Leisure

What is this life if, full of care,

We have no time to stand and stare.

No time to stand beneath the boughs

And stare as long as sheep or cows.

No time to see, when woods we pass,

Where squirrels hide their nuts in grass.

No time to see, in broad daylight,

Streams full of stars, like skies at night.

No time to turn at Beauty’s glance,

And watch her feet, how they can dance.

No time to wait till her mouth can

Enrich that smile her eyes began.

A poor life this if, full of care,

We have no time to stand and stare.

Според обичая, утре сутринта трябва да раздам храна, защото ще са минали 6 месеца от смъртта на татко. Реших да раздам това много любимо за него стихотворение.

Реклами

Задушнически въпроси

Днес за втори път раздадох храна „за душата на баща ми”, т.е. за успокоение на майка ми. Този ритуал (като всички други ритуали, за които се сещам) не ми идва отвътре, заради което дори не съм научила точните думи и жестове. Просто казвам, че раздавам, защото е Задушница / 3 месеца от смъртта на татко, чувствам се неловко и бързам да се свърши.

Днес, когато за втори път чух ритуалния отговор, осъзнах, че съм права в предположението си, че  нашенските ритуали за мъртвите всъщност обслужват живите: част от отговора гласи „Да ти е видено.” Преди време научих какво означава това – пожелание Дядо Боже да запише, че съм извършила едно добро дело и (след смъртта ми?) да ми се отплати.  Научих го от моя близка, която принципно не одобрява факта, че редовно помагам на „чужди хора”; при един такъв случай ми каза „Дано да ти е видено на оня свят”. Може би защото не е убедена, че ще ми е видено на този. Каза го  по-скоро за собствено успокоение – за да осмисли абсурда на поведението ми.

Някой наясно ли е какво се има предвид с това пожелание – дали да ни се случи нещо хубаво на този свят, на онзи свят или и в двата?

Чудя се дали има начини наистина да се помага на мъртвите? Както момиченцето помогна на Кентървилския призрак или нещо подобно?

За надеждата на болните, доброволците в клинични изпитания и още нещо

В последните дни към блога се стекоха хиляди търсещи надежда за излекуване от рак. Надявах се да четат внимателно и текстовете и коментарите, а не просто да търсят телефона за връзка с този, който може да им осигури чудодейното лекарство Ставринол, за което преди няколко дни съобщиха по Нова ТВ. Никак не съм сигурна, че го правят.

Разбирам, че на много хора не им е останала друга надежда, разбирам, че някои вече не се страхуват от смъртта и са готови новото лекарство да бъде тествано върху тях, но дори и гаснещ, животът си струва, а чрез смъртта си, човек може да направи нещо смислено, с което да помогне на други. Накъде бия?

Мислих за това дали аз бих станала доброволец при тестването на животоспасяващо лекарство. Бих. При определени условия. Най-важните от тях са да съм убедена, че предлаганото лечение почива на някаква сериозна обосновка и че тези които са го разработили са хора, на които мога да се доверя. Разбира се, вземането на окончателно решение включва скок на вярата и поемане на лична отговорност за изхода от експеримента, но все пак преди да направя този скок, ще ми е нужна информация. Ще искам да знам колкото се може повече за начина на действие на лекарството и за биографията на разработчиците.

Аз не съм специалист в нито една точна наука, ученическите ми спомени са далечни и бледи, а наскоро преоткритите ми интереси към науката все още не са ме отвели достатъчно далече, за да разбирам всяко научно обяснение за действието на лекарства. Ето защо за да изясня първия въпрос (дали предлаганото лечение почива на сериозна обосновка), бих потърсила помощ.

За да се уверя че знам достатъчно за разработчиците, бих се интересувала от досегашната им работа, от образованието им, както и от инициативите им извън работното място. За да направя скока на вярата, вероятно бих поискала лична среща с тях. Би било добра идея да се организира някаква конференция,  на която да присъстват евентуални доброволци и екипът разработил лечението, и всеки да може да зададе на живо каквито си пожелае въпроси. Може да се помисли и за доста предварителна комуникация по Интернет – форум, чат, видео-конференция и пр.

Ето защо смятам, че тези, които не са се запознали достатъчно добре с предложеното лечение, не бива да бързат да заявяват, че са готови да станат доброволци. Защо да изгубят необмислено живота си днес, преди да са се осведомили дали някой друг по-надежден екип с по-надеждно лекарство не търси доброволци? Не знам как се набират такива доброволци по принцип, дали можеш да участваш в изследване, което се провежда от учени в друга държава и пр., но вероятно Нова Телевизия и моят блог не са ултимативният източник на информация.

Не, не искам да убивам надеждите ви, но и не искам да бързате да се самоубивате. Не съм сигурна, че Ставринол е единствената ви надежда. Мисля, че надеждите дебнат иззад много ъгли, но вие ги търсите на едни и същи места.

