакво фанатизирани и тесногръди и да нанесат доста вреди. И все пак, на първо място стои въпросът да признаем или да не признаем съществуването на проблем. Струва ми се, че обикновено предпочитаме да не забелязваме нещата, отстоящи по-далече от носовете ни.

Даймънд задава въпроса, “Какво ли са си казали пасхалците, когато са започнали да секат последната палма на своя остров?” и предполага, че е нещо от сорта на:

“Майната им на дърветата, важното е да има работа за хората.”

“А, няма страшно! Нали за това е технологичният прогрес? Все ще намерим заместители на дърветата!”

“А вие откъде знаете, че е последното дърво? Може да са останали и други на острова! Нека пъвро да проверим и тогава да бием тревога. Най-лесно е да забраним дърводобива, ама после какво ще правим?!? Така де, трябва да се отчитат и икономическите реалности …”

Ако те кефя, гласувай за мен

Колапсът, Част 1

Прочетох първата част на “Колапсът” (от автора на “Пушки, вируси и стомана”). На стотина страници Даймънд описва ситуацията в щата Монтана – красиво място, което някога е процъфтявало икономически, но днес е сред най-бедните щати. Рудодобивът, дърводобивът и земеделието са рухнали, оставяйки след себе си сериозни екологични проблеми (веднага се сетих за колко много такива не подозираме, въобразявайки си, че застрояването на природните паркове е най-големият ни проблем).

Последните не изглежда да притесняват чак толкова свръхбогатите новозаселници, които купуват новопостроени къщи, за да почиват в тях веднъж годишно – да поиграят голф, да пояздят и да ловят риба, след което да отлетят с частните си самолети.

На коренните жители е все по-трудно да оцеляват, и изглежда, че най-доброто, което могат да направят за себе си е да продадат земите си на строителните предприемачи и да се преместят в по-урбанизирани общности, където да успяват да се издържат.

Ако строителството продължава интензивно, обаче, красивата Монтана може да заприлича на нашето Черноморие. Това няма да е чак такъв проблем за някои от собствениците на новите къщи – когато останат без вода и пр., те просто ще си купят нови вили някъде другаде.

Само тази глава ми беше достатъчна, за да осъзная, че екологията е твърде сложно нещо, от което разбират наистина много малко хора. За съжаление, повечето “зелени” разбират не много повече от мен, и на повечето по правило им липсва общата картина. Ето защо, в много случаи добрите им намерения водят до ада. Не искам това разсъждение да ви оставя с впечатлението, че книгата е анти-зелена. Не. Тя е твърде балансирана и показва групи с различни интереси (икономически, политически, социални) и реакции на проблемите, което, предполагам, я прави лесна мишена за критики от всички страни.

“Колапсът” е книга за разрухата, която сполетява обществата под въздействието на екологичните фактори. Тя изследва сблъсъка на различни интереси и показва, че екологичните проблеми може да са наистина сериозни, но също толкова важни са и начините, по които хората реагират на тях, а последното е свързано не само с ценностите им, но и икономическата им ситуация.

Намирам я за исключително образователна и я препоръчвам не само на бизнесмени и политици, а на всеки, за който първоизточникът на храна е супермаркетът.

Очаквайте доклад за останалите 600 страници и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Пушки, вируси и стомана

Книгата “Пушки, вируси и стомана” на американския професор Джаред Даймънд се опитва да отговори на въпроса на Яли, жител на Нова Гвинея, “Защо вие, белите, произвеждате толкова много неща и ги докарвате с кораби, а ние черните, си имаме толкова малко наши стоки?”

Много от нас, белите, предлагат расистки обяснения, но не и Даймънд. Той доказва че днешните различния носят отпечатъка на далечното минало когато основна роля за развитието на народите са играли географски и екологични фактори. Разбира се, влиянието на културните разлики и някои исторически личности не се отрича, но не е и обект на изследване на тази книга, която по-скоро намеква, че културните разлики в голяма степен са производни на географски и екологични условия.

Джаред Даймънд се разпростира върху повече от 500 страници, защото не нахвърля набързо теориите си, а демонстрира КАК е стигнал до отговорите на въпросите си с помощта на множество изследвания в най-различни области (има и чудесна библиография). Използвам случая да повторя едно от любимите си поучения: за разрешаването на сложните проблеми не са достатъчни задълбочени познания в една област; важни са широкият поглед и сътрудничеството със специалисти от множество области. Това изисква от работещите по проблема да имат обща представа за колкото се може повече области, за да знаят какви специалисти да привлекат за проектите си. Ето защо има смисъл училищното образование да е общо, а не специализирано, а бакалавърското да не прекалява с тясната специализация – ясно е, че отново пробутвам идеята за либералното образование.

Джаред Даймънд ще ви разходи по всички континенти и ще ви върне хилядолетия назад, за да наблюдавате великите преселения на народите и заселването на целия свят. Ще ви покаже възникването на земеделието и по—късно на държавите, изобретения и завоевания и т.н. – всичко, от което доскоро смятах че ми се повдига.

След като осъзнах колко плосък и североцентричен е погледът ми върху света, реших да си купя глобус. Ще го въртя и ще размишлявам дали силата на духа може да ме предпази от малария и глад.

Очаквайте доклад за другата му, още по-дебела книга, “Колапсът” и не забравяйте да гласувате за мен тук.

