Работа у дома / Working at home

Find English translation below:

Преди десетина дни бях писала за един бежанец-инвалид, сам с две деца. Продължавам да мисля как да помогна на този човек, за да може да в един момент да работи – да се чувства пълноценен и да издържа децата си.  Досега никога не съм се занимавала с инвалиди и нямам нито опит, нито каквито и да е знания, но съм уверена, че не е невъзможно за хора със здрави ръце и ум, но увредени крака да се издържат сами. В крайна сметка на много хора не са им нужни крака за да си вършат работата.

Ако успея да помогна на този човек, това означава, че ще мога да помогна не само на други инвалиди, но и на други бежанци, особено на жените, които биха предпочели да работят у дома, за да мога да се грижат за децата си.

Всъщност има и много мъже, които биха предпочели да работят самостоятелно или да се кооперират вместо да си търсят работодател; някои хора пък си търсят допълнителна работа. Макар и такава работа да изглежда доста несигурна в сравнение с получаването на редовна заплата, в днешно време би могла да се окаже всъщност доста по-сигурна от това да разчиташ, че работодателя ти ще успява да се задържи на повърхността и ще ти плаща достатъчно.

И така, знам, че е трудно, но и знам, че е възможно. Очаквам всякакви идеи и информация, които биха били полезни.

English:

Ten days ago I wrote about a disabled refugee, a single dad with two children. I keep on thinking how I could help this guy, so that at some point he could work – to feel useful and complete and to be able to financially support his children. I have never worked with disabled people before, and I have neither experience nor any knowledge whatsoever, but I am confident that it is not impossible for people with healthy hands and brains to earn their living. After all many people do not need their legs and feet to do their jobs.

If I help this guy, I will be able to help not only other disabled people but also other refugees, especially women as they would prefer to work at home so that they could take care of their children.

In fact, there are many men who would prefer to work on their own or to cooperate with others rather than look for an employer; some people look for second jobs. Although being self-employed looks insecure in comparison with getting a salary on a regular basis, it might turn out to be much more secure than relying on your employer to be able to keep his chin above water and pay you adequately.

Well, I know it is hard, but I also know it is possible. I expect any ideas and information that might be of use.

Реклами

Къде живеят бежанците?

Докато чакат решение за статута си, част от бежанците живеят на квартира (ако могат да си позволят), у свои близки или у други хора, които пожелават да ги приютят.  Поне половината от тях, обаче, живеят в лагери.

След като получат статут, живеещите в лагерите следва да ги напуснат до няколко дни. Много от тях нямат пари за квартира, всъщност нямат пари за нищо – нито за храна, нито за здравни осигуровки, нито дори за лични карти. (Така, както биха били всички от нас ако им се наложи да напуснат дома и работата си и нямат солидни спестявания.)

Някои от бежанците ще останат тук само няколко месеца и после ще заминат у свои близки в Западна Европа (какво могат да очакват там е тема за друга публикация).

За тези които имат пари също не  е лесно да намерят жилища, защото не са много собствениците на жилища, които искат да ги отдадат под наем на бежанци, дори и ако искат да останат дългосрочно в България.

Доскоро проблемът оставаше незабелязан дори за много от хората, които са съпричастни и помагат на бежанците, защото процедурите се бавеха с месеци и повечето доброволци бяха фокусирани върху това да ги снабдяват с дрехи, храна и консумативи.  Сега, обаче, властите обещават, че процесът ще се ускори и в рамките на месец ще излизат решения за статут. Това означава, че броят на хората, които се оказват буквално на улицата без никакви средства рязко ще се увеличи.

Някои наши сънародници се решават да приютят бежанци, особено по-малки семейства, с които биха могли да общуват на английски или друг познат у нас език. Тези хора, обаче, са капка в морето в сравнение с броя на нуждаещите се.

За съжаление, на фона на тази сложна ситуация, която скоро ще прерасне в хуманитарна криза, се намират хора (някои от които известни личности), които дават интервюта в медиите и казват, че ще предоставят по-големи жилища, но след това  се оказва, че или нямат истински намерения и само си правя пиар или пък си правят сметка някакви митични европейски фондове или държавата да им помогнат да довършат недостроени сгради. Когато се свържем с тях за да потърсим реален подслон за реални хора, те отговарят уклончиво.

Отклонение от темата?

