Leisure

What is this life if, full of care,

We have no time to stand and stare.

No time to stand beneath the boughs

And stare as long as sheep or cows.

No time to see, when woods we pass,

Where squirrels hide their nuts in grass.

No time to see, in broad daylight,

Streams full of stars, like skies at night.

No time to turn at Beauty’s glance,

And watch her feet, how they can dance.

No time to wait till her mouth can

Enrich that smile her eyes began.

A poor life this if, full of care,

We have no time to stand and stare.

Според обичая, утре сутринта трябва да раздам храна, защото ще са минали 6 месеца от смъртта на татко. Реших да раздам това много любимо за него стихотворение.

Advertisements

Задушнически въпроси

Днес за втори път раздадох храна „за душата на баща ми”, т.е. за успокоение на майка ми. Този ритуал (като всички други ритуали, за които се сещам) не ми идва отвътре, заради което дори не съм научила точните думи и жестове. Просто казвам, че раздавам, защото е Задушница / 3 месеца от смъртта на татко, чувствам се неловко и бързам да се свърши.

Днес, когато за втори път чух ритуалния отговор, осъзнах, че съм права в предположението си, че  нашенските ритуали за мъртвите всъщност обслужват живите: част от отговора гласи „Да ти е видено.” Преди време научих какво означава това – пожелание Дядо Боже да запише, че съм извършила едно добро дело и (след смъртта ми?) да ми се отплати.  Научих го от моя близка, която принципно не одобрява факта, че редовно помагам на „чужди хора”; при един такъв случай ми каза „Дано да ти е видено на оня свят”. Може би защото не е убедена, че ще ми е видено на този. Каза го  по-скоро за собствено успокоение – за да осмисли абсурда на поведението ми.

Някой наясно ли е какво се има предвид с това пожелание – дали да ни се случи нещо хубаво на този свят, на онзи свят или и в двата?

Чудя се дали има начини наистина да се помага на мъртвите? Както момиченцето помогна на Кентървилския призрак или нещо подобно?

10 септември

Ако татко не беше починал малко след като се роди Пипи, днес щеше да навърши 75 години.

Татко се е родил в същата година, в която се е родило е бебето на анимационната героиня Betty Boop. Открих това ден преди да разбера, че е болен от рак и ще си отиде всеки момент. Мислих си за това на колко различни места, от колко различни майки са родени.

Един ден по-късно започнах да мисля за много други неща. После приех, че много от тези въпроси ще останат без отговор, както винаги съм предполагала. И си казах, че може би и няма смисъл да знам. Защото знам най-важното. Въпреки, че за всичките 39 години съм имала много малко време да говоря с него. За това нещо, обаче, не са нужни думи. Но пък е нужно да осъзнаеш, че не са нужни думи.

Оттогава насам от време на време получавам по някой отговор. Ей така, като подарък.

Благодарна съм, че Стоян прекара доста години близо до татко. Мечтаех си за десетина години и за Пипи, но се радвам, че поне успяха да се видят няколко пъти. Ще го водя понякога в градската градина до онези хубави големи дървета, за които си мисля разни неща.

Друг път пак ще пиша за татко  🙂

Честит рожден ден, татко!

Днес татко става на 73 годинки. Подарих му няколко чифта хубави чорапи.

Мисля, че той е истинската костенурка, но не го познавам добре. Той е толкова потаен. И толкова над всичко. Понякога ми е тъжно, че никога няма да го опозная, но после чувствам, че всъщност знам най-важното 🙂

Ето тук има съвсем мъничко за него. Ако искаш, прочети. Какъв друг tribute за него днес … не знам 🙂 На него всичко винаги му е достатъчно, но за разлика от мен, когато му потрябва нещо, не се притеснява да го поиска, не се притеснява да получава.

От него знам основно две неща:

Като ти дават вземай, като те гонят бягай.

Избягвайте резките движения (Остап Бендер е любимият му герой, а 12те стола нарича „Много мъдра книга“)

Понякога много се забавлявам от факта, че с Юлиян Вучков са били съученици в гимназията 😀

Може би мечтае най-после някой от мъжете ми да го бие на шах, но досега от близките е успявала да го бие само малката ми племенница, но тя е вундеркинд 🙂 Мечтае и за това най-после някой от мъжете ми да иска да ми подари света и тихо презира всички които не го правят. Това, разбира се, никога не ми е пречило да ги обичам. Не нося авторитета на татко в главата си. Той в известен смисъл не е никакъв авторитет, защото никога не съм преценявала постъпките си през неговите очи. Защото е ненатраплив като следа от полета на птица. Най-важното което съм получила от него е свободата.

