The Philosopher’s Pupil

Когато майката на моя приятелка прелистила книга на Айрис, казала, че такива неща не се случват в живота, където всичко е много по-просто.

Аз пък наскоро си спомних как една вечер тичах да спускам гумите на колата на един момък, за да спася една съседка, която беше решила, че е отчаян маниак, който я преследва. Оказа се, че е кротък екземпляр, който се опитвал да й предложи сърцето си. Към днешна дата, петнайсетина години по-късно никой вече  не вярва, че ще се появи втори обожател, но аз не изключвам вероятността да се случи дори и след още петнайсет.

Преди малко си спомних и другата съседка, която всъщност ме беше въвлякла в историята, преценявайки, че съм най-хладнокръвният човек наоколо. Тя пък се беше маскирала с моето яркожълто яке, което посред лятната привечер стигаше до под късите й панталони – за да не бъде разпозната по време на спасителната операция. През цялото време ми беше смешно и нелепо като във филм с Мистър Бийн, но знаех, че се случва наистина.

Спомням си и третата съседка, на която предстоеше решаваща среща с гаджето й. Отново се бяха събрали съзаклятнически у нас, за да не будят подозрение у родителите си. Тя разтвори с размах дългия си шлифер и пищната й плът се оказа покрита с корсет и дамски чорапи. „Сега ще види, че си има работа с истинска жена!“ обяви тържествено, след което добави трескаво-ухилено, че доста е внимавала майка й да не разбере, че излиза облечена точно така.

В такива случаи  ми се иска да попитам искрено като четвъртата съседка (при друг случай 😉 ) „Ама това наистина ли се случва?!?“ Предполагам, че точно така се е чувствала майката на моята приятелка, когато е прелистила книга на Айрис.

Около мен са се случвали много неща, които повечето писатели не биха описали в романите си ако искат да ги смятат за реалисти. Айрис, обаче, пълни своите точно с такива неща и така ги прави да изглеждат по-истински от всички останали, въпреки че им липсва желязната режисирана логика на Агата Кристи. Айрис описва И Дзин ситуации, а те са по-кратки от сюжетни линии – започват, кулминират и завършват далече преди края на романа – точно както в живота проблясва и се разгаря, а после утихва и изстива поредното желание. Това че ние се опитваме да го превърнем в основа за нещо дълготрайно и отказваме да повярваме в ефимерността и смъртта му, превръщайки го в обсесия, е друг въпрос. Впрочем Айрис показва и това.

Понякога си мисля, че откривам Айрис във всички герои, които показва отвътре, че ги познава толкова добре, защото усещанията, чувствата и мислите им някога са били и нейни.

В тази книга с повтарят обичайни за вселената на Айрис елементи – водата, изгубилият вярата в Бог свещеник, прикритият гей, харизматичният интелект, който управлява съдбите на омагьосаните от него, младостта, която скоро ще се събуди от невинността, мъжът между съпруга и любовница. Това, което я прави различна е игривата свобода на Създателката, която решава да ни изненада с няколко щастливи развръзки.

Като много от другите й романи, и този директно описва философи и философии, поставя философски и религиозни въпроси, но и този НЕ е безцветен и снобски-мъчително-претенциозен, а е шарен и капризен като „Сън в лятна нощ“.

Докато пиша тези неща, все виждам старата, потъваща в Алцхаймер Айрис да пише в мрачната си разхвърляна къщичка или да седи сред камъчетата на морския бряг. Не мога да разбера как съпругът й може да казва „Мразя те, Айрис!“ ( това е от филма по неговата книга). Тя е толкова lovable. Бих могла единствено да я прегръщам и целувам по бузите и да казвам „Обичам те, Айрис!“

The Severed Head

Докато стигна до края (208 стр.) си записвах сериозни въпроси върху които да мисля по-нататък. Когато я свърших ми, стана веселo и смешно и ръкоплясках на ум на Айрис.

Докато четях, непрекъснато се сещах за И Дзин – нищо ново – всеки път докато чета книга на Айрис го правя. Тук, обаче, тежестта на усещането ми не беше върху архетипните ситуации, а върху промяната.

Някак ми напомни за „Сън в лятна нощ“, и си казах,че Айрис трябва да се е забавлявала много повече от Шекспир, докато е замисляла великия си план. Сигурна съм, че не се е оставила да бъде водена за носа от героите и да е чакала да й подскажат посоката. Действала е хладнокръвно, все едно е писала криминале на Агата Кристи.

И все пак, макар че е мелодрама, се различава от сапунките така, както „Престъпление и наказание“ от криминалетата.

И в тази книга усещах да е проникнала личната съдба на Айрис. Може би писането на романи за нея е начин да се спогоди с живота си и да сподели прозренията си – нещо, за което използвам блога 🙂

За какво се разказва? За шест души, които непрекъснато се влюбват и разлюбват изневеряват и успяват да заплетат всички останали.

Чете се много по-лесно от други книги на Айрис.

Мечтая си да имам всичките й книги на английски, но засега не предлагам брак на този който ми ги подари 😛

диалози

Благодаря на Росита, че ме светна за новите филмчета с Айрис в YouTube. Тъкмо вчера, докато чистех, мислех за предстоящия избор на курсове за Никола и обещаната от мен помощ, и така се сетих, че има неща, в чиято същност не си влезнал. Не става въпрос да имаш знания, умения, а да си схванал сърцевината. Например, вчера се сетих, че всъщност не познавам сърцевината на информационните технологии. Макар че дрънкам понякога на китара или посвирвам на блок-флейта, знам, че не съм влезнала в същността им – мога да усетя разликата между връзката ми с тях и връзката ми с пианото, въпреки че съм изпозабравила нотите. Чудех се дали има неща, които си въобразявам, че познавам. В тази връзка ми дойде добре да гледам първото филмче, в което Айрис е поканена в някакво предаване, за да разговаря за разликата между литературата и философията.

