За образованието, бизнеса и свободата

Най-после успях да дочета две книжки, които се случи да чета едновременно. Прилежно си записах интересна библиография и пр. информация в специалната тетрадка и сега бързам да споделя и с вас.

Вече съм писала за две от книгите на онези симпатични немци Аня Фьорстер и Петер Кройц (тук и тук). Сега прочетох и третата (тук е на немски)преведена на български. Тя е  за това какво да се прави с човешкия потенциал в организациите, за това че ако искаме една компания да преуспява, трябва да осигурим на работещите в нея свободата и пространството, в което да се чувстват спокойни да творят, критикуват и рушат. Не е просто призив към мениджърите, обаче, и би била полезна (подобно на предишните две) на учениците, на които предстои да вземат решения за бъдещото си образование и кариера, понеже им показва възможните профили и кръгове, в които биха могли да се озоват в една съвременна успяваща компания, както и възможността да не се озоват в такава компания, че дори не винаги да имат работа. Може второто да е нежелано, но пък първото никак не е лесно, особено ако човек просто не може да се престраши да бъде творец или пък е толкова осакатен от училището си, че му липсват ключови умения и нагласи, които не се създават бързо и лесно.

Другата книга е „Митът за дисциплината” (Beyond Discipline) на Алфи Кон (Alfie Kohn). Каква е връзката между книга за педагогика и книга за бизнес? Това, че днешните ученици са утрешните възрастни на пазара на труда. Педагогическата книга може изобщо да не се интересува точно от този факт, а бизнес книгата може изобщо да не се интересува от състоянието на училищата, но връзката е твърде натрапчива в главата ми – може и да е заради това, че от една страна съм учител, а от друга се опитвам да подготвя учениците именно за оцеляване и успяване след завършване на формалното образование и съм убедена, че второто зависи в огромна степен от състоянието на училищата за огромната част от децата.

Педагогическата книга развива тезата, че налагането на дисциплина по какъвто и да е принудителен или манипулативен начин пречи и на образованието и на израстването на зрели, отговорни и добри хора, както и на съществуването на грижовни общности. Тя показва, че алтернативата на дисциплината не е непременно хаосът и настоява, че има връзка между конкретния изучаван материал и начин на преподаване (от една страна) и поведението на учениците в класната стая (от друга страна).  Именно това повтарям от години – няма как всеки ден да потопяваш учениците в скука и да очакваш да стоят като препарирани и да мълчат. Още по-странно е да им предложиш нещо интересно и вдъхновяващо и да настояваш да стоят като препарирани и да мълчат.

Но не е достатъчно просто да свалим белезниците от ръцете на децата и да им отпушим устите. Ако направим само това, наистина ще получим хаос. Важно е да се стремим към изграждане на грижовни личности и общност като сами даваме пример. Важно е да дадем истински права на децата, което да им помогне да се научат да поемат истинска отговорност.

Общото между двете книги е и това, че никак не е лесно ако държиш в ръцете си власт (като учител или мениджър, например)  да се откажеш от нея – не непременно защото си опиянен от властта и не искаш да я делиш с другите, а защото се страхуваш от хаос и провал. Съгласна съм че е основателно да се страхуваш от тези неща ако дадеш власт и свобода на хора, които никога не са боравили с власт и свобода и всъщност може и да не искат или да не им стиска да го правят. Това, обаче, не може да служи за аргумент  в защита на диктатурата в класната стая и в офиса.

Реклами

Какво се случи с Ани

„Провалихме се като социалисти” каза човекът, който не познаваше лично Ани, но след като прочете в блога ми текстовете за нея предложи да й праща в продължение на половин година сума, надхвърляща месечната й заплата. И изпълни обещанието си.

Този човек не беше единственият, който помагаше. Други хора също предоставиха месечна парична подкрепа не по-малка от гореописаната. Това даде възможност на Ани не само да напусне дома  на родителите си на село и да наеме приличен апартамент в града, но и да напусне работа и да се отдаде на рисуване.

Ани получи и съвсем нов лаптоп. Уредих й уроци по рисуване на символична цена (което означава, че аз поех останалата част от цената, присъединявайки се към Ани,  за да мога да гарантирам нормално и редовно заплащане на труда на учителката).

Бях решила да направя всичко възможно след изтичането на 6те месеца да осигуря още пари за още 6 месеца, така че Ани да има време за по-сериозна подготовка, която да включва не само рисуване, но и специализирани компютърни умения (мечтата й беше да се занимава с анимация), както и английски. Последното означава, че й бях посветила един следобед седмично за да й преподавам.

