Търси се квартира за възрастна жена в Пловдив

Баба Марийка, на 84 години, от Пловдив от известно време е бездомна. Наскоро беше ограбена и пребита. Изведена е от жилището си със съдебно решение заради оплакване от съседите, тъй като е отглеждала няколко котки. В момента връщането й там е невъзможно, а по случая тече прокурорска проверка.

В момента баба Марийка продължава да се грижи за котките, но навън, като харчи цялата си пенсия за да им купува храна, а самата тя оцелява благодарение на помощта на други хора.

Тя има две деца. Синът й живее в Пловдив и бих искал да я подслони, но тя не желае да напусне квартала си. Засега твърди, че не бих искала да живее в социално заведение, тъй като е твърде свободолюбива, а и иска да е близо до котките си. По същата причина не желае да отиде при дъщеря си в Германия.

Синът й търси квартира, която дъщерята ще плаща, но засега не успява – наемодателите отказват да дадат жилище на толкова възрастна жена. Телефонът на сина й Красимир е 089 9898417.  Другият ангажиран с баба Марийка е Ангел Грънчаров от Пловдив. Кликнете тук за да видите неговите контакти. В блога му можете да откриете доста информация по случая.

Advertisements

Спасяването на Петя Бакалова

Петя е жена, която страда от психически затруднения и живее в Кърджали в мизерия, под ключ, недохранена, мръсна без човешки контакт, като изключим от време на време посещаващия я настойник, който вече е разпродал част от имота й. Братовчедка й Калина й гостува преди няколко месеца и така разбира за тежката ситуация.

Тя сезира социалните служби, които посещават и потвърждават видяната от нея мизерия. Подава сигнал в кметството като иска да се поеме отговорност и да се премине към смяна на настойничеството. Три месеца по-късно отговорност не е поета и нейният сигнал е без отговор. Изглежда, че е напълно законно да не получи отговор.  Ето разказът на Калина.

В момента настойникът е направил контакта между двете жени невъзможен – ключа за жилището на Петя е в джоба му, а Петя е без телефон. Можете да следите какво се случва във Фейсбук страницата Гласът на Петя„.

Имам причини да вярвам на братовчедката Калина и затова споделям тази история.

Отчет за кампанията за двамата младежи / Report on the fundraiser for the two young men

(Find English below)

Благодаря на всички, които помогнаха на А. и М. Ето списък на дарителите и събраните суми:

Ц. П. – 50 лв  (за М.)

М.Б. – 200 лв. (за А.)

Екипът на Институт за развитие на публичната среда: 4 200 лв. (за А.)

З. П. С. – 40 лв. (за М.)

П.Д. и колеги  – 450 лв. (за М.)

Т. С. – 100 лв. (за А. и М.)

Приятели от Полша  – 1000 EUR ( за А. и М.)

Д. К.  – 350 EUR (за М.)

Общо събраното за А. е 5 450 лв. Наехме апартамент за 250 лв. на месец и купихме ел. печки, комплект чаршафи и някои неща за кухнята. Със сигурност са обезпечени първите 7 месеца от следващата година. Смятаме да инвестираме в интернет връзка и лаптоп, за да може да работи като преводач на свободна практика. Ето и неговото писмо до дарителите:

Благодаря много на всички дарители. Наистина много съм впечатлен от тяхната щедрост. Аз още продължавам да уча, но за мой късмет ме извикаха от административния съд да превеждам, като частна работа, и така получавам малко пари. По принцип искам и в бъдеще да работя тази работа, и се стремя сега към това че да усъвършенствам езиците които  знам, и досега върви доста добре, и това ми е мечта, да науча тези езици както трябва, и да превеждам, защото наистина намирам радост и удовлетворение от това да бъда като канала чрез който се разбират хората. Така че отново искам да ви благодаря на вас всички, че наистина сега мога да продължавам спокойно да гоня мечтите, стремежа, и знанието които ми са нужни за този етап и нататък в живота.