Имаме нужда от всякакъв вид помощ за бежанците, включително разумни идеи, които биха могли да се превърнат в добри и устойчиви практики за осигуряване на по-добър живот не само на бежанците, но и уязвимите наши съграждани.  За съжаление, бежанската вълна показва, че нашата държава и нашето общество не са подготвени не просто да се справят със самата бежанска вълна, а с множество хуманитарни проблеми, които винаги са съществували тук. Бежанската вълна просто изигра ролята на увеличително стъкло, което помогна на някои хора да осъзнаят, че бедстващи и уязвими хора съществуват и че е възможно всъщност да са съвсем близо до нас.

Истинско отклонение от темата:

На тези, които обичат да казват „Защо помагате на тези, а не на онези?“, ще отговоря, че аз помагам откакто се помня и че съм чувала този въпрос многократно, далеч преди у нас бежанците да започнат да бъдат забелязвани. И помагам не само на бежанци, точно както правят в момента и много други. Ще отговоря и с друг въпрос: „А вие как помагате на другите, за които твърдите, че сте загрижени?“. Чудя се как изведнъж толкова много хора се загрижиха за циганите и си припомних една случка отпреди шест години.

Още по-голямо отклонение от темата:

Подобно на повечето истински помагащи, аз не помагам за да се почувствам добра като Майка Тереза, а просто защото е наложително някой да помогне. Животът ми би бил не по-малко пълноценен ако не бях ангажирана в повечето си будни часове с това. Дори би бил по-приятен и интересен. Освен това, не искам да размахвам пръст на тези, които не помагат, не са съпричастни или дори откровено изразяват омразата и агресията си към уязвимите хора. Просто се надявам да не пречат прекалено много.

(Новите) мерки за борба с безработицата – 2

Моята приятелка, която е безработна, а мъжът й не изкарва повече от 600 лв чисто, сега ще има проблем с детските надбавки.

Детето си ходи на училище, има си имунизации, но преди време на дружката ми й откраднаха чантата, а с нея документи, вкл. актът за раждане на детето. Досега тя минаваше с ксерокопие при подаване за детски, но сега й искали оригинал. За да извади оригинал, обаче, трябва всички данъци към хасковската община да са платени, а хората едва насмогват да си покриват разходите и имат да плащат около 200 лв за данъци за жилището си. Сега няма откъде да ги вземат, така че няма как да изкарат този документ, а без него няма детски.

Другото нещо е, че от бюрото я притискат да се отпише, понеже вече доста време била записана, а не можела да си хареса работа. Ами тя не че не иска, но не може на пълен работен ден, понеже в квартал Болярово (бивше село) закриха училището и градината, и сега детето пътува до града и е на училище от 8 до 16. 30, така че някой трябва да го води и прибира и е ясно, че тя не може да вземе работа с нормално работно време. (бях писала за това – виж горният линк)

Работите, които й се предлагат няма как да й покрият разноски за гувернантка. Но откак новото правителство е на власт, в бюрото по труда постоянно я тормозят, въпреки че не взема и лев от държавата помощи освен детските. Миналата седмица й казали, че имала право да не работи само докато детето й стане на 3 години. Тя им казала, че все пак има и закон, който не й позволява да си остави детето само (сега завърши втори клас) и няма близък, който да го гледа, но те й казали, че не знаят за такъв закон.

Дали й направление да кандидатства за помощник-възпитател (лелка) в една детска градина, макар че работният ден запова в 6, а втората смяна свършва след като нейното дете е свършило занималня. И тя накрая отишла до градината, а там й казали, че трябвало и медицинско и свидетелство за съдимост (които знаете струват пари). Ако няколко пъти откаже, може и да имат право по някакви нови разпоредби да я отпишат от бюрото (още не знаем със сигурност, но служителите вече втори път я плашат с това).

Ако я отпишат ( а след това няколко месеца няма да има право да се запише, пак според информация от бюрото по труда), тя пък няма да има никакъв официален документ, с който да удостовери доходите си, когато кандидатства за детски надбавки.

Ето така социалното правителство се справя със социалните проблеми.

Да ви разкажа за Отец Иван

Искам да ви разкажа за Отец Иван. Не за да се включа в общия медиен шум, който може и да е достигнал до вас в последните дни. Всъщност случайно открих, че има такъв шум ( и не че мога да преценя колко е силен), понеже не гледам телевизия и не чета вестници и новинарски сайтове, а напоследък не идва ред да следя и Фейсбук, камо ли блоговете, за които някога имах време.