Когато аз търся надежда, се опитвам да науча повече и това е главното, което мога да ви препоръчам – преди да се обадите по телефона на проф. Ставрев, вижте, например, този сайт – открих го вчера и мисля, че може да ви послужи като начало на търсенията ви. Преди години четох книгата на Бърни Сийгъл „Любов, медицина и чудеса“ и бих искала да я препоръчам; авторът е вече пенсионер, но е преподавал и лекувал в университета Йейл, ето и сайтът му ако четете английски. И пак казвам – върнете се към двете по-стари статии и прочетете ВСИЧКИ коментари, обсъдете ги с познати, които може да са по-наясно от вас.

А относно Ставринола, когато науча нещо ново и важно, ще го публикувам. А дали още сега ще поръчате диамантения прах от Москва е ваш избор – на пълнолетни хора, които са наясно, че рискуват живота си.

Неразбраното тайнство на майчинството

Дали изобщо искам да разбера?

Дали изобщо искам да разбера?

(Систинската мадона е любимата картина на майка ми. Избродира я на гоблен, който ще наследя. Аз пък харесвам този фрагмент от картината, който липсва в гоблена.)

Преди няколко дни почина майката на мой приятел. В блога му прочетох, че ще му липсва. По-късно вървях по улицата и си мислех, че ако моята майка беше починала, вероятно за това щяха да научат от мен единствено тези, на които се налага да дам обяснение за отложена среща. Със сигурност нямаше да съобщя за смъртта й в блога, Файсбук и Туитър; иначе благоприличието щеше да ме кара да приемам съболезнованията, от които нямаше да имам нужда, а в това има нещо фалшиво, а аз не обичам фалшивите неща.

Многократно съм слушала анекдота за Дядо Мраз, който се отбил у нас да продава билети на Държавната лотария и ме попитал кого повече обичам – татко или мама, и аз съм отговорила „Мама“. Не си спомням тази случка от първа ръка, но я тълкувам като една от първите ситуации, в които съм избрала политическата коректност пред истината.

Чета мемоарите на Маргьорит Юрсенар, чиято майка е починала от родилна треска. М. Ю. си задава въпрода „Щях ли да я обичам?“ и си отговаря така: „Всичко ме кара да мисля, че отначало щях да я обичам с една егоистична и открадната любов, както повечето деца, по-късно с една обич, поддържана предимно от навика, насичана от препирни и все по-примесена с безразличие, както се случва с толкова люде, обичащи майките си.“ Аз пък дори не си спомням обич. От времето до което успявам да се върна досега, доминиращото чувство е желание да бъда далече от нея. На 5 (след като прочетох Пипи) вече исках да живея сама; на 18 си пожелавах да не преживее операцията. До 33 опитите й да се осведомява за живота ми и да влияе на решенията ми ме изтощаваха емоционално, докато бранех своето и в същото време се опитвах да я избавя от страданията, които твърдеше, че й причинявам. Преди няколко години взех решение да се погрижа за собственото си спокойствие и да я оставя да порасне, като спра с опитите да я утешавам. Оцеля, запази способността си да драматизира, и не изглежда да е по-зле сега, когато се старая да я лишавам от възможността да я упражнява в мое присъствие, в което ставам все по-добра.

Вчера срещнах една позната, която ми сподели, че синът й (на възрастта на моя, 16) толкова повече се отчуждавал от нея, колкото повече се сближавал с приятелката си, че вече й говорел единствено в повелително наклонение, а тя просто стискала зъби (защото е пич и не обича да драматизира, според мен). Опитах се да си се представя в тази ситуация и не успях. Може би заради разговорите, в които съм казвала, че не е необходимо човек да гостува на майка си всеки уикенд, а Стоян лукаво е казвал, „Що бе, лелка, аз пък смятам след време да те посещавам всяка неделя“, а аз съм отговаряла „О, не! Отвратително!“. Или пък заради разговорите, в които Стоян си е представял как след смъртта ми ще издаде книга „Моят живот с лелчето“, която ще се превърне в доходоносен бестселър.

Собствената ми ситуация на майка ме кара да си мисля, че описваната в книгите динамика между майки и синове вероятно не присъства с всичките си класически елементи във всички семейства. Или пък някои успяват да я надраснат, така че в отношенията майка-син да не остане нищо от първоначалното напрежение, за да се стигне до взаимодействие (или липса на такова) между две независими личности. В този смисъл майките придобиват статута на хора като всички останали (или пък губят статута си на майки, ако така повече ви харесва 😉 ).

Що се отнася до мен, макар че скоро с Георги ще се опитаме да създадем дете, така че в очите на обществеността ще стана майка за втори път, по-скоро се възприемам като някой, който помага за раждането и израстването на друг – нещо като акушерка и градинар, което не изключва възможността да бъда и приятел.

