Докато четях „Уолдън“ на Торо в парка днес

Walden 1
(това е къщичката, която Хенри построи)
ми изчезнаха всички подчертавания, които бях направила до момента. Дали получавам някакъв знак? Използвам случая да препоръчам тази малка книжка, която е включена в сборника, към който давам линк. Ако ли пък някой я иска на английски, да се обади.
„Уолдън“ е разказ на Торо за двете години, които е прекарал в собственоръчно построена от него къща и се е хранил със собственоръчно отгледана от него храна. Освен че съдържа списък с всички разходи до цент, тя представлява най-вече размисли за това, което Торо намира за важно и колко мъничко материални неща са нужни на човек за да преживее, и колко хубаво би било да живее по-аскетично, та да не му се налага да работи много, че да изкарва пари за други неща.
Торо е цапнат в устата по любим за мене начин – честен и непрефърцунен. Освен това допускам, че като стигна до края, ще се уверя, че мога да се подпиша под този ексцентричен в контекста на „цивилизацията“ текст 😀
Чудя се дали ако беше жив днес би ползвал Фейсбук, какви ли коментари щеше да събира и дали щеше да им отговаря. Но това са просто мимолетни въпроси, чиито отговори не ме интересуват особено.
Advertisements

Позабравени забавления

Вчера си спомних, че психологът Михай Чикзентмихай разказваше как на доста млади години посетил публична лекция на Юнг, докато бил на курорт. Казах на Гошето „Виж какви забавления е имало някога. В днешно време TED ги възражда.“

И хоп, тази сутрин виждам в блога на Майя покана за точно такова събитие – публичен дебат „Еволюция срещу сътворение“ в театъра на НБУ от 8 ч. вечерта. Познавам само единият участник в дебата, Майя, но предполагам, че и другият си струва, така че препоръчвам 🙂

Математик ли е Бог?

В рамките на 270 страници Марио Ливио представя една загадка, която от столетия се опитват да разрешат философи и математици, физици и психолози – привидното за едни и очевидно за други вездесъщество и всемогъщество на математиката.

Преди години, докато четях една биографийка на Айнщайн, научих, че докато работел по своите теории, се оказало, че не му достигат знания по математика; ето защо се наложило да се обърне към един математик, който му дал нужното, за да завърши работата си. Вече не си спомням дали този математик специално развил нова част от математиката, която да свърши работа на Айнщайн или пък просто му посочил вече съществуваща такава … по-важното е, че и двата подхода съществуват отдавна и показват, че математиката е нещо, което понякога върши работа на тези, които са били сигурни, че няма да им потрябва.

Всъщност книгата не е написана с цел да покаже неподозирани употреби на математиката, но така или иначе го прави, а това може да се окаже интересно за онези, които пък чак толкова не се интересуват от отговорите на обсъжданите в книгата въпроси като „Октриваме или измисляме математиката?“, „Математиката човешко творение ли е или начинът, по който е устроен светът?“, „Ако математиката е човешко творение, дали ако съществуват извънземни цивилизации, тяхната математика ще съвпада с нашата?“ и пр.

Макар че проследява опитите да се разреши загадката в хронологичен ред, все пак тази книга далеч не е история на математиката, нито пък на логиката или астрономията, макар че на някои читатели може и да им се привиди като такава.

Книгата търси обяснение на необяснимата ефективност на математиката, но показва и още по-удивителната й неефективност 😀 и чудатостите на много от хората, които използват или изследват математиката, и ако сте чували за това как Архимед е посрещнал смъртта си, сигурна съм, че не сте чували как Гьодел се е държал на интервюто си за американско гражданство.

Ако се питате за какво  ми е било на мен да похарча 16 лв. и няколко часа, ще споделя, че си купих книгата, защото: 1) искам да знам мислите на Бог, дори и ако той не съществува и 2) искам да осмисля същността на математиката, за да мога да я преподавам добре поне на следващото дете.

Не узнах мислите на Бог, нито пък вникнах достатъчно в същността на математиката, но пък си прекарах добре, а освен това съм съгласна, че

“ философията трябва да бъде изучавана, но не защото ни дава конкретни отговори на поставените от нея въпроси, тъй като за подобни отговори не можем по правило да сме сигурни, че са истинни, а по-скоро заради самите тези въпроси, тъй като те разширяват разбирането ни за това, какво е възможно, обогатяват въображението ни и намаляват догматичната увереност, която пречи на ума ни да се впусне в абстрактни разсъждения, но най-вече защото, поради величието на света, който тя ни кара да съзерцаваме, умът ни също се изпълва с величие и добива способност да встъпи в единение с вселената, което е най-висшето благо.“ (Бертранд Ръсел)

Етиката като диня

Вчера на курса, докато обсъждахме една морална дилема и говорихме за това доколко степента на морално развитие на служителите е от значение за работодателите, дали човек може успешно да се престори на по-етичен отколкото е, възникна въпросът какво означава по-ниско и по-високо по отношение на етиката.

