Качеството на прозата

Понякога хората оценяват качеството на прозата според степента й на реалистичност. Хората, обаче, виждат различни реалности. Племенницата ми, например, живее в реалност, която бих определила като сапунка; аз живея в архетипна приказка. Някои вярват, че водата може да се превърне във вино, а други вярват, че ако след няколко години съвместен живот хората се държат за ръце на улицата, просто се правят на влюбени.

В един роман Маркес разказва за момиче, което излиза на двора за да прибере изпраните чаршафи и се възнася с тях в небето. В интервю казва, че това е версията на майка й, а иначе момичето било избягало с някакъв войник. Маркес смята, че първата история е по-достойна да влезе в романа.

Както обяснява Кундера, романите служат за това да изследват различни сценарии за живота. Кой познава човешката природа толкова добре, че да бъде съвсем сигурен когато казва, че някои сценарии са фалшиви? Понякога те ни въвеждат в непознати за нас светове, и не разполагаме с никакъв инструмент за преценка, освен възможността да направим скок на вярата.

Реклами

За ползата от четенето на романи

Милко обича да чете романи, но винаги казва, че това е безполезно. Не знам дали го прави защото обича да се заяжда по принцип, но ми се струва, че поне донякъде си вярва. Всъщност повечето хора възприемат четенето на романи като вид бягство от реалността, но аз мисля, че качествената художествена проза по-скоро е истинско хвърляне в реалността. Тя ти блъсва в лицето неща, които не забелязваш или избягваш да забелязваш в живота си като или изчиства разсейващите те дреболии, за да се съсредоточиш върху същественото, или пък насочва вниманието ти към тях, за да осъзнаеш как замърсяват истинския ти живота.

Разбира се, има и прекрасни романи които не правят това, но те са от друг вид. В един тест за SAT бяхме попаднали на разграничение между “daydream / escape literature” и “истинската литература”. Като примери се разглеждаха криминални романи в сравнение с романи, чийто сюжет включва престъпления, но никой не ги определя като криминалета, напр. “Престъпление и наказание” на Достоевски. Първите носят временно развлечение и утеха, докато вторите по-скоро могат да те разстроят. Първите не те сблъскват челно с реалността, а ти помагат да я напуснеш. Ето защо са по-популярни от вторите. Хората страдат достатъчно в реалността, и с удоволствие я напускат от време на време. Ето защо им харесват филми като “Американски пай”, но не и такива като “Американски прелести”. Вторият е доста смущаващ и, както казват, “натоварващ”.

Харесвам класически криминалета – на Агата Кристи, Артър Конан Дойл, заради това, което ме кара да харесвам и елементарната математика – удоволстието да разрешиш някаква малка загадка – абе, като решаването на кръстословици. И все пак през живота си съм прочела съвсем малко криминалета. Привличат ме другите, истинските романи, а сюжетът винаги е без значение. Мисля, че те са врата, през която надзъртам в Цялото.

Може да са “натоварващи”, може да ме заболява от тях, но винаги проумявам по още нещо, а колкото повече проумявам, толкова по-щастлива се чувствам. Глупости говорят тези, които ви казват, че когато трупаш мъдрост, трупаш и тъга. Ако беше вярно, щеше ли да съществува изразът “Да гледаш философски на нещата”, а?

За изследването на литературата

Мишо някога е обожавал да чете, но изучаването на литература в училище го е оставило фрустриран и отвратен дотам, че да започне да избягва четенето на художествена литература. Разговорът ни за смисъла от изучаването на литература продължи две години и се разпростря на десетки страници в неговите тетрадки за домашна и ме изпълни с омерзение от начина по който се учи литература в България, въпреки че когато бях ученичка, методът беше същият, но аз бях О.К. поради наклонността си към анализиране изобщо и любопитството си към начина по който анализират другите. Освен това, когато започнахме да анализираме литературата в училище, вече имах доста повече читателски стаж от средностатистическите деца (започнах да чета на 3.5) и любовта ми към книгите нямаше как да бъде разколебана от училището, на което обръщах минимално внимание. Някак бях усвоила и медитативното умение да се включвам в играта без да разсъждавам за смисъла й.

Училището, обаче, не е създадено за децата-изключения, които могат да го преживят без да им останат грозни белези. То следва да се съобрази с повечето деца, които се научават да четат на 7.5, а вкъщи може и да нямат книги. Училището следва да направи за тях това, което за мен направиха родителите ми, бабите и дядовците ми – да вдъхне любов към знанието, а не отвращение. Влюбените в знанието могат да научат всичко, точно както истински влюбените обожават да правят с любимия неща, които би им било досадно да правят с други. Едва когато се влюбиш в литературата, имаш шансове да се научиш да я анализираш.

