Афганистанските момчета в Европа

Хората се питат защо в Европа влизат толкова много млади афганистански момчета – малолетни, непълнолетни, в началото на пълнолетието си, в 20те си години.  Това, което съм научила от моите наблюдения като доброволец е: случаите са различни. Разбира се, има две сериозни причини, които са първоизточник на миграцията от Афганистан, за хора от всякакъв пол и възраст: лесната възможност да загинеш и трудната възможност да се препитаваш или да получиш образование (колкото и странно да звучи за някои хора, немалко афганистанци всъщност искат да получат образование / децата им да се образоват). За някои момчета съществува и опасността да бъдат взети за бойци на талибаните и Ислямска Държава. За някои хора има и други, специфични лични причини, някои от които дават сериозни основания за получаване на бежански статут; няма да разглеждам тези причини сега. Ще се опитам да отговоря на въпроса какво ще правят тези момчета в Европа.

Не отричам, че някои от тях идват с мечтата да живеят лесно, да не работят и да бъдат на издръжка на държавата. Сред тях има и такива, които вече имат изградени престъпни навици и умения и ги практикуват. Това проличава още в нашите бежански лагери, тъй като те образуват банди, които тормозят останалите бежанци. И все пак, справедливо е да кажа, че тези хора се броят на пръсти, но също така мога да кажа, че те биха могли да бъдат пример, който да увлече някои от момчетата, които пътуват без семействата си. Липсата на смислени занимания в бежанските лагери и необходимостта да оцеляваш  далече от семейството си допринасят за това.

Справедливо е да кажем, че това са неща, които се случват във всяка култура, когато млади момчета са оставени сами на себе си – улични банди има във всяка страна по света. Колкото са по-малки и беззащитни, толкова по-объркани и уязвими са. На практика сред тях има деца на възраст 10-14 години, които могат да станат жертва на всякакви злоупотреби. Бежанските лагери не са ваканционни лагери, а нелегалното преминаване на граници не е екскурзионно летуване.

Голяма част от младите момчета и мъже идва със задачата да намери начин да оцелява с труд, а ако се придвижи до богатата част на Европа, няма да откаже и щедрите социални помощи, особено в началото. Някои хора, обаче, знаят, че няма как да получават социални помощи в която и да е държава, а ще работят на черно – за да плащат дълговете си по пътуването, а някои от тях са със задачата да помагат на семействата си у дома. Това са хората, които вече са били депортирани и предполагат, че официалното търсене на закрила ще ускори следващото им депортиране, а те предпочитат да печелят време, а в това време да печелят пари. Тези момчета са добри строители, бояджии и пр. И Европа (особено Великобритания) им предлага работа на черно, срещу по-ниско заплащане, разбира се.

Някои от тези момчета прекарват години в Европа, ходят на училище, научават езици, свикват да живеят в Европа и когато бъдат депортирани в Афганистан, не успяват да се приспособят, а освен това са лесна жертва за талибаните, които ги смятат за шпиони, предатели и пр. Ето защо те тръгват отново. Един мой познат казваше, че сигурно страдат от Синдрома на Одисей. Аз смятам, че не им е известен друг начин на живот, пък и нямат кой знае какъв избор.

Защо идват в Европа, а не останат в Иран или Турция? Защото и там имигрантите от Афганистан се сблъскват с много трудности и често не могат да живеят легално, особено ако нямат достатъчно средства. Знаем и това, че в последно време Пакистан прави сериозни опити и успява да върне в Афганистан бежанци, които са живели там десетилетия, включително децата и внуците им, родени в Пакистан.

Откъде намират толкова много пари? Всъщност повечето пътуват доста евтино. Не изминават целия път наведнъж, за някои участъци не ползват трафиканти. Всъщност по целия път от Афганистан от Великобритания има „заседнали“ афганистанци, които мечтаят да продължат, но нямат финансовата възможност и се опитват да оцеляват на място. Както казах по-горе – само малка част от тях чрез престъпна дейност.

Засега няма изгледи потокът от афганистански момчета да спре. Европа хем се опитва да се отърве от голяма част от тях, хем за много от случаите няма механизми. Мен лично особено ме притеснява фактът, че в опитите си да се отърве от тези момчета, Европа прави така, че голяма част от тях да живеят на територията незаконно и без документи, което прави контрола над тях много по-труден, а също и грижата за тези, които са на практика деца. Освен това, хора, които са поставени в отчаяно положение, понякога могат да станат опасни за околните – и това е вярно за хора от всяка култура.