Междувременно проучвах възможности Ани да изкарва част от прехраната си с приложни изкуства – нещо, което тя беше заявила, че иска да прави.

Предвид осигурените условия и талантът на Ани, това можеше да е една история на успеха.

 

 

Отначало Ани не рисуваше толкова, колкото ми се струваше, че бих рисувала аз ако цял живот съм мечтала за това, но съм нямала възможност. Не съм й искала обяснение, но приех, че на село няма необходимите условия. Ето защо, помогнах на Ани да се премести в града – с тайна операция, за да не бъде спряна от родителите си. Офанзивата течеше по време на последните мъчителни дни от живота на баща ми и първите седмици от живота на сина ми. Разбира се, фактът, че баща ми умира от рак  беше спестен на Ани, като близките ми бяха инструктирани да изглеждат жизнерадостни и да не се издават дори в деня на погребението, на което не отидох, понеже трябваше да помогна на жив човек в беда.

Предлагах на Ани помощ с някои онлайн неща, със съвети и информация, но внимавах да не я притискам. Все пак,  от време на време исках да видя какво е нарисувала. Продължаваше да е по-малко отколкото аз бих нарисувала ако ми се бяха отворили тези възможности и ако имах таланта на Ани, а също й голямата й мечта. Приемах, че нещата ще потръгнат, когато детето тръгне на детска градина. Така минаха два месеца. А после детето тръгна на градина и мина още един месец.

Започнахме уроците по рисуване и продължихме с уроците по английски. За мен беше озадачаващо, че все по-често се получава така, че Ани не успява да дойде по една или друга уважителна причина. Още по-озадачаващо беше стаеното й негодувание срещу уроците по рисуване и липсата на подготовка за уроците по английски. Както и това, че не прие идеята да има собствен ключ за ателието и да рисува там (безплатно, разбира се) винаги, когато иска.

 

 

Защо се случи така? Честно казано не знам. Предполагам, че Ани всъщност не е искала наистина да се занимава сериозно с рисуване и да учи. Просто се получи така, че се хвана за тези идеи при един от първите ни разговори. Може би за да се хареса, не знам. А аз  й повярвах.

Нейното обяснение е различно. Според нея причината е в това, че бившият й мъж я разстройвал й това й пречело да се съсредоточи върху рисуването.

Вярвам, че в обяснението й има голяма доза истина, защото когато някой не прави нещата така, както Ани би искала да бъдат направени, тя се разстройва. Меко казано. Всъщност би могла да изпада в свирепо настроение, да крещи, да заплашва, а вероятно и да напада физически. Или пък да стиска зъби и да обмисля как да се измъкне –  ако не върви да направи всички тези неща – да речем ако този, който излиза от нейния сценарий съм аз, например. Другото, което би могла да прави е да злослови целенасочено и методично, да настройва хората един срещу друг по такъв начин, че да не им е възможно да сверят информация помежду си. Готова е да използва дори и детето си като оръдие за отмъщение и пр. Нямам време да привеждам примери, но ще споделя един: Ани е разказала на детето си, че баща му е лош и е намушкал майка й с нож в корема, а освен това е пускала микрофона на телефона си, за да може детето да чуе как баща му крещи. Както си спомняте, детето беше насочено към психотерапевт.

Всъщност оставам с впечатлението, че Ани възприема хората като актьори в режисирана от нея пиеса; тези, които не играят според очакванията й биват наказвани и/или елиминирани.

 

Всъщност Ани вложи огромната част от енергията си да дискредитира бившия си съпруг и да търси начини да го нарани. Не знам дали един подслушан от мен разговор между тях двамата не беше повратната точка в отношението ми към Ани – когато го чух как започна да заеква, докато се опитва да има собствени виждания по условията на развода и да иска да ги обсъдят.

Не знам как стана така, че се усъмних във версията й за случилото се в онази фатална нощ, след която се запознах с нея. И започнах да се задълбочавам в четене на показания; няколко пъти ходих да оглеждам къщата и двора.  И след седмици, в които случаят „Ани” изцяло окупираше мислите ми и разговорите, които водих с близките си, а дори и сънищата и чувствата ми, стигнах до извода, че Ани лъже. Да, факт е, че е прободена с нож, на който има отпечатъци и от ръцете на двамата, но това далеч не означава, че някой се е опитал да я убие. Факт е и това, че Ани се отказа да води дела срещу мъжа си, въпреки че й беше осигурен един от най-опитните адвокати в страната, при това безплатно. След като разговаряхме и тя осъзна, че когато обвиняваш някого в убийство не е достатъчно да си физически по-слаб от него и да заявиш, че се е опитал да те убие.