Българският подход към изучаването на литература е чисто академичен от самото начало, което го прави осакатен и осакатяващ.

Академиците вярват, че Хамлет е измислица, че съществуват само Шекспировите думи, следователно може да се говори само за тях, но не и за Хамлет. Пука му на един седмокласник за художествените средства в разказа “Ангелинка”, но е почти сигурно, че вече се е влюбвал, по-вероятно безнадеждно и отдалече. Не е ли по-смислено да размишлява, разговаря и пише за влюбеното момче, отколкото за думите на Елин Пелин?

Академиците вярват, че не съществува останалият свят на Хамлет, че останалото е мълчание. Те не се интересуват от личността на Хамлет, а от средствата, чрез които Шекспир въздейства емоционално на читателя. Сякаш Шекспир е разсъждавал аналитично през понятията на литературоведската терминология докато е писал Хамлет и е обмислял хладнокръвно бъдещия ефект на всяка дума и запетайка, бидейки сигурен, че пиесите му ще се поемат от еднородна маса хора, които са програмирани да откликват еднакво на емоционални стимули. Ето откъде идват любимите на децата ни изводи, които следва да запаметят за да изкарат шестица, например, въздействието, което предизиква у читателя честото повторение на звука “р” в третата строфа на поемата Х.

Ехооо, всеки нормален човек се интересува от човеци, а не от буквата “р”. Ето защо в училище би било много по-полезно и завладяващо учениците да се съсредоточат върху героите и техните характери и съдби. Човеците се сравняват и идентифицират с хора, а не с буквата “р”. Докато го правят в училище, те се научават да четат, говорят и пишат, но още по-важно да осмислят себе си и останалите човеци. Така растат по-мъдри и добри хора. Този подход се нарича “критицизъм” и се схваща като твърде профански в съвременните академични среди. И все пак, в други страни той не е изхвърлен от училище и там освен че децата “наивно” вярват в героите, имат право на индивидуален емоционален отклик. Там не е нужно да прочетат литературни анализи за 7 клас, за да научат как трябва да се чувстват когато четат “Ангелинка”. Няма нужда и да изследват епохата в която е творил авторът, защото влюбени плахи момчета е имало и ще има вечно.

Изкуството на романа

Една от любимите задявки на Милко (големият Милко, който коментира тук на кирилица, не този Милко) е за ползата от четенето на романи. Това е единствената тема, по която не съм се хвърляла в спор с него, защото Милко всъщност харесва романи. Проблемът е, че има твърде изтънчен вкус и нулева толерантност към всеки роман, който се отклонява от тоналността на приключенията на Швейк и Остап Бендер. Може би това е наказание от предишен живот, в който е бил агелат, т.е. човек лишен от чувство за хумор – примерно блед писател, творящ сантиментални романи.

Ако се вземах твърде насериозно, щях да посъветвам Милко да прочете книжлето на Милан Кундера “Изкуството на романа”, но тъй като не се, ще я препоръчам на Лъчо и Митака, които бива да го направят в началото на третата година от колежа, на Ели, която може би я е чела, на Валя и всички останали фенове на Кундера, на Никола, за да поддържа ренесансова форма, на Дафа, която ще я оцени, и на учителите по литература, които биха приковали вниманието на учениците си като я осмислят и добавят щипка познания за И Дзин, Таро и Юнг, които не се споменават в самата книга.

“Изкуството на романа” е малко книжле (166 страници на български) от седем разнородни части (есе, интервю, речник), писани в различни времена.

Ето какво в общи линии можем да научим от книгата:

Глава 1: Охуленото наследство на Сервантес

Когато Митака си беше дошъл за коледната ваканция и говорехме за колежа, знанието и всичко останало, той попита кога са се скапали нещата, тъй че западната култура да се нацепи на тънки трески. Това, скъпи ми Митак, ще учите последната година, като обсъждате есето на Хусерл за кризата на европейските науки. С това започва и книгата на Кундера.