Физическото опазване на границите и промяната на национални законодателства, ЕС и международното законодателство, международните споразумения в областта на миграцията не са тема на този текст.

 

 

 

 

 

Advertisements

За радикалния Ислям във Франция – историята на Хенда Айари

 

Хенда Айари е на 40 години, майка на три деца, която е прекарала 10 години от живота си в радикална мюсюлманска общност във Франция. След няколко терористични атаки, за които е наясно колко ще се радва съпругът й, тя решава, че не иска повече да представлява идеология, която е причина за смъртта на невинни хора. Хенда успява да се освободи умствено от начина, по който е живяла и да избяга с децата си. Животът й не тръгва веднага в по-добра посока, тъй като френските власти не са подготвени да помагат на жени и деца в тази ситуация, но в крайна сметка в момента Хенда живее съвсем различен живот и работи за дерадикализирането на мюсюлмани във Франция и помага на жени, които напускат радикални общности. Издава и книга, в която описва своя опит.

Коя е Хенда Айари? Израснала е като непрактикуваща мюсюлманка в Нормандия, с майка тунизийка и баща алжирец. Детството й е белязано от опита на неин братовчед в Тунис да я изнасили на 9 годишна възраст и от постоянен бой от страна на майка й. В юношеските си години тя започва да търси своята идентичност. В университета попада на състудентки мюсюлманки, под чието влияние скоро започва да се забулва, а малко по-късно, под влиянието на техните салафитски религиозни съветници, напуска университета за да се омъжи за ултра-ортодоксален мюсюлманин, когото те й довеждат от Тунис, когато тя е на 21 години. Тя смята, че е била жертва на активни действия за набиране на членове за салафитската група от страна на въпросните студентки.

Хенда заживява в среда, която днес описва като „паралелна вселена“ – учат я, че обществото е шейтан (дявол), че музиката и танците са зло, че мюсюлманите са жертва на ционистко-американската конспирация, че трябва да възпитава добри малки салафити ако иска да отиде в Рая. Тя бива откъсната от семейството си и от старите си приятели, програмирана да стои вкъщи и да възпитава децата си да мразят другите – Франция, французите, Запада, евреите, християните и всички мюсюлмани, които не живеят според правилата на тяхната общност. В тази общност жените трябва да са толкова покрити, че почти да изглеждат невидими, изневярата се наказва с убиване с камъни, хомосексуалността се наказва със смърт, чуждите на общността хора са „изверги“, „неверници“, „вероотстъпници“.

Още от самото начало, съпругът на Хенда й казва, че тя е затворник и я бие, защото не смята, че е достатъчно покорна. Позволява й да излиза само до супермаркета и за религиозни събирания. Удря я с юмруци в корема по време на бременността й, понеже си е позволила да използва замразена храна за да приготви ястие по време на Рамазана. Заплашва да я удуши, понеже е купила забрадка в неподходящ според него цвят. Хенда многократно се обръща за помощ към свекъра и свекърва си, към имамите, но винаги получава единствено съвета да бъде търпелива. Когато прави опити да се оплаче на официалните власти от насилието, което търпи от съпруга си, техните служители просто вдигат рамене.

Съпругът на Хенда прекарва почти цялото си време в джамията и се издържа предимно от социални помощи, от които успява да спести пари за да заведе семейството си на поклонение в Мека. Той успява да възпита големия им син по такъв начин, че момчето да заплашва майка си за това, че не се забулва и да я нарича „проститутка“. Решава дъщеря им да започне да се забулва на 7 годишна възраст и предприема стъпки семейството да се изсели в Саудитска Арабия.

Хенда смята, че е живяла като зомби, че салафизмът е държал ума й упоен и че е успяла да се освободи от умствените окови благодарение на годините, които е прекарала в училище – на светското си образование, с помощта на което е развила способността да мисли критично и така да се противопостави на хората, които са промивали мозъка й.