Това ме подсети за една стара случка. Мой приятел художник искаше да му позирам. Бях разбрала, че ще ме рисува в ролята на Богородица, но по време на първите скици разбрах. че всъщност съм в ролата на Мария Магдалена. Когато съобщих на майка ми за това изненадващо развитие, тя каза, „Ами той, Б., много добре те е преценил.“ Не ставам за Мадона защото не оценявам тайнството на майчинството или обратното?

Утеха преди смъртта

Миналата седмица, на повече от 80 години, почина наша позната. Беше почти разядена от рак, с болки. Няколко дни преди това говорила с майка ми по телефона и й казала, че синът й току що е похарчил доста пари за някакви прегледи и настоявал да остане за известно време в болница, но тя отказала да се лекува повече и се прибрала у дома. Последната седмица тихо и кротко чакала смъртта си и заръчала да я кремират.

Предполагам, че точно така почина и дядо ми когато бях на 3+. Въртях се около него, докато лежеше, а възрастните си вършеха тяхната работа.

Не ми харесва политически-коректната драма, която повечето хора създават покрай смъртта. Да, тъжно е, когато се разделяш с близък; тъжно е, когато вярваш, че някой е можел да вземе от живота още и да даде още, но знам, че рано или късно смъртта се случва. Мисля, че преди да си отидат хората са съвсем наясно, че са тръгнали натам, и е лигаво, глупаво и неадекватно да им казваме да не говорят за смъртта и да отказваме да говорим за нея, особено след като в момента е на преден план в мислите ни и знаем, че ще се случи скоро. Да не би да не говорим за сватби и рождения в дните преди да се случат?

Когато отказваме да приемем смъртта на близките си и да им помогнем да я приемат, ние ги лишаваме от покой в последните им дни и часове, оставяме ги сами със смъртта, и дори им отказваме адекватно сбогуване.

Репетиция за гала-танц

Почина един от любимите ми поети – Константин Павлов

Госпожице Смърт! Уважаема.
Уважаема!
Моят танец е леко старичък.
Старичък.
Вие сте все така младичка.
Младичка!
Хоп, две крачки на левичко?
Левичко!
Що ме теглиш на десничко!
Десничко!
Аз ли съм кавалерът, курвичко!
Курвичко!
Или ти ще ме водиш, слънчице?
Слънчице …
А защо твоят танц ми повдига … Онова …
Как да го назова … Как да го назова? …
И защо ти се изчервяват костите?
Костите? …

Ох, сладост моя,
парче непредвидено!
Ох, ох, ох!
И пак ох!
Ритай, тракай, госпожичке!

децата и смъртта

Преди много години доведоха на гости у нас една малка братовчедка, за да й спестят информацията, че баба й ( с която живееха в една къща) е починала. Беше на около пет. Не знам кога и как е разбрала истината.

Наскоро спестиха на моя връстница, живееща в чужбина, информацията за смъртта на баба й.

Бях на по-малко от четири, когато единият ми дядо, болен от рак, почина. Не си спомням ясно друго, освен това, че лежеше на леглото, а аз го наглеждах и бях съвсем наясно, че е много, мното болен. Смъртта на която бях свидетел беше естествен край.

Погребенията и помените бяха ритуали като всички други ритуали. Със селската баба съм ходила на погребения, а от градската знам за помените.

Другият ми дядо почина малко по-късно. Беше неочаквано, но не ми спестиха факта че се е обесил, както и това, че се е чувствал подтиснат и че е имал някакви проблеми със себе си и с баба, проблеми, които никой не претендираше, че разбира. Противоречието между образа на веселия енергичен майсторящ играчки, дърворезби и апликации дядо с колело и цигулка и самоубиеца беше мистерия на живота.

В детска възраст бях чувала и истории за тежко болни възрастни хора, които не желаят зависимостта от грижите на близките и избират смъртта.

Смъртта при злополука, в напреднала старост, при нелечима болест и като личен избор ми е позната от ранно детство. Никога не са ми я спестявали.

На тринайсет, докато бях на лагер, получих писмо от татко, с което ме уведомяваше за смъртта на баба ми (тъща му). Знаех още и за смъртта при раждане на биологичната ми баба, както и смъртта при злополука в млада възраст на биологичния ми дядо. Естествено знаех, че майка ми е осиновена и това не правеше осиновителите й по-малко мои баба и дядо или пък биологичните ми братовчеди по-малко близки.

Когато крием от децата важни неща, те така или иначе усещат и запълват празнините в информацията със собствени интерпретации, които биха могли да бъдат доста травмиращи в сравнение с истината, поднесена по подходящ за възрастта и индивидуалността им начин. Усещат и това, че ги смятаме за непълноценни човеци с които не може да се споделят важни емоционални събития в семейството.

Ако те кефя, гласувай за мен.