Много по-важен за мен в момента се оказа разговорът между Айрис и Кришнамурти. Бях доста изненадана, че двамата някога са разговаряли. Бях очарована от начина, по който стояха на две различни по дизайн столчета, от червения му пуловер и кадифените джинси, а Айрис lovable както обикновено, размахваща ръце. Спомних си дискусията ни с Никола за изневярата и после се чудех дали и ние да не седнем на столчета 😉

Кришнамурти изглежда като сократическа костенурка, а Айрис като сократическа Алиса.  Very sweet 🙂

камбаната

Прочетох “The Bell” ( Благодаря, Георги!!!) и в момента ми изглежда най-хубавата книга на Айрис. Макар че се чете съвсем леко, тя е претъпкана с въпроси, които ме интересуват: за любовта, секса, религията, оттеглянето от света, общностите, хомосексуалността, брака, невинността, порастването.

Както обикновено, има много напрежение и драматизъм не само в случките и ситуациите, но и в героите и взаимоотношенията им, в реакциите им към поднасяното от живота – да, дори и в уединена религиозна общност не можеш да се скриеш от живота и от себе си, така че ако някой смята, че ще се застрахова срещу болката като се скрие, е твърде заблуден. Уединението за мен не е скриване, а по-добър начин за пребиваване в света и общуване с него, защото в тишината и празнотата мога да чуя по-ясно посланията, да видя моделите, а това ме свързва със света.

Може да звучи парадоксално, но когато човек живее на бързи обороти, сред много шум, той губи връзка и със себе си, и с тези, с които непрекъснато уж общува. Когато нямаш възможност да спираш и да обмисляш, в теб се натрупват безброй неразбрани болезнени неща. Повечето хора, страхувайки се от тишината и оставането насаме с непознатия, когото наричат “Аз”, запълват малкото празни мигове с активност, “общуване”, музика, филми, телевизия, четене и пр. Но когато хвърлиш още едно одеало върху болката, тя не си отива, а напротив – расте и излиза навън по невероятни начини – от желание да си купиш нови обувки до политиканстване.

Не казвам, че е достатъчно да останеш в тишина за да чуеш веднага истинския си глас. Поне у мен се започва с предълги Платонови диалози, но нямам нищо против тях, понеже от малка обичам да задавам невинни безмилостни въпроси. Предполагам, че с друг тип хора се случва друго – може би те не са толкова вербални като мен, но съществената разлика тук не е преобладаващият начин, по който идват прозренията; по-скоро хората се различават по това доколко силно е желанието им за прозрение.

Не знам откъде се взема тази енергия, която ме движи към повече и повече познание. Не разбирам защо у някои хора е толкова слаба. Като учител, за мен въпросът е професионален, понеже схващам образованието не като пълнене на кофа, а като подпалване на огън. Всеки носи в себе си искрата, която, както казва Юнг, не ни позволява да се разложим в толкова присъщата на човечеството леност. Преведено на езика на правителствените и наднационални директиви – хубаво е да повишаваме мотивацията за учене, ама кой всъщност знае нещо по-съществено за нея? Аз не. И това ме фрустрира.

Айрис синхронност

Винаги когато чета роман, виждам и усещам местата, но когато чета роман на Айрис, чувствам, че това са МОИТЕ места. Живяла съм в Лондон не повече от месец и съм видяла съвсем малка част от него, и макар че не съм била на местата, които Айрис описва или не съм забелязала че съм била, винаги съм се чувствала у дома във всяка нейна книга, независимо в кое десетилетие на 20 век е писана, независимо дали част от действието се случва извън Лондон. Още по-странното е, че се чувствам по същия начин когато чета нейни биографии, така че вече съм живяла почти 90 години с Айрис.

Може да греша, но мисля, че Айрис е във всеки от героите, мъже и жени, независимо от сексуалната им ориентация, с изключение на демоничните мъжки фигури, в които виждам някои от нейните мъже – със сигурност Елиас Канети и съпругът й Джон Бейли. Те се издават сами – със спомените си за Айрис, с цялата болка и ненавист, която са събрали и проектират върху нея.

Мисля, че Айрис е писала романите си като форма на самолечение, самозащита и себеизследване. Мисля, че точно писането й е помогнало да се запази като очарователно и абсолютно lovable човешко същество, дори през годините, в които е потъвала в себе си през Алцхаймер, до последния си дъх.

Много пъти ми е било болно за Айрис, и по някое време съм мислела с тъга, че съм успяла да стигна до повече щастие в себе си, отколкото тя е успяла. Сега не съм сигурна. Все повече ми се струва, че Айрис е оставила послания за щастливите си прозрения по особено subtle начин в романите си. Може би затова те са 25, а философските й работи са само 4. Не съм чела още 11 от романите й, и нито едно от философските съчинения. Чак днес се сетих, че бих могла да погледна заглавията. И виждам, че поне 3 от 4 искам да прочета със сигурност. Малко съм смутена да осъзная, че май не съм я вземала насериозно като философ и преподавател, точно като в случаите, от които се възмущавам тук.

Засега изобщо не мога да си представя за какво е говорила на лекциите си и какво ли е било да отидеш в кабинета на своя tutor Айрис за седмичния си разговор. Ако се бях родила петдесетина години по-рано и бях станала чистачка в Оксфорд, може би щях да работя тихо и внимателно пред вратата й.