Общо събраното за М. е 2 290 лв. От тях похарчихме 200 лв. за пътни и хотел, защото той трябваше да пътува до София за интервю и да потърси квартира. Така че за издръжката му занапред остават 2 090 лв. Все още сме в процес на търсене, но се оказа, че подходящите за него биха стрували по-скъпо отколкото очаквахме, към 350 лв. на месец, защото за нас е важно да са в район близо до работното му място, а и безопасен за африканци. Така че за 6 месеца ще са нужни общо 5 325 лв. ( месечни разходи 350 квартира + 150 лв. отопление, вода, Интернет + 300 храна, дрехи и всичко останало = 800 ле. + 525 лв. депозит и такса за агенцията за недвижими имоти). Добрата новина е, че М. започва платен стаж и ще получава 400 лв. на месец чисто, така че можем да извадим 2 400 лв. за 6 месеца. Така ни остава да съберем oще 2 925 лв. – 2 090 = 835 лв.

Много се радваме, че М. ще започне платен стаж в уеб агенцията Magic Solutions и вярваме, че ще учи усърдно и след 6 месеца ще бъде достатъчно квалифициран за да го наемат на работа. Ето и неговото писмо до дарителите:

Thank you all for the donations. I am really happy and thankful to you all in contributing to my future dreams. Praying for your continuous good health and happiness in life.

At the moment I am preparing for an internship which I should start with a Web design and development company as soon as I move to Sofia. IT field has been my dream and I will really do my best to get to the higher heights. Thanks to the CEO of this company who is ready to give me the chance and help me achieve my dreams .

EN

We would like to say THANK YOU to all people who contributed to raise funds for two young refugees. In the Bulgarian text you could find a list of the people who contributed. Here I will mention only our Polish friends who donated 1 000 EUR as they are the only foreigners.

We raised money to cover the expenses of the high school student for another 7 months. We rented an apartment for him, bought electric heaters and some kitchen stuff. We plan to buy a laptop and provide an Internet connection, so that he can work as a freelance translator. He is now working as freelance interpreter for the local court.

We raised enough to get the other one started, and we hope to raise another 420 EUR so that he has enough for the next 6 months.  He will be starting a paid internship soon, with Magic Solutions, a web agency, situated in Sofia. We do hope he works hard and within 6 months is qualified enough as to be hired as a regular employee.

За комунизма и любовта / On love and communism

(find English translation below)

Баба ми казваше, че когато парите си тръгнат през вратата, любовта отлита през прозореца. Спомних си това преди малко, когато прочетох във Фейсбук, че Маргарет Тачър била казала, че комунизмът си отива, когато се свършат чуждите пари. А обърнах внимание на това, защото една приятелка ми беше пратила статия за солидарността – че ЕС трябва да се фокусира върху нея и пр.

През целия си живот съм споделяла и дарявала, помагала съм на хора, помагала съм за проекти; най-често поставям своите нужди и желания на последно място и мога да си позволя да кажа, че съм алтруист. Това, обаче, не ме прави социалист.

Ако трябва да дефинирам политическите си възгледи, бих казала, че съм либертарианка. Може да вярвам в любовта, помагането, алтруизма, но не мога да ги изисквам от когото и да било, камо ли да ги налагам на цяла нация или на ЕС. Мога да ги изисквам само от хората, с които съм влязла в някакъв доброволен съюз, основан на личен избор. Не вярвам в обществените договори, които някои прави от името на други хора.

Да, да, знам, че такива избори не ни дават гаранции за бъдещите поколения, но кои сме ние да правим избори вместо тях? Единственото, което можем да направим е да вършим това, което проповядваме, да даваме личен пример и честно да обсъждаме изборите си.

Изкушаващо е да играеш ролята на Робин Худ – да вземаш от богатите и да даваш на бедните. Кой знае, дори и аз може да се окажа в тази роля някой ден, но се надявам да бъда достатъчно честна и да не изисквам и другите хора да стават крадци. Ще си поема отговорността и няма да рационализирам и оправдавам избора си като се опитвам да превръщам обществото в мой съучастник.

Ако  някой иска да бъде социалист, той трябва да бъде готов лично да споделя и да помага, активно да се грижи за други хора. Може да открие съмишленици и да си направя комуна, кибуц, но не и тоталитарна държава. В този смисъл социализмът върви ръка за ръка с либертарианството.

