Що е „Бебетека” и има ли почва в Хасково?

Bebeteca_Biblioteca_Nodal_Lugo

(снимката е от Уикипедия)

„Бебетека” е библиотека за най-малките. Тя не е просто място, откъдето можете да вземете детски книжки за бебета и малки деца, а място, където малките читатели и техните придружители могат да седнат удобно на килим и да изследват света на книгите – да разглеждат книжки, да разказват по картинки, да правят малки драматизации, да четат, да играят – всичко, което е възможно в зависимост от възрастта и индивидуалното развитие на детето.

В Хасково са добре дошли всички деца на възраст от 6 месеца нагоре. Може да звучи екзотично, но моите деца започнаха да „четат” на тази възраст и го правеха с удоволствие. Познавам и други такива деца. Те не са вундеркинди, а родителите им не сме от „онези амбициозни родители”. Просто обичаме да четем J Вярно е, обаче, че това удоволствие ни е донесло и много ползи.

Идеята за „Бебетека” е само на седмица, но хасковската „Бебетека” стартира утре, вторник – от 10 до 10.30. в Детския отдел на Окръжната библиотека, където няколко майки с деца вече са се уговорили да четат заедно. За тези, които нямат възможност да четат във вторниците / сутрин, могат да идват в четвъртък от 16 до 17 часа. Разбира се, всички деца и родители са добре дошли в  Детския отдел по всяко време, но само в тези часове ще е подреден кътът на „Бебетеката”.

Всички желаещи да даряват книжки, подходящи за най-малките могат да го направят по всяко време директно в библиотеката. Възможно е да се появят и други пунктове за приемане на дарения за „Бебетеката”.

Реклами

Простички размисли за грамотността

Напоследък все слушаме оплаквания колко са неграмотни младежите и децата. Имам простичка теория защо се получава така и какво би могло да се направи. Но първо ще споделя нещо:

Имам син на 20. Никога не сме полагали специални усилия за да го научим да пише добре – нито на български, нито на английски, но той няма никакви проблеми да пише добре на двата езика. Защо? Защото е чел доста.

Той четеше доста, така както и аз четях доста като дете. И двамата не сме били насилвани да четем. Една от важните причини да четем е тази, че четенето не е било нещо ужасно трудно и мъчително за нас. Било ни е лесно, защото преди да започнем да четем сме имали доста богат речник и ни е било лесно да разпознаваме повечето думи. Когато разбираш думите, четенето е на само по-лесно, но и смислено и приятно занимание. Предполагам, че повечето от вас са пробвали да четат на чужд език текстове, в които има много непознати думи – ето така можете да се почувствате и когато четете на родния си език ако не знаете доста от думите в текста.

Съгласна съм, че децата могат да започнат да четат с простички текстове, но тези простички текстове бързо омръзват и доскучават.  В момента виждам по книжарниците една поредица  книги за момиченцето Дора – написана специално за да помогне децата да се научат да четат.  Пробвах я … доста изсмукана от пръстите и бедна – реших да не я купувам на тригодишния си син ( точно на 3 години и 3 месеца в момента) – та той вече е „чел“ три романа на Туве Янсон и е започнал четвърти ( и не сам това).  Предполагам, че децата, които нямат богат речник и не биха се справили с книгите на Туве Янсон, ще предпочетат някое филмче пред книгите за Дора. Напълно ги разбирам.

Малкият ми син има удивително богат активен речник, доста по-богат от този, с който си разговаряме ние, възрастните около него, в битовото си ежедневие.  Как така? От „четене“ на книги, ето как.  Той почти всеки ден „чете“ минимум час – кара ни да му четем и не иска да спираме – да, може да издържи минимум 50 минути без прекъсване, стигал е и до час и половина.  И тъй като вече знае доста от четивата наизуст, „чете“ и сам ако няма кой да му обърне внимание – разглежда картинките и рецитира по тях.

Предполагам, че някой ден, когато започне да се опитва да чете наистина, ще му бъде доста по-лесно и приятно отколкото на много други деца.