Реторичният въпрос на Милко, който всъщност е твърдение, че романът няма никаква практическа стойност, за разлика от специализираното техническо познание – точно това е духът на кризата на модерните времена:

хората вече не се стремят към знанието заради радостта от него

водени от прагматизма, те се специализират тясно и губят представа за общата картина

Мили деца, мисля, че вече си спомняте разговора ни за разликата между Artes Liberales и Artes Mechanicae. Първият тип бакалавърско образование ти помага да изградиш цялостна представа за света, широка база, на която да стъпиш, за да се задълбочиш в избраната магистърска / докторска специалност по-късно.

Прагматичните специализирани научно-технически познания не могат да утешат разбитите сърца, да помирят ненавиждащите се съпрузи и пр. Те просто не се интересуват от човешката драма. Тя бива изследвана в други области – в романа. На историята на “европейския” роман, започната от Сервантес е посветена книгата.

В първата глава Кундера говори не само за споменатата криза на европейската цивилизация, но и за:

Двойствеността и несигурността, които трудно разбираме и преглъщаме, заради което трудно схващаме мъдростта на романа. Той не ни дава окончателен отговор кой е прав и кой крив – дали Анна Каренина е жертва на ограничен деспот или Каренин е жертва на неморална жена. Глупавите учители по литература, обаче, винаги имат верния отговор, а ние можем само да се надяваме да го уцелим, докато ни изпитват.

Стесняващият се свят – докато Дон КИхот може да се шляе където си поиска, аз се чудя къде да се дяна.

Историята, която може да те размаже така, както аз размазвам мухи с Newsweek.

Глава 2: Разговор за изкуството на романа

Разговор между Милан Кундера и Кристиан Салмон.

Тук Кундера обяснява що е психологически роман и защо неговите романи не са такива. Споменава Дидро, Ричардсън, Гьоте, Констан, Стендал, Пруст, Джойс, Кафка, а аз си казвам, че някой ден ще им дам шанс, Щом Джойс се оказа добър, нищо чудно да ми харесат и останалите. Да, да, имам магистърска диплома, която ми дава право да преподавам не само английски, но и литература на български в гимназиален курс. Това не значи, че съм чела повечето неща, които се преподават. Това е магията на българското висше образование.

От тази глава разбирам, че светът се е превърнал в капан с избухването на Първата световна война. Продължавам с утроени сили да търся начина за измъкване.

Кундера смята, че всеки герой има екзистенциален код, който е съставен от няколко ключови думи. Мисля, че това е вярно не само за литературните герои – всеки от нас има няколко важни неща, около които се върти животът му. Забавното е, че ключовите думи, с които се изразяват тези важни неща могат да имат различно значение в екзистенциалния код на други хора. Докато за един приятелството включва споделяне на пари и тяло, за друг важи строгото разграничение между приятелство и интимни взаимоотношения, както и поговорката “Приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари!”. Ето защо, мили деца, когато спорите във форуми, пишете есета или се карате с гаджето си, е полезно да уточнявате съдържанието, което влагате в думите. Екзистенциалният код на душата предопределя и често повтарящите се теми в различните блогове. Да вземем за пример Марудина. Ако съдим по блога й, екзиастенциалният й код включва думите “потребител”, “обслужване”, “качество”.

Тази глава ме дари с прозрението, че всъщност бих могла да пиша романи. Точно като Кундера, обичам да размишлявам върху разни въпроси, да не откривам окончателни отговори, да се оставям на мъдростта на ситуациите и персонажите и да виждам как ще се развиват съдбите им, да проследявам и алтернативни развития. Първият си роман ще посветя на Додо.

Тук М.К. говори и за връзката между романа и историята и откроява два вида романи – 1. изследване на историческото измерение на човешкото съществуване. 2. илюстрация на историческа ситуация. Разяснява ролята на историята в своите романи. За децата ще спомена, че М.К. е напуснал тоталитарна Чехословакия, за да заживее във Франция.

В края на тази глава Милан Кундера обяснява каква е главната функция на романа, основанието за неговото съществуване. “Романистът не е нито историк, нито пророк, а изследовател на съществуването.” Той изследва различни възможности – как би могъл да съществува човек в една или друга ситуация, а всяка ситуация предлага различни възможности. Героите са като Нероден Петко – показват ни, че животът може да бъде живян и така, и онака, и по трети и четвърти начин.

Който е усетил духа на И Дзин, знае, че човешкият ум е предпоставка за съществуването на множество ситуации, които могат да се развият по различни начини, в зависимост от изборите, които ще направят участниците в тях.

