За радикалния Ислям във Франция – историята на Хенда Айари

 

Хенда Айари е на 40 години, майка на три деца, която е прекарала 10 години от живота си в радикална мюсюлманска общност във Франция. След няколко терористични атаки, за които е наясно колко ще се радва съпругът й, тя решава, че не иска повече да представлява идеология, която е причина за смъртта на невинни хора. Хенда успява да се освободи умствено от начина, по който е живяла и да избяга с децата си. Животът й не тръгва веднага в по-добра посока, тъй като френските власти не са подготвени да помагат на жени и деца в тази ситуация, но в крайна сметка в момента Хенда живее съвсем различен живот и работи за дерадикализирането на мюсюлмани във Франция и помага на жени, които напускат радикални общности. Издава и книга, в която описва своя опит.

Коя е Хенда Айари? Израснала е като непрактикуваща мюсюлманка в Нормандия, с майка тунизийка и баща алжирец. Детството й е белязано от опита на неин братовчед в Тунис да я изнасили на 9 годишна възраст и от постоянен бой от страна на майка й. В юношеските си години тя започва да търси своята идентичност. В университета попада на състудентки мюсюлманки, под чието влияние скоро започва да се забулва, а малко по-късно, под влиянието на техните салафитски религиозни съветници, напуска университета за да се омъжи за ултра-ортодоксален мюсюлманин, когото те й довеждат от Тунис, когато тя е на 21 години. Тя смята, че е била жертва на активни действия за набиране на членове за салафитската група от страна на въпросните студентки.

Хенда заживява в среда, която днес описва като „паралелна вселена“ – учат я, че обществото е шейтан (дявол), че музиката и танците са зло, че мюсюлманите са жертва на ционистко-американската конспирация, че трябва да възпитава добри малки салафити ако иска да отиде в Рая. Тя бива откъсната от семейството си и от старите си приятели, програмирана да стои вкъщи и да възпитава децата си да мразят другите – Франция, французите, Запада, евреите, християните и всички мюсюлмани, които не живеят според правилата на тяхната общност. В тази общност жените трябва да са толкова покрити, че почти да изглеждат невидими, изневярата се наказва с убиване с камъни, хомосексуалността се наказва със смърт, чуждите на общността хора са „изверги“, „неверници“, „вероотстъпници“.

Още от самото начало, съпругът на Хенда й казва, че тя е затворник и я бие, защото не смята, че е достатъчно покорна. Позволява й да излиза само до супермаркета и за религиозни събирания. Удря я с юмруци в корема по време на бременността й, понеже си е позволила да използва замразена храна за да приготви ястие по време на Рамазана. Заплашва да я удуши, понеже е купила забрадка в неподходящ според него цвят. Хенда многократно се обръща за помощ към свекъра и свекърва си, към имамите, но винаги получава единствено съвета да бъде търпелива. Когато прави опити да се оплаче на официалните власти от насилието, което търпи от съпруга си, техните служители просто вдигат рамене.

Съпругът на Хенда прекарва почти цялото си време в джамията и се издържа предимно от социални помощи, от които успява да спести пари за да заведе семейството си на поклонение в Мека. Той успява да възпита големия им син по такъв начин, че момчето да заплашва майка си за това, че не се забулва и да я нарича „проститутка“. Решава дъщеря им да започне да се забулва на 7 годишна възраст и предприема стъпки семейството да се изсели в Саудитска Арабия.

Хенда смята, че е живяла като зомби, че салафизмът е държал ума й упоен и че е успяла да се освободи от умствените окови благодарение на годините, които е прекарала в училище – на светското си образование, с помощта на което е развила способността да мисли критично и така да се противопостави на хората, които са промивали мозъка й.

Хенда бяга с трите си деца й се крие в Северна Франция. Тя има само религиозен, но не й граждански брак. Съпругът й (човек, който смята, че джихадът е негов дълг и е с профил, който се смята за рисков от френските служби за сигурност) отказва да плаща издръжка, а съдът му поверява децата, тъй като тя две години се лекува от депресия. В крайна сметка успява да спечели битката и да се събере с децата си.

Руан, мястото, в което Хенда живее по време на брака си, е едно от най-печално известните във Франция гнезда на салафитската идеология, водещ износител на бойци за Ислямска Държава. Макар че тази идеология е типична за Саудитска Арабия, все повече хора извън тази страна й симпатизират. Хенда смята, че опасното учение се разпространява като гангрена, която подкопава основните ценности на френското общество и трябва да се вземат сериозни мерки. Тя се обръща към президента Макрон с писмо, в което споделя конкретните си идеи. Те включват редица законодателни ограничения и наказания, но не и за жените и децата, които са успели да се измъкнат от радикалните общности. Тя е против жените да бъдат наказвани за това, че закриват лицата си; смята, че трябва да бъдат свързвани със социални работници и да им се помага да започнат работа вместо да плащат глоби и т.н.