Мисля, че много деца имат проблем с четенето и заради това, че са започнали да гледат филмчета преди да четат. Нашият син започна да гледа филмчета на около две и половина, но времето е ограничено – 30 минути Бейби ТВ докато обядва и 30 минути Лего филмчета, понякога гарнирани с Маша и мечока или нещо с коли – вечер. За някои родители това е прекалено много предполагам, но за нас е ОК.

Ако си израснал първо с филмчета и после не успеят да ти представят книгите по пленяващ начин, няма как да ги обикнеш. А нашето момче открива света първо чрез книгите и знае от тях какво ли не – за строителството, корабите, вулканите, електроцентралите и пр. Да, знае и че в Интернет можеш да намериш филмче и да видиш вулканите в действие.

Разбира се, нещата може да се променят. Колкото повече стоиш на компютъра и търсиш информация, скачаш от тема в тема, толкова по-трудно се концентрираш за по-дълги четива. (Ето една интересна книга по темата). Чудесен пример за това е големият ми син, който преди да започне гимназия четеше на един дъх 150 страници, но след това, с всяка измината година четеше все по-малко и прекарваше все повече време, скачайки от един на друг сайт.  Така че никой не е застрахован от закърняване на отлично развити умения – всички го знаем.

Но какво да правим ако нямаме време да четем на децата? Някога имаше плочи с приказки и много деца слушаха, дори в училище ни пускаха. Аудио-книгата или аудио-театърът е нещо доста по-различно от телевизия – там имаш чист текст и за да разбираш и изпитваш удоволствие, трябва да си фокусиран върху думите.  Дори повече отколкото в детска книга, където все пак има илюстрации.  Но аудио-книгите могат да дойдат все пак след като сте разказвали на детето и е посвикнало да слуша. Аз разказвах на малкия ми син още преди да навърши една година. И още преди да започне да говори с цели думи, а само маркираше думите с по един звук (например за себе си казваше „пъ“), той се включваше в разказването.  Макар и да ви изглежда безсмислено ретро, можете да пробвате и от онези филмчета, които се прожектираха в тъмното на бял фон – кадърче по кадърче, а някой трябва да чете буквите под картинките.  Предполагам, че за децата би било доста приятно и някак тъмно-мистериозно 🙂

Уточнения за алтернативното образование

Както вече съм споменавала, бъдещият закон за образованието ще затвърди статуквото – държавата решава каква да бъде огромната част от образователната програма на публичните и частните училища, както и на учениците, които се образоват у дома. Всъщност последните са формално записани в някое училище и държат изпити.

Някои български родители, обаче, не са съгласни и настояват за либерализация на образованието. Това означава държавата да позволи и на други да съставят образователни програми, да организират учебен процес.

Други родители, обаче, се опасяват, че това може да доведе до влошаване на образованието у нас, понеже всеки ще е свободен да образова както си иска и така учениците може да останат ощетени – да не им бъде преподаден важен материал. Някои от тях приемат, че е ок да има алтернативно образование, но само ако държавата задава стандартите.

Сред по-гласовитите активисти преобладават родители, които образоват или искат да образоват децата си у дома и така се създава погрешната представа, че единствената алтернатива (за която се настоява) е домашното образование. Понякога някои родители, които подкрепят домашното образование заемат арогантна позиция, която внушава, че другите родители са непросветени и безотговорни. Другите пък признават, че не биха могли да се справят сами с образованието на децата си, че нямат възможност да се занимават с това или пък че не искат, поради което ще се доверят на съществуващите училища.

Целта на този текст е да уточни, че домашното образование не е единствената алтернатива на държавните стандарти. И друг път съм казвала, че домашното образование не би могло да бъде масово явление, защото повечето хора не могат да си го позволят; не би било добра идея да бъде масово явление, което да превърне повечето трудоспособни възрастни в  учители на пълен работен ден – все пак имаме нужда не само от учители, а и родителите имат право да избират професията си, нали?