Все пак прокуратурата върна делото в дознанието за събиране на доказателства. Нямам представа какво се е случило по-нататък. Някак не ми се вярва дознанието да е положило повече усилия от първият път, когато  невъзвратимо бяха пропуснати възможности за изясняване на случая. Това, предполагам, е по-скоро в полза на Ани.

Срещнах се и с бившия й съпруг – най-вече за да чуя неговата версия за случилото се, както и за съвместния им живот. Предложих му услугите си като посредник и негов представител за уреждане на срещи с детето. Впечатленията ми от него потвърждават предположенията ми. Не знам дали се е срещнал с детето си, но съм убедена, че се чувства по-скоро облекчен от факта, че се е разделил с Ани.

 

 

Не съм общувала с Ани от почти четири месеца – за нейно и мое облекчение. Предполагам, че отново работи в шивашки цех. Предполагам, че продължава да се радва на финансова и продоволствена подкрепа от родителите си, каквато, вероятно не е преставала да получава и по време на месеците, в които й беше осигурена издръжка благодарение на писанията в моя блог.

 

Дълго време не се решавах да пиша за тази история, но хората продължават да са загрижени. Наскоро една онлайн позната мина през нашия град и предложи пари, а днес друга е оставила полезен линк. Мисля, че дължа обяснение на всички хора, които подведох.

Днес мислих дали трябва да  направя някакви важни изводи. Да, трябва. Това, обаче, не означава, че ще спра да давам шансове на хората и доверие в аванс.

 

 

Полезно за алтруисти, макиавелисти и всички останали

В това видео Голман представя книгата си (на английски със субтитри на английски)

Преди няколко години открих Даниел Голман, благодарение на книгата му „Емоционалната интелигентност“ на издателство „Кибеа“. Даниел Голман е психолог по образование; учил е в хубави училища като Амърст, Бъркли и Харвард и на 64 продължава да се учи и да учи другите, но ми стои някак различен от университетските преподаватели – вероятно защото такъв той не е. Голман има продължителен стаж като „science journalist“ – журналист, който пише за наука, което го прави доста добър в достъпното представяне на всякакви идеи. Ето защо книгите му се четат леко и увлекателно, въпреки че съдържат доста информация за физиологията на психичните процеси. Ако читателят не иска да запомни що е амигдала, таламус и подобни, може и да не се задълбочава в тях, но това никак няма да му попречи да разбере основният смисъл на текста.

Бих определила „Новата социална интелигентност“ (странен превод на Social Intelligence, The New Science of Human Relationships – вероятно за да не бърка с другата преведена на бг книга за социалната интелигентност – на Карл Албрехт) като синтез – Голман се опира на огромен брой изследвания и теории, за да ги свърже в смислена цялост, която може да даде отправни точки за продължителни изследвания. Предупреждавам, обаче, че синтезът на Даниел Голман не звучи толкова ефектно и не се чете толкова лесно като синтезите на Малкълм Гладуел, въпреки че също като в книгите на Гладуел могат да се прочетат доста истории; сравнението с Гладуел, обаче, не бива да отблъсква тези, които се интересуват сериозно от наука – надявам се да не ме разберат погрешно.

На 500 страници се обсъждат толкова много неща, че ми е трудно да ги изброя без да отделя доста време да прелистя още веднъж книгата, но тъй като не ми се отделя толкова време в момента, ще се опитам да избистря нещо като основна теза: че човешките мозъци са социални – прихващаме чуждите емоции като вируси, и също като вируси те биха могли да ни повлияят и на физиологично ниво … с това започва книгата, но не искам да ви оставя с впечатлението, че цялата е посветена на тази не чак толкова нова идея 🙂 Основният фокус е върху това как взаимодействаме на съзнателно и несъзнателно ниво, доколко сме вещи в това и как можем да развием нужните умения; става въпрос и за патологичните случаи, в които някои хора не успяват да развият способността да улавят и разкодират чувствата на другите. Тази книга е в голяма степен и за динамиката на алтруизма, за значимостта на сътрудничеството. В нея се обсъждат и конкретни области като родителството, любовта, образованието, лидерството, бизнесът, здравеопазването, справянето с престъпността и пр.