Активната кампания на Хенда срещу радикализирането на страната й спечелва заплахи. Наричат я ислямофоб, расист и предател. След като издава книга, семейството й спира да общува с нея.

Горният текст е обобщение на тази статия от Ню Йорк Таймс.

 

Advertisements

Моята религиозност / My religiousness

(Find English translation below)

Сутринта  четох  книга за Карл Юнг, един от най-любимите ми мислители, и отново се замислих за това, което винаги ме е карало да го харесвам толкова много – фактът, че той е изследвал света в толкова много различни посоки, че макар и познанията му да са били толкова много и разбирането му така задълбочено, той никога не е заявявал, че има теория, още по-малко теория, която да обяснява всичко.

Освен това си мислех за религия, както  често правя напоследък – откакто започнах доброволческата си работа с бежанци, не съм имала време самата аз да се занимавам с религия, но някакси съм въвлечена в религиозните мисли и практики на други хора.

Самата аз съм израснала като атеист в атеистично общество, но от доста години не съм атеист и уважавам религията – всички религии, които по един или друг начин съм опознала досега. И все пак порасването ми без религия някак оформя сегашната ми религиозност, и ми се струва, че по някакъв парадоксален начин май вземам религията по-насериозно от тези, които са родени с нея. Аз не вярвам в спазването на определени религиозни практики, а в това да живея според това, което вярвам, че Бог иска от мен. Всеки ден, не само по време на Рамазан или около Коледа / Великден.

Не ми е лесно да разбера какво иска Бог от мен. Вярвам, че любовта е най-важното изискване, но не и единственото, защото водени от любовта, хората могат да вредят ако не са наясно какво е най-доброто, което може да се направи в определена ситуация. Така че смятам, че трябва да учим колкото се може повече за света и за себе си, така че да можем да намираме по-добри решения.

Религията ме извежда навън от своите доктрини, навън в света и ме кара да вървя по пътя. Тя няма всички отговори, но ми дава основа за изследване. Нещо подобно на Юнг, който не е създал единна теория, но просто инструменти за изследване. Уважавам религията, но съм наясно с нейните ограничения.

Наясно съм и със своята ограничена способност да разбирам религията. Изглежда, че Бог ми се разкрива бавно, така че ми се струва, че би било доста самодоволно, дори и ако съм изучила всички книги от някоя религия, просто да спра да се опитвам да го опозная, убедена, че знам достатъчно. Може би когато стигна до него, той ще ми даде знам или някак ще разбера отвътре, или пък тези две неща са едно и също.

Връщайки се към Юнг, аз му завиждам за увереността, с която отговаря на въпроса дали вярва в Бог: „Не вярвам. Просто знам.” Сигурна съм, че е знаел, тъй като е бил смирен и честен човек, така че не би излъгал.

(ENGLISH)

In the morning I was reading a book on Carl Jung, one of my most favourite thinkers, and I thought again of what has always made me like him so much – the fact that he explored the world in as many directions as he could and that no matter how comprehensive his knowledge and understanding was, he never claimed he had a theory, much less a theory which explained all.

I also thought of religion as I often do nowadays – since I started my volunteer service with refugees I have had no time to be involved with religion myself, but I have somehow been involved in other people’s religious thoughts and practices.

I myself have been brought up as an atheist in an atheist society, but for many years I have not been an atheist and I do respect religion – all the religions I have somehow got to know so far. Still growing up without a religion has somehow shaped my religiousness now, and paradoxically in a way I seem to be taking religion more seriously than if I had been born into it. I do not believe in special observation practices but into living my life according to what I believe God wants from me. All the time, not just during the Ramadan or around Christmas / Easter.

I do not think it is so easy to figure out what God wants from me. I do believe that love is the most important requirement, but I also believe it is not the only one as people might be motivated by love and still do something harmful as they do not have the understanding what is the best thing to do in a situation. So I believe that we should learn as much as we can about the world and ourselves to be able to figure out better solutions.

Thus religion takes me out of its own doctrines into the world and sets me onto a journey. It does not have all the answers, but it gives me a foundation for research. Or as Jung puts it, he has not developed a unified theory but just tools to explore. I do respect religion, but I am aware of its limitation.

I am also aware of my own limitations to comprehend religion. It seems that God is revealing himself to me slowly, so I feel that it would be too complacent to just stop trying to know him, believing that I know enough, even if I have studied all books of a religion. Probably when I have reached him, he will give me a sign or somehow I will know it from inside, or maybe these two are the same.