Мислила съм да организирам домашно образование за големия си син- така и не ми стигнаха силите да го направя. Сега, когато най-после завърши дванайсетгодишната му училищна агония, ми става лошо при мисълта, че може да се наложи да я натрапя на още едно дете. Не че мечтата ми е да бъда домашен учител по всичко на пълен работен ден, но си мислех, че ако се наложи, ще се постарая да го направя заради детето. Изниква обаче нова подробност – ако го направя, може да съм извън закона и това (според другия спорен законопроект – за детето) да ми докара неплатими глоби, а и по-зле – да ми отнемат детето, понеже не се грижа за него според държавните стандарти.

Предполагам, че има и други родители в моята ситуация. Искам да им кажа, че ако настояват за това законът да позволява алтернативно образование, ще се създаде предпоставка да се появят училища, в които да не пращат децата си със стиснати зъби и свити сърца. Освен това, тези училища биха могли да бъдат не по-скъпи от публичните училища, ако държавата наистина започне да дава и на частните училища сумата, която отпуска за всеки ученик в публично училище.

Относно стандартите – колко са учениците, които задълбочено са научили повечето преподавани в училище неща? Вие колко такива познавате?

Отвъд любовта и тенекиите – животът продължава

Преди няколко дни Стоян си направи омлет и салата и седна да чете новините. Няколко минути по-късно се върна и остави пълната чиния в хладилника – прочел новината за катастрофата. „Това е колата на Алекс.” Няколко дни подред мисля с часове за това и почти всеки път плача. Не познавам загиналото момче, не познавам и момичетата, а Алекс не съм виждала от години.

Когато вечерта вървях към Ямача, виждах събрани на групички младежи, които обсъждаха събитието. Предположения как е станало. Тема за разговор, която отвежда отвъд обичайната скука. Представих си и евентуалната онлайн мелодрама – обичайните неща – кръстчета в Скайп, превъзнасяния в памет на починалия. И офлайн мелодрамата – съученици, демонстриращи скръбта си.

За мен няма значение кой е шофирал. Дали е бил пиян или не. Карал е безотговорно. Останалите са се съгласили да се возят в кола, шофирана по безотговорен начин. Някой се е смятал за безсмъртен. На друг може да не му е стискало да каже, че в ситуацията нещо не е наред, камо ли да откаже да се качи на колата и да си хване такси.

Като се върна назад и си спомня първите седем години на сина ми и на Алекс в училище, не откривам нищо необичайно в това, което се случи в края на гимназиалното им образование. Те учиха в клас, в който беше нормално да се пребиват съученици, а учителите да заявяват, че това не е техен проблем или да тормозят тези, които си позволяват да твърдят, че има проблем. Родители пък смятаха, че няма нищо нередно в това ученикът И. да бъде пребиван системно, понеже не бил за това училище – бил слаб ученик. Или пък по-безобидните учителски реплики: „Няма да му услужвате с лепило!”

Първа година в гимназията. Няколко счупени стола. Административно решение: „ Всеки да напише анонимно на листче кой е чупил столове”. Тогава синът ми не написа нищо, понеже смяташе, че не е редно на листчето да споделя подозренията си, след като не е видял нищо с очите си. Резултат: някой от съучениците му е написал неговото име и аз платих стол. Не вярвам някой от съучениците му наистина да е смятал, че е възможно точно синът ми да чупи столове, но какво от това?

А какво ново около катастрофата? Днес чух, че близки на приятелката на Алекс твърдят, че родителите на Алекс искат да  я изкарат виновна – че тя била шофирала. Нямам представа кой лъже. Коментарите под статията са противоречиви. Но аз си бях представяла по-иначе нещата. Бях си представяла  сценария, при който Алекс кавалерски поема вината вместо приятелката си. Или пък тя се опитва да поеме вината вместо него. Размишлявах как бих постъпила ако бях родител на дете, което иска да се саможертва за приятел. Не, вижте, и аз съм човек. Ако синът ми беше предизвикал нечия смърт, щях да се опитам да направя всичко възможно да не влезе в затвора, защото намирам това за повече от безсмислено. Но никога, никога не бих спасявала кожата му за сметка на друг. Никога не бих го поощрила да злоупотреби с приятел, и не само с приятел, но с когото и да било. И да, бих направила всичко възможно да преодолее емоционалната си травма, но не и като му внушавам, че е невинен.