В следващия абзац разказвам как попаднах на отеца. Изглежда излишно дълго обяснение, но на мен ми изглежда някак съдбовно, поради което си позволявам да го публикувам. Представлява поредица от случайности. Прескочете го ако предпочитате.

Бях чувала за Отец Иван от Нови Хан, понеже отдавна някой ми беше пратил покана за Фейсбук група, която го подкрепя в благородната му мисия. Не помня откъде бях чула, че поддържа сиропиталище и това беше всичко, което знаех. Миналата седмица си купих няколко стари броя на списанието за религия и култура Свет, които отдавна отлежаваха в един самотен шкаф в „Пингвините”  и в един от тях прочетох интервю с Отец Иван. На следващия ден, когато отидох на гости у майка ми, по телевизията тъкмо приключваше някакво клипче, рекламиращо национална дарителска кампания, подкрепяща някакво начинание на отеца. Същият следобед порових за материали в Интернет и поразгледах  Фейсбук групата. Писах и писъмце на Джеки Стоев да попитам как човек може да се добере до филма, който е заснел, прожектиран при официалното стартиране на кампанията и да споделя мисълта, че би било доста добре ако всеки има достъп, понеже това би помогнало за каузата. Досега не съм получила отговор от Джеки Стоев, но още два часа след запитването Гугъл ми каза, че точно след като съм пратила писмото си, се е появила информацията за това как мога да гледам филма. Същата вечер си купих нетбилет и го гледах. Платих 2.40 лв, които ще подпомогнат делото на отеца.

Филмът е хубав, но не дава цялостна представа за нещата, с които се занимава отецът, а само за това, което прави за децата. Затова и заглавието му е „Отец Иван и неговите деца”.  Аз пък ще се опитам да обобщя всичко, което научих дотук:

Отец Иван изглежда да е в 70те си години. Роден е някъде в област Монтана, завършил строителен техникум. Работил  в прочутото УБО към Държавна сигурност по комунистическо време и станал баща на трима синове. След пътна злополука и продължителни здравословни проблеми, получава духовно просветление и вяра в Бог. Напуска работа и решава да стане свещеник, заради което бива арестуван, измъчван с месеци, а по-късно осъден и затворен за няколко години. Отива в Нови Хан през 1987 и още преди политическите промени от 1989 започва да се грижи хора, които се нуждаят от помощ – за сираци и бездомни, за объркани и пристрастени към наркотици или алкохол и пр. През дома в Нови Хан преминават няколко стотин души (в момента са 160). Издръжката им винаги досега се е покривала от дарения – не само от християни, но и от мюсюлмани, не само от религиозни, най-вече от хора от средната класа, но и от много хора с ниски доходи, например пенсионери, които всеки месец изпращат твърда малка сума. Съществува надзорен съвет за Дома, в който членуват 35 души, които всеки месец допринасят с фиксирана сума за издръжката.

Децата, които живеят в дома са там с майките си, обикновено жени, които са останали без дом и доходи, претърпели насилие или пък изоставени от мъжете си и т.н. В дома са венчани семейства. За някои от тях Отец Иван е купил къщи в село Якимово, област Монтана – за да могат да се грижат сами за себе си. Отец Иван притежава доста земя на свое име – част от нея е закупил, а друга част е от дарения. Избрал е този вариант за да е сигурен, че имотите няма да му бъдат отнети от някаква организация под някаква форма. Аз си задавам въпроса какво би могло да се случи с тези имоти след смъртта на отеца и дали неговите наследници биха били толкова разумни благородни да не предявяват претенции. Единият от синовете на отец Иван също е свещеник и работи за каузата на баща си. В самия дом, обаче, работят само отецът и доброволката Галя, пенсионирана акушерка.

Домът се изхранва и с продукцията на собствена ферма, в която работят живеещите в дома. Работата на възрастните е много и извън фермата – те се грижат за десетки деца, поддържат сградите, пристрояват нови и пр.