Going back to Jung, I envy him for the confidence with which he answered the question whether he believes in God: “ I do not believe. I just know.” I am sure he knew as he was a humble and honest person, so he would not lie J

 

безполезното изкуство / useless art

IMG_3569

(find ENGLISH translation below)

Прекарвам малкото си свободно време да съзерцавам или да създавам изкуство. Зашеметена съм от огромния брой произведения на изкуството, които са създадени до този момент. Мечтая да създавам изкуство на пълен работен ден, но понякога се чудя – Дали хората наистина се нуждаят от толкова много изкуство в живота си? Дали изобщо се нуждаят от изкуство? Да не би просто да създаваме просто още отпадъци?

А после си мисля … дали трябва да се придържаме само към „естествените“ неща – храненето, дишането, размножаването? И тогава си мисля, че точно „изкуственото“ ни прави човешки същества, създадени по Божи образ и подобие … понеже Бог е на първо място Творец, нали? Това което ни прави хора не са дори любовта и приятелството, понеже дори животните са способни на това, но сега нямам време да изследвам защо за някои хора е толкова трудно да обичат и да бъдат добри.

ENGLISH

I spend the little free time I have contemplating or creating art. I am overwhelmed by the huge number of works of art that have been created so far.  I dream of becoming a full-time artist, but sometimes wonder – Do people need so much art in their lives?  Do they need any art at all? Aren’t we just creating waste?

Then I think … should we stick just to what is „natural“ – eating, breathing, reproducing? And then I think that it is the artificial that makes us human beings, created in God’s image and likeness, as God is a Creator in the first place, isn’t he? It is not even love and friendship as even animals are capable of this, but now I do not have the time to explore why for some people it is so hard to love and to be good.

Християнството и бежанците

Харманли. Миналата неделя. Неделната литургия. В православната църква Отец Атанасий Странски говори за това, че протестите срещу бежанците противоречат на християнските ценности.

34. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна; дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира;
35. 
защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
36. 
гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.
37. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме?
38. Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме?
39. Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?
40. А Царят ще им отговори и каже: 
истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.

(Матей 25:34-46)

Аллах е милостив

Днес е първият ден от големия мюсюлмански празник Курбан Байрям.  Според мен смисълът му е да ни припомни, че при всякакви обстоятелства трябва да правим това, което угодно на Бог, дори и тогава, когато се налага да жертваме най-скъпото си.

Миналата седмица група мюсюлмани, които би трябвало да служат за пример на богоугодност, извършиха няколко гряха – впуснаха се в суетно начинание, което да покаже на света, че са добри мюсюлмани, въпреки че бяха предупредени, че по този начин, ще причинят страдания на много човешки същества.

Мисля, че тези хора действаха в пълно съзнание, което прави деянието им не просто глупаво и необмислено, а зло.

Днес, седмица по-късно, тези хора не само че не се разкайват за постъпката си, но и обвиняват жертвите си. Бих могла да нарека тези жертви изкупителни, защото те отговарят на най-важното условие: беззащитни са.

Аз вярвам в това, че Аллах е милостив и ще изпрати на тези хора вразумление в най-подходящата за тях форма.

Надявам се истината да достигне до всички онези хора, до които вече са стигнали лъжите.

Пожелавам на всички хора да успяват да преценяват какво трябва да се направи във всяка житейска ситуация, в която попаднат и да избират да правят именно него.

Честит празник!

* Кои са сгрешилите и какъв грях извършиха

* Как прехвърлиха вината си върху жертвите 

Разни новини

Тези дни научих, че в Бирма (Мианмар) будистите масово избиват мюсюлмани (общността е около 4% от населението) и опожаряват домовете им. Будистки монаси са активни водачи на това движение срещу „ислямизацията“ на страната. Един от тях се е самонарекъл „Будисткият Бин Ладен“. Властите са мълчаливи съучастници.

Научих за това от мой познат мюсюлманин, който беше споделил видео, разпространявано предимно между хора, говорещи арабски. Според моят познат западните медии нямали очи за ставащото. Гугъл ми показа, че не е точно така и че на запад събитията се отразяват, да речем от Би Би Си, но не съм правила задълбочено изследване. Без да правя такова приемам, че моят познат е прав, когато ми казва: „Далеч, далеч от полагащото се внимание! Виж ако беше някой атентат на „ислямски терористи“!

Тази вечер, малко преди да се върна към темата за Бирма спорех с мой близък, който е убеден, че в Исляма трябва да има нещо, което предразполага към радикализиране. Аз му казах, че повечето религиозни радикали които познавам са всъщност християни и заявих, че „нещото“ е част и от другите религии от същия корен – Юдаизъм и Християнство. Толкова е удобно човек да вярва, че има някакви системи, примерно Будизъм, които са имунизирани срещу подобни идиотщини. Удобно и наивно.