Опитах се да обясня, че има хора, които успешно могат да заблуждават относно собствените си етични позиции и такива, които не могат.

Първите са наясно със съществуването на етични позиции, различни от своите собствени, както и с очакванията на този, когото евентуално ще заблуждават.

Има хора, които са убедени, че е етично да се постъпи по определен начин, но не намират сили и смелост да го направят.

Срещат се, обаче, и хора, които не са чували за някои различни от своите етични позиции и не могат да си представят съществуването на такива; ето защо е нeвъзможно да се престорят, че стоят на тези позиции.

Споменах на учениците за модела на етично развитие на Колбърг, но не съм сигурна дали успях да им предам прозрението си, че моралното развитие (като други развития) не е линейно и не става въпрос за придвижване напред и нагоре. Включих обичайното си ръкомахане и оформих нещо като по-малки и по-големи сфери, за да обясня, че става въпрос по-скоро за разрастване на обема на познанието за света 🙂

Една голяма сфера  може да побере в себе си по-малката – човек, който е научил повече е наясно с представите на този, който е научил по-малко. Малката сфера, обаче, няма как да побере в себе си голямата, така че научилият по-малко не може да си представи какво знае научилият повече.

Хайде сега познайте кой кого може да разбере, пък и да излъже 🙂

Сорос за човешката природа, финансовите пазари и други неща

Току що прочетох „Новата парадигма на финансовите пазари“ (198 стр., 15 лв., изд. Сиела) на Джордж Сорос. Не мога да кажа, че разбрах всичко от финансовата част, но останах доволна от факта, че един преуспял  спекулант по професия, философ по сърце и филантроп в действие е видял това, което виждам и аз:

– че човешкото познание е несъвършено

– че хората не се ръководят от чисто рационални мотиви

– че човешките заблуди са трайни и творят история

– че изведените от природните науки закони не могат да бъдат универсално приложени към обществените събития

– че трябва да приемем несигурността вместо да се крием зад математически модели на човешките действия

– че регулирането на пазарите е несъвършено, но това не означава, че нерегулираните пазари са съвършени

– че  бихме били в по-добра позиция ако се въздържахме от каквато и да е форма на фундаментализъм

– че претенциите на икономическата наука са големички

В книжката ще откриете още:

– кратка автобиография на Сорос

– кратка история на финансовите пазари в последните петдесет и няколко години – такава, каквато я е преживял самият Сорос

– прогнозата му за 2008

– препоръки за справяне с жилищната криза в САЩ и информация за приноса на фондацията му в разрешаването на проблема

Харесва ми смирението на Сорос и надеждата му да последват концентрирани усилия за разбиране на човешката природа. За да дам своя принос към очаквания от Сорос дебат би било добре да дочета доста по-дебеличката и увлекателна автобиография на Алън Грийнспан, която кой знае защо поизоставих 🙂

Адрес на фондацията на Сорос

Лекция на Сорос по темата в MIT

Черният лебед

Една пуйка всеки ден получава храна от стопанина си. С всеки изминат ден става все по-уверена, че той я обича и ще продължава да се грижи за нея. Минават хиляда дни. На хиляда и първият стопанинът заколва пуйката.

През 17 век в Европа вярват, че всички лебеди са бели. Изразът „Черен лебед“ означава нещо несъществуващо и невъзможно. До 18 век, когато в Австралия европейци виждат черен лебед.

Насим Талеб умее да открива поуките във всяка история и пролуките в човешкото мислене. От една страна го прави, за да се забавлява ( той предпочита да работи малко, да чете интересни книги вместо да гледа телевизия и да чете вестници, да говори с интересни хора, да се разхожда, да съзерцава), а от друга, за да се предпази и да спечели от случайността – особено от онези неочаквани събития с големи последици, които нарича „Черни лебеди“. Хобито му е да дразни хората, които вземат твърде насериозно себе си и качеството на познанията си, на които не им стиска от време на време да си признават, че не знаят. Интересува се основно от това как да вземаме решения в условията на недостиг на информация и разбиране, за да не се превърнем в пуйки.