Великите романисти имат смелостта да изследват развития, които се различават от предлаганите от Холивуд. Ако четеш повече романи, ще се научиш да си представяш повече сценарии. Така ще станеш по-толерантен към действащите, чувстващите и мислещите различно от теб. Ще станеш по-креативен при решаването на проблеми. Ето защо добрите либерални американски колежи искат от бъдещите лекари и инженери да четат романи – за да не се задоволяват с готови отговори.

Глава 3: Бележки, вдъхновени от “Лунатиците”

“Лунатиците” е трилогия от Брох. Кундера я използва, за да покаже различни възможности за човека попаднал в еди-каква си ситуация. В романа са открити три възможности, представени чрез трима герои. И после пак ми кажи, че нямаш избор!

Според Кундера, корените на един персонаж не е задължително да се търсят в детството му (в романа дори може да не се споменава за него); те може да се намират в друг век – идея, която би допаднала на Додо, който може да се впусне в изследване на Теорията на Жълъда, да обясни дали е станал това което е благодарение на хасковската среда, и някой ден да публикува нова книга с отговорите на представителна извадка пораснали мои ученици на въпроса доколко израстването в тази среда е предопределило по-нататъшната им съдба.

В тази глава Кундера ни показва, че не всички събития са причинно обусловени. Защо Каренина се хвърля под влака, след като е дошла на гарата да посрещне любимия си е толкова загадъчно, колкото и закъснението, с което Додо и Лъчо изпращат готовите документи за кандидатстване в колеж.

Всъщност някои хора са движени от ирационалната логика на смесването, която може да те накара да възприемеш колегата Х като клонинг на неприятния съсед У, въпреки че единственото общо между тях е формата на носа.

В тази глава се говори и за символите, които ни омагьосват дотам, че да позволим на диктаторите да се задържат на власт десетилетия или да не се впечатляваме от смъртта, настигаща хиляди хора по магистралите. Хареса ми мисълта, че критерий за зрялост е способността да устояваме на символите. Дали М. К. Е запознат с работата на Юнг не може да се разбере от тази книга.

Тук се говори още за способността на романа да интегрира други форми –поезия, философия и пр. без да изгуби идентичността си. Някой ден ще напиша “Изкуството на блога” и след 200 години ще го включат в списъка с Great Books на някои колежи.

Останалото в главата е за незавършеността на великите неща и за щатния модернизъм.

Глава 4. Разговор за изкуството на композицията

Тук разбирам, че Милан Кундера има музикално образование че е композирал и изобщо не е подозирал, че ще започне да пише романи.

Откривам, че великите му романи с математическа прецизност повтарят две архетипни композиции. Повечето от тях повтарят композицията на най-доброто сътворено от Кундера музикално произведение. Оказва се, че това не е никак преднамерено и остава незабелязано за самия Кундера, докато не прочита статията на един критик “Геометрията на Шегата” – текст, който изследва “математическия ред” на един от романите му. В тази глава се говори доста за Бах, Шопен и др.

Тук е време да припомня, че Artes Liberales в класическия му вид предполага изучаване на музика.

Останалата част от главата е за правдивостта.

Глава 5: Там нейде отзад

Поетите не измислят поеми

Поемата е някъде там отзад

От много, много отдавна е там

Поетът само я намира

(Ян Скацел)

Главата започва с истинска история от комунистическа Чехия, която отърчах да прочета на Стоян, за да се посмее и той. Тя служи за основа на разяснението на понятието “кафкианско”. Мисля, че днес ще отида до книжарницата да си купя Кафка и да задължа Стоян да го чете. Нали си пада по изследване на тоталитаризма …

Глава 6: Седемдесет и три думи

Оказва се, че преводачите правят каквото си щат с книгите на Кундера. Това го кара да отдели години за да надзирава преводите на четири езика (тези, на които може да чете от многото, на които се превеждат). Аз пък предпочитам блогът ми да е публичен домейн и всеки да прави с текстовете каквото си иска. Така се живее леко.

Когато М. К. Започва да подивява съвсем, негов приятел му поръчва да напише за списанието на което е редактор речник на романите си. Можеш да го намериш в тази глава – афоризъм, безделие, възбуда, въобразжение, граница … забрава, интерю, кич … мачо … музомразец … ритъм … съветски … шрифт.

Глава 7: Реч в Йерусалим: романът и Европа

За мъдростта на романа и смеха на Бог.

Ако книгата ти харесва, купи си я само за 12 лева от Колибри.