EN

My grandmother used to say that when money goes out the door, love goes out the window.  I just remembered that when I read a saying (allegedly Margaret Thatcher’s) on FB: Communism goes when other people’s money finish. And I paid attention to that because one of my friends sent me an article on solidarity – that EU should be about solidarity, etc.

All my life I have been a person who shares and donates, who takes care of people and projects, who most often puts her needs and wishes last, who could afford to say she is an altruist. However, this does not make me a socialist.

If I have to define my political views, I could say I am a libertarian. I might believe in love, sharing, helping, altruism, but I cannot demand these from any person, much less imposed it on a nation or the European Union. I could demand it only from people with whom I form some kind of voluntary union, based on personal choice. I do not believe in blanket social contracts which someone makes for other people.

Yes, yes, I know such choices provide no safeguards for the future generations, but who are we to make choices for them? The only thing we could do is practice what we preach, be role models and honestly discuss our choices.

It is tempting to play the role of Robin Hood – take from the rich and give to the poor.  Who knows, even I might be in his shoes some day, but I hope I will be honest enough and not demand that other people become thieves too. I will take my own responsibility, not rationalize and justify my choice by trying to make society my accomplice.

If someone wants to be a socialist, he should be ready to share and help himself, to take active care of people. He could find people who share his ideas and make a commune, a kibutz, but not a totalitarian state. In that sense, socialism goes pretty well with libertarianism. 

Къде живеят бежанците?

Докато чакат решение за статута си, част от бежанците живеят на квартира (ако могат да си позволят), у свои близки или у други хора, които пожелават да ги приютят.  Поне половината от тях, обаче, живеят в лагери.

След като получат статут, живеещите в лагерите следва да ги напуснат до няколко дни. Много от тях нямат пари за квартира, всъщност нямат пари за нищо – нито за храна, нито за здравни осигуровки, нито дори за лични карти. (Така, както биха били всички от нас ако им се наложи да напуснат дома и работата си и нямат солидни спестявания.)

Някои от бежанците ще останат тук само няколко месеца и после ще заминат у свои близки в Западна Европа (какво могат да очакват там е тема за друга публикация).

За тези които имат пари също не  е лесно да намерят жилища, защото не са много собствениците на жилища, които искат да ги отдадат под наем на бежанци, дори и ако искат да останат дългосрочно в България.

Доскоро проблемът оставаше незабелязан дори за много от хората, които са съпричастни и помагат на бежанците, защото процедурите се бавеха с месеци и повечето доброволци бяха фокусирани върху това да ги снабдяват с дрехи, храна и консумативи.  Сега, обаче, властите обещават, че процесът ще се ускори и в рамките на месец ще излизат решения за статут. Това означава, че броят на хората, които се оказват буквално на улицата без никакви средства рязко ще се увеличи.

Някои наши сънародници се решават да приютят бежанци, особено по-малки семейства, с които биха могли да общуват на английски или друг познат у нас език. Тези хора, обаче, са капка в морето в сравнение с броя на нуждаещите се.

За съжаление, на фона на тази сложна ситуация, която скоро ще прерасне в хуманитарна криза, се намират хора (някои от които известни личности), които дават интервюта в медиите и казват, че ще предоставят по-големи жилища, но след това  се оказва, че или нямат истински намерения и само си правя пиар или пък си правят сметка някакви митични европейски фондове или държавата да им помогнат да довършат недостроени сгради. Когато се свържем с тях за да потърсим реален подслон за реални хора, те отговарят уклончиво.

Отклонение от темата?

Имаме нужда от всякакъв вид помощ за бежанците, включително разумни идеи, които биха могли да се превърнат в добри и устойчиви практики за осигуряване на по-добър живот не само на бежанците, но и уязвимите наши съграждани.  За съжаление, бежанската вълна показва, че нашата държава и нашето общество не са подготвени не просто да се справят със самата бежанска вълна, а с множество хуманитарни проблеми, които винаги са съществували тук. Бежанската вълна просто изигра ролята на увеличително стъкло, което помогна на някои хора да осъзнаят, че бедстващи и уязвими хора съществуват и че е възможно всъщност да са съвсем близо до нас.