Хенда бяга с трите си деца й се крие в Северна Франция. Тя има само религиозен, но не й граждански брак. Съпругът й (човек, който смята, че джихадът е негов дълг и е с профил, който се смята за рисков от френските служби за сигурност) отказва да плаща издръжка, а съдът му поверява децата, тъй като тя две години се лекува от депресия. В крайна сметка успява да спечели битката и да се събере с децата си.

Руан, мястото, в което Хенда живее по време на брака си, е едно от най-печално известните във Франция гнезда на салафитската идеология, водещ износител на бойци за Ислямска Държава. Макар че тази идеология е типична за Саудитска Арабия, все повече хора извън тази страна й симпатизират. Хенда смята, че опасното учение се разпространява като гангрена, която подкопава основните ценности на френското общество и трябва да се вземат сериозни мерки. Тя се обръща към президента Макрон с писмо, в което споделя конкретните си идеи. Те включват редица законодателни ограничения и наказания, но не и за жените и децата, които са успели да се измъкнат от радикалните общности. Тя е против жените да бъдат наказвани за това, че закриват лицата си; смята, че трябва да бъдат свързвани със социални работници и да им се помага да започнат работа вместо да плащат глоби и т.н.

Активната кампания на Хенда срещу радикализирането на страната й спечелва заплахи. Наричат я ислямофоб, расист и предател. След като издава книга, семейството й спира да общува с нея.

Горният текст е обобщение на тази статия от Ню Йорк Таймс.

 

Онлайн войните на добрите

Днес Гугъл блокира акаунта на един от любимите ми съвременни мислители и университетски преподаватели. Така той не би могъл да публикува лекции в Ютюб канала си, който се следи от стотици хиляди хора. Като много други хора съм убедена, че това не е случаен технически проблем, защото според Гугъл е заради нарушаване на условията за ползване. Ясно е, че акаунтът му е докладван многократно от хора, които мислят различно от него и биха искали да го заглушат.

Намирам такива действия за мракобесни, независимо към кого са насочени, тъй като смятам за доста арогантно човек да смята, че има монопол над истината, колкото и силно да вярва в каквото е избрал да вярва.

И все пак, ясно е, че тези онлайн войни ще продължават, а известните платформи, в които споделяме мисли и информация ще стават все по-ненадеждно място.

Май е време да помисля за миграция. Изглежда, че човек и да не иска да мигрира, в един момент може да бъде принуден. След като все по-трудно се търпим, ще се наложи или да ограничаваме публичните си изяви в рамките на отделни групи или пък да търсим платформи, които да предоставят повече свобода – за тези, които са способни да понесат мисълта, че тази свобода ще бъде предоставена и на хора, които искрено ненавиждат или пък на такива, които имат коренно различна представа за света и как трябва да се живее.

Анатол Франс в детската градина

pchelitsa

Както вече писах в предишния текст „Вирджиния Улф в детската градина“, издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След „Вдовицата и папагалът“ побързах да купя книгата с две истории на Джеймс Джойс,  за която няма да пиша, понеже не се хареса нито на мен, нито на детето. Харесахме, обаче, „Пчелица“, която можете да купите онлайн (хартиено копие с цветни илюстрации) или да свалите безплатно от Читанка (с черно-бели илюстрации).

Книгата е 114 страници и се чете на един дъх, а после веднага се препрочита. Разказва се за двама малки благородници, момче и момиче, които се впускат в опасно приключение и единият е отвлечен от русалки, а другият от джуджета. Краят е щастлив.

Какво е по-специалното на книгата? Красивият и богат изказ, както и не толкова елементарната ситуация. Децата не са просто отвлечени от злодеи, а от същества, които превъзхождат хората със знания, таланти и умения, а джуджетата, освен това са и много мъдри и добри, но все пак си имат и някои емоционални слабости. Така че ставаме свидетели на дилеми и душевни борби – неща, които не са чак толкова обичайни за детските книги. Другото специално нещо е срещата със смъртта на родител, още в началото на книгата – доста по-продължителна среща отколкото, например, в „Снежанка и седемте джуджета“.

Все още не съм купила другите две отпечатани книжки. Ще докладвам за тях по-късно.

 

Вирджиния Улф в детската градина

ulf papagala

Днес с детето (кандидат-първокласник) прочетохме една книга на Вирджиния Улф. Знаем, че В. У. не пише за деца, нито пък е лек автор, а детето съвсем не е дете-чудо (но пък е свикнало да му четем по много). На детето му хареса, а на мен ми беше много приятно да я чета. Бързам да препоръчам.