Ако все още ме обичаш след този ужасно дълъг текст, гласувай за мен

спрях да чета „Малкият принц“

Допреди няколко години го четях поне веднъж годишно. По едно време забелязах че съм спряла. Защо? Защото пораснах малко.

Години наред Малкият принц беше мой приятел. Аз го разбирах. Той мен. Заедно и поотделно бяхме по-велики от възрастните и можехме да се забавляваме да бъдем още по-велики като проявяваме снизхождение към тях.

Когато си артистичен и забавен, изтънчен поет и мечтател, е толкова лесно да презираш обикновените възрастни, които се занимават със скучни неща и пропиляват живота си побъркани от своите мании. Толкова е естествено да бъдеш тъжен и неразбран, разочарован. Толкова е елегантно, сладостно-горчиво.

Когато не си срещал възрастни които не са изгубили способността си да разпознават слона в боата, никак не ти се иска да пораснеш, защото очакваш че тогава ще ти се наложи да говориш за пари и вратовръзки. Не че познавам лично кой знае колко такива възрастни, но някак се научих да бъда повече от снизходителна към другите. Не че прекарвам много време с тях ако мога да го избегна, но започнах да ги разбирам и обичам. Все по-често изпитвам инстинктивното желание да изгладя с палци бръчките от челата им, от което главите им ще олекнат.

Идва време, в което разбираш че си израснал поредната си невроза и любимата ти книга ти е като отесняла дрешка. Тогава ти става малко тъжно за автора и си казваш че ако не беше умрял, можеше да има шанса да порасне.

Същото се случва и с любимата ти поезия и музика. Тя връща стари чувства. Можеш да изпиташ умиление към изминали години, да поплачеш и да прегърнеш по-младия човек който си бил, но да прекараш твърде много време със старите парчета е изнервящо и изморително.

Всеки творец в известна степен пресъздава неврозите си. И аз го правя. Когато четеш блога ми, разбираш кои са някои от важните ми неразрешени въпроси, защото се връщам към тях.

Не мисля че всеки творец е нелечимо луд, противно на обичайното мнение. Мисля че различните творци изразяват несъзнателно степента си на зрелост. Ако проследиш творчеството им, можеш да проследиш израстването на някои, както и да наблюдаваш зациклянето в собствените нерешени проблеми на други.

Ето как изучаването на биографията на твореца може да хвърли светлина върху творбите му и обратно. А от своя страна почитателите на творбата виждат / чуват в нея толкова колкото могат, в зависимост от степента на собственото си израстване.

Същото се отнася за философите и техните читатели, както и за религиозните хора, които имат различни идеи за Бог, в зависимост от степента си на духовно развитие, а не толкова от конкретното вероизповедание.

По същия начин една психотерапия помага на едни, но не помага на други. Ако самият терапевт не се е изкачил малко по-високо от пациента си, как ще му подаде ръка и ще му помогне да се изкачи?
Да общуваш с хора (лично или чрез творчеството им) които споделят твоите неврози е приятно и успокояващо. Ти си разбран, сред свои. Създаваш си малко общество, което ти помага да се чувстваш адекватен. Малкото общество удобно се капсулира и изолира от външния свят. Нещо като пиле, което вместо да се излюпи, изгражда все по-дебела черупка за да се защити.

Нужна е много топлина за да измътиш яйце с удебеляваща се черупка. Някои пилета умират преди да успят да излезнат от яйцето.

Ако продължавам да те кефя, продължавай да гласуваш за мен – в горния ляв ъгъл на страницата, до снимката ми (долу вдясно) кликни върху зелената буквичка В, а може и да ме аднеш в Technorati от бутона под снимката.

плитко и банално

sozopol-dinev-1.jpg

„…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова дълго време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.“

Точно и банално от Иречек.

Чета „Литература и интелигенция“ на Боян Пенев. Бих прочела и книгите на Иречек за България. Век и половина сме си същите. После ще прочета и „До Чикаго и назад“.

Какво всъщност съм знаела за Алеко?

Не обичах историята. Не съм я разбирала. Никой не е искал от мен да я разбирам.

Какво дежурно образование съм имала. Духът е бил добре затворен в бутилката. Сега бутилката е празна и кой знае къде захвърлена, а духът е емигрирал.

Старите книги са reality check.

Буря в чаша вода са вълненията наоколо. Малката чаша на провинциална България. Стените на чашата ни отделят от широтата на света. Отделят ни и от дълбочината на океана.

Хвърли едно око и на Иван Хаджийски.