Татко ме научи да чета на латиница и да познавам часа.

Благодаря и за годините, в които Стоян живя у тях и се разхождаха бавно и замислено по улиците и наблюдаваха пътешествията на охлювите.

И за това, че когато всички бяха ужасени, че съм избягала от мъжа си след сватбата и смятам да си родя бебе от друг, той казал на майка ми: „Трябва да уважим желанието й да стане майка.“

Всъщност за него бях по-скоро синът в семейството. По едно време си беше сложил на рафтчето своя снимка с гола глава от 6 клас, понеже нямал моя, а тази му напомняла за мен.

Предполагам, че от него съм наследила дарбата да пиша – някога е писал разкази, с които е печелил конкурси, а като студент в Москва е бил редактор на студентския вестник. Но никога не говори за това 🙂

Пишеше ми много писма като бях студентка, но наскоро изхвърлих и тях с всичко останали материални неща от миналото. Каквото ми е важно, си го нося в ума 🙂

Някои смятат, че съм кръстена на негова любима от студентско време, но истината е, че това е историята на името на сестра ми, но никой друг не знае, а аз си мълча пред семейството 😀 , но го разказвам като виц на приятели 😀

Татко е удивително политически некоректен и точно толкова широк, толерантен и неотмъстителен. Например винаги пита „Тоя турчин / циганин / арменец / евреин ли е?“ и винаги побеснява, когато чуе националистически брътвежи.

Всъщност татко псува … както и аз 🙂 – когато е необходимо 😉

Той е удивително невъзпитан, но в същото време е рицар. Като малка, разбира се, исках да се омъжа за него. Майка ми още не може да ми го прости, но аз съм й простила отдавна. Сега ми се оплаква от него и ме кара да му говоря, че можело да ме послуша. Аз пък й казвам, че той е голям и нищо няма да му говоря и че когато един мъж ми лази по нервите, го зарязвам, а не го търпя десетилетия – да се спасява сама 😛

Простете за объркания текст и пийте една бира или ракийка за татко!

Влюбих се

Когато преди 20 години Мис Блянгова поиска да опишем гаджето на мечтите си в есе, аз писах за Дънди Крокодила – бърз, смел, сръчен интелигентен, самоироничен, прагматичен, щедър, грижовен. Малко след това Мисиз Добрева се върна от курс в Англия и ни разказа, че Пол Хоган водел някакво плиткоумно TV шоу. Продължих да харесвам Дънди.

Новата ми любов се казва Робърт М. Саполски, професор по биология и неврология в Станфорд, автор на книгата за бабуините и Африка и много други неща, която чета в момента.

Някога казваха, че за да станеш истински мъж трябва да минеш през армията. Познавам достатъчно мъже минали през армията, че дори и през флота, за да знам, че не е точно така. Мисля, че по-ефективният начин е да минат през добър университет, а после да заминат за Африка. Хахаха! Това ми напомни за двама важни в моя живот господа:

Мистър Стоев:

Когато ни преподаваше география на английски, от време на време се отплесваше да разкаже нещо, което да обогати светското ни образование (като, например, че не бива да се притесняваме от факта, че няма спортна съблекалня и се налага да се преобличаме в присъствието на противоположния пол, понеже сме европейски клас, 1985 година). Веднъж изнесе кратка лекция на момчетата в която ги посъветва да обърнат внимание на висшето военно-морско училище във Варна. Застреля ги с аргумента, че там редовно водят курсантите на опера и после излизат от училището “рафинирани”.

Самият Мистър Стоев е работил в Африка и ни е разказвал по някоя и друга фикционална абсурдна история, чийто хумор най-добре разбираше самият той, и мечтаеше да ни прожектира на голям екран (да речем на стената на училището откъм хълмчето отстрани) филмите, които е заснел в Египет. Ние така и не споделихме ентусиазма който го беше върнал в Хасково, за да създаде английски паралелки в немската гимназия. А бяхме едва третият випуск.