Истинско отклонение от темата:

На тези, които обичат да казват „Защо помагате на тези, а не на онези?“, ще отговоря, че аз помагам откакто се помня и че съм чувала този въпрос многократно, далеч преди у нас бежанците да започнат да бъдат забелязвани. И помагам не само на бежанци, точно както правят в момента и много други. Ще отговоря и с друг въпрос: „А вие как помагате на другите, за които твърдите, че сте загрижени?“. Чудя се как изведнъж толкова много хора се загрижиха за циганите и си припомних една случка отпреди шест години.

Още по-голямо отклонение от темата:

Подобно на повечето истински помагащи, аз не помагам за да се почувствам добра като Майка Тереза, а просто защото е наложително някой да помогне. Животът ми би бил не по-малко пълноценен ако не бях ангажирана в повечето си будни часове с това. Дори би бил по-приятен и интересен. Освен това, не искам да размахвам пръст на тези, които не помагат, не са съпричастни или дори откровено изразяват омразата и агресията си към уязвимите хора. Просто се надявам да не пречат прекалено много.

Можем ли да се издигнем над хляба? 2 (Зелен Бетон)

Тези дни питам хората, които искат оставката на правителството дали следва да презираме контрапротестиращите или е по-добре да се опитаме да общуваме с тях. 

Наскоро публикувах коментара на Майя Маркова, която смята, че ТРЯБВА да се издигнем не само над хляба, но и над себе си и да действаме като граждани – с мисъл за доброто на цялото общество. 

Зелен Бетон коментира позицията на Майя и позволи да го публикувам като самостоятелен текст. Заповядайте: 

На пръв поглед достойна позиция. Разумна, хуманна, компромисна, неконфликтна. Разсъждавайки от гледна точка на идеалния гражданин в идеалното общество, тази позиция няма алтернатива: всичко различно от нея е в по-голяма или по-малка степен недемократично и дори нецивилизовано.

Това обаче важи именно за идеалния гражданин в идеалното общество. А у нас днес не само че обществото не е идеално (да не говорим за системата на властта в него), а и самите ние не сме. Без значение дали го осъзнаваме или не. Наслоенията на соца са толкова жилави, че неусетно се предават и през поколенията.

Една от капиталните грешки, които един убеден демократ в България днес може да направи (и масово прави) е да смята, че всички останали по презумпция са също такива – а ако тук-таме има някой да не е, той е изключение. Точно обратното: българската нация днес се състои в твърде голяма част от хора, в чието мислене демократичността или въобще отсъства, или е по-скоро подражателство; изключенията са тези, които имат реален усет що е демокрация.

Днес, у нас, призивите към диалог, взаимно разбиране и в крайна сметка единство НЕ СА проява на демократични убеждения. Тези призиви почиват преди всичко върху СОЦ ПОНЯТИЕТО ЗА КОЛЕКТИВ. За онова монолитно цяло, чиято основа не са споделените ценности, принципи и стремежи, а ДИСЦИПЛИНАТА. И „деленето“ от което подлежи на заклеймяване – защото „нарушава реда“.

Сиреч – затруднява манипулирането и контрола. Затова призивите за „единство на нацията“ звучат много убедително и гладко от устата и на Михаил Миков, и на Сакскобургготски: в този контекст те са пълни единомишленици.

Лошото е, че при царуващата демагогия всеки политик, който пропусне да призове към обединение, моментално би бил набеден, че провокира разцепление, гражданска война, държавен преврат и прочее страхотии. Затова от политик едва ли ще се чуе какво се случва в действителност.

А то е очевидно и не може да бъде прикрито от мъглата на политическото говорене: българската нация СЕ РАЗДЕЛИ.

Ама истински. Най-сетне – и, бих казал, слава богу. Защото точно този тип разделение е онова, за което се отнася максимата „Трябва да се разделим, преди да се обединим“.

Това не е поредното изкуствено раздухвано разделение от типа червени-сини, българи-турци, град-село, София-провинция, пушачи-непушачи и т.н. Примиряването на подобни бутафорни разделения ражда бутафорно единство. Днешното Разделение (може би си заслужава да се пише с главна буква) е между онези, които – съзнателно или не – са още впримчени от миналото, и другите, които искат най-сетне да се освободят окончателно от него.