Не искам да ви оставя с впечатлението, обаче, че тя дава някакви рецепти за това как бързо и лесно да развием социалната си интелигентност с цел да манипулираме другите. Твърдо не! Ако смятате, че с нейна помощ ще станете новият Макиавели, грешите, но пък тя може да ви разкрие слабостите на Макиавели и да ви покаже, че човек би могъл да постигне много повече 🙂

Още повече бихте могли да научите ако поразчоплите някои заглавия от богатата библиография, което е задължително за студентите по психология 🙂 Както и за тези, които ще стават учители, лекари, бизнес мениджъри  и … кандидат-студенти 😉 Книгата можете да свалите на английски от множество торенти. В сайта на Голман, пък, може да откриете още доста интересни неща.

Безкръвен сценарий за края на бедността

Чета Howard Zinn , превъртам в ума си Модерни времена и Гроздовете на гнева и си спомням простичките думи на Лама Тубтен Йеше: „Искам нещо от някого – имам проблем с него. Не искам нищо от него – нямам проблем с него.“ От собствен опит знам, че ако не искам да имам вземане-даване с някого, в повечето случаи успявам да го избегна (освен ако не е представител на властта или престъпността – там е по-трудно). Мисля, че досега ми е било най-лесно да го правя с търговци, потенциални работодатели и клиенти. От едните не купувам, а  на другите казвам, че съм некомпетентна или заета.

Тези дни често мисля за конфликтите между служители и работодатели, някои от които са се превръщали в кървави битки, въвличащи хиляди участници. Дали е било възможно някои от тях да не се случват – служителите просто да си тръгнат след като не харесват условията?

Докато на мен в повечето случаи ми е било лесно да прекратя трудови / бизнес взаимоотношения, дори и ако не съм имала предвид конкретни алтернативни източници на доходи, за много хора това е било и все още е невъзможно. Защо?

Досега съм можела да си позволя да откажа работа, която не ми е по вкуса, тъй като е имало достатъчно търсене за услугите, които мога да предложа. За много хора това не е вярно – знанията и уменията им не се търсят или пък има твърде много други със същите знания и умения, готови да предложат труда си на още по-ниска цена.

Поуката? Когато твърде много хора знаят и могат точно това, което знаеш и можеш ти, е крайно време да разбереш, че трябва да научиш нещо ново. Или пък да помислиш как наученото може да се приложи в област, за която не си се сещал. Щеше да е по-добре ако се беше сетил по-рано.

Това, обаче, не е всичко. Има хора, които знаят и могат повече от теб, но въпреки това са без работа или получават малко. Защо?

Една от причините е, че не успяват да покажат на другите, че биха могли да им бъдат полезни. Те често не си дават сметка какво знаят и могат, защото не излизат извън рамката на квалификациите, описани официално на хартия.

Поуката? Когато мислиш, че не можеш да предложиш нищо, от което хората да се нуждаят, помисли за онези неща, които си научил извън училище, за онова, което вкъщи правиш най-добре, за хобитата си. Така от бивша учителка по руски, която умее да преправя артистично старите си дрехи, можеш да се превърнеш в нашумял моден дизайнер от местна величина, а по-късно да отвориш магазин, а след време да го пренесеш онлайн, за да продаваш на повече хора набираща популярност своя модна линия.

Може пък да си открил, че знаеш и можеш много, да преливаш от интересни идеи, но да не можеш да си вадиш хляба с тези неща, понеже хората наоколо не се сещат, че всъщност им трябва нещо, което можеш да предложиш.

Поуката? Научи се да показваш на хората нужди и възможности, за които не се досещат; научи се да убеждаваш и вдъхновяваш. Или пък се кооперирай с приятел, който умее тези  неща, но няма нищо за предлагане.

Това, разбира се, не е гаранция, че ще станеш пророк в собственото си село, защото хората наоколо може просто да не ценят тези неща или пък да не могат да си ги позволят.

Поуката? Дай си сметка за това, че по света живеят милиарди хора. До много от тях можеш да достигнеш онлайн. Май е време да повишиш виртуалната си култура.