Това, което ме накара да се чувствам по-специално беше фактът, че езикът не беше опростен „за деца“ и авторът не се вдетинява, а си разказва историята така, както би я разказвала и на възрастни, или хайде нека да е на поотраснали деца. В същото време, никак не е сложна за разбиране от малки деца, на които се чете повечко и имат сравнително богат речник за възрастта си.

Илюстрациите също са необичайни за детска книжка, малко на брой и почти монохромни, но поне на мен ми изглеждат съвсем подходящи.

Историята е мъъъничко свръхестествена и малко напрягаща, но не е от тези, които не могат да се четат за лека нощ. Има и поука (за който може да си я извлече), а също и щастлив край.

Добрата новина е, че издателство „Лист“ е започнало да издава поредичка детски книги от велики писатели, които обичайно не пишат за деца. След книжката на Улф, започнахме още една и ще търся да си взема и останалите две. По-късно ще пиша и за другите книжки, а междувременно, слушайте кратичко интервю за книжките на Джойс и Улф с преводачката Иглика Василева. Съгласна съм с нея, че историята се усеща далече от духа на Вирджиния Улф и се чувствам задължена да предупредя евентуалните читатели.

Афганистанци в Харманли / Afghans in Harmanli

кликнете на линка за малко професионални снимки /  click on the link for some professional photos

(find EN below)

Афганистанците в бежанския лагер започнаха да планират училището през октомври, 2016 г. и го отвориха през декември, 2016, след бунтовете, когато хората прекарваха дните си в страх, несигурност и болка. През януари класната стая изгоря по време на голям пожар. След това училището отвори отново, след като няколко афганистански мъже и момчета поправиха падащия таван в друга стая в друга сграда.

Училището стартира като начално училище и курсове по математика и английски за възрастни и тийнейджъри, а афганистанците продължиха да прибавят още предмети и дейности – рисуване, музика, компютърна грамотност, игри, ателие с курсове по шев, както и много часове всеки ден, в които стаята е отворена за всички, които искат да плетат, шият и бродират каквото пожелаят.

Сега стаята е отворена всеки ден и хората идват и се радват на общностния център, който създадоха със своите собствени усилия и с материалната подкрепа на приятели от България и чужбина.

EN

The Afghans at the refugee camp started planning their school in October, 2016, and it opened in December 2016, after the riots, when people were scared, insecure and in great pain. In January the classroom burned in a big fire. Then the school reopened after some Afghan men and boys repaired the collapsing ceiling if another room in another building. 

The school started with a primary school and English + Math classes for teenagers and adults, and the Afghans kept adding classes and activities – art, music, computer literacy, playtime activities, the atelier with sewing classes, and many open hours every day for people to come and crochet, knit, sew and embroider whatever they like. 

Now the room is open on a daily basis and people can come and enjoy the community centre they have build with their own efforts and the material support from Bulgarian and foreign friends.

Докато четях „Уолдън“ на Торо в парка днес

Walden 1
(това е къщичката, която Хенри построи)
ми изчезнаха всички подчертавания, които бях направила до момента. Дали получавам някакъв знак? Използвам случая да препоръчам тази малка книжка, която е включена в сборника, към който давам линк. Ако ли пък някой я иска на английски, да се обади.
„Уолдън“ е разказ на Торо за двете години, които е прекарал в собственоръчно построена от него къща и се е хранил със собственоръчно отгледана от него храна. Освен че съдържа списък с всички разходи до цент, тя представлява най-вече размисли за това, което Торо намира за важно и колко мъничко материални неща са нужни на човек за да преживее, и колко хубаво би било да живее по-аскетично, та да не му се налага да работи много, че да изкарва пари за други неща.
Торо е цапнат в устата по любим за мене начин – честен и непрефърцунен. Освен това допускам, че като стигна до края, ще се уверя, че мога да се подпиша под този ексцентричен в контекста на „цивилизацията“ текст 😀
Чудя се дали ако беше жив днес би ползвал Фейсбук, какви ли коментари щеше да събира и дали щеше да им отговаря. Но това са просто мимолетни въпроси, чиито отговори не ме интересуват особено.