Това е КОНФЛИКТ. Той не е повърхностен, а ФУНДАМЕНТАЛЕН; не е ситуационен, а ПРИНЦИПЕН. И най-важното – той е НЕПРИМИРИМ. Средно, компромисно, консенсусно решение не съществува. Едната страна трябва да отстъпи.

Това разделение е необходимо да се задълбочи докрай и да се изконсумира докрай. Не бива да остане нито един български гражданин, комуто да не е ясно в какво се състои противопоставянето, и който да не е наясно на коя страна е. Всяко замазване или отлагане „в името на обществения мир“ ще означава само, че конфликтът ще продължи да тлее под повърхността и системно да саботира развитието на страната.

Дилемата е достатъчно проста и повече от ясна: бъдеще под продължаващия диктат на наследниците на БКП-номенклатурата и присламчилите се към тях днешни тарикати – или бъдеще, в което тия са изхвърлени в периферията, заедно с всичките представи, ценности, норми и практики, които образуват хранителната им среда.

Да вземе отношение е напълно от компетентността на всеки български гражданин. По-нататъшен дебат е ненужен: всичко, което е трябвало да бъде казано, вече е казано, и то многократно. Аргументи и нагледни илюстрации има колкото искаш и в публичното пространство, и в прякото ежедневие на всеки от нас. Диалогът е безсмислен, тъй като няма място нито за пазарлъци, нито за дипломация. Единственото говорене, от което има смисъл, е деклариране и обясняване на позиции.

Основното (и единственото) нещо, което има още да се свърши, е всеки да бъде по някакъв начин накаран (подтикнат, мотивиран, провокиран) ДА ПОМИСЛИ СЪС СОБСТВЕНАТА СИ ГЛАВА. Тези, които не могат, вероятно ще застанат откъм губещата страна – жалко за тях; тези, които могат, но НЕ ЩАТ (защото им е по-удобно да не мислят сами), също по всяка вероятност ще са от губещата страна – и така им се полага. Да можеш да мислиш, а да не го правиш, е лукс, който никой не може да си позволи; ако някой реши да го прави, си носи последиците.

Докъде може да се задълбочи това разделение и доколко агресивен може да стане начинът, по който ще се разреши конфликтът, не мога да прогнозирам. Колкото – толкова. Като сме искали по-мирно и постепенно, да сме го направили по-рано. В момента България е (най-сетне) на прага на реалната си революция срещу комунизма – и тя не може да не се състои.

Има два изхода: страната да се освободи от хватката на миналото или да остане блокирана в нея. Първият ще отприщи съзидателна енергия и усещане за общност, каквито малцина биха предположили; вторият ще отприщи опашките на Терминал 2 и ще бъде началото на края на България такава, каквато я познаваме (и на възможностите да си я направим по-добро място за живеене в обозримо бъдеще).

Колкото по-скоро проумеем тези неща и осъзнаем, че сме на прага на най-важния преходен процес в новата история на България, толкова по-бързо и с по-малко щети ще протече той. Опитите за диалогичност в случая само забавят и разфокусират събитията. Особено пък диалог с т.нар. контрапротест, чиято липса не само на легитимност, а и на смисленост, е очевидна.

Можем ли да се издигнем над хляба? 1 (Майя Маркова)

Тези дни питам хората, които искат оставката на правителството дали следва да презираме контрапротестиращите или е по-добре да се опитаме да общуваме с тях. Смятам коментарите на Майя Маркова за ценни и ги публикувам тук:

Не знам дали е добра идея да се общува с контрапротестиращите – аз не бих го правила, най-малкото защото би имало обратен ефект :) . Дали трябва да бъдат презирани – “трябва” е голяма дума и не искам да се ангажирам с нея, предпочитам да опиша как се чувствам аз. Не само спрямо контрапротестиращите, а и срещу огромното множество граждани, гласували за сегашната коалиция, заради които сега сме в този батак.