Всъщност би трябвало да е ясно кой е шофирал, нали? Полицаи, пожарникари и лекари, които са спасявали пострадалите са видели, нали? И би трябвало да са направени снимки. Или вече не се правят такива неща? Би трябвало медиите да се осведомят – полицията не би трябвало да им откаже тази информация. Но медиите замълчаха.

Всичко това всъщност няма никакво значение. Съучениците на замесените в катастрофата получиха своята доза „истински емоции”, ще имат и тема за разговор известно време. Покрай тях и по-възрастните ще се облажат. А после всичко ще си продължи постарому.

Част от автопарка на гимназията

Скучаещи деца

Вчера за кратко ни навести едно съседче (токущо завършило 2 клас) – понеже нямаше какво да прави докато чака приятелката си, която била на разходка в един парк в противоположната част на града.

– Искаш ли да рисуваш с тебешир?

– Не.

– На какво играете сега през ваканцията?

– Рисуваме с тебешир.

– На какво друго играете?

– Мммм

– Обичаш ли да четеш книги?

– Не.

– А на какво обичаш да играеш?

– Не знам.

Щедрото дърво

Точица, едно от най-любимите ми издателства , преди няколко месеца издаде нова книжка. В нея има една кратка приказка, която можете да видите на английски тук.

Струва ли си да си я купите на български на хартия? Да.

Не защото преводът  е на един от най-любимите ми преводачи, Александър Шурбанов. Не защото е отпечатана качествено и е с твърди корици. Не за да подкрепиш прохождащо издателство на хубави книги.

Казват, че историята е странна. Аз пък казвам, че е архетипна. Толкова много ситуации могат да се вместят в нея.

Днес мислех за една от тях … чудех се дали е ок (от гледна точка на вселенската хармония, разитието на човека и какво ли още не) човек да получава от някого всичките безобидни неща, които поиска – нова топка, дантелено перде, iPhone и пр. Нужно ли е да му бъде даден урок, че човек следва да се простира според чергата си, че децата в Африка гладуват и пр.? А ако човекът не е дете, а възрастен? А ако е близо до края на дните си?

Странното е, че преди години съм смятала, че човек би трябвало да бъде оставен да порасне, дори и ако го позаболи от това. Днес ми се иска да спестя каквато и да е болка на един такъв човек. Чудя се дали ще продължавам да се люшкам като махало. Убедена съм, че щедрото дърво е било щастливо до края на дните си. Може би защото е доста лесно да бъдеш щедър, колкото и налудно да звучи.

Може и да ставам досадна

но няма как да спра да мисля за това. Доскоро смело казвах, че може и да не пращам детето не само на ясли и градина, но и на училище. Вече не съм толкова смела – не само заради глобите, които не бих могла да си позволя да платя, но и заради опасността да приемат и Закона за детето – тогава, пък, могат да ни го вземат, понеже не му осигуряваме достъп до задължителното образование. Оказва се, обаче, че дори и послушно да принесем детето в жертва на задължителното образование още на 5 (а след някоя и друга година децата ще стават ученици на 4), опасността да ни го вземат си остава. Анонимен сигнал, че не го храним правилно или пък го въвличаме в религиозна дейност, може да подскаже на компетентен социален работник, че е наложително детето да бъде спасено и дадено на приемни родители. Не ми казвайте, че това няма да се случи, понеже новият проектозакон дава лесна възможност за това, а когато има възможности, има и хора, които се възползват от тях. Мотиви? Добре, де, познавате ли хора, които не използват властта си за да облагодетелстват себе си / свои близки или пък да навредят на някого ако му имат зъб? Колко са?

Ето как се грижат за децата загрижени институции у нас.