Всъщност е твърде лесно да напиша всички тези неща. Истината е, че в момента те са неприложими за две големи групи трудоспособни хора – тези, които не могат да си представят, че е възможно и онези, за които е обективно невъзможно, защото са необразовани и прекалено бедни за да задвижат сами измъкването си от бедността. Истината е, че и двете групи се нуждаят от помощ – психологическа, образователна, финансова.

Вярвам, че е възможно тези, които не искат да работят в условия които не харесват, могат да си създадат нови работни места. Вярвам в това, че е възможно като потребители да подкрепим организациите, които смятаме, че предлагат не само качество, но и добри условия за труд и добро заплащане. Вече съществуват инициативи като Fair Trade, както и растящ брой хора, които отказват да купуват от непочтени производители и търговци. Същото правят и доста организации, включително бизнес компании. Вярвам в това, че е възможно като доброволци и социални предприемачи да помагаме  на хората, които искат да работят почтено, а като граждани да настояваме правителствата да подпомагат тези, които смятаме, че са в нужда (вкл. чужденци) – с нашите пари, събрани като данъци / като филантропи да даряваме пари на нестопански организации или сами да създаваме помагащи организации / като акционери да инвестираме в новопрохождащи фирми и кооперации – всеки да избере според левотата или деснотата на ценностите си 🙂

Не е нужно да водим кървава класова борба, да изискваме национализация или правителствен натиск върху непочтените експлоататори (които биха могли да корумпират правителствата). Можем да помогнем на почтените експлоатирани да се превърнат в конкуренти на непочтените експлоатиращи.

Още по темата:

Убий  хлебарката!

Социалното предприемачество

Краят на бедността

Колко струвам

Далай Лама за капитализма

Като нямат хляб, да ядат пасти

Какво са писали в Cosmopolitan през 1907

Модерни времена 2008


Гроздовете на гнева

Тема за размисъл

Не съм забелязала защитниците на свободния пазар да се обявяват против състраданието и помагането. Всъщност голяма част от тях са активно ангажирани да помагат, често без да огласяват действията си.

Забелязала съм обаче, че сред тези, които демонизират капитализма и настояват за преразпределяне на благата, се срещат малцина, които лично да се ангажират да помагат. Предполагам, че това изобщо не ги безпокои – имат си оправданието, че за тях самите трябва някой да се погрижи.

На мен ми е трудно да изисквам от други това, което аз самата не съм готова да дам.

За екологията на успеха

Специални благодарности на Митачето!

Преди около година Малкълм Гладуел издаде третата си книга ( след The Tipping Point / Повратната точка и Blink / Проблясък ). Казва се Outliers. Не съм забелязала да е преведена на български. Вчера я прочетох.

Тази книга е посветена на хората с изключителни постижения. Основната теза е, че средата играе значителна роля за успеха. Това, обаче, не бива да ви оставя с впечатлението, че индивидуалните вродени качества, положени усилия и пр. са без значение. Просто не това, а екологията на успеха е обект на изследването.

Подобно на предишните книги, Outliers e доста пространно изследване, написано на съвсем достъпен език, с много, но не прекалено много примери. Увлекателността идва от умението на Гладуел да разказва истории.

Бих искала да ви запозная доколкото е възможно със съдържанието:

Въведение: Историята на Росето – имигрантско градче, създадено от италиански селяни в щата Пенсилвания, близо до Бангор. Специалното постижение на Росето е открито през 50те от един лекар – макар че диетата им е типично американска за онова време и повечето от тях са са наднормено тегло, хората там не страдат от сърдечни заболявания и от стомашни язви; освен това не се самоубиват, не страдат от алкохолни и наркотични пристрастявания. В Росето никой не получава социални помощи и всеки умира от старост. Причините?

Глава Първа: Как хокейните и футболните отбори набират талантливи деца, защо някои деца се справят по-лесно с училище в първите години и как се задълбочават разликите между справящи се и несправящи се.

Глава Втора: Историите на Бил Джой, Бил Гейтс и Бийтълс. Защо най-преуспелите през индустриалната епоха американци са родени точно през трийсетте години на 19 век? Как се става велик музикант?

Глава Трета и Четвърта: Историята на Крис Ланган (засега човекът с най-високо IQ – около 190-210), който не успява да завърши колеж и доскоро работи като охрана в бар, въпреки че е посветил толкова време на интелектуален труд, колкото и повечето известни професори, историята на Робърт Опенхаймер, физикът, който ръководи американския проект за създаване на атомна бомба през Втората световна война. Защо става така, че голяма част от хората с високо IQ се представят доста посредствено в кариерата си? Как се отглеждат и възпитават децата на по-бедните и по-богатите в САЩ?