Строителни фирми помагат с материали, но не и с работници. Всичко пострено и пристроено е проектирано от Отец Иван и изпълнено под негово ръководство. Проблемът е, че значителна част от жилищната площ е незаконно построена. След като няколко години молбите за разрешително за строеж остават без отговор, отецът поема риска да строи без разрешение. Бавно и трудно, понеже работната ръка се състои основно от поотрасналите в дома момчета. После се появява Държавата и решава да събори постройките. Вместо да ги узакони. (Вижте дългия коментар тук) Сега Държавата се прави на добра като дава земя и отсрочка за събарянето на сградите – докато бъдат построени новите, за които са нужни към три милиона лева. За това е и въпросната дарителска кампания, която се рекламира по телевизията. Тя има и специален сайт. Банковата сметка там е само за строителство и е различна от сметката за издръжка на дома.

Отец Иван има и опозиция. Част от жителите на Нови хан смятат, че жителите на дома не бива да са техни съграждани и не просто говорят с презрение и отвращение за тях, но и се опитват да създават проблеми. Със смесени чувства се приемат и новите заселници в Якимово. Някои медии пишат, че Отец Иван е сводник, че злоупотребява със средства на гърба на нещастните хора и пр. Чудя се на кого ще повярват повечето българи – на тях или на публични личности като Джеки Стоев, Влади Въргала, Иван Кулеков, които подкрепят отеца.

Това са нещата, които научих до днес. Бих искала да помогна. Мисля, че делото на Отец Иван се нуждае от популяризиране. На първо време може да се „постегне” сайтът на Дома, да се стартира блог, да се поддържа Фейсбук страницата. Мисля, че някои отговорни тийнейджъри от Дома могат да подават редовно информация за случващото се в Дома. Доколкото ми е известно, имат компютри. За съжаление, обаче, засега този, който поддъжра ФБ страницата не е забелязал съобщенията ми. Може би скоро ще се опитам да се свържа по телефона.

Домът се нуждае не само от издръжка, но и от помощ за образованието и възпитанието на децата. Хубаво е при тях да постъпва повече информация от света отвън. Би било чудесно и да се помисли за форми на социално предприемачество. Такива мисли ми се въртят засега.

Ще се радвам ако споделите нещата, които знаете по тази тема и ако разпространявате информация за Отец Иван сред своите познати.

Едно актуално видео.

Ето отново двете сметки:

За строителството на новия дом:

Чрез дарителски SMS с текст DMS DOM на номер 17 777 (за абонати на трите мобилни оператора на територията на страната). Цената на един дарителски SMS е 1,20 лв. с ДДС.

Дарения по банков път на следната банкова сметка:
Фондация „Работилница за граждански инициативи
BG23FINV91501215394095
BIC: FINVBGSF

Дарения с дебитна или кредитна карта онлайн през сайта www.Zaedno.bg

Кампанията се осъществява и с професионалното съдействие на Фондация „Работилница за граждански инициативи” (ФРГИ).

Всички дарители ще бъдат публикивани на този сайт, в секцията „Дарители”.

За текущата издръжка на хората в дома:

Дом за сираци „Св. Николай“ при храм „Св. Троица“,
с. Нови хан, п.код 2110, БУЛСТАТ: 175743823 или 175236581
Банкова сметка: UNI CREDIT BULBANK,клон Елин Пелин
IBAN: BG72UNCR 96601000411600, BIC: UNCRBGSF

За милостта на милосърдието

Когато някой настоява, че определен вид грижи трябва да се поемат централно от държавата, той най-често се обосновава с аргумента, че проблемът е толкова важен, че не можем да си позволим да го оставим на капризите на милосърдието. Но ако едно общество няма култура на милосърдие, можем ли да разчитаме чиновниците му да имат мили сърца? Моят личен опит със „Социални грижи” ме кара да намирам за особено уместно словосъчетанието „Случайни грижи”, използвано от мой приятел, бивш служител на въпросната институция.

Не съм проучвала историята на институцията „социален работник”, но ми се струва, че тя е необходима там, където липсва истинска общност. Съгласна съм, че не е възможно всеки от нас да знае, може и върши всичко и че разделението на труда е полезно нещо, но някак се получава така, че ние не просто оставяме на други да произвеждат стоки и да вършат услуги. Получава се така, че откъсваме част от човечността си и я поверяваме на експерти-наемници.