В същия разговор, обаче, казах и това, че терористичните актове извършени от мюсюлмани май не са толкова много на брой, колкото си мислим, че фокусирането на медийното внимание върху тях създава илюзии. Макар че преди часове част от нашето семейство запали свещи в арменската църква, за да почете паметта на жертвите на геноцида над арменците, ми се струва, че жертвите в името на Исляма може би са по-малко от жертвите в резултат на всякакви други геноциди, прочиствания и пр.

Не се наемам да правя изследване и всъщност точните цифри за мен нямат значение. Важното е, че насилието не е изчезнало и че за него винаги се намират поводи и оправдания. Важно е и това, че клишираното ни повърхностно възмущение всъщност е една от предпоставките за задълбочаване на насилието. Разбирайте го както щете; днес нямам достатъчно педагогичаска енергия да обяснявам. Само ще кажа, че най-популярните бг медии не са казали нищо за ставащото в Бирма / Мианмар, но ако наистина се интересувате, ще намерите информация на български, а на английски може да не е толкова, колкото мюсюлманите смятат, че се полага, но е достатъчно за да придобиете представа.

Имам чувството, че когато бях във 2-3 клас, по време на Желязната Завеса, знаех доста повече за ставащото по далечни краища на света – да речем благодарение на българското предаване „Светът в действие“ и сърцати журналисти като Даниела Кънева 🙂 (далееч преди смелата Елена Йончева). A сега на и без това скучния и послушен Митко Цонев му крещят в слушалката да не задава въпроси, понеже, нали бил обещал; аз пък си викам, че някой друг може да е бутнал повече именно за да пита … Цинична съм стала, циничнааа! Ако бях идеалист, щях да правя това, което прави някой в нашия квартал: лепи плакатчета на Волен на мукавичка и после внимателно закрепва височко на стълбовете като увива канапче. Сигурно си носи и стълба.

Три чаши чай

Аз може да изглеждам доста либерален и толерантен човек, според някои дори прекалено такъв, особено по отношение на джамиите, забрадките и мюезините, но всъщност съм от онези, които вярват, че в нашата страна се подвизават фанатизирани мюсюлмани, които биха могли да направят опасни неща. Мюсюлмани, които уважавам, казват, че няма такова нещо като „радикален Ислям“, понеже Ислямът е любов, но аз смятам, че това е игра на думи, която прикрива незнание или нежелание да приемеш. Убедена съм, че опасни фанатизирани мюсюлмани има по целия свят, включително у нас.

Когато човек харесва джамиите, забрадките и мюезините, но вярва във фанатичния Ислям, у него се загнездва едно неприятно чувство – че там някъде, където не може да види, в някакви места, където живеят мюсюлмани, с които той няма нищо общо, се случват някакви, меко казано, неприемливи неща.

А има и хора, които не общуват с мюсюлмани и никак не познават Исляма. В последните години е съвсем естествено тези хора да смятат, че в самия Ислям има нещо дефектно, което причинява всички онези ужасни неща … Ако научат повече не само за Исляма, но и за начина на живот на конкретните опасни хора, може би ще открият, че дефектът е не толкова в наличието на Ислям, а в липсата на други неща – поминък, образование, липса на бъдеще. Ще открият и че край опасните хора, живеят и други хора. Проблемът е, че онези, другите, биват изкушавани да преминат от другата страна или пък биват наказвани и страдат, в допълнение към и без това трудния си живот.

Не са много хората, които знаят какво е нужно да се направи за да има по-малко радикални ислямисти. Още по-малко са хората, които реално помагат за това. Един от тях е Грег Мортенсън, героят на „Три чаши чай„. Той, не просто неверник, а  американец, строи училища в Афганистан, Пакистан и Таджикистан – от средата на 90те, с пари, събрани от дарения, с активното участие на местните хора, с подкрепата на ислямски духовници, с помощта на съдебни решения на шериатски съдилища. Всички тези хора вярват, че единственият възможен начин да се продиводейства трайно на радикалния Ислям, на талибаните, на тероризма, е образованието. Но не онова образование, което забранява на мюсюлманските момичета да носят забрадки в училище, като по този начин на практика ги прогонва от училищата, а онова образование, което уважава правото да бъдеш част от своята култура.

Можете да прочетете повече за тази книга – на български и на английски, да разкажете за нея на приятели.

Да посетите сайта на организацията, която Грег Мортенсън представлява, да го популяризирате, да направите дарение. Едномесечното обучение на дете в тези страни струва един долар на ден, както и дневната заплата на учител.

Aко искате да научите повече за талибаните, посетете сайта на най-големия познавач, журналистът Ахмед Рашид.