Глава Пета: Как потомците на евреите-шивачи, европейски имигранти в САЩ, завършват право, но заради произхода си не могат да си намерят работа в големите адвокатски фирми и основават свои, които днес са сред най-богатите и престижните. Историите на Джоу Флом и неговите конкуренти.

Глава Шеста: Кървавите родови вражди в Кентъки.

Глава Седма: Защо допреди няколко години е било толкова опасно да пътуваш с корейски авиолинии? Каква е приликата между корейските и южноамериканските пилоти? Как пословично опасни авиолинии стават безопасни?

Глава Осма: Каква е връзката между отглеждането на ориз и математическите постижения?

Глава Девета: Историята на експерименталната програма KIPP в обществените училища в Бронкс, а вече и на други места. Как децата в гетото стават толкова добри по математика, колкото и възпитаниците на престижните частни гимназии? Защо, обаче, не стават толкова добри в четенето? Какъв е проблемът с летните ваканции?

Епилог: Родовата история на автора – за расовите предразсъдъци в Ямайка.

След като разглежда влиянието на семейството, училището, културата, езика, Малкълм заключава, че за да изградим по-добър свят, трябва да изградим общества, в които на всеки да бъде даден шанс.

Наистина ли искаш да работиш за …?

Когато някой нов ученик ми каже, че иска да учи бизнес и да работи в голяма международна компания, почти никога не е правил опит да научи повече за това какво би могла да представлява работата му, а представите му се свеждат до това да бъде облечен в елегантен делови костюм и да седи в лъскав офис. Очаква тайните на занаята да му бъдат разкрити по време на следването му в университет.

Първата ми реакция към такива изявления е да си представя стрес и посредственост и да задам на ученика въпроси за размисъл, а ако успея да го накарам да се задълбочи, му препоръчвам и книжки, които да му помогнат да осъзнае какво се случва в сферата на бизнеса днес и какви са тенденциите, а ако се окаже още по-любознателен, го насърчавам да погледне и към по-широката картина, от която бизнесът е само част. Успоредно с това, обаче, насърчавам ученика да се вгледа навътре и да научи повече за себе си, да види по-ясно какво наистина иска. Понеже човек може да печели добре и без да носи дрехи, в които не се чувства удобно, както и без да върши неща, които го съсипват, а това може да се случи дори и ако не работи за голяма международна компания.

Една от книгите, които ще занеса в офиса следващата седмица е „Следи вместо пепел: как да работим с мисъл“ на Аня Фьорстер и Петер Кройц, авторите на „Всякакви, но не!стандартни„, за която писах преди година и половина. За съжаление новата е доста по-скъпичка (27лв), но изданието е висококачествено 🙂

Надявам се от тази книга учениците ми да научат, че днес достъпът до информация е твърде голям и расте, така че би било глупаво да разчитат на това в университета да получат знания, които да им осигурят трайно предимство. Всъщност голяма част от тези знания са достъпни за тях още днес и би било хубаво да се потопят в тях, така че да не се появяват в университета с умове като бели дъски, а поне с истински базисни знания за света (ама да оставим нуждата от това като тема за други текстове), пък и днес би било смехотворно да не могат да покажат в мотивационните си есета, че са изследвали поне частица от наличното безплатно знание в областта, за която кандидатстват.

За мен е важно да им стане ясно, че успехът не зависи толкова от големината на кофата със знания, а от умението да виждаш това, което други не са видели, както и от любовта, която влагаш в работата си, а най-вече от това дали откриваш в нея смисъл.

Иска ми се учениците, които мечтаят за хубава работа в големи международни компании да не бъдат движени от страх, а от страст, и да са толкова добри и креативни, че да не треперят в очакване да бъдат избрани сред хиляди кандидати за работа, а да бъдат тези, които избират, а компаниите да се състезават за тях. Ако все още държат да работят за компании, разбира се.

Беше ми приятно да открия, че авторите са чели внимателно любимия ми Виктор Франкл (оцелелият след пребиваване в концлагер виенски психотерапевт, който е написал чудесна книга за смисъла), както и любимата ми Исабел Аленде, както и други любими 🙂 За мен е важно тези, които пишат за бизнес да познават повечко неща извън тази област.

Ето една презентацийка – манифест на авторите