Относно Африка беше ни споменал как, след някакви войни, които Египет водил далеч от местоработата на Мистър Стоев, съседката в България го посрещнала с “Добре дошъл, герою!”

Татко:

Както разказваше вече покойната ни семейна приятелка, леля Живка, съученичка на татко и гадже и впоследствие съпруга на най-добрия му приятел от гимназията, на млади години татко имал няколко особености, две от които чичо Живко усвоил – това били, според нея, най-хубавото и най-лошото: да учи и да пуши.

Другата особеност била носенето на гуменки. Когато го изпращали на гарата за да учи в Москва, той бил по гуменки и повечето време в далечната страна прекарал обут с гуменки и без палто (видно е и от снимките). Ходел до посолството всеки месец да си взема стипендията, докато един ден дъщерята на Димитър Благоев, която работела там, го спряла на двора и му казала, “Момче, да си купиш палто. За какво ти даваме стипендия?”, “А тя, докато ми говори, наоколо сняг, и се загръща с едно огромно кожено палто”. Представям си как татко, по сако, пристъпва от крак на крак, обути в гуменки, в заснежения московски двор и чака да се сбогува със загрижената Благоева.

Аз пък изгубих единственото тефтерче, в което видях кратки записки от последните му години като студент. Накратко се съобщаваха местата, които е посетил из огромния СССР и дали е правил снимки там.

Баща ми не говори много – едно, че е интроверт, друго, че не му дават думата, но пише по-забавно от мен и има тънко чувство за хумор което повечето хора не забелязват – не само защото го смятат за темерут, но и защото на тях самите им липсва такова чувство за хумор.

Бил е редактор на студентския вестник (като малък е печелил награди за разказчета), а докато аз бях студентка ми пишеше писма, които ме караха да се треса от смях – също като книгата на Саполски. Повечето завършваха с “татко”, нооо … имаше няколко, които завършваха с “баща ти”. Мисля, че бяха резултат от несъвършената ни и оскъдна вербална комуникация. С това обяснявам и единствения шамар, който съм получила от него (не чакай да ти кажа, че някой е бил справедлив когато ме е ударил).

Наскоро изхвърлих писмата му заедно с цялата картотека с хартиени писма, които пазех запечатани в кашон и носех със себе си от жилище в жилище. Някой ден, дори и Стоян, който е още по-патологично привързан към вещи и хартии, отколкото някога съм била, може да направи същото.

Да, Африка. Разбира се, че е работил в Африка. Аз затова възнамерявах да стана строителен инженер – за да отида там, като наго. Той каза “Глупости! Ти си жена. Кой ще те вземе? Ще стоиш тук и ще се караш с циганите по строежите.” И аз станах учителка по английски – като Мистър Стоев. Някой ден може да отида в Африка.

За съжаление, Саполски е женен, така че мога да продължа да обмислям варианта да стана монахиня и да преподавам в училище, поддържано от ордена ми. Нямам идея каква религия да си избера за целта – мисля, че мога да приема която и да е. Снощи, докато гледахме как няколко послушнички стават монахини, майка ми сумтеше презрително. Точно в този момент си мислех, че ако й споделя идеята самата аз да стана монахиня, може да й подейства добре – винаги ме е молела да спра да се занимавам с мъже.

Не е ли смешен светът? Може би истината е, че предпочитам да бъда просто неработеща съпруга, която подкрепя своя любим – учен, философ, пътешественик, но се съмнявам, че някой ми вярва.

Ако те кефя, гласувай за мен

на изток, към ориента

copy_of_jung_photo_8-11-04.jpg

каза баща ми когато го срещнах днес и попитах накъде е тръгнал.

Напуши ме голям смях. Татко ме върна там, където ми е мястото – моя път.

Приех срещата ни като знак, като подкрепа за това, което вече бях решила :

да правя това, което смятам, че трябва

без чувство, че дължа обяснения.

Често няма полза от това да покажеш, че си прав. Важното е да постигнеш каквото искаш, действайки според случая.

Миналото е като стъпки по пясъка. Очакванията на хората са си тяхна работа.

Не обещавам нищо.

* на снимката не е татко, а Карл Юнг. не се сетих, че имам фотоапарат в раницата 🙂