Фен е на Пиер Хюе, Пиер Бейл, Попър, Поанкаре, Монтен, Хайек, Манделброт, Дани Канеман, Амос Тверски и т.н. Нарича себе си емпиричен скептик и епистемократ 🙂

В новата си книга (вече я има и на български за 15 лв., докато от „Хеликон“ си я купих на английски за 9.95 преди няколко месеца), Талеб отново е многословен и сладкодумен. Запознава ни с добри и лоши мислители и практики от областта на науката, бизнеса и философията. В индекса си подчертах доста имена. Има и дълга библиография.

По-рано съм писала за другата му книга:

Надхитрени от случайността

Надхитрени от случайността 2

Аристотел на 12 век (Пиер Абелар)

това не е единствената посветена им картина

Както обещах, ще разкажа за моя герой Абелар, а след време, когато науча повече за него и Елоиза, когато прочета някои от неговите работи и, надявам се, всички писма, които са разменили с любимата, ще напиша нещо по-сериозно за Knol и Wikipedia.

Пиер Абелар е роден в семейството на благородник, но вместо да стане рицар и да получи всички привилегии на първородния син , както изисква обичаят, след като изучава либералните изкуства, се отдава на философията и заминава за Париж, за да учи при най-добрите учители по диалектика.

Благодарение на острия си ум, любовта към победите, нетърпението на младостта, високото си самочувствие и скромното си смирение, Абелар бързо се откроява сред съучениците си и се издига дори над преподавателите си. Това, разбира се, няма как да остане безнаказано, защото посредствеността не търпи нищо по-високо от себе си. Отначало просто му се присмиват, после му забраняват да изнася лекции по някои богословски въпроси, под предтекст, че все още не е готов. Популярността му, обаче, расте, и все повече ученици напускат маститите си учители за да го слушат. Славата носи със себе си и пари.

Абелар е млад, красив, известен и богат. Няма жена, която да му устои, но той избира Елоиза – младо и твърде образовано за онова време момиче. Успява да наеме стая в дома на чичо й, който, загрижен за образованието на племенницата си, я поверява на Абелар като ученичка. Скоро двамата са толкова увлечени в любовна игра, че Абелар започва да изнася лекциите си  без предишната жар и с огромно отегчение. Връзката им става известна на всички, а Елоиза забременява. Абелар я води при сестра си и й предлага брак, но Елоиза отказва, тъй като това би навредило сериозно на кариерата му. Тя смята, че е по-достойно да бъдат приятели, отколкото съпрузи, защото тогава ще ги свързва единствено любовта, ще се срещат рядко, но с много радост. Освен това, тя подозира, че семейният живот ще пречи на  интелектуалните занимания на любимия й, и че не е справедливо този блестящ ум да бъде отдаден на една жена, вместо на цялото човечество. Ето защо моли Абелар да проучи какво мислят по въпроса философите. Въпреки, че в писанията им Абелар не намира нищо в подкрепа на идеята си, той успява да склони Елоиза да сключат тайно брак (за да не навреди на кариерата му), след което, разбира се, ще живеят далече един от друг и ще се срещат когато могат.

Скоро след това чичото на Елоиза подкупва един от слугите на Абелар и успява да го кастрира. Абелар, на свой ред, отмъщава на предателите не само с кастриране, но и с ослепяване. После отива в манастир; Елоиза също, а синът им остава при сестрата на Абелар. До вчера живеех с илюзията, че след това Абелар и Елоиза са живели в мир и тишина и са разменяли мъдри писма, но се оказва, че това е само началото на абеларовите страдания. Срещу него се организират религиозни събори, горят книгата му, заточват го многократно в манастири, в които пък монасите непрекъснато се опитват да го убият, а противниците му, които пътуват и изнасят лекции успяват да настроят срещу него много от някогашните му почитатели и приятели.

За Абелар най-важното е да изследва и да преподава, но през голяма част от времето възможността да се занимава с тези неща му е отнета. Освен това живее в постоянен страх. Един от светлите периоди в живота му е отшелничеството му – скоро след като заживява в построена набързо колиба на парчето земя, което му е отпуснато, при него се стичат десетки ученици, изоставили луксозните си градски домове, готови да спят на земята и да пишат на масички от буци пръст. Тъкмо когато се установява и построява параклис, Абелар отново е в опасност и трябва да търси ново убежище.

За негова радост, обаче, Елоиза, вече абатиса на орден, успява да се премести с монахините си на освободеното от Абелар място. След години, на любимата му са поверени тленните му останки, след време самата тя е погребана до него.