безполезното изкуство / useless art

IMG_3569

(find ENGLISH translation below)

Прекарвам малкото си свободно време да съзерцавам или да създавам изкуство. Зашеметена съм от огромния брой произведения на изкуството, които са създадени до този момент. Мечтая да създавам изкуство на пълен работен ден, но понякога се чудя – Дали хората наистина се нуждаят от толкова много изкуство в живота си? Дали изобщо се нуждаят от изкуство? Да не би просто да създаваме просто още отпадъци?

А после си мисля … дали трябва да се придържаме само към „естествените“ неща – храненето, дишането, размножаването? И тогава си мисля, че точно „изкуственото“ ни прави човешки същества, създадени по Божи образ и подобие … понеже Бог е на първо място Творец, нали? Това което ни прави хора не са дори любовта и приятелството, понеже дори животните са способни на това, но сега нямам време да изследвам защо за някои хора е толкова трудно да обичат и да бъдат добри.

ENGLISH

I spend the little free time I have contemplating or creating art. I am overwhelmed by the huge number of works of art that have been created so far.  I dream of becoming a full-time artist, but sometimes wonder – Do people need so much art in their lives?  Do they need any art at all? Aren’t we just creating waste?

Then I think … should we stick just to what is „natural“ – eating, breathing, reproducing? And then I think that it is the artificial that makes us human beings, created in God’s image and likeness, as God is a Creator in the first place, isn’t he? It is not even love and friendship as even animals are capable of this, but now I do not have the time to explore why for some people it is so hard to love and to be good.

Advertisements

Разликите в реализма

Атанас Мацурев

Някога се впечатлявах от картините на Дима Петрова – чудех се как е възможно човек да нарисува така слива или домат. Все още нямам идея как се постига това, но и не ме интересува. Бих искала да знам как Атанас Мацурев рисува круши и  всичко останало.

Разликата между Петрова и Мацурев не е просто в това, че Петрова от години излага предимно зарзават, докато Мацурев освен натюрморти рисува портрети и пейзажи. Разликата е в това, че в картините на Дима Петрова има някаква механичност, докато в тези на Наско има душа.

Ако имах възможност, щях да посетя майсторския му клас през април в София … бих посетила и другите … в Истанбул, в Москва …. еееех …

733829_554642354567642_1819699603_n

Атанас Мацурев

Красотата е в очите на гледащия?!?

„Всичко, което се вижда, може да се рисува“, казваше един учител по рисуване. От една страна е прав – ако човек рисува наред всичко, което му се изправи пред очите, сигурно ще стане добър рисувач. От друга страна … трудно е да рисуваш неща, които не ти харесват. Завиждам на художниците, които са живяли във времена, когато създаденото от човека е изглеждало красиво и не толкова еднообразно. Чудя се как хората не само привикват към грозните неща, но и започват да ги харесват.

(М)истерията на театъра

Не купих билети за нито една постановка на кукления театър през декември. Даже не видях каква е програмата. За два месеца ентусиазмът ми се изпари.

Актьорите са добри, и сценографията е добра, и успяваме да си купим билети за удобни места, но …

Не ми харесва да променят сюжетите на вечните приказки. С какво „Малкият Мук” става по-интересен или поучителен ако включите в него война?

Не ми харесват крясъците и резките движения, които нямат нищо общо със сюжета на приказката. Детето пък се плаши и казва „Хайде да си тръгваме!”

Не ми харесват дебелашките шеги и референциите към популярни телевизионни предавания и пр. преходни бг реалии.

Може би тези, които правят пиесите смятат, че това е начинът да се харесат на децата и да задържат вниманието им. Възможно е много деца днес да не умеят да се концентрират за цели 45 минути. Възможно е да са разглезени от електронните забавления, които им предлагат силни сетивни стимули. И все пак, как можем да сме сигурни, че други начини няма? Дотам ли местните театрали са изгубили вяра в способността на класическите приказки да очароват?