Възпяваме клептокрацията

Напоследък доста ученици, които са попадали на сладкодумен учител по история, определят българската история като най-интересния предмет. Доколкото ми е известно, днес тя се учи по същия начин, по който я учехме някога – като разказ за героични битки, завоюване на територии, и от време на време културен възход. Изглежда бляскаво и изпълва с патриотични чувства. Това е един от малкото известни начини да се повиши самочувствието на хора които не могат да си представят да творят сами значими неща, които нямат необходимата енергия и ентусиазъм, които не виждат перспектива.

Прехласнатите от величието на българските ханове и царе често правят сравнение с днешните политици, които, естествено, изглеждат не само жалки и нехаещи за благоденствието на гражданите, но откровено злонамерени.

Това, което учебниците по история обикновено премълчават, е битието и съзнанието на поданиците – обикновените хора, които са живели в мизерия и са се трудели от тъмно до тъмно, за да платят чрез данъци правото си на съществуване. Част от тези хора, които вероятно са предпочитали когато приключат с полската работа да си почиват кротко при семействата си, са били принудени да участват във войните, които днес ни изпълват с национална гордост.

С кого всъщност се идентифицират днешните патриоти? Очевидно когато става въпрос за славната ни история – с хановете, царете и болярите, а когато става въпрос за съвремеността – с многострадалния, ескплоатиран от политическата върхушка и приближения й бизнес народ.

Хм, не е ли странно? Какво ли би се получило ако в учебниците се описваше ярко положението на простолюдието през цялата ни история? Освен че щяхме да забележим, примерно, че робството не е част от историята ни, можехме да открием доста прилики между хиилядолетния ни статут на крепостни селяни и настоящата действителност на значителна част от населението. Тогава можем да си позволим и сравнение между днешните управляващи и някогашните ханове, царе и боляри. Каква е разликата между тях? Единствената съществена за нас в момента разлика е, че днешните не се впускат във войни. Тогава какъв ни е проблемът с тях? Предпочитаме да сме във война ли? Или пък да се лишим от масовото публично образование? Дали не е крайно време да благодарим за това, което имаме, за спокойствието и благоденствието, на които се радваме, особено в сравнение с по-голямата част от земното население?
И все пак, с обичайната си склонност да се възприемаме като жертви, ако поне малко се задълбочи, ще открием, че не само днес, но и през цялата си горда история, сме били жертви на клептокрацията, която, дефинирана от Джаред Даймънд изглежда така:

“наличните богатство, или обществените активи, се вземат от по-нископоставените и се раздават на висшестоящите … Само една крачка дели типичния клептократ от мъдрия държавник и безскрупулния капиталист от обществения благодетел. Всичко се свежда то това – каква част от събраното от производителите се задържа от елита и доколко по-обикновените хора харесват начина, по който взетите от тях средства се разпределят за общественото благо.”

Ето какво прави елитът, за да спечели обществена подкрепа, без да се отказва от своето охолство, немислимо за останалите членове на обществото (пак според Даймънд):

  1. Да разоръжи населението и да въоръжи елита.
  2. Да накара масите да се почувстват по-щастливи, като преразпредели една немалка част от налозите и данъците по някакви по-благовидни или популистки начини.
  3. Да се възползва от монопола си върху силата, но вече за “общественото благо”, т.е. да се поддържа обществения ред и да свежда до минимум по-тежките престъпления.
  4. Да изгради една подобаваща идеология, която би могла да оправдае самата клептокрация.

Макар че днешното състояние на страната ни да напомня повече за преддържавна структура (това, което Джаред нарича “етнархия”), да приемем формално че имаме същинска държава, въпреки че всеки би могъл да забележи, че елементи 3 и 4 изглежда да ни липсват изцяло. Почти всички съществуващи общности са достигнали поне формално този етап от общественото развитие, но една, макар и мъничка част от тях са минали отвъд и не позволяват да бъдат току-така експлоатирани от клептократи.

Чудя се дали тези общества изучават историята по различен начин, което пък, от своя страна, им дава друга гледна точка и насочва въжделенията им не назад, към феодалното минало, а напред, към общество, в което благоденствието е все по-достъпно? Последното изглежда твърде екзотично на повечето хора наоколо и е много, много трудно да повярват, че имат всички необходими ресурси да изградят сами благоденствието си – грамотност, достъп до образование, информация, информационни и комуникационни технологии. Не е нужно да завладяват физически офлайн земи, да воюват с мечове, автомати или ракети, да изпълняват седмици наред безвъзмездна трудова повинност (днешните клептократи не ни задължават да участваме физически в строежа на дворците и гробниците им, в изграждането на пътна и комуникационна инфраструктура).

Струва ми се, че за нас би било доста полезно да изучаваме внимателно историята на чужденците, които са ни изпреварили, отколото да се фокусираме прекомерно върху историята на предците си, които са доста изостанали в сравнение с нас. А териториалните войни днес просто не са актуални, така че какво всъщност печелим от запаметяването на датите на славните битки?

Може би фокусът на преподаваната в училище история си струва да пада поне толкова върху простолюдието и другите видове елити, т.е. не само политическите, религиозните и военните. За нас ще е полезно да видим как други народи, които не са били имунизирани срещу клептокрацията са се поставили в доста по-добро положение от нас спрямо нея или практически са я елиминирали.

Ако те кефя, гласувай за мен тук.