*Картинката си взех от Евгени Динев. Понеже ме мързеше да продължа да търся снимки от онези времена.

другите в мен

embryo.jpg

Индивидът и средата
Първият урок по литература.

Раждаш се беззащитен и оставаш такъв доста дълго време. За да оцелееш за тебе се грижат други хора. Не просто оцеляваш, ами и научаваш разни неща – много повече от това да ходиш, говориш и ядеш с лъжица. Повечето от тези неща не научаваш съвсем сам, а с помощта на възрастните. Някои от тях съзнателно се опитват да те научат на това или онова. Други изобщо не се опитват, но без да осъзнават те учат с личния си пример, с одобрението или критиката на нещата, които правиш. Има и в случаи, когато възрастните съзнателно се опитват да те научат на нещо, а несъзнателно те учат на друго. Ето как се случват нещата: майка ти ти казва, че е много лошо да се лъже и винаги когато те хване в лъжа ти се сърди по няколко дни, наказва те да не гледаш телевизия или ти хвърля един бой. Тя съзнателно иска да те научи да не лъжеш. Да но идва съседката и те пита дали имате пила за нокти. Ти й услужваш с пилата от вълшебното несесерче на мама, след което съседката връща пилата с изкривен връх. Майка ти започва да ти крещи, че не е хигиенично да се ползват чужди тоалетни принадлежности, че не е възпитано да се искат такива от съседи и т.н. Тя съзнателно иска да те научи на всички тези неща. Ти несъзнателно научаваш, че има случаи, в които е по-добре да се излъже – по-добре е да кажеш на съседката, че нямате пила или не знаеш къде е, отколкото да й обясниш, че не е хигиенично и пр. Научаваш и това, че не бива да лъжеш близките, но можеш да лъжеш останалите. Ето как съзнателно или несъзнателно средата те оформя. Така че повечето неща, които казваш и правиш не са мотивирани от твоите вътрешни желания и убеждения, а от тези на околните. Оттам когато пишеш съчинение в училище, ти изразяваш убежденията и нагласите на тези, които са те възпитали, пък ти се мислиш за оригинален. Ха-ха! Така можеш да си караш до края на живота си. Можеш да станеш дори писател и да се смяташ за велик и оригинален мислител, може да се избиват да купуват книгите ти, и пак всичко, което пишеш да е това, което е дошло в теб отвън, от средата ти. Така ти си прокт на своето време, класа и пр. По същия начин такъв продукт е и творбата ти.

Но може да стане и така, че в един момент да усетиш, че нещата, които мислиш, говориш, правиш са продиктувани отвън и са в противоречие с нещо дълбоко вътре в теб. Може пък да не искаш да лъжеш съседката и колкото и да не е учтиво да й обясниш туй-онуй за хигиената, пък тя ако иска да се сърди. И така разбираш, че някои твои принципи не са неизменни природни закони, а просто нещата, в които еярва майка ти, нещата, в които май вече не си чак толкова убеден. Това е началото на твоето пробуждане и порастване. Психолозите май наричаха това начало на процеса на индивидуация – път, който ще изминеш за да станеш уникална личност. Една уникална личност може да стане писател, който да пише неща, които са или не са в съгласие с това, в което вярва средата му – понякога е съгласен, понякога не е, ама все има неща, с които открито не е съгласен и ги изразява в книгите си. Той може дори да въздейства върху средата и да я промени, да прокара нови идеи, да напише нещо в нова форма (да не мислиш, че романи са съществували винаги? Не, появили са се по едно време…).

Когато анализираме литературна творба, трябва да си даваме доколко тя е продукт на индивидуалността на писателя и доколко на средата му. Често се получава смесица от двете. Така че ето какво трябва да знаем преди да пристъпим към анализ на творбата: трябва да сме наясно кога и в какви условия е писана (социални, политически, културни, квото се сетиш), какъв е произходът на автора – т.е. как средата на автора е повлияла върху написването на творбата. Трябва, обаче и да сме наясно с индивидуалните особености на автора – за това можеш да разбереш от биографични данни, а може и автобиографични, от писма, дневници, спомени.

Ако не си наясно с горните неща, може въз основа на силно индивидуална творба да си извадиш погрешни изводи за времето и обществото, като им припишеш индивидуалните особености на автора. А може и да си направиш заключение, че авторът е оригинална личност, пък той да не е, а ти да си мислиш така, понеже е живял в други времена и места и просто е различен от тебе, но всъщност е твърде подобен на съседите си и баба си.