Аз пък мисля, че всяко дете има по-голяма нужда от мистерии отколкото от истерии и театърът е подходящо място да му бъдат предложени. Вече на няколко пъти се улавям да мисля, че бих могла да направя чудесен алтернативен куклен театър. Голям праз като не съм учила в НАТФИЗ!

Имам мечта

От известно време ми се върти една идея. Тези дни започнах да се вглеждам в нея и си казах, че всъщност не е невъзможна. Такива неща са правени и ще се правят. Вярвам, че бих могла да намеря ресурси и да го организирам, макар че днес за пръв път го споделих на живо с няколко души.

Мечтая си за център по визуални изкуства, дизайн и занаяти. В Хасково. Неформален и неакредитиран от министерства, но пък предлагащ високо качество за всички, които имат желание, дори и на тези, които не могат да си платят.

В нашата област няма средно художествено училище, нито пък висше, което да образова в тези области. Има някой и друг малък кръжок, някой и друг частен учител. Не оспорвам техните качества, но остават доста непосрещнати нужди.

Не става въпрос само за децата, нито пък само за кандидат-студентите.

Става въпрос за млади хора, които може никога да не напуснат града; някои от тях дори може да не завършат гимназия.

За работещи.

За безработни.

За пенсионери.

За такива, които искат да се занимават с хоби, както и за такива, които искат да станат професионалисти.

За такива, които ще се готвят за първата си професия и за такива, които искат да променят кариерата си.

За такива, които ще се докосват идеално до изкуството и за такива, които искат да изкарват хляба си с изкуство, занаяти или дизайн.

За такива, които не биха си позволили да мечтаят за това.

Да, има много въпроси – от това къде ще се намира и кой ще инвестира до това откъде ще се намерят преподаватели и ученици.

Няма как да отговоря на всички въпроси сега, защото не съм намерила всички отговори. Пък и защо трябва да ги търся сама? Смятам да ви поканя да го направим заедно.

Всеки, на когото идеята се харесва, може да помогне – със съвет, с идея, с посредничество и т.н.

Искам да се сдобия с дотатъчно голям терен, на който да се построят ( а ако има запазени сгради и евентуално да се реновират) ателиета, галерии, работилници.  Смятам да поканя архитекти и строителни инженери да дарят проекти и съвети, а фирми и и други организации да дарят материали, да изградят системи и пр.

За какво им е да го правят?

Този център може да се превърне в дотъпна демонстрация на нещата, които въпросните фирми и организации правят. Да покажат как могат да проектират и строят красиви, функционални, енергийно-ефективни, помагащи на природата сгради и други съоръжения.

Смятам да направя отделен блог за проекта.

Хайде, пишете!

Първи важен въпрос: как бих могла да се сдобия с някоя бивша казарма? Само общините ли могат да се договарят за такива неща или и неправителствени организации биха могли да преговарят с Минитерството на Отбраната?

P.S. Eто линк към блога.

Централно планиране в … образованието

Преди повече от 20 години България се отказа от централното икономическо планиране. Предполагам, че една от смислените причини е фактът, че повече глави мислят по-добре от една. Един човек (или комисия) може да е най-гениалният и добре образованият в страната, а освен това и пълен с добри намерения. Въпреки това, той си остава човек (група от хора), т.е. същество (група) с ограничени възможности да обхване голямата картина в пълен детайл.

Никой не е застрахован срещу грешки, но някои грешки струват много по-скъпо от други. Когато претендиращият да бъде всевиждащ и всемогъщ сгреши, грешката му разтърсва цялата система, а пораженията може да се окажат непоправими, така както се оказва непроменим фактът, че сме носили всички яйца в изпуснатата кошница.

Имаме ли алтернатива? Кой би могъл да се справи по-добре от най-гениалния всевиждащ и всемогъщ? Отделните, малки като мравчици хорица, които може дори да не знаят за съществуването на Голямата Картина. Всеки малък човечец има право да опита сам да реши по най-добрия начин мъничката си задачка. Неговата малка грешчица няма да събори Голямата Система, но пък неговият успех може да се окаже заразително добър пример. Ако спечели, покрай него ще спечелят и други. Ако изгуби, ще изгуби само себе си.