Аз презирам хора, които не са сериозна опасност за мен и семейството ми. Тези, които са опасни за нас и ни вредят – какъвто е случаят с въпросните граждани – ги мразя. Често омразата ми се примесва със съжаление, защото допускам, че (по израза на Екзюпери) някои от тях дълго са се мъчили, докато забравят качеството си на хора. Към тези, които наистина са от дъното, изпитвам почти изцяло съжаление. Какво мога да искам например от някаква женица от малцинствен произход, ходила на училище 2 години и системно изнасилвана и пребивана от 13-годишна, малтретирането по някое време официално оформено като брак? Но към тези, които в тази дискусия получават най-много съчувствие – образованите, квалифицираните, интелигентните, на които по някаква причина не им върви и са в безизходна мизерия, та биха гласували и за Хитлер, ако той им обещае синекурна работа или още 5 лв. към майчинските, още малко помощи за отопление, изобщо някакви помощи – към тези хора аз пък изпитвам най-малко съчувствие. Към тях омразата ми е нажежена до червено и не мога да им простя. Освен може би ако “минат през дълбок вътрешен катарзис” и повече никога не правят така. Но това няма да стане, защото тези хора закопават България вече 24 години и броят им не показва тенденция към намаление.

Преди години бях смаяна, когато разбрах как двама съпрузи, живеещи в западна страна, определят гласа си на изборите. Двамата си правели труда да разучат пенсионните програми на основните партии, правели сметка при каква власт се очаква да имат по-големи пенсии и гласували съответно.

С други думи, някоя партия може да реши да закопае държавата и бъдещето на младите поколения – това няма значение, нашите хора си гледат пенсийките. За мен такива “граждани” са душевно мъртви.

Хайде да използвам голямата дума “трябва” – според мен, за да си достоен да се наричаш гражданин и човек, ТРЯБВА в деня на изборите да гласуваш така, както смяташ, че е най-добре за държавата и народа като цяло (а понякога – дори за по-големи части от света и човечеството). Имаш почти всички други дни в годината, за да оправяш собственото си положение. И само един ден – дори малка част от деня, да помислиш за по-голямата рамка, за общите принципи. Правото да гласуваш както искаш не означава, че е морално допустимо да гласуваш както искаш. (Разбира се, някой и с добри намерения може да гласува за зловредна партия. Но такива честни грешки за мен не са голям проблем, защото малцина ги правят повече от веднъж. Всеки знае какво правят БСП и ДПС, когато са на власт. Причината някои да продължават да гласуват за тях не е честна грешка.)

Съгласна съм, че трябва да се подобрява битието. Но една от причините да гледам накриво тези, чието битие е по-лошо от моето, е, че със своето поведение на изборите те осигуряват продължаване на лошото битие в порочен кръг! (Как да не се сетиш за разните религии, които карат своите последователи да постят, да се молят по n пъти на ден, да се обличат неудобно и др. затъпяващи процедури, за да не почнат да задават неудобни въпросчета. И после жертвите сами налагат тези процедури на себе си и на децата си. Този порочен кръг, религиозният, може да се самоподдържа и хилядолетия.)

И смея да твърдя, че битието на огромното мнозинство български граждани не е толкова лошо, като го сравниш с други битиета. Светла Енчева веднъж бе цитирала младеж с баща-нигериец, измъчен до смърт в концлагера в Бусманци; синът му лишен от образование, също държан повече от година в същия концлагер, но държи главата си горе и казва: “Вие, българите, не сте чак толкова зле, но много се оплаквате.” Е, прав е. Ние сме в дълготраен мир; колцина в историята на човечеството са се радвали на това? Имаме ваксини и хуманизирани млека и като ни се роди дете, разчитаме, че ще остане живо. През почти цялата история на човечеството родителите не са смеели да броят детето си за свое, преди да изкара едрата шарка! Гледала съм в Интернет снимки за спомен на викториански семейства – деца позират около най-малкото, бебе, което изглежда заспало, но всъщност е мъртво. Четох в “Либерален преглед” (не мога да го намеря сега) как първите фонографи са били купувани от заможни семейства, които записвали на тях думичките на децата си. И понеже тогава дори заможните често са си губели децата поради липса на ваксини, нерядко самото дете си отивало от този свят, само гласчето му оставало на записа… За нас, дори за най-закъсалите роми, трагедията да загубиш дете е изключение! Но ако ни слушаш, ние сме най-злочестите, откак има човешки род.
И през всичките тези векове, през които хората са страдали от войни, епидемии и т.н., през цялата им култура като червена нишка минава идеята въпреки всичко да запазиш душата си. Както казваш ти, да се издигнеш над битието.