Но какви са експертите-наемници в едно безгрижно и безлюбовно общество? Възможно ли е те да са някакво изключение, което пък да е правило? Понеже ако не е правило, то не можем да разчитаме неизменно на тяхната любов и грижа. В такова общество е съвсем логично социалните грижи да са случайни грижи. Получава се така, че за да се застраховаме срещу капризите на милосърдието, поверяваме важните неща на капризите на немилосърдното чиновничество.

Пътешествия с Тони

Наскоро Тони завърши Colby College – един от най-престижните колежи в САЩ и спечели стипендията Thomas J. Watson Fellowship, която й дава възможността една година да пътува по света (извън САЩ) и да прави свое собствено изследване. Тони отдавна се интересува от социалното предприемачество  (тема, която интересува и мен), затова ще се опита да си отговори на въпроса, който отдавна я вълнува – дали социалното предприемачество може помогне за справяне с бездомността.

Тя пътува сама и няма точно фиксиран план. Повечето от решенията взема след като лично се запознае със ситуацията. Успехът на начинанието й, както и всичко останало през въпросната година зависи от самата нея … всъщност не точно – зависи и от милостта на обстоятелствата и хората, които среща. Надявам се моето стискане на палци да й помага 🙂

В момента Тони се намира в Париж, а по-късно ще действа в Аржентина, Перу, Бразилия и Бангладеш. Нямам представа как точно е избрала тези места, но по-късно може и да я питам – в едно или повече интервюта 😉

Добрата новина за всички четящи тук е, че Тони е направила блог (на английски), в който описва пътешествието и споделя размисли. Чувствайте се свободни да коментирате. Побързайте да прочетете написаното дотук преди да се натрупат още текстове.

От няколкото текста, които е публикувала досега научих, че тази година в Париж се провежда Световната купа по футбол за бездомни, че една организация раздава  на бездомните червени палатки, за да покажат на обществото, че бездомни има и че нещо трябва да се предприеме. Научих и това, че във Франция бездомен не означава непременно човек, който спи на улицата, а такъв, който няма собствен покрив; това ми напомни за един от любимите ми (френски) филми, „Без покрив и закон„.

Тони пише доста непосредствено, със своя собствен глас – какъвто си го спомням от времената, в които беше моя ученичка. Надявам се да пише редовно 🙂

За котките и хората

Има котки, които не ловят мишки, защото редовно получават храна. Има програми за справяне с бедността, които я увеличават. Това са нормални неща – в каквото инвестираме, това и получаваме: мързеливи котки, зависими хора.

Не казвам, че е лошо да нахраниш гладния – това понякога е животоспасяващо. Проблемът е, че човек огладнява всеки ден, така че ако се опитваш да се справиш с бедността като непрекъснато храниш гладните, е по-вероятно да насърчиш и други гладни да се наредят на опашка за твоята храна, а се оказва, че не разполагаш с вълшебната кърпичка, която прави храна от нищо.

Не става въпрос само за това, че докато раздаваш баници все ще се намира кой да ги изяде, а за това, че дори хора, които биха искали да разчитат на себе си понякога нямат друг избор освен да разчитат на подаяния.

Сред тях има много хора, които не могат да видят съществуващи възможности, нямат знания и умения. Да помогнеш на такива хора е много, много трудно.

Има, обаче, такива, които имат отлични идеи и ресурси за осъществяването им, с едно изключение – малко пари, с които да стартират проекта си. Тези хора нямат близки, които да разполагат с нужните пари, нямат и кредитна история или пък стабилни доходи, така че да вземат кредит от банка. Разбира се, те могат да се обърнат към някоя от организациите / хората, които дават заеми на точно такива като тях, но тези заеми са с големи лихви.

Да помогнеш на такива хора е много, много лесно. Има организации, които свързват  нуждаещите се с желаещите да помогнат като предоставят безлихвен заем.  Една от тях е Kiva. Тя представя на сайта си всякакви достойни за финансиране проекти, които можеш да подпомогнеш с 25 долара. Разбира се, ако имаш възможност и желание, можеш да предоставиш заем за много повече, дори да финансираш изцяло определен проект. Когато ти върнат заема, можеш да го инвестираш отново и да помогнеш и на други хора.

Това се нарича микрофинансиране и е пример за социално предприемачество.

По този начин, вместо да храниш гладния с парче от и без това малката пица, помагаш гладният да се превърне в един от тези, които носят продукти и влагат труд за приготвянето на по-голяма пица.