В образованието имаме лесни за разпознаване модели на провал, които засягат цялата система и се възпроизвеждат вече от години. Липсва ни, обаче, свободата да откриваме, създаваме, ескпериментираме. Иновативността и съзиданието не се „спускат“ със закон, рамки, изисквания и конкретни предписания. Те просто се раждат там, където има свободни пространства за това.

У нас, обаче, такива пространства няма. Министерството на образованието решава какво и как да се учи от всички.  Домашното образование е извън закона, а частните училища са задължени на спазват изискванията на Министерството, така че по съдържание на учебните програми не се отличават от публичните. Учебните програми, пък, са толкова „гъсти“, че никой не може да си позволи да експериментира кой знае колко с методиката, понеже просто трябва да препуска през учебния материал.

Аз бих искала да има повече разнообразие, за да отговори на разнообразните нужди, а също и за да се родят повече добри образователни идеи.  Държавата, обаче, бърза да приеме новия закон за училищното и предучилищното образование, въпреки че повече от 1 000 загрижени за българското образование вменяеми възрастни от известно време настояват за отсрочка, по време на която да се състои обществен дебат.

Аз, обаче, няма да се откажа лесно от идеята, ако ще и новоприетият закон да е в пълен разрез с нея 🙂 Ако за вас темата е интересна  и важна, посетете линка в края на предния параграф.

Какво да се прави?

Мога да разглеждам изображения до края на света. Никога не ми омръзва. И сега всичките са за мен … играли ли сте онази игра „Пу! За мене!”? Играе се по двойки. Разгръщате книга с илюстрации и бързате да сложите ръка върху тази, която ви харесва, крещейки „Пу! За мене!”. Вероятно именно оттам съм залюбила визуалните изкуства.

Търся изображения с Гугъл, попадам на други чрез споделеното от приятели и непознати блогъри. Опитвам се да разбера как са направени нещата, чудя се дали и аз бих могла, завиждам, мечтая или просто поглъщам.

Когато не гледам изображения, гледам каквото ми попадне и мисля как би могло да бъде нарисувано, забелязвам неща, които  не бих забелязала ако не бях поискала да се науча да рисувам. Всъщност това е достъпният ми начин за рисуване. За практическо рисуване, с молив / четка в ръка имам не повече от 2-3 часов период веднъж седмично.

Понеже работата и родителството запълват почти изцяло времето ми, вече рядко научавам какво се случва извън семейството ми и красивите изображения. И все пак светът успява да се промъкне, въпреки че дори нямам телевизор, който да работи „за фон”. Днес видях седнала на земята жена с огромен подут крак да събира пари за операцията си. Видях чичото с отрязаните крака (1, 2) – сега си има дом – празното помещение на бивш магазин в центъра на града – метеше пода с малка метличка – как ли се е озовал там и докога ли ще остане? Чух, че в София палят коли и разни хора имат разни хипотези, както и това, че е починал Велко Кънев. Всичко това ме подсеща за широкия свят, в който оцеляването напоследък е станало по-трудно, дори и за още по-широкия свят, в който оцеляването винаги е било трудно. Моите картинки и мечти да правя красиви неща с ръцете си изглеждат някак нелепо.

Бих била много щастлива (не знам дали това е точната дума) ако някой ден стана свободен артист, но знам, че може и да се наложи да направя нещо друго, защото вярвам, че във всеки момент има нещо, което е най-важно да се прави точно в този момент, а за мен щастието изглежда че се състои в това да разбирам какво трябва да направя във всеки един момент и да го правя. Дали изкуството е нещо, без което може? Дали то е непременно нещо отделно от „истинските неща”? Дали то е начин да избягаш от реалността? А кой всъщност може да каже със